Който е хапан от змия, и от гущер се варди

Белутани имат две обичайни правила, правила със силата на закон.

Първо, никога и никъде и по било кой повод не наричай човек „белутски гладник” или пък, не дай си, Боже, белутанин така да халосаш, за него това прозвище не е просто обида, а сякаш Божие наказание. Не че белутани са много яшни и след тях съдовете лесно се мият, а просто храната е винаги била кът в онези стари времена, та оттам – този свиреп етикет „белутски гладницѝ”.

Второто правило е: „Не върши никаква работа, ама никаква, на ПЀТРОВИ ВЕРИГИ, 29-ти януари, та дом и село да не почерниш!”

Тази сутрин Миал стана по-рано от обикновено, нахрани воловете, подмаза колелетата на каруцата с катран, посвърши още някоя домакинска работа и запрегна воловете, та от Радишорица шума за овцете да докара. Един час натам, един час оттам, и докато натовари и върже – то за обяд ще стане време.

-Помози Бог, Стойо! – рече Миал, минавайки покрай къщата му.

-Дал ти Бог добро, бай Миале! Ако Бог да (демек, Къде си тръгнал)? – учудено попита Стойо.

-До Радишорица, шума за овцете да докарам.

-Абе, бая Миале, ти знаеш ли кой ден е днеска? – просто, срамежливо попита Стойо.

-Е, оти? Кой е? – троснато възрази Миал.

-Нали е Пѐтрови вериги?! Волове не се впрягат… – пак така извинително пророни Стойо.

-А, майната им! Къде са тия вериги? А хляб яде ли се днеска? – засегна се Миал.

Стойо млъкна и някак гузно отмина, сякаш бръкна в очите на Миал.

…………………………………………………………………………………..

-Боне, къде тоя хубавец поведе? – Един ден преди десетина години Миал беше заговорил Бона, тръгнала през село с невръстния си син…

-При Велика ще го водя, да му пребае, гледай – ечемик му се вдига, боли го окото… – заоплаква се младата жена.

-Не знам как ще я караме тая… ти – вдовица, с невръстно дете, аз – вдовец, с три такива… Съдба… а се заживяло… деца трябва да се гледат, дом да се върти, нали тази орисия трябва да се надхитри някак си. Но дай да се съберем. Детето ти да има с кого да си играе. А пък, ако е рекъл Господ, и наши да имаме… та, когато остареем, да има кой водица да ни подаде.

Така Миал дълго и убедително говори на младата вдовица, дето се вика – като гълъб на гълъбица.

И не след дълго Бона пристана. Заживяха кротко и сговорно. Започнаха да им се раждат почти всяка година по дете – тѐ едно, тѐ две, тѐ три, та още няколко. Пълна къща с деца – затечени, доведени, природени, ехти Шупли камък от детска врява.

По-големите ливади Миал засади със сливи и ги загради със стабилна ограда. Склона в Долина изтръсти, подравни и направи чудесна ливада. Крайница – колкава е нива! Натори я и я изугари, през пролетта ръжта беше човешки бой, а когато я ожъна, сноп не се вдигаше – зърното, едро като дренки. Стадото му – стадо, воловете му лъщят, а негов Дорчо беше най-бързият кон в надбягването на Тодорица.

…………………………………………………………………………………….

Беше събота, преди Великден, 1936 година. Миал рано сутринта запрегна воловете – да дооре последната нива с овес, на Длъги рид. Оре Миал, пушат браздите, а по оранта плиснали гарги – уж събират червейчета, а все в Миал гледат. Докъм обяд нивата беше доорана. Миал спря воловете и развърза бремето със сеното – воловете да хапнат, а той малко да си почине на пролетното слънце и след това да засее оранта. Още два часа и ще си е у дома. Утре е Великден и всички ще празнуват.

Воловете докато хрупаха сеното, стопанинът им зася нивата, откачи ралото, закачи брана̀та и се чу едно продължително: „Дий-и-и-и!” Вечерко, сивият вол лениво тръгна по браздата, с него в крачка вървеше Среда̀н. Останаха незавлачени още няколко бранѝ, когато откъм Джоновица се зададе едно малко пухкаво облаче, самотно сред ясното небе и… Изведнъж – мълния! Една – единствена! И в този миг Миал падна на брана̀та, а воловете подскочиха и мигновено спряха. На привечер там, на Длъги рид, на незавлачената нива, намериха Миал, паднал мъртъв, с едно тъмно райе през тялото, а воловете все си чакаха стопанинът да им каже „Дий!”

На Великден цяло село узна за краткия разговор между Стойо и Миал на Пѐтрови вериги и всички тогава разбраха защо младата жена Бона стана вдовица за втори път.

Същата година, на 27-ми юни, един ден преди Видовден, белутани тачат пророк Елисей, или както му викат по нашия край – Лисѐ. На същия този ден Манасия Писѐто, белутанин, изселил се в село Извор, но запазил част от имота си в Белут, впрегнал воловете и дошъл тук – да си прибере купите със сено. Когато видели белутани какво „чудо” се задава, спрели човека на Ливадье, изпрегнали му воловете и с тях изпратили го обратно с думите: „Дошъл си от Извор, себе да затриеш и село да почерниш! Върви – откъдето си дошъл! В наше село безбожници не ни трябват!”

Днеска сме свикнали да казваме, че правила и закони в държавата има, но те не се спазват. Питам се аз, какви са тези закони, дето не се спазват, значи това не са закони, философствам си. Ако всички спазваме онова, което белутани спазват със силата на ПЀТРОВИ ВЕРИГИ, е, тогава всичко ще тръгне на по-добро, вярвайте ми!

Радко Стоянчов

Докладвай за грешка на тази страница!





    captcha

    За Радко Стоянчов

    Радко Стоянчов е роден през лето господне 1954.г. в с. Белут, Босилеградско, Западни покрайнини. Зодия стрелец, образование грамотен, книги печатал и ще печати, награди само и единствено за поезия.

    Още за четене...

    Вирусът на тоталитаризма

    Бяхме свикнали да си мислим, че благодарение на технично-технологичния напредък и компютрите сме достигнали някакво …

    Вашият коментар

    Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

    Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.