Начало / Стефан Иванов (страница 5)

Стефан Иванов

Стефан Иванов е роден през 1975 г. в София. Магистър по история, богословие и маркетинг. Три мандата общински съветник в София (2003-2015). Автор на книгите „България и Германия – 1914-1915 г.” и „Три цвята – синьо, синьо, синьо”. Ангажиран многократно с дейности и инициативи, свързани с Босилеград. Женен, със син и дъщеря. Публикува текстове в своя колонка в „ГЛАС ПРЕСС” всеки понеделник.

Правила и граници

Ние, балканските народи, непрекъснато се оплакваме от нещо. Ту са ни виновни комшиите от съседната къща, ту съседните държави, ту международното положение. Но ние никога не сме виновни за нищо. Ние зорлем сме се вкарали в удобната роля на жертва, която няма какво да направи освен да се остави на предначертаната зла участ. Прочети повече »

Истина и свобода

Не лъжесвидетелствай против ближния си“ (Изх. 20:16)

Често човек се сблъсква челно с темата за лъжата, за свободата, за съвестта. Цитираната по-горе Девета Божия заповед се опростява до невярното „Не лъжи!“ Какво обаче означава да не лъжесвидетелстваш, абсолютна ли е тази нравствена норма? Винаги ли трябва да се казва истината? Не е ли много по-голям грях да кажеш истината на враговете на истината? Ще отговоря с един пример от времето на комунистическата диктатура. Мой много близък приятел, от когото се уча и възхищавам, е бил пряк свидетел на скалъпените процеси срещу християни в България, които комунистите организират през 50-те години на миналия век. Арестуват голяма група християнски водачи и ги подлагат на нечовешки мъчения като целта е да признаят нещо, което не е истина. Те обаче са разпространявали нелегални Библии и чрез тях – Божието слово. Когато започват да ги разпитват, някой от тях се предават, но други издържат и тази проверка. „Е, трябваше ли да разкажат те всичко на своите мъчители, само и само за да кажат истина? Нали по този начин те биха навредили на борците за истината и биха обслужили враговете на истината“? – пита основателно той.

Другата тема, която ме е вълнувала и продължавам да анализирам е темата за свободата. Какво е това „свобода“? Трябва ли да я разбираме в онзи елементарно-буквален смисъл – да правим каквото си искаме? Не, разбира се. Свободата не означава липса на правила и норми, а тъкмо обратното – това е доброволният ти избор дали да ги спазваш. Свободата е право. Свободата е нашият избор дали ще следваме ония принципи, които изповядваме, или удобно ще си кажем: „Ама то нали това ми е по-изгодно – щом съм свободен, значи имам право да го избера“. Ние сме свободни да изберем кое е на първо място – Духът или материята. И, разбира се, да носим последствията от този свой избор.

И накрая нещо, което много исках да кажа още от началото на всички хора, които четат моите колонки в босилеградската медия „Глас пресс“ и ето – днес ми се удаде тази възможност. Не разбирайте всички мои мисли по тези дълбоко лични теми, по които разсъждавам на глас, като някакъв вид опит да се дава акъл или да се препоръчва как човек трябва да мисли или живее. Това също е свободен избор на всеки от нас. Аз просто тук мотивирам своя. Без изобщо да претендирам да съм някакъв дървен философ или да давам непоискани съвети. Най-малкото защото знам текста от Евангелието на Матей: „Защо гледаш сламката в окото на брата си, пък гредата в своето око не усещаш?“ (Мат. 7:3)

Стефан Иванов

Ако ни стиска

„Защото вие, които сте разумни люде, драговолно търпите нeразумните” (2 Коринтяни, 11:19)

Къде минава границата между благородството и глупостта? Къде свършва възпитанието и отстъплението вече е просто глупост? Кога трябва да реагираме на нахалника остро, макар че не сме като него? Въпроси, които всеки човек си е задавал и си е отговарял по различен начин. Днес, в глобализиращия се свят, вече сме свидетели и на един още по-краен феномен – елитарните кръгове. Хората с добри доходи, с престижни професии и добро възпитание, да се затварят със себеподобни в такива общности. Те ходят заедно на почикви по екзотични места, записват децата си в едни и същи елитни училища, пазаруват от едни и същи западни магазини и празнуват заедно празниците си. Накратко казано – те създават затворена среда, в която се допълват на базата на общи интереси и съизмеримо социално положение. Това обаче става за сметка на тяхната обществена активност. Те не се интересуват изобщо от обществените процеси, не гласуват на избори, не участват в граждански инициативи, не следят новините в медиите, не се интересуват от нищо, което не ги засяга пряко. И така, понеже няма кой да им противостои,  същото това обществено пространство предоставя огромен свободен терен само за онези, които са готови да направят всичко, често и уникални глупости,  в името на своя личен просперитет. Той често е резултат само на агресивното им движение с лакти, но в крайна сметка за това те не са виновни. Ние сме им поверили бъдещето си. Понеже ниe, видите ли, сме били по-стойностни от тях. Глупости! Ние, българите, си имаме и такава приказка – докато мъдрите се намъдруват, лудите се налудуват. Прочети повече »

Балкански страсти

„А който върши неправда, ще получи според неправдата си: лицеприятие няма” (Колосяни 3:25)

На Балканския полуостров отново стана горещо след събитията в Парламента на Република Македония през миналата седмица. Разбира се, основният проблем там беше, че се посегна към средствата на побоите и безцеремонната разправа с политическите опоненти. Това не е демокрация, това е диващина, организирана от един човек, който иска да остане на власт на всяка цена. Когато една държава обаче иска да стане част от Европейския съюз, трябва да приеме и правилата му. А едно от най-важните от тях е, че подобни кризи се решават с демокрация – чрез парламетарни средства. Ако не става така, трябва с още повече демокрация – чрез нови избори. Но не по начина, по който го направиха част от нашите съседи – македонците. Това е точно толкова задължително, колкото беше и ясният сигнал към Ердоган, че както я е подкарал, може да стане още по-голям приятел с Путин, но до Европейския съюз няма да се доближи, камо ли пък  да получи членство. Чудя се на македонците, какво искат да постигнат с тези действия? Да оставят на власт Никола Груевски, който да ги досъсипе, или да си предизвикат война с Албания? Те бяха част от разпадналата се Югославия, толкова ли отдавна бяха войните, които се водеха за нейното наследство? Толкова ли не могат да преценят, че това е най-лошото, което могат да си предизвикат? Най-доброто за Балканите е всички държави на полуострова освен Турция да станат членки на ЕС. Това ще реши по положителен начин всички спорове за граници и ще помогне на хората да живеят по-добре. Прочети повече »

Силата на аргументите вместо аргументите на силата

„От всекиго комуто много е дадено, много и ще се изисква“. (Лука 12:48)

В свят, в който децата вече могат да се справят значително по-добре с  технологиите (значи – и с информацията) отколкото техните родители и учители, е много трудно да бъде удържана силата на авторитета. Тя не може да се предава някак „автоматично“, както е било много векове досега – по силата на това, че по правило по-възрастните са по-подготвени, по-информирани и по-умни от младите. За този авторитет вече трябва да се воюва. Което не е толкова лошо, защото авторитет, който се основава на уважение и морал е много по-значим от такъв на простото количествено надмощие, макар и да става въпрос за знания. Прочети повече »

Възкресение, посещение и общо решение

„Тъй е и възкресението на мъртвите: сее се в тление – възкръсва в нетление“ (Коринтяни 15:42)

Христос Воскресе! Дано заедно с него да възкръсне и вярата в собствените сили. Посещението на министър-председателя на Република България в Босилеград е едно добро начало. Не само защото е първото посещение в покрайнините от такъв ранг след близо 130 години по времето на Стефан Стамболов, а и защото се проведе в много важен момент. Хората вече са на предела на търпението си, умориха се от празни приказки, защото тежестта и битовите несгоди ги насочват все повече към какви ли не, дори и неразумни решения. Много важно е и да се отбележи, че това посещение не беше по покана на сръбския премиер или неговия заместник, нито на кмета на Босилеград, нито на която и да е официална власт, въпреки, че те бяха център на медийното внимание. Посещението беше по покана на сдружение ГЛАС с председател г-н Александър Димитров и това е сигнал и към гражданското общество в Западните покрайнини, че България зачита като фактор свободните граждански организации наравно с официалните власти. Има обаче и една голяма опасност – това посещение да създаде големи очаквания, които да не се оправдаят. Затова е важно то да е началото на един непрестанен процес по активна подкрепа на българите в Босилеград на съвсем конкретно равнище. Процес, който да им помогне да имат повече работни места, да получават повече пари за труда си, но и да помнят своите корени, да изучават в училище своя роден език и над 1400-годишната българска история. Прочети повече »

Цветница – Началото или края?

И влезе Иисус в Божия храм, изпъди всички продавачи и купувачи в храма, прекатури масите на менячите и пейките на гълъбопродавците” (Матей 21:12)

Сетих се за тези думи от евангелието на Матея, отзнаменуващи входа Господен в Йерусалим, който ние, християните, празнуваме на Цветница. Сетих се и за нашата човешка същност – колко силно крещим „Осанна!” и как всъщност вътрешният глас на Спасителя е чувал не възхвалата, а бързо последвалото „Разпни го!”. Защото ни е познавал. Защото и ние сами се познаваме, но не искаме да си го признаем. Колко от нас са готови в името на истината и справедливостта да жертват всичко друго? Колко от нас са готови да бъдат спасители на души, а не търговци на страсти? Колко от нас въпреки, че знаят какво ще последва, се съпротивляват срещу безнадеждността, злобата, безчестието? Колко от нас избират и отстояват свободата на Духа, когато ги притиснат материалните затруднения, предизвикани им от различни нечестивци, облечени във власт? Колко от нас вярват, че тялото всъщност не е нищо повече от кратковременен пристан на Духа? Прочети повече »

Ситуацията вече е много бременна

„Тогава двама ще бъдат на нива: единия взимат, другия оставят” (Матей 24:40)

И като се започна една – избори след избори. САЩ, Холандия, България, Сърбия, Франция, Германия… Някой ще каже – голяма работа, това й е работата на демокрацията – да проверява през 4-5 години кой как се справя и какво мисли народът. Тия избори обаче не са просто поредните, а са малко по-различни. Не задруго, а защото светът е различен. Живеем в много динамично време. Замислих се за времето като понятие, за политическото време. Преди десетина години, по време на мое посещение по покана на Консервативната партия в Лондон бях приет на вечеря заедно с други млади политически лидери от самата легенда  – покойната днес баронеса Маргарет Тачър, както и от тогавашния лидер на опозицията, а доскоро и премиер-министър на Обединеното Кралство Дейвид Камерън. Преди това бяхме гости на заседание на Парламента в Лондон и в почивката си говорихме с един от сътрудниците на депутатите-консерватори. Попитах го колко време е необходимо за един политик от тяхната партия да стане народен представител или кмет на средноголям град. Чух много интересни неща, но най-важното беше, че „времето е различно”. Има много видове време. То тече с една скорост в местната власт, с друга скорост в парламента и с трета скорост в изпълнителната власт. Ето например, каза ми един от англичаните, човек може 20 или 30 години да гради кариера и публичен образ и всичко да се срути само за един ден с една необмислена реч или вестникарска публикация. Прочети повече »