Биографията на една круша е историята на моя род

Аз, Радко от баща Пене, внук на Стоянчо, а той син на Пейчо, а името на баща му е Илия, син на Стефан от баща Марко, всички родени и починали в село Белут, с изключение на моя милост, все още живият.

Аз, чедо на „реалния” социализъм, свидетел на огнището, веригите и газеничето, пребродил студената война, мобилизиран 90-те години и под оръжие във войните на Югославия, минал през агонията на нейните метаморфози.

Баща ми, Пене, роден през 1928г., живял в Кралство Югославия, Царска България, преживял Втората световна война, дочакал и  изпратил комунизма, ударник в младежката трудова бригада на ж.п. линията Шамац – Сараево (Босна и Херцеговина), завършил три класа реална гимназия, югославски войник, доживял разпадането на Югославия и режима на Милошевич, дочакал Третото хилядолетие, на 79г. напусна този свят като грижлив стопанин и земеделец.

Дядо ми, Стоянчо, роден в края на 19-ти век в Княжество България, преживял Балканските войни, по време на Първата световна война е войник в 13-ти Рилски полк в Кюстендил. Земеделец, овощар и градинар, скътал се от ужасите на Втората световна война, радвал се замалко на Българското, изживял всичките фази на социализма, надживял другаря Тито, дочакал агонията на югославската криза и с нея умря през 1989г. на 93-годишна възраст, с буйни черна коса и брада, без нито един бял косъм.

Баща му, Пейчо, бил двадесет-и-няколко-годишен мъж, когато България се освободила от турското робство. През пролетта на 1878г. с дървени куки влачил труповете на убитите турски и руски войници и български опълченци по склоновете на Стара планина, като вместо да ги погребват, трупат ги на камари и ги горят за по-бързо разчистване на терена. Преживява Балканските, Първата и Втората световни войни, дочаква Титовия ранен социализъм, умира през декември на 1949г. на 96-годишна възраст.

Баща му, Илия, раден някъде през 30-те години на 19-ти век, без точни сведения, дочакал Освобождението на България от турско робство. Земеделец, никога през живота си не е обувал обуща и обличал шаячени дрехи. Нямам сведения дали е дочакал 20-ти век.

Баща му, Стефан, е май най-колоритният мой предшественик. Земеделец и майстор колар, роден някъде в началото на 19-ти век, без точна дата и година, изживява бурния си селски живот, заобиколен от голямо домочадие. Както казах, майстор колар и каруцар, обичал чашката и малкото спечелени пари харчел в изворските кръчми. В неделя сутрин обличал новите си дрехи и право в село Извор, на църква и раздумка на чашка удоволствие с неговия еснаф в някоя от тия кръчми. Често пъти се напивал, преспивал в крайпътните канавки между двете села, изтрезнявал и вместо да се прибере вкъщи, връщал се обратно в кръчмата. Такъв бил, майстор и бохем. И едното, и другото били известни на хората от Белут и околните села, защото имал златни ръце и широко сърце. Една есен коларският занаят го завел в село Брестница за хубав дървен материал, за да измайстори каруца на местния чорбаджия. Хубавите брестнички гори магнетично го привличали, хълмистите местности, реката и пасищата по склоновете на Църноок толкова го впечатлили, че му се поискало да се пресели в това китно планинско село. Но уви! През пролетта майсторът бил присадил круша в Белут, там – в Пладнище, до кладенеца. Дръвчето тръгнало, извило тънка снага през лятото и майсторът бохем знаел, че ако опази тази круша, занапред тя ще храни домочадието му. Така и станало! Любовта към крушата го оставила в Белут. Крушата надживяла него, синовете, внуците му, дори и аз я помня, тази вековна круша, давала оскъдната прехрана през постните есенни дни. Беше зимна круша, казвахме й Твърденеца, с гладки едри плодове, особено вкусни, сложени в каца и заляти с вода. През пролетта, когато свършваха крушите, сокът се вкисваше и ставаше прекрасен крушов оцет. Пиеш, а то още повече ти се пие. Грижата за една круша предопределила съдбата на моя род.

За пра-пра- пра-дядо Марко нищо не зная. Предполага се, че е роден в края на 18-ти век, въпреки бялото петно на моите предшественици за неговия живот, благодарение на него, аз току-що се катерих по клоните на родословното ми дърво.

Всички мои предшественици са „архивирани” в белутското гробище, музея на моята родова памет. Гробището е там, на слънчев белутски хълм, бил ту в една, ту в друга държава, сменял часовите зони, имената на мъртвите, изписвани ту с една, ту с друга азбука, но родът е винаги бил български.

Радко Стоянчов

Докладвай за грешка на тази страница!





    captcha

    За Радко Стоянчов

    Радко Стоянчов е роден през лето господне 1954.г. в с. Белут, Босилеградско, Западни покрайнини. Зодия стрелец, образование грамотен, книги печатал и ще печати, награди само и единствено за поезия.

    Вашият коментар

    Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

    Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.