В Босилеградските училища броят на учителите вече започва опасно да се приближава до броя на учениците. В началото на тази учебна година на територията на общината са се записали общо трийсетина деца в първи клас.
Което означава, че след осем години в осми клас в най-добрия случай ще има трийсетина ученици, а от осми до първи – все по малко и по-малко. Под условие техните родители дотогава да не им потърсят по-добро място за живот. Това е демографската база на която могат да разчитат учителите, бизнеса, данъчните органи, чиновниците и политиците.
Но дори и на този мъглив фон, дискусиите дали българските деца трябва да учат на майчин български език не престават. На всяко друго място такава една дискусия щеше да прилича на разговор между психиатър и психично болен, но не и в Босилеград и Цариброд.
Тука ненормалното е прерастнало в обществена норма.
Родителите се правят на луди и не искат да си запишат децата в българските паралелки. Просто защото и те са завършили в сръбските паралелки и са свикнали с двойната си българосръбска личност. Имат двуезично образование, двувластни имоти, двоен морал – всичко е двойно и наполовина.
Училищните власти се правят на луди и не искат да приложат Конституцията и Закона за образованието. Министърът на образованието, Националният съвет и Завода за издаване на учебници също се правят на луди и не искат да им осигурят учебници. Държавата и тя се прави на луда и не иска да ги санкционира.
А после всички ученици се направят на луди и отиват да следват на българските университети! Като излезнат на изпити и се правят на луди, че не разбирали въпросите, защото са учили на сръбски и хленчат да ги пусне че горките, били от Западните покрайнини. Преподавателите и те се правят на луди, хайде от нас да мине. Така лудостта става колективна и прераства в глупост.
Ако отидат да живеят в България записват си децата в българските училища и нямат никакъв проблем, че децата им учат на български език. Проблемите са им тука, на родна почва. Тука са българи, майчиният език им е сръбски. По конституция са свободни граждани, по убеждение са роби.
Учителите които цял живот са учили учениците на сръбски език, на сръбска история и култура, изправени пред символичният брой на ученици в първи клас сега се чудят как ще се доберат до пенсия. И почнаха да увещават някогашните си ученици, които сега са родители, да си запишат децата в българските паралелки, не за друго, а за да дублират учителските места в българските и сръбските паралелки и да понатрупат трудов стаж до пенсийката. А родителите ги гледат с отвращение. А бе, даскале, ти нали цял живот ме учеше, че сме трябвали да учим на сръбски, за сръбската история, за сръбската география и култура! Какво ми говориш сега? Ти ли сега ще ми кажеш да си запиша детето на български език…
Така е бе, даскале. Нали казваше едно време, че каквото посееш, такова ще жънеш. Иди го жъни сега!
И кмета се затрудни. Не останаха избиратели които да го гласуват на общинските избори. Та се принуди да внася избиратели от Македония. Дойдат, гласуват, изберат го и се приберат. Хем така му излиза по-евтино, хем няма кой да му мрънка за лошите пътища в общината.
А за учениците? И на това се сети. Децата на бежанците вече се стягат за училище. То верно учениците не разбират учителите, ама то пък кога ли учители и ученици са се разбирали. Важното е да се ходи на работа, келепир да има.
Иван Николов
Издвој новости на српском
