Начало / Колумнисти / Притча за отчаянието

Притча за отчаянието

Последните седмици бяха потресаващо вълнообразни откъм събития, дразги, недоразумения и вълнения. Криворазбраното величие и слава на длъжностни лица и особи предизвика вълна от учудващи акции и реакции. Няма как да не си зададем въпроса, нормално  ли е  това постоянно потопяване в море от омраза и неприязън, боязън и дразнещо чувство на  апатия и безизходица?! Това тегнещо чувство на чакмак-сокак смесено с покачването на градусите на  въздуха,  допълнително подсилва под страж и  кураж витаенето на течения,  които биха могли да бъдат взривоопасни. 

Стана модерно всяко нещо  най-напред  да се взривява със силни изригвания в публичното пространство.Парещата  обстановка нажежи мрежата до червено. Почна да пари и изгаря празните надежди, да променя наблюдения, предизвиква  пожари и земетресения от масови угризения и съмнения. Беглото и задълбочено  наблюдение на случващото се, коментарите с половин уста на нагорещената  обстановка показват индикации на разнообразни диагностични и мистични тикове и викове. Причините за  тях са комплексни, проблемите и изхода  нелесни.

И докато длъжностни лица и особи с капитански  корони и пагони, любители на шоколадови бонбони в целия си блясък и светлина облъчват простанството на длъж и шир, предизвиквайки уплах и съмнения за престъпления,  Слънцето пак пече ли, пече.

Когато една позната изригна с пълен глас и в захлас” докога ще петнят името ни, ще ни етикетират, манипулират и в кокоши гъз навират, докога децата ни ще мъчат и оплюват, с нечестна справедливост наказват, докога ще сипят обиди, закани, ще се наслаждават,  вместо на името на Бог, на Дявола да се позовават, пишейки доклади и ниски оценки, предизвиквайки нелепи сцени на  триумф, могъщество и сила…” си спомних притчата за отчанието.

Когато нивото на тревога удря дъното или  скорострелно се събуждаме или мигновено затваряме очи, за да не ни боли. А боли от мисълта, че витае духът на отячаянието и стенанието.

Басейни, водоеми и водохранилища, лятни сцени, кино, концертни програми, живописни панорами, спортни зали, игрища. Пълни  площади, без пощади жени и деца с бурки, пияни шофъори, ангажирани клакъори, машинисти без посока, учители без концепция за урока, младежки пороци, алкохол, цигари, димящи скари, увехнали крайпътни глухари, куцащи във времето часовници и часовникари, селски клюкари, анализатори, геренатори на половинчати  обороти, пълни и…. Статуси и снимки  за светски сбирки, политически и интимни  с…..Една дума и дефиниция, синдромът на апатията и плоските безрасъдъци, припадъци от крясъци за известност, разнообразие от целеустремено  безобразие.

На фона на цялостната картинка, неофициално проучване посочва, че 70 % от младите хора на възраст между 15 и 30  години имат свободно време, но не търсят начини да се преквалифицират или да добият нови умения, не четат книги, не учат и не спортуват. Има сериозен проблем  с инициативността на младите хора. От желаещите да емигрират обаче половината не знаят чужд език или го владеят слабо.Апатични и отяаяни се пускат по течението.

Може би, това се дължи на факта, че те по-рано осъзнават безсмислието в което живеем, твърдят психолози и видни алерголози Алергични към притчата за лъжата и краката, горещина, задух и ето, че ти пада  пердето.Отчаяни и без посока, загасихме тока, изядохме бонбона с изтеклия срок и хоп, скок в обраслия в тръни поток. Поток на завист, гняв, алчност, ненавист, мъст и безпощаден кръст.Това сме ние в целия си ръст!

Притча за отчаянието

Решил Дяволът да се похвали и наредил на сергия, насред градския площад всички инструменти от своя арсенал. Каква колекция била това само! Тук били и блестящият Кинжал на Завистта, и Чукът на Гнева и Вълчият капан на Алчността. До тях проблясвали хищно оръжията на Страха, Гордостта и Ненавистта. Всички инструменти били положени върху красиви възглавнички от червено кадифе, с етикети и цени – баснословни суми. А в най-отдалечения ъгъл лежал малък, протрит дървен клин с надпис „Отчаяние”. Но струвал най-скъпо от всичко изложено.

„Защо?”, питали удивено хората.

– Това е единственият инструмент, на който разчитам, когато всички останали се окажат безсилни. – обяснил Дяволът и нежно погалил дървения клин. – Щом веднъж успея да го набия в главата на човека, отваря вратите за всички останали от сергията.

 

Александра Димитрова

 

Докладвай за грешка на тази страница!

Докладвай за грешка на тази страница!





captcha

За Александра Димитрова

Александра Димитрова е родена в Босилеград през 1978 година. След завършване на Гимназията в Босилеград записва и завършва Факултета по журналистика и масови комуникации в СУ” Св. Климент Охридски” в София, профил „печатни медии „. От 6 години работи като журналист в Радио Босилеград. Преминала е през позициите репортер, водещ до изпълняващ длъжността главен редактор. Подкрепя идеята, че журналистиката е нарицателно за отговорност и смелост и че никой няма нужда от еднодневна журналистика, а от последователна информираност до определянето на истинските факти и послания. Взима активно участие във воденето на обществено значими събития и мероприятия.От няколко години е заклет преводач от български на сръбски език и обратно. Омъжена, с две деца.

Още за четене...

Съзнанието което съсипа битието ни

В неделя, погледът ми напразно търси някой случаен минувач в центъра на Босилеград. Отнякъде ме …

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.