Начало / Стефан Иванов (страница 4)

Стефан Иванов

Стефан Иванов е роден през 1975 г. в София. Магистър по история, богословие и маркетинг. Три мандата общински съветник в София (2003-2015). Автор на книгите „България и Германия – 1914-1915 г.” и „Три цвята – синьо, синьо, синьо”. Ангажиран многократно с дейности и инициативи, свързани с Босилеград. Женен, със син и дъщеря. Публикува текстове в своя колонка в „ГЛАС ПРЕСС” всеки понеделник.

Смисълът на живота

Бог ни е създал с „духовни нужди“, в това число с желанието да разберем смисъла на живота. (Матей 5:3)

От векове наред всеки човек рано или късно достига до екзистенциалния въпрос „Какъв е смисълът на живота?“. Всеки достига до своя отговор – едни живеят заради други хора, други заради децата си, трети заради определена кауза, четвърти поради стремежът да достигнат някакви върхове, пети – за да отмъстят на някого истински, шести – да се отдадат за колкото си може повече време на ядене, пиене и сладострастие, седми – нямат представа защо, но просто си се спускат по течението без съпротива и посока, осми – за да се преборят и да постигнат национална, регионална или лична кауза, девети – за да трупат слава, пари и богатства и т.н.

Двата полюса са безкрайно отдалечени. Фридрих Ницше казва, че „онзи, който има ЗАЩО да живее, може да се задоволи с почти всяко КАК“.

Непознатият откъм чисто човешката си страна поет Пеньо Пенев пък написва като апотеоз на своето отчаяние гениалното:

„Не търся нищо, с никакви пътеки,

не диря през страдането брод

към слънцето угаснало навеки,

към скъпата БЕЗМИСЛИЦА – живот!“

Някъде между двете крайности е разположено „обяснението“ на християните, които знаят, че животът им не е даден напразно и че основната му цел е човек да се бори да спаси своята собствена душа и да поощрява и другите да го правят, защото тялото е временно, а духът – вечен.

Какъвто и смисъл да има животът, той трябва да ни мотивира да бъдем по-стойностни, по-добри, да не спираме да се развиваме, но и да бъдем справедливи. Да се стремим към израстване в кариерата, към финансова задоволеност, но и да не изоставяме душата си когато го правим на всяка цена. Да отстояваш истината, да пазиш честта и достойнството си не са глезотии, а начин да имаш своя собствена пътека към нормалността. Без значение дали околните са част от нея.

 

Стефан Иванов

Договорът с Македония

Събитието на миналата седмица безспорно беше подписването на договорът за приятелство, добросъседство и сътрудничество между България и Македония. Документ, който в продължение на дълги години беше немислим заради шовинистичната истерия, която изгради върху пясъчните си кули правителството на Никола Груевски. Днес всички говорят за „прагматичния подход“, призовават „вземете този въпрос от историците и го дайте на икономистите“. Обаче още древните римляни са казали, че Historia magistra vitae est (Историята е учителка на живота).  Прочети повече »

Прилики и разлики

През 1994 или 1995 г. бях в Македония. Бяхме още студенти и като историци имахме практика, която трябваше да се реализира. Посетихме редица исторически обекти, сред които Охрид, гребахме с лодки по езерото, съпреживяхме избодените очи на иконата на св. Цар Борис-Михаил Покръстител в манастира „Св. Наум”, наслаждавахме се на мозайките на Хераклея и на жутата лозовица. В самия град Охрид бяхме настанени в хотела на наследниците на бивш кмет на града от времето на българското управление през войната. Собственикът беше наследник на този виден българин и беше осъзнат като такъв още в ония трудни затова години. Срещу всичко българско в Македония се работеше веднага, безцеремонно, по коминтерновски. Покрай тостовете, патриотичните песни и странните погледи на местните хора между тях, имахме и много разговори. Не само помежду си, но и с един-двама „македонски българи”. Няма да влизам в разсъждение защо го слагам в кавички – подобно на „йоркшърски англичанин” или „бретански французин”. Имаше много разсъждения, мисловни възстановки на исторически събития, някои колеги (не бях сред тях) блеснаха със задълбочени познания за отделни битки на българската армия по македонските земи. И тогава, един от местните българи ни „застреля” от упор със следното изречение: „Знаете ли защо ние, на Балканите, непрекъснато изоставаме във всичко?” Изредихме 2-3 хипотези в отговор, които на мен ми звучаха съвсем логично. „Не е затова, каза той, а защото всяка държава има издадени хиляди книги за войни и битки, а няма дори и един справочник със списък на това какво е допринесла за света – например открила е еди какво си, за първи път в света е направила еди що си. Нашата сила е наше проклятие – ние можем да се мотивираме само за да се мразим, а не за да правим открития и да ставаме световни лидери в каквото и да било. Да, вярно, всеки знае, че неговата кауза в тия битки и войни е бира справедлива, но не ставаме ли малко смешни като Съветския съюз дето половин век след края й прави филми все за Втората световна война”…  Прочети повече »

Дедо Ладе и Европейският съюз

Преди тридесетина години дедо Ладе си имаше двадесетина овце. Стадото само на старото село наброяваше над 200 овце, а в цялото село, заедно с другите махали, имаше повече от 500. Не говорим за тези на стопанството, „общите”, а за личните на хората. Тези овце се пасяха, дояха, купуваха, продаваха, лекуваха, уважаваха на Гергьовден – всичко. Във всяка втора къща можеше да си купиш домашно мляко, сирене. С парите от тях се купуваха нови и така се завърташе колелото. И сигурно е имало и печалба понеже дедо Ладе пушеше цигари „Кент” и никога не се оплакваше от липса на пари. Това бяха последните мохикани на една отиваща си мощна селскостопанска България, която беше в челната тройка на Европа преди Втората световна война. Хората, на които комунистите им взеха и земята, и добитъка, но те не се предадоха. Не отидоха по градовете и по заводите, а останаха там, където беше сърцето им.

Днес вече България е член на Европейския съюз, дават се всевъзможни помощи, финансови субсидии, директни плащания и какво ли още не. Дават се пари, за да си купиш животните, дават се пари, за да си направиш малка ферма с екологично производство. Дадат се пари за реклама, дават се пари за какво ли не. Отделно има национални доплащания. И въпреки всичко желаещи да гледат животни няма. Мляко вече не се продава никъде, за сирене да не говорим. Селото стана от 2000 човека на 300, което за днешното положение в България си е направо добре.

И си задавам въпроса „Защо стана така?” Да ти дават пари за неща, за които преди половин век хората сами са си плащали и въпреки всичко никой да не иска да се занимава. И си отговарям – защото изгониха хората от земята, отучиха ги да я работят, направиха ги граждани в панелни апартаменти, които сънуват зелените поля на родния си дом. Един от най-големите грехове на комунистическия режим е, че само за половин век отучи хората от онова, от което дори и турците не можаха да ги отучат за повече от пет века – гостоприемство, трудолюбие, почтеност, национална гордост, вяра в Христа, откровеност. Поне два пъти повече от тези 45 години ще ни трябват, за да поправим щетите.

А дедо Ладе за съжаление не дочака края на комунизма. Което е жалко, защото сигурно щеше да е много щастлив, че поне в началото и в края на живота му е имало малко нормалност с много идиотщина по средата.

Стефан Иванов

Суетата на несретните духом

„Каква полза за човека ако придобие цял свят, а повреди на душата си” (Марко 8: 36)

Вечният стремеж към блага, към богатство, към наследства и имоти. Оправдани пред себе си с „ама моите деца не заслужават ли повече” или „с какво еди кой си е повече от мене, та има повече”. Какво е земният живот? Един семестър с изпит накрая. Знаеш конспекта, но цял живот се правиш, че няма да те изпитват по него. Който издържи изпита – издържи, поправителни сесии няма.

Затова винаги да помним – най-важна е душата на човек. Да не правиш съзнателно неща, които знаеш, че не са редни, без значение, че това може да те превърна в социален аутсайдер или несретните души в плен на алчността ще ти се смеят. Тука не може да се извиняваме с „други обстоятелства”. Тука всичко е ясно – знаеш как трябва да живееш и нищо не бива да се поставя над това. В крайна сметка човекът „както е излязъл из утробата на майка си, гол ще си отиде както е дошъл, без да вземе нищо от труда си, за да го занесе в ръката си” (Еклесиаст 5:15)

  • Готовността да загубиш себе си, за да имаш по-добра работа;
  • Доброволното послушание на нечестиви управници заради облагите, които можеш да получиш от тях;
  • Желанието да пренебрегнеш небесните и земните закони, за да надминеш по богатство съседите и роднините си;
  • Безразличието дали ще служиш на Бога, или на мамона;

водят до едно – усилия на вятъра. Чрез тях ние не само, че не си помагаме, а напротив – вредим си.

Смейте се на онези, които ви се подсмихват от върха на богатството и славата си. Не завиждайте на тях, защото не знаете какво ги чака. И те самите не знаят. И затова губят целия си живот в трупане на облаги, постове и богатство и в треперене по неговото запазване и умножаване, т.е. купуват си вятър.

Защото „…Суета на суетите, всичко е суета” (Еклесиаст 1: 2)

Стефан Иванов

Малко мое политическо стихоплетство насред лято

Жега. Лято. Бира с мента.
И насред апартамента
гледа Ганьо парламента
с рейтинг точно три процента.
Нищо, че е вече юли
(депутатите дали са чули?)
не престават заседанията
и по медиите стенанията.
Ганьовица е щастлива –
визитарка незлоблива –
щом от висшата трибуна
блесне нечия кратуна
време има да отскочи
до съседа (Ганьо лочи
бира гранде Ариана
и попържа пред екрана).
Първом като в оперета
Караянчевата Цвета
ги подхваща: не подбира,
важното е да не спира…
Мъдрост, мисъл, вакханалия-
Кърджалийска Пасионария.
Главчев даже не издържа,
с мъка си устата сдържа.
В тръс комичен се явява
Симов-реплика да дава.
Остър ум, почти бръснач,
ала трябва преводач.
Две минути се оплаква,
стенографката заплаква:
С пет години стаж дори
думичка не различи.
Марешки ръка протяга,
пак локуми ще разтяга:
всичките били виновни,
а бензините – оловни.
Мустафата мивки кърти:
слави руси, но и турки.
Първом срещу Ердоган,
после пък – не бил султан.
Снежка Дукова-боец корав
(прост фактически състав)
се обръща към колегите
да възсядат туарегите,
че е вече лято жарко.
Но изскача Крумчо Зарков-
пак словесни ръкоделия,
разцъфтява и Корнелия:
гърди си с рози е закичила,
а вечни депутати-тричила.
Преди звънеца-то се знае-
ще трябва Цецо да сияе.
Започва трето изречение,
но няма никакво съмнение-
учителят му по литература
съсипан си пристяга шнура.
Езикът български-горкия
разстрелян някъде се крие.
Българийо мила, страдалнице свята,
керван въоръжен те държи за снагата.
Театро родно, маскарадно,
защо си толкоз ретроградно?
Кога ще дойде пуста есен,
да се разчисти тая плесен?!

 

Стефан Иванов

Различните

Покрай конкретни информационни поводи често възниква въпросът за различните хора и за отношението към тях. Често съм се чудил защо има толкова различни, и то в двете крайности, реакции и мнения сред хората. И стигнах до извода, че това е така защото всеки разбира под „различни” различни категории. Та реших да се запитам и аз какво разбирам под думата „различни” хора? И установих, че тази дума означава много противоположни неща. Различни са хората, които през комунистическата диктатура имаха различно мнение и бяха готови за страдат заради това. Различни са обаче и тези, които са извън нормата на обществено приемливо поведение – например убийците на деца. Различни са и тези учители, които търсят нетрадиционните форми за преподаване на уроците, за да могат да спечелят вниманието на децата. Различни са обаче и онези ислямски фанатици, които сами връзват пояса с бомби около кръста на собственото си дете. Различни са хората, които искат да открият и отстояват своята истина като протест срещу мнозинството, което безропотно приема всичко, което му се поднася наготово. Различни обаче са и тези, които забравят рода и произхода си в името на властта или облагите и мразят истински онези, които не са го направили. Различни са тези, които не ползват мобилни телефони и вярват, че те им „пържат” мозъците. Различни са обаче и тези, които влизат в черквата не за да се молят, а да крадат икони. Различни са онези, които дават собствени пари, за да възстановяват чужди гробове, да стоят паметници и чешми. Различни са обаче и онези, които в името на властта си са готови да загубят всичко човешко и дори не се притесняват от това.  Прочети повече »

Възможности или мъка

Много е изписано и казано за летните бригади в чужбина. За младите хора, които пътуват до различни европейски държави или САЩ, за да изкарват пари и да помагат на семейството и на образованието си. Пътуват ученици, пътуват и студенти, пътуват и млади хора, които вече не учат, но не се решават да напуснат окончателно родината си и разчитат на тези няколко летни месеца да изкарат достатъчно пари, за да си помогнат.  Прочети повече »

Каквото – такова

Почтените хора трудно понасят несправедливостите. Това е логично, защото голяма част от тези хора очакват да получават от обществото и от близките си това, което самите те дават. Когато си всеотдаен и даваш подкрепа, време, усилия – след време, когато имаш нужда, очакваш и ти да ги получиш. В живота обаче не е така. Хората сме неблагодарни и в повечето случаи забравяме тези, които са ни правили добрини, а ако пък ги помним, подсъзнателно се настройваме негативно към тях, защото знаем, че сме им длъжници.  Прочети повече »

Демокрация, свобода и (с извинение) Путин

Какво е демокрацията на практика? Нямам предвид сухите теории на академичните познавачи на политическите науки, а живата демокрация. Демокрацията, най-накратко казано е възможността да живееш свободно в рамките на демократично утвърдените обществени норми. Също така да имаш право свободно да избираш и да бъдеш избиран на истински и честни избори. Демокрацията е свободно да пътуваш из нормалните държави и да усещаш, че си нормален човек. И накрая – да имаш право свободно (без това да ти донесе негативи след това) да изразяваш публично своите убеждения и да теглиш една на управляващите когато не ти харесват.  Прочети повече »