Гложки ми работи…

Мечо впери поглед, изостри уши, лавна веднъж, след това заръмжа и фиксира обекта на нападението. Апостол погледна кучето, след това – стадото и ей там – на стотина крачки пред себе забеляза нещо като чучело, което се движи. Овчарят успокои кучето и каза едно продължително „Ррррръ… я, Беле, Беле…” и овцете, без да погледнат стопанина, направиха „кръгом”, а Мечо ги поприбра към овчаря. Фигурата, която се движеше, явно беше на човек висок, костчат, с дълга разрошена коса и брада, наподобяваща лизгар. Подпирайки се с дебела сопа, с торбичка през рамо, крачеше, целият в черно. Апостол си помисли – кой ли е този и какъв зор го е напел, та броди тук, по планината, по тази жега, така самотен. Апостол, за всеки случай, опипа дреновата гега и помами Мечо до себе си. Непознатият идеше право към овчаря. Когато понаближи до него на десетина крачки, спря и със сухо гърло каза:

-Помози Бог!- и продължи – Сполай ти, Боже, че най-сетне видях човек. 

-Бог ти помогнал! Та мен за човек ли ме броиш – шеговито подхвърли Апостол, да предразположи непознатия.

-Е, как! Вие, овчарите крепите хората по тези земи! Ако не сте вие, нали ще умрем от глад… – започна да ги реди непознатият.

-Ти кой си, добри човече? – попита Апостол.

-И аз като теб, божи пастир съм, монах, ей тамо в „Св.Прохор Пчински” – и показа с тоягата посоката, от която бе дошъл. – Но я ми кажи ти, в кое землище попаднах, май съм се пообъркал…

-В Босилеградско, в Гложйе си, ей този връх отстреща е Мечѝт, тук, надолу е селото, след един час ще видиш къщите, те са вкупом.

-Имаш ли вода за пиене, жаден съм – попита монахът.

-Тук вода в планината има на всяка крачка, я ела с мен, ще ти покажа изворче, пий колко искаш, студена е – кибрит!

Клекна монахът, прекръсти се и сладко се напи от студения извор.

-Май си гладен, щом толкова време си ходил?

-Срам – не срам, гладен съм, а и храна нямам.

Апостол бръкна в торбето, извади един комат ръжен хляб и парче сирене, увито в листо от репей, и подаде на монаха.

-Няма да те нахраня, но поне в молитвите спомени името ми, Апостол ме викат.

Овчарят започна да го разпитва на дълго и широко, защото такива Божи човеци много не се срещаха по тези земи. Но монахът нямаше много време за приказки, защото слънцето беше на заник, а трябваше да се спусне до селото, да поиска хляб и да се упъти към Осоговския манастир, там да събере сили, та да се отправи към Рилската света обител, където отиваше с мисия.

Гложйе по това време нямаше махали и всички къщи бяха в „село”. Когато гложани видяха монаха, нададоха вик:

-Ей, хора, бягайте, идва сатаната! – Хората по тия краища не познаваха монаси.

Шум, врява, олелия! Жените скриха децата и залостиха вратите. Монахът вдигна ръце в знак на успокоение, но хората сякаш бяха рой диви пчели. Насъскаха кучетата срещу непознатия, само дебелата сопа го спаси, за да не бъде разкъсан. Видя – не видя, па се покатери на едно дърво и започна да умолява хората:

-Недейте, хора, аз съм Божи пастир, нищо лошо не искам да ви сторя, щях да помоля за къшей хляб и шепа вода.

-Я виж какъв си, на какво приличаш, изрод такъв! Дошъл си, беда да ни донесеш в селото! – И започнаха да го замерят с дърва и камъни.

-Ей, хора, недейте, имайте милост! – молитвено настояваше монахът.

Но нямаше кой да го чуе.

Когато селяните се разотидоха и кучетата утихнаха, монахът слезе от дървото, обърна се с лице към селото и каза:

-Щом кучетата и езиците ви са отвързани, то акълът поне нека ви бъде вързан, та за шен и присмех да бъдете! – Три пъти се прекръсти и изчезна надолу по склона.

Не ги прокълна, но нарече им – което нямат, акъла де, то да им носи беди…

И оттогава започнаха гложките истории…

Трудно им било на гложани да купуват и докарват сол, та решили да я посеят, през лятото да я ожънат, но пустите ниви не били достатъчно наторени, та дори и не поникнала… от това време им викат „соларѐ”… Тогава селото се събрало и решило – с Божия помощ може и да стане – но църква нямаме! Ако си построим белокаменна църква, то нещата може и да потръгнат…

-Абе, майстори имаме, но бял камък нямаме, как църква да построим?!

-От сирене ще я направим – рекъл най-умният. И всички в глас казали:

-Ще я направим!

До умния някой се обадил:

-Абе, ние нямаме толкоз голям котел – качамак за майсторите да наготвим!

-Като нямаме котел, в бунар ще го забъркаме.

-Е, ти, ако качамак в бунар направиш, аз от Вунен камик на мека ярина ще рипна! – И рипнал, та не помръднал.

А тия отгоре го гледали и рекли:

-Вижте го, как се смее! – Та и те след него наскачали.

По едно време в селото се появила мечка. За най-храбър взели попа – той да се оправи с нея. Вързали го за краката и го спуснали в дупката надолу с главата, та по-бързо да се пребори с нея. Въжето се заклатило и издърпали попа. Обаче той бил без глава. Дълго време селяните спорили дали попът е имал глава. Па накрая отишли при попадията и я попитали:

-Попадийо, попът с глава или без глава беше?

-Отде да знам! – рекла попадията. – Той за Великден калимявка си купува̀, но дали глава имаше, или нямаше – и аз не помня.

Така до ден днешен – за калпава работа у Босилеградско казваме:

-Гложка му работа! – Останало, та да се споменава.

Радко Стоянчов

Докладвай за грешка на тази страница!





    captcha

    За Радко Стоянчов

    Радко Стоянчов е роден през лето господне 1954.г. в с. Белут, Босилеградско, Западни покрайнини. Зодия стрелец, образование грамотен, книги печатал и ще печати, награди само и единствено за поезия.

    Още за четене...

    Вирусът на тоталитаризма

    Бяхме свикнали да си мислим, че благодарение на технично-технологичния напредък и компютрите сме достигнали някакво …

    Вашият коментар

    Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

    Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.