Георги Бенковски от село Белут

Казваха му Бенковски, Георги Бенковски, не за тоя, дето си мислите. Нарекъл се сам така, възхитен от геройството на водача на Априлското въстание. Нашият Бенковски не беше революционер, а терзия. Роден през далечната 1898 година в село Белут, син на славния майстор Дончо̀. Дончо̀ бил майстор строител, строил само чорбаджийски къщи от Горна Джумая до Софийско поле. Не искал син му Георги да мъкне камъни и да дяла греди, затова го дал при майстор Динѐ, комшията, за терзия да изучи. Една ножица, аршин, напръстник, игла и една макара – това били терзийските такъми. Чиракувал няколко години, изпекъл занаята, след това бил кавалерист в българската армия, за булка си взел трудолюбивата белутанка Райна и така тръгнал животът.

По онова време народ много, ама много. Имало и майстори шивачи, но прочутият бил само един – Георги Бенковски. Майстор бил, както му днеска казват, универсален, познавал и женската, и мъжката мода. По това време шиело се само на ръка. Семейната къща в Белут станала вече тясна – баща, майка, братя, сестри, а и самият той с булката Райна имали четирима синове, затова си отворил дюкян в центъра на Босилеград. Дюкян с дванайсет чираци, млади момчета, и то повече от родното му село. За белутани казвали – човек ако не става за комита, то от него шивач че излезе. Чираците и калфите вършели и шивашките работи, но и домашни – на майсторовото семейство. Младите чирачета, щом научели да вдеват иглите и да не си бодат пръстите, след обяд ще „померат” егрека, ще докарват сено, ще ринат обора, нали искат майстори да станат – та да станат, трябва да изучат и школото на живота – така казвал майсторът. А той, Бенковски, се занимавал с ония изпипани работи – да ушие костюм на търговец, лихвар или кръчмар, да ушие казмирна сая на чорбаджийска дъщеря, та свет да се дзвери. Майсторлъкът на Бенковски надминал нашенските граници, прочул се чак до кралския двор в Белград. Кралица Мария, съпруга на сръбския крал Александър, дето го гръмна Черноземски в 1934 година в Марсилия, дъщеря на румънското кралско семейство, родена в Германия и родственица на царските особи на почти цяла Европа, та тази същата Мария прищяло й се в кралските одежди да има казмирна сая от Босилеградско. Естествено, на такава особа, така изискана дреха могъл да ушие само белутският терзия Георги Бенковски. Един ден, в края на 20-те години на миналия век, кралските адютанти идват в Босилеград и взимат майстора шивач и още две жени от Босилеград – шивачът да ушие саята, а жените да занесат съпътстващите дрехи – риза, нагръдник, шамия, скутачѐ, пояс – и да нагласят кралицата по нашенски.

Кралицата била въодушевена от майсторските умения на наш Бенковски, а саята така й отивала, че била във възторг от красотата на босилеградската тържествена носия. След завръщането му от кралския двор в Белград нашенци го питали как е тамо, на двора, как живее кралското семейство, притеснявал ли се е, че не ще се получи саята, и най-много как е било, когато е взимал мярка на кралицата. Бенковски не се е съмнявал в майсторските си умения, притеснението единствено идвало от това, когато взимал мярка за саята. Кралицата го храбрела: „Майсторе, пипай свободно, не се притеснявай, сега ти е паднало!” На тази закачка майсторът се изчервил, но мярката била точна и кралицата – доволна.

След капитулацията на Югославия и връщането на Западните покрайнини в държавните граници на България авантюристичният дух на Бенковски го отвел в Хитлерова Германия, в Лайпциг. Още с двама нашенци били гурбетчии тамо. След почти двугодишното пребиваване в Германия Бенковски се върнал с хубав костюм, изискана риза, обувки по последната мода, подаръци за всички и обноски, които съпътстват същински германец.

След завръщането от Германия животът продължил по старому, подхванал си пак шивашкия занаят, сега вече влязъл шаякът в мода, а когато някой дойде от вътрешността в Босилеград с хубави дрехи, нашенци казвали: „Бре, все едно са ушити от Бенковски!” Така името на майстора се славело и след прекратяването на занаята му. Бил уважаван като човек, като майстор и добър домакин. С баба Райна доживяха достолепна възраст.

Кончината му беше на Умни петък, в края на 70-те години на миналия век. В знак на уважение, за поклон, събра се цяло село, роднини, приятели и особи от Босилеградско. Даже в суматохата около бдението, преди вечния му пристан, палтото, което самият той си бил ушил за дългото „пътуване”, беше подменено с униформеното палто на един полицай, дошъл да отдаде последната почит на стария шивач. Полицейското беше по погрешка взето, измежду закачените зад вратата, при обличането на мъртвеца. Трагикомичната ситуация беше факт, но накрая все пак всеки си получи своето палто. Гафът и ден днеска се напомня при подобни случки.

 Радко Стоянчов

Докладвай за грешка на тази страница!





    captcha

    За Радко Стоянчов

    Радко Стоянчов е роден през лето господне 1954.г. в с. Белут, Босилеградско, Западни покрайнини. Зодия стрелец, образование грамотен, книги печатал и ще печати, награди само и единствено за поезия.

    Още за четене...

    Вирусът на тоталитаризма

    Бяхме свикнали да си мислим, че благодарение на технично-технологичния напредък и компютрите сме достигнали някакво …

    Вашият коментар

    Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

    Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.