Начало / Стефан Иванов

Стефан Иванов

Стефан Иванов е роден през 1975 г. в София. Магистър по история, богословие и маркетинг. Три мандата общински съветник в София (2003-2015). Автор на книгите „България и Германия – 1914-1915 г.” и „Три цвята – синьо, синьо, синьо”. Ангажиран многократно с дейности и инициативи, свързани с Босилеград. Женен, със син и дъщеря. Публикува текстове в своя колонка в „ГЛАС ПРЕСС” всеки понеделник.

ПАТРИОТИЗЪМ И ПОТРЕБИТЕЛСКА КОШНИЦА

Само един ден ни дели от важния референдум, в който гражданите на Република Македония ще кажат какво предпочитат – да станат нормална европейска държава, или да останат в плен на омразата и комплексарското перчене на дребно. Надявам се нашите братя да изберат Европа и скоро тази измислена граница помежду ни да изчезне.

В Сърбия пък националните малцинства ще избират хората, които да ги представляват. В един вероятно много спорен откъм прозрачност и честност изборен процес. И с едни вероятно предизвестени победители, които разчитат на служебното си положение, закрилата на сръбските шовинисти и служби, както и на страха и бедността на хората.

Същото е решението и за Сърбия – когато стане истински европейска държава, която може да цени малцинствата, които живеят в нейната територия, особено българското в Западните покрайнини, тогава и тази граница ще си замине. А с нея и една вековна несправедливост.

Има и още нещо, което не е по-малко важно. У нас го наричаме „потребителска кошница“, а иначе значи как живеят хората. И още по-просто казано дали с парите, които получават могат да си купуват все повече неща, т.е. парите им да „поскъпват“, а не да се обезценяват. Извън Европейския съюз това е много трудно постижимо. Затова нашия общ стремеж трябва да бъде да станем първо – свободни, второ – да оставим в миналото измислените граници, които ни делят, и трето – да станем по-богати и по-щастливи.

Просто е, макар че ще трябват още няколко години. И да не се спира контролът върху поведението на централните и местните власти, тъй като прекалено често среди и в Сърбия, и в Македония, ще се опитват да се правят на по-големи и по-гласовити, отколкото всъщност са!

На днешния ден преди 181 години в град Карлово е роден Апостолът на българската свобода – Васил Иванов Кунчев с духовно име Йеродякон Игнатий, познат като Васил Левски

На днешния ден преди 181 години в град Карлово е роден Апостолът на българската свобода – Васил Иванов Кунчев с духовно име Йеродякон Игнатий, познат като Васил Левски.

Доразвил идеите на видните деятели на национално-освободителното движение Георги Раковски и Любен Каравелов, Левски за пръв път прозира, че колкото и голяма бройка българи да тръгнат отвън да освобождават България и колкото и българи от вътрешността да увлекат в това действие, то винаги ще бъдат разбити от силите на Османската империя, защото ще се даде една основна битка, в която врагът ще превъзхожда по численост. Неговото решение е създаване на много на брой комитети във всички краища на българските земи и обявяване на въстание заедно, в един и същи ден. Това е задачата на Вътрешната революционна организация, начело на която стои Апостола. Организацията, която Левски създава, е в основата на избухналото през 1876 г. Априлско въстание, което пък прави възможно обявяването на Руско-Турската война и възстановяването на българската държавност в Трето българско царство.

Другото го знаем – не сме достойни за него нито тогава, нито сега. Малодушието и страхът, живуркането с преклонена главица е била и си остава характерна черта на голямото мнозинство наши сънародници. Добре, че има и други. Като Левски.

Поклон пред твоята дейност и саможертва, Апостоле!

България получи своята национална независимост, но за свободата в душите ще трябва да воюваме индивидуално. Когато сме готови. В момента не сме.

ЕКЛЕКТИКА

Последните дни изобилно ни предоставят материал за размисъл. Театърът от залите се пренесе на световната политическа сцена. Маските започнаха да падат, а героите започнаха да си разменят местата. А ние си оставаме все същите.

Един президент започна да налага мита на съюзниците си, които политнаха да се прегръщат с най-големия му враг. Друг пък, въпреки че е властелин на една от последните комунистически държави, изненада света със своята сговорчивост с първия. Трети заделя все повече средства за хибридната си война срещу нормалния свят, който се прави, че не разбира. Четвърти пък, като премиер на една иначе измислена държава, надскочи сянката на ръководител на бивша комунистическа партия и поведе страната си към реално европейско и евроатлантическо членство. За разлика от опозиционния му ахмак, който почерни името на славната в миналото организация с неадекватните си  действия. На юг от нас пък още един популист, дошъл на власт с руски пари, решително защити националния интерес, а традиционната дясна опозиционна партия поиска вот на недоверие в унисон с хибридните опорки срещу Европейския съюз. Правителството на най-мощната европейска държава се клати заради емигрантския въпрос, а ислямисткият диктатор край Босфора усвоява и последната неовладяна власт в страната си, която между другото съществува и до днес само защото Кемал Ататюрк я деислямизира след Първата световна война. Европейският съюз се разкъсва в желанието си да угоди на всички и в невъзможността си да си осигури единни позиции по най-важните въпроси е пробит отвътре от външни и враждебни влияния.

Къде сме ние? Като в приказката на Елин Пелин за „Умник Гюро с умници другари“. Вървим нанякъде заради самото вървене. Отчитаме формално някакви постижения, а хората продължават да живеят в духовна и мизерна нищета. Приемаме кухи правила и норми, лобистките поправки са ежедневие. България става все по-безнадеждно място за живеене.

И какъв е изводът от всичко това за нас? Че дори и един мъдър, древен и борбен народ, може да се докара сам до положение да не може да формулира ясно своите национални интереси и да постави начело хора, които да ги следват. Че се оказва възможно смелостта да е проклятие, а свободата – бреме. И че съвсем закономерно Бай Ганьо ще убие отново автора си. Защото го ненавижда. Няма нищо по-страшно от оная простотия, която дори не се притеснява от това колко е голяма.

Бедни, бедни Македонски…

МИНАЛО И ИСТИНА

Напоследък на Балканския полуостров се направиха много интересни и важни стъпки, които са леко изненадващи с оглед на дългогодишния застой на събитията. В основата им е промененото поведение на България като ротационен председател на Съвета на Европейския съюз в първата половина на 2018 година. След дългогодишни безобразни фалшификации на историята, за които няма никакви научни факти, вече става ясно, че няма да има европейско членство за изопачаващите историческата истина държави.  Прочети повече »

Робство и свобода

„и ще познаете истината, и истината ще ви направи свободни” (Йоан 8:32)

 

Страхът от истината е голям грях към самия себе си. Страхът от свободата обаче е още по-голям, защото при него ние съзнателно се отказваме една от най-висшите човешки ценности. Свободата е страшна за някои хора, защото носи след себе си отговорност. И затова можем да кажем, че истински свободен човек може да бъде само силният човек, защото е готов да носи тази отговорност. Готовността да използват тази сила на Духа отличава хората, които са активни в борбата за спасение на душата от тези, за които това е архаично и егоистично себедоказване. Свободата е също и кураж да изкажеш ясна оценка на глас за хората и за нещата, които се случват около теб. Колко трудно, но славно е днес, в дните на сребролюбство и вулгарен материализъм, да избереш свободата и Духа? Защото: Безумни и слепи, кое, наистина, стои по-горе: златото, или храмът, който освещава златото?” (Матей 23:17)

Кой в крайна сметка е свободен, и кой е роб? Роб ли е оня, който няма много богатство, но има свободна мисъл и силна вяра? Не робува ли на суетата си, която винаги погубва, точно другия, който трупа само имане и в името на „успеха” е готов да се прегърне с дявола дори? Неговите пари и обществено положение правят ли го свободен? А какво робско има в оня, който е прозрял истината, че „…голяма мъдрост – голямо страдание, и който трупа познание, трупа тъга” (Еклесиаст 1:18).

Всички ние получаваме като дар своя земен живот с мисията да го извървим като един път. Път, по който вървим и всеки ден издържаме своите малки изпити. Кога го осъзнаваме, кога – не, но обратното броене тече от мига на нашето рождение. Никой не знае колко остава до финалния му изпит. И тогава, на този изпит, идва големият отговор на въпроса кой е роб и кой-свободен. Кой е господар и кой-слуга. Кой е богат и кой-сиромах. Там няма продажни медии, послушни тайни служби, уредени обществени поръчки и пишман-дипломация с дявола. Там не се задават удобни въпроси, а се дължат неудобни отговори.

И нека докато си носим земния кръст, в ушите ни да ехти не звънът на сребърниците, а повикът към спасението на душата: „Вие сте солта на земята. Но, ако солта изгуби сила, с какво ще се направи солена? Тя вече за нищо не струва, освен да се хвърли вън и да се тъпче от човеците.” (Матей 5:13)

В началото на Страстната седмица пожелавам на всички християни смирено да дочакаме Христовото Възкресение и да го отбележим с искрена веселба заради чудната победа на живота над смъртта, в името на тържеството на Духа над материята и на вярата над материализма. И да не забравяме и земния си път, в който трябва да следваме правдата, но и да изобличаваме гласно ония, които ни ръководят, а странят умишлено от него. От несвободност…

Собственици на чужд живот

„Мъдър изобличител за внимателно ухо е като златна обеца и украшение от чисто злато.“

(Притчи 25:12)

След десетилетия комунистически режим и преход към демокрация се докарахме дотам, че сме поставили на власт много хора, които не заслужават такова доверие, но вероятно ние сме безвъзвратно оглупели. Има управници, които си мислят, че властта им принадлежи по право като че им е наследство по бащина линия. Това особено много важи за някои кметове и в България, и в Сърбия, и навсякъде на Балканите. Кметовете, особено на по-малките общини, се изживяват като бащици, като еднолични собственици на живота на хората. Тези властници по правило ненавиждат ония хора, които искат да работят за създаване на гражданско общество, които отстояват различно мнение и – о, ужас! – могат да не гласуват за тях на избори. Много от тези управници не приемат критика и намразват ужасно и завинаги тия смели и безразсъдни души, които имат куража да ги критикуват. То и затова вече всичко в света ни е само черно и бяло, нюанси няма. Затова в нормалните държави не знаят и името на кмета си, а при нас той е повече и от Президент. Но какво става когато положението върви към все по-лошо, ресурсите намаляват, хората бягат далече от родните си места, а кметовете безцеремонно стават още по-силни и надменни? Тогава има два варианта – или хората се организират и ги пращат в политическа пенсия, или избират да им прислугват на дребно, за да си запазят коричката хляб, с която да си хранят семейството. Почти 30 години след падането на Берлинската стена, ние сме много по-малко свободни вътре в себе си оттогава. Вярваме много по-малко, мечтаем много по-малко и се борим много по-малко. Защото почти всеки от нас не се привижда в ролята на мъдрия изобличител от Притчите Соломонови и няма силата да си каже: Ето, вече дойде деня, „…когато да начена да изисквам от ония, които чрез своята неправда произведоха неправедно голяма вреда“ (Ездра 6:19).

Времето трябва да е дошло. Страхът ни прави малодушни, а нечестивците – по-силни. Въпрос на избор.

Кой, ако не ти?

Кога, ако не сега?

Стефан Иванов

Заветът на Левски

Скоро имах един тежък разговор с човек, който държеше да ми обясни, че ако си добър националист, то непременно трябва да мразиш всичките си съседи и ако ти паднат в ръчичките да им видиш веднага сметката. На този човек припомних въпроса на един от доайените на българския национализъм : Всъщност Кой е по-добър националист – този, които сее омраза и вкарва в конфликти и войни държавата си или този, който прави така, че народът му да живее по-добре, по-уредено и по-богато? Прочети повече »

Човеци

„Всички човеци сме еднакви” – ме убеждаваше наскоро един познат, който работи в международния отдел на една голяма държавна компания. Добави два много силни аргумента – как българите като отидели в „западните” държави за нула време свиквали на правилата и ставали „други хора”, по-изрядни граждани дори от местните. И обратно – как когато високопоставени представители на тия „западни” нации, богати и важни люде, дойдат в България се чувстват като „отвързани кутрета” – беснеят и щуреят ден и нощ, направо и те стават „други хора”. Тезата на моя познат продължи с иначе логичното „кучето скача според тоягата”, демек – където има правила всички хора ги спазват, където няма справедливост и винаги можеш да минеш „между капките”, всеки си прави каквото си иска. И накрая това травмиращо разсъждение завърши с извода, че ние на Балканите сме обречени заради трайните изменения на нашите характери – свикнали да сме винаги на опашката след някой от големите и да правим чупки в кръста.

Вече се бях заредил с много аргументи да опонирам как това е вярно, но само на теория, как всъщност почтения човек навсякъде си е почтен човек, а говедото – говедо. Как бедния може да е много по-ларж от богатия и как чуждия човек може да ти помогне много повече от този, който ти е роднина, или когото мислиш за най-близък. Как обикновено те предават тази, в които си готов да се закълнеш, а ти помагат тия, от които никога не си го очаквал. Как не всеки превива гръб пред силните на деня и как все пак има хора, които са готови да се борят докрай. И точно тогава по телевизията показаха един миньор. Този човек изглеждаше като бежанец от Ислямска държава – мръсен, небръснат, брадясал безформено, с изпокъсани дрехи. До него беше Омбудсманът на България Мая Манолова, която беше отишла да се бори за неговата заплата, защото не стига, че е мизерна, но я вземали от дъжд на вятър. И когато го питаха за проблемите, това същество, превито на две каза: „Няма проблеми, при нас всичко е нормално, заплатите се изплащат навреме”. Доплака ми се. Същите тези миньори, които идваха в София и сваляха правителства, които осветяваха сенките в нашите мозъци с фенерчетата на своите каски, днес са превърнати в бледи сенки на хора. А дали само те? Май всички ние станахме сенки на себе си. Страхът е най-лошия съветник. И в София, и в Босилеград, и в Москва, и в Рака. Важните дела се вършат от смелите хора. А другите обясняват колко смелите са били свестни…след като си отидат от тая грешна Земя.

Та така – не всички човеци са еднакви, не всички…

Стефан Иванов

Нова година

Ето, пак дойда онова странно време, в което изхвърляме старите календари от стените и докато закачаме новите си мислим: „Лелее, как лети времето!“ И тъжно констатираме, че с всяка следваща година то всъщност лети все по-бързо. През нашето съзнание минава несвързан поток от спомени, картини, трудности и успехи. Сещаме се за близките и приятелите, които сме загубили през тази година. Радваме се за тези, които направиха юбилей или ония, които се сдобиха със свои деца. Съпреживяваме емоциите на най-близките си хора. И покрай многото ядене и пиене се теглят едни късмети. Всеки осмисля своя. Най-често тези от нас, които са оптимисти вдигат поне един тост „Нова година – нов късмет!“ Замислих се точно върху него. И стигнах до един извод. Късметът не може да дойде ей-така. Трябва да се потрудим за него. Да се покажем достойни за да дойде именно при нас. Трябва да се оттърсим от страховете и греховете си, да освободим съзнанието си, да съберем всички налични сили и като истински свободни хора да посочим директно всички ония, които уж трябва да правят живота ни по-добър, а те го тровят умишлено. Да надигнем глас срещу тези управници, които в името на собственото си благоденствие са готови да се отрекат и от семейство, и от род, и от Родина, и от Бога. На такива късмет не им трябва. А при нас няма да дойде докато не се покажем готови да им помогнем да отидат да си харчат на спокойствие скътаните сребърници. Някъде другаде, извън властта. Ползата ще е голяма. И за нас, и за тях.

Честита Нова Година!

Да потърсим Нов късмет!

Стефан Иванов

Помним

Отбелязахме 98 години от подписването на Ньойския диктат, според който България беше не просто победена, но и унизена. Отнеха се напълно български територии само за да се „натрие носа“ на загубилите Първата световна война. Това беше диктат на силата над справедливостта. Никой не отчете, че колкото повече натискаш пружината, толкова повече ще пътува тя обратно, за да достигна до равновесното положение. Късогледството на победителите от Първата световна война доведе до това, че те запалиха такова чувство за реванш сред унизените, че не е пресилено ако кажем, че предпоставките за избухване на Втората световна война бяха дадени още с подписване на мирните договори от Първата. Прочети повече »