Начало / Колумнисти / Накъде ни пързаля Мая Гойкович?

Накъде ни пързаля Мая Гойкович?

Сръбската парламентарна делегация начело с председателката на Скупщината Мая Гойкович, беше на посещение в България по покана на председателката на Народното събрание Цвета Караянчева.

Българските медии доста пестеливо отразиха тази среща, но все пак разбрахме, че основните теми са били европейската интеграция на Сърбия и поетите (и все още неизпълнени!) ангажименти към българското малцинство. За тия ангажименти продължавам да съм отчаян песимист.

По-оздачаващото е, че Мая Гойкович обяви, че догодина ще се чества 140 години от установяването на дипломатическите отношения между България и Сърбия!?

Много е странно, че г-жа Гойкович, пък и не само тя, се натиска по всяка цена да се отбележи 140 години от установяването на дипломатическите отношения с България!? Имаше такива опити и по повод 133-та и по повод 135-та годишнина. Още по-странно е наивното, почти детско мълчание от страна на българските политици и дипломати по този въпрос. Изглежда те не проумяват, че смисълът на това честване е по заобиколен път България да признае прекъснатият исторически континуитет на Сърбия, да подправи историческата истина, да заличи или да прередактира със задна дата повечето от събитията на територията на бивша Югославия, довели до изчезването на Сръбската държава в продължение на 86 години.

Днес на тази територия съществуват седем независими, суверенни, самостоятелни държави с които България е установила дипломатически отношения. Понастоящем България де юре не е признала само държавата Сърбия, обявила своята независимост през 2006 година! С оглед на това, че България е членка на ЕС, признаването на Сърбия едва ли може да стане без съгласуване с другите европейски държави и особено без съседните на Сърбия държави. Това е съвсем естествено, защото, ако България беше признала през 2006г. Сърбия, признаването на Косово през 2008г. щеше да бъде невъзможно. Никой от съседите де юре не е признал Сърбия след разпада на федерацията. Почти всички съседни държави имат неуредени териториални претенции към днешна Сърбия, включително и България. Колкото и да искаме да си затворим очите, или да си забием главата в пясъка пред този щекотлив проблем, той продължава да тлее не само в научно-историческото, но и в публичното пространство.

Сърбия, от една страна, не иска (или безкрайно протака) да изпълни поетите ангажименти към българското малцинство в Западните покрайнини, а от друга, чрез честването на 140 години от установяването на дипломатическите отношения с България, иска по заобиколен начин да изнуди де юре признаване на Сърбия, като по този начин накара България да се откаже от най-силния си коз за решаване на проблемите на българите в Западните покрайнини и дори да стане говорител на Сърбия в ЕС. Докато България държи този коз в ръцете си, дотам ще е и надеждата за българите в Западните покрайнини.

За капацитета на някои български политици и дипломати, не искам да говоря, но съм убеден, че всеки студент първокурсник по история, е наясно, че през изтеклите 140 години Сърбия не е била самостоятелна, суверенна и независима държава. Тя губи държавноста си на 1 декември 1918 година след обявеното създаване на Кралството на сърбите, хърватите и словенците и си я възстановява едва на 5 юни 2006г. след излизането на Черна гора от последното югославско държавно формирование – Държавната общност Сърбия и Черна гора. Както и да го смяташ, няма как през 2019г. да начислиш 140 години дипломатически отношения между Сърбия и България.

Проблемът се намира на друго място.

Догодина се навършват 100 години от окупацията на Западните покрайнини от страна на Сърбо-Хърватско-Словенска държава по силата на Чл. 27 от Ньойския договор. Сърбия тогава е заличена от политическата карта на света, не съществува като субект на международното право по Версайската система от договори и не може да черпи самостоятелни права от тях.

По силата на Чл. 27, 36 и 37 от Ньойския договор носител на права и задължения е съответно Сръбско-Хърватско-Словенската държава и България. Като страна по Договора, по силата на Чл. 36, България признава, както това са сторили Съюзните и сдружени сили, Сръбско-Хърватско-Словенската държава, създадена на 1 декември 1918 година, като единствена държава на западната граница, а не Сърбия, която престава да съществува!

На фона на така очертаните факти и действащата правна уредба, определящи статута на Западните покрайнини и правата на граничещите с тях държави, остава само отворен въпрос за безотговорната външна политика, провеждана от всички български правителства през последните 28 години, по отношение на бивши и настоящи съюзници и в частност по отношение на Сърбия, която възкръсна през 2006 г. и за втори път, за по малко от век, съвсем незаконно и без никакво основание в международните договори, реокупира Западните покрайнини след заличаването на субекта на международното право, комуто бе предоставена тази българска земя по силата на международен договор.

За разлика от повечето български политици, Мая Гойкович като юрист и адвокат много добре си знае, че Сърбия по международното право не е, и не може да бъде правоприемник на българските територии окупирани по силата на Ньойския договор от Сърбо-Хърватско-Словенската държава. Знаят го и другите сръбски държавници и политици и затова разчитат на мекошавото „суперевропейско“ поведение на българските политици които наивно продължават да плуват в уюта на „поетите ангажименти по отношение на българското малцинство“ от сръбска страна и европейските стандарти за правата на малцинствата.

Мая Гойкович, по убеждение е последовател на сръбската националистическа десница и има съвсем други политически и дипломатически възгледи. Тя няма как да не знае какво представлява за българският народ стогодишнината от Ньойския договор и бърза да го изпревари с честване на 140 години от установяването на дипломатически отношения когато, хванати за ръчички, пред отрупаните маси, българските и сръбските дипломати най-накрая ще празнуват! Въпреки че няма абсолютно никакви причини за радост и празненство.
Каквито ангажименти и да поеме, и каквото и да обещае, Сърбия няма да го изпълни поради простата причина, че никой няма да строи дом върху чужд имот. Но ако може да си набере без проблеми ябълки от чуждия двор – защо да не? В момента става дума точно за това – никакви инвестиции и безмилостна експлоатация на природните ресурси в Западните покрайнини. Когато стане дума за човешки права – веднага се вади парцалената кукла наречена Национален съвет на българското национално малцинство чрез който то се било ползвало с правото на „автономия“?! На Косово и на Войводина им бе отнета политическата автономия, но българското, барабар с македонското малцинство в Сърбия били имали право на „автономия“ по въпросите за образование, медии, култура и официална употреба на българският език и писмо?

Демографските и социалните резултати опровергават твърденията и на сръбските и на българските политици и дипломати.

Западните покрайнини продължават да са горещ картоф в сръбско-българските отношения, който те не могат да преглътнат. А нашето положение никак не се вписва в блудкавите изказвания след срещите на високо равнище за „добросъседски отношения“, „мост на сътрудничество“ и втръсналите се вече безсмислици от типа на „икономическо развитие на района“, „изграждане на пътна инфраструктура“, „изучаване на български език“, „превеждане на учебници“и т.н.

Истинският показател за сръбско-българските отношения са Паметната костница в двора на Техническо училище „Никола Тесла“ в Сурдулица, Международните конференции за „зверствата“ на българската армия в Първата световна война и отказа да се постави паметна плоча на жертвите от Босилеградският погром. Безотговорното разхвърляне с ангажименти и обещания – също е показателно за ония които могат да го проумеят.

Иван Николов

Докладвай за грешка на тази страница!

Докладвай за грешка на тази страница!



За Иван Николов

Иван Николов е роден 1959г. в с. Ресен, Босилеградско. Изявен поет, писател и общественик. Председател на българският Културно-информационен център в Босилеград. Главен и отговорен редактор на списание “Бюлетин”. Автор на четири стихосбирки и на книгата “Българите в Югославия – последните Версайски заточеници”. Написал е няколко стотин статии за проблемите на българите в Сърбия. Носител на четири награди за поезия и литература, обществена дейност и за принос за опазване на националната идентичност и спазване на правата и интересите на българите в Сърбия. Член кореспондент на Българската академия на науките и изкуствата, член е на Македонският научен институт и на Световният парламент на българите. Носител на наградата „Европейски гражданин за 2016“

Още за четене...

Сръбско-албанските неуредени сметки

Две десетилетия след бомбардировките, пак почнахме да си лягаме и да ставаме с телевизионни емисии …

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.