Начало / Стефан Иванов

Стефан Иванов

Стефан Иванов е роден през 1975 г. в София. Магистър по история, богословие и маркетинг. Три мандата общински съветник в София (2003-2015). Автор на книгите „България и Германия – 1914-1915 г.” и „Три цвята – синьо, синьо, синьо”. Ангажиран многократно с дейности и инициативи, свързани с Босилеград. Женен, със син и дъщеря. Публикува текстове в своя колонка в „ГЛАС ПРЕСС” всеки понеделник.

КЪДЕ ОСТАНА ДЕТСТВОТО?

Напоследък често се случва да присъствам на разговори, в които ние, от средното поколение (35-45), обсъждаме че нашите деца нямат истинско детство, че са станали зависими от мобилните си телефони, от лаптопите и други електронни устройства и това било много лошо. Дали?

Какво беше нашето детство? Да, прекрасно. Както детството на почти всяко дете. Ние с моите приятели играехме по цял ден на фунийки (помните ли списанията „Жената днес“ и „PIF“ с прекрасната тинкъ гланцирана хартия), на жетони (които си „набавяхме“ от близкия до моя квартал Електрокарен завод), на футбол, мятахме „водни бомби“ от балконите, обикаляхме половин София с колелата си, целехме се с прашки и какви ли не още дивотии. Въпреки, че съм бил винаги с отличен успех, отделях не повече от един час на ден за учене. За събота и неделя да не говорим. През останалото време бяхме навън. Всички. И аз съм много щастлив с детството си.

Но – времето днес е различно. Както нашите баби и дядовци не са имали колела, не са яли банани и портокали дори и на големина празници (камо ли всеки ден, когато им се прииска), така и ние сме били непрекъснато навън основно защото е нямало какво по-интересно да правим вътре. Всяко време има своите плюсове и минуси. Днес например нашите деца са по-асоциални от нас, трудно общуват, по-неспокойни и припряни са, по-затворени, но има и много други неща, в които очевидно ни превъзхождат. По-креативни са, по-лесно намират и обработват информация, много по-добре се справят с виртуалната действителност, а това е нещо задължително, за да си успешен в бъдеще. По-малко мрънкат, по-малко са хипохондрици като нас и нашите баби и родители (най-малкото защото няма пред кого да преиграват). Общо взето са по-подготвени от нас да се справят в новото време. И това също е нормално.

Затова, като човек, който всеки ден общува с десетки деца, искам да дам един непоискан съвет към самите нас – родителите. Не съдете децата си, не им обяснявайте какво не могат, а какво могат. Не ги сравнявайте с другите деца, защото вашите деца са добри в едно, а другите деца – в друго. Просто общувайте повече с тях, вярвайте им и им показвайте непрекъснато, че разчитате на тях. Не те на вас, а вие на тях. Защото те умеят да разбират това и се мотивират силно от него. Опитвайте се да запълвате в съзнанието на вашите деца най-големия обществен дефицит – на доброта, на вяра, на достойнство, на уважение към другите и повече скромност, на чест и на стремеж към справедливост. Защото в обществото често успяват обратните случаи, но аз съм сигурен, че вие не искате вашите деца да станат „успешни“ за сметка на душите си.

В заключение – нашите деца са по-добри от нас, нищо, че не ни се иска да си го признаем! Нашето детство – добро или лошо – отмина. Сега е ред на тяхното. За което и те след време сигурно ще пишат хубави спомени, както писах и аз днес!

НЕ ВСИЧКО Е БИЗНЕС

Предстои вече втори протест в Босилеград срещу замърсяването на природата. Ако беше само заради печалби – да махнеш с ръка и да продължиш напред. Но когато става въпрос за живота и здравето на хората, когато заболеваемостта и смъртността като фактори са сериозно влошени, това вече не е просто икономически въпрос. Начинът на живот не може да бъде по-важен от самия живот. Вярата в правото на гражданите да се борят за каузите, които считат за значими, се защитава. Вярно е, че е трудно на места, където всичко зависи от един човек, да се случи нещо срещу неговия интерес и воля. Но точно по това се различават гражданските общества от уплашените главици дето по цял ден се чудят колко по-ниско да си приведат главицата, за да не я отреже сабята.

Да, вярно е, отстрани е лесно да се дава акъл. Както ми каза гражданин на Босилеград при едно от моите посещения в града – „на тебе ти е лесно, кажеш това-онова, напишеш нещо, па си отидеш. А аз си оставам тука. Със същите тия, които ако решат, ще ме смачкат за един ден.” Как да им кажа, че дори и при нас, в двумилионна София положението не е много по-различно. Смелите и свободните хора винаги са плащали най-високата цена, няма как. А ние живеем в доминацията на особен тип хора – безгръбначните и вечно съгласните.

Това разсъждение на нашия сънародник от Босилеград е вярно. Също така обаче е вярно, че все някога това трябва да има край. Достойните хора и хората, които вярват в себе си, не допускат никои дерибеи да им се разхождат върху главите завинаги. Дано тази очертаваща се поредица от протести, организирани от граждански сдружения, да обединят гражданството и да дадат нова енергия за промяна, от която се нуждаят нашите сънародници от Западните покрайнини. Въпреки многото отчаяни опити на шовинистични среди в Сърбия, подпомагани от мести техни сътрудници с българско потекло, те все пак са обречени. Защото, както знаем от една още по-хубава поговорка – най-тъмно е точно преди съмване. А сега е непрогледен мрак.

Битката за здравето и живота е право на всеки човек.

Водете я, за да я спечелите. Ако не заради вас, то заради децата ви или поне за оная малка част от тях, които ще останат покрай бащиния дом. А защо са малко – това също е свързано с безнадеждността, породена от същите причини и фактори, които изброих по-горе.

Не всичко е бизнес, не всичко…

РЕВОЛЮЦИЯТА НА АНТИРЕВОЛЮЦИОНЕРИТЕ

Много хора се опитват да елементаризират протестите, които обхванаха света, а и България. Най-голямата грешка е да се дава чисто локален отговор на едни глобални процеси. Да се търси местният виновник за каквото и да било и с това проблемът да приключи. Разбира се, има и местен елемент. Например в България. Протестите са породени от ниския жизнен стандарт, заради наглите кражби на управляващите по всички нива, но най-вече заради крещящата липса на справедливост, заради усещането на почтените хора, че не можеш да успееш по правилата. Протестите обаче си имат свой адресат – правителството на ГЕРБ и персонално Бойко Борисов. Всякакви опити на кризисен ПР от страна на финансово зависими от управляващите политолози, социолози и „експерти”  да дават характеристики на протеста и на протестиращите са само опит за отместване на фокуса. А той е че адресат на това недоволство, който рано или късно ще си плати сметката с лихвите, е ГЕРБ. Това е правителството и никакви приказки от геополитически характер и исторически асоциации с преди десетилетия няма да променят това. След три мандата управление не може отново да са ти виновни всички други, само не и ти.

В световен мащаб нещата седят по-многопластово. Обикновено примерите в историята са, че революции вдигат бедните, национално угнетените, търсещите потиснатите си права – като работници, като жени, като расови, сексуални или друг тип малцинства. Сега обаче сме на прага, или защо не – вече в началото – на коренно различен тип глобална революция. Революцията на тия, които по принцип мразят революциите. Днес недоволството си ясно изразяват не ония, които живеят бедно на социални помощи, а тези, които работят, за да им изкарват социалните помощи. Днес протестират не онези, които търсят работа, а тези, които работят. Днес глас повишават тези, които са определяни леко повърхностно като „средна класа”: хората, които работят по 8-12 часа дневно, плащат около 50% данъци и осигуровки, пълнят социални и пенсионни фондове и издържат нежелаещи да променят статута си безработни, емигранти и откровени търтеи и мързеливци, които бяха до такава степен разглезени от леви политики, че си помислиха, че светът се върти около тях. И в Европа, и особено в САЩ. Който не разбира това, има още много да се чуди защо Тръмп спечели и е с огромен рейтинг и в момента. Отговорът се крие в профила на неговия гласоподавател – проверете.

Глобализацията с шеметна скорост променя нашите разбирания за работно време, работно място, комуникация между хората и много други. Не променя обаче усещането за справедливост. Когато правиш всичко по правилата, когато даваш на обществото всичко, което то иска от теб, а не получаваш насреща нищо, тогава напълно основателно се чувстваш прецакан. И търсиш отговор. Отначало тихо, после – с гласуване на избори, а накрая – по улиците. Защото общества, които са забравили вярата, правилата, сигурността и не поощряват тези свои граждани, които си изпълняват дълга, а другите, са обречени. И в този смисъл може би парадоксално тези протести са в помощ не само на техните носители, а на целите общества, включително и на онези техни граждани, които са свикнали само да тропат с лъжица по празните си тенждери пред камерите.

ДВОЕН АРШИН

Когато Саудитска Арабия организира зверското убийство на Хашоги в своето посолство в Турция, всички съюзници на Рияд, включително най-важният – САЩ – ги разкриткуваха, осъществиха натиск над тях и те постепенно бяха принудени да признаят истината. Сега  наблюдавам внимателно дали ще направят същото към своя съюзник Виктор Орбан неговите приятели по въпроса как без документи той е разрешил на осъдения престъпник Никола Груевски да влезе в Унгария, че и му е приел за по-малко от 24 часа молбата да получи статут на „бежанец“. Двойният стандарт е гарантиран още отсега.

А иначе Груевски излезе уникален мухльо, който заряза съратниците си в Македония в името на спасението на собствения си задник. Без извинение!

ПАТРИОТИЗЪМ И ПОТРЕБИТЕЛСКА КОШНИЦА

Само един ден ни дели от важния референдум, в който гражданите на Република Македония ще кажат какво предпочитат – да станат нормална европейска държава, или да останат в плен на омразата и комплексарското перчене на дребно. Надявам се нашите братя да изберат Европа и скоро тази измислена граница помежду ни да изчезне.

В Сърбия пък националните малцинства ще избират хората, които да ги представляват. В един вероятно много спорен откъм прозрачност и честност изборен процес. И с едни вероятно предизвестени победители, които разчитат на служебното си положение, закрилата на сръбските шовинисти и служби, както и на страха и бедността на хората.

Същото е решението и за Сърбия – когато стане истински европейска държава, която може да цени малцинствата, които живеят в нейната територия, особено българското в Западните покрайнини, тогава и тази граница ще си замине. А с нея и една вековна несправедливост.

Има и още нещо, което не е по-малко важно. У нас го наричаме „потребителска кошница“, а иначе значи как живеят хората. И още по-просто казано дали с парите, които получават могат да си купуват все повече неща, т.е. парите им да „поскъпват“, а не да се обезценяват. Извън Европейския съюз това е много трудно постижимо. Затова нашия общ стремеж трябва да бъде да станем първо – свободни, второ – да оставим в миналото измислените граници, които ни делят, и трето – да станем по-богати и по-щастливи.

Просто е, макар че ще трябват още няколко години. И да не се спира контролът върху поведението на централните и местните власти, тъй като прекалено често среди и в Сърбия, и в Македония, ще се опитват да се правят на по-големи и по-гласовити, отколкото всъщност са!

На днешния ден преди 181 години в град Карлово е роден Апостолът на българската свобода – Васил Иванов Кунчев с духовно име Йеродякон Игнатий, познат като Васил Левски

На днешния ден преди 181 години в град Карлово е роден Апостолът на българската свобода – Васил Иванов Кунчев с духовно име Йеродякон Игнатий, познат като Васил Левски.

Доразвил идеите на видните деятели на национално-освободителното движение Георги Раковски и Любен Каравелов, Левски за пръв път прозира, че колкото и голяма бройка българи да тръгнат отвън да освобождават България и колкото и българи от вътрешността да увлекат в това действие, то винаги ще бъдат разбити от силите на Османската империя, защото ще се даде една основна битка, в която врагът ще превъзхожда по численост. Неговото решение е създаване на много на брой комитети във всички краища на българските земи и обявяване на въстание заедно, в един и същи ден. Това е задачата на Вътрешната революционна организация, начело на която стои Апостола. Организацията, която Левски създава, е в основата на избухналото през 1876 г. Априлско въстание, което пък прави възможно обявяването на Руско-Турската война и възстановяването на българската държавност в Трето българско царство.

Другото го знаем – не сме достойни за него нито тогава, нито сега. Малодушието и страхът, живуркането с преклонена главица е била и си остава характерна черта на голямото мнозинство наши сънародници. Добре, че има и други. Като Левски.

Поклон пред твоята дейност и саможертва, Апостоле!

България получи своята национална независимост, но за свободата в душите ще трябва да воюваме индивидуално. Когато сме готови. В момента не сме.

ЕКЛЕКТИКА

Последните дни изобилно ни предоставят материал за размисъл. Театърът от залите се пренесе на световната политическа сцена. Маските започнаха да падат, а героите започнаха да си разменят местата. А ние си оставаме все същите.

Един президент започна да налага мита на съюзниците си, които политнаха да се прегръщат с най-големия му враг. Друг пък, въпреки че е властелин на една от последните комунистически държави, изненада света със своята сговорчивост с първия. Трети заделя все повече средства за хибридната си война срещу нормалния свят, който се прави, че не разбира. Четвърти пък, като премиер на една иначе измислена държава, надскочи сянката на ръководител на бивша комунистическа партия и поведе страната си към реално европейско и евроатлантическо членство. За разлика от опозиционния му ахмак, който почерни името на славната в миналото организация с неадекватните си  действия. На юг от нас пък още един популист, дошъл на власт с руски пари, решително защити националния интерес, а традиционната дясна опозиционна партия поиска вот на недоверие в унисон с хибридните опорки срещу Европейския съюз. Правителството на най-мощната европейска държава се клати заради емигрантския въпрос, а ислямисткият диктатор край Босфора усвоява и последната неовладяна власт в страната си, която между другото съществува и до днес само защото Кемал Ататюрк я деислямизира след Първата световна война. Европейският съюз се разкъсва в желанието си да угоди на всички и в невъзможността си да си осигури единни позиции по най-важните въпроси е пробит отвътре от външни и враждебни влияния.

Къде сме ние? Като в приказката на Елин Пелин за „Умник Гюро с умници другари“. Вървим нанякъде заради самото вървене. Отчитаме формално някакви постижения, а хората продължават да живеят в духовна и мизерна нищета. Приемаме кухи правила и норми, лобистките поправки са ежедневие. България става все по-безнадеждно място за живеене.

И какъв е изводът от всичко това за нас? Че дори и един мъдър, древен и борбен народ, може да се докара сам до положение да не може да формулира ясно своите национални интереси и да постави начело хора, които да ги следват. Че се оказва възможно смелостта да е проклятие, а свободата – бреме. И че съвсем закономерно Бай Ганьо ще убие отново автора си. Защото го ненавижда. Няма нищо по-страшно от оная простотия, която дори не се притеснява от това колко е голяма.

Бедни, бедни Македонски…

МИНАЛО И ИСТИНА

Напоследък на Балканския полуостров се направиха много интересни и важни стъпки, които са леко изненадващи с оглед на дългогодишния застой на събитията. В основата им е промененото поведение на България като ротационен председател на Съвета на Европейския съюз в първата половина на 2018 година. След дългогодишни безобразни фалшификации на историята, за които няма никакви научни факти, вече става ясно, че няма да има европейско членство за изопачаващите историческата истина държави.  Прочети повече »

Робство и свобода

„и ще познаете истината, и истината ще ви направи свободни” (Йоан 8:32)

 

Страхът от истината е голям грях към самия себе си. Страхът от свободата обаче е още по-голям, защото при него ние съзнателно се отказваме една от най-висшите човешки ценности. Свободата е страшна за някои хора, защото носи след себе си отговорност. И затова можем да кажем, че истински свободен човек може да бъде само силният човек, защото е готов да носи тази отговорност. Готовността да използват тази сила на Духа отличава хората, които са активни в борбата за спасение на душата от тези, за които това е архаично и егоистично себедоказване. Свободата е също и кураж да изкажеш ясна оценка на глас за хората и за нещата, които се случват около теб. Колко трудно, но славно е днес, в дните на сребролюбство и вулгарен материализъм, да избереш свободата и Духа? Защото: Безумни и слепи, кое, наистина, стои по-горе: златото, или храмът, който освещава златото?” (Матей 23:17)

Кой в крайна сметка е свободен, и кой е роб? Роб ли е оня, който няма много богатство, но има свободна мисъл и силна вяра? Не робува ли на суетата си, която винаги погубва, точно другия, който трупа само имане и в името на „успеха” е готов да се прегърне с дявола дори? Неговите пари и обществено положение правят ли го свободен? А какво робско има в оня, който е прозрял истината, че „…голяма мъдрост – голямо страдание, и който трупа познание, трупа тъга” (Еклесиаст 1:18).

Всички ние получаваме като дар своя земен живот с мисията да го извървим като един път. Път, по който вървим и всеки ден издържаме своите малки изпити. Кога го осъзнаваме, кога – не, но обратното броене тече от мига на нашето рождение. Никой не знае колко остава до финалния му изпит. И тогава, на този изпит, идва големият отговор на въпроса кой е роб и кой-свободен. Кой е господар и кой-слуга. Кой е богат и кой-сиромах. Там няма продажни медии, послушни тайни служби, уредени обществени поръчки и пишман-дипломация с дявола. Там не се задават удобни въпроси, а се дължат неудобни отговори.

И нека докато си носим земния кръст, в ушите ни да ехти не звънът на сребърниците, а повикът към спасението на душата: „Вие сте солта на земята. Но, ако солта изгуби сила, с какво ще се направи солена? Тя вече за нищо не струва, освен да се хвърли вън и да се тъпче от човеците.” (Матей 5:13)

В началото на Страстната седмица пожелавам на всички християни смирено да дочакаме Христовото Възкресение и да го отбележим с искрена веселба заради чудната победа на живота над смъртта, в името на тържеството на Духа над материята и на вярата над материализма. И да не забравяме и земния си път, в който трябва да следваме правдата, но и да изобличаваме гласно ония, които ни ръководят, а странят умишлено от него. От несвободност…

Собственици на чужд живот

„Мъдър изобличител за внимателно ухо е като златна обеца и украшение от чисто злато.“

(Притчи 25:12)

След десетилетия комунистически режим и преход към демокрация се докарахме дотам, че сме поставили на власт много хора, които не заслужават такова доверие, но вероятно ние сме безвъзвратно оглупели. Има управници, които си мислят, че властта им принадлежи по право като че им е наследство по бащина линия. Това особено много важи за някои кметове и в България, и в Сърбия, и навсякъде на Балканите. Кметовете, особено на по-малките общини, се изживяват като бащици, като еднолични собственици на живота на хората. Тези властници по правило ненавиждат ония хора, които искат да работят за създаване на гражданско общество, които отстояват различно мнение и – о, ужас! – могат да не гласуват за тях на избори. Много от тези управници не приемат критика и намразват ужасно и завинаги тия смели и безразсъдни души, които имат куража да ги критикуват. То и затова вече всичко в света ни е само черно и бяло, нюанси няма. Затова в нормалните държави не знаят и името на кмета си, а при нас той е повече и от Президент. Но какво става когато положението върви към все по-лошо, ресурсите намаляват, хората бягат далече от родните си места, а кметовете безцеремонно стават още по-силни и надменни? Тогава има два варианта – или хората се организират и ги пращат в политическа пенсия, или избират да им прислугват на дребно, за да си запазят коричката хляб, с която да си хранят семейството. Почти 30 години след падането на Берлинската стена, ние сме много по-малко свободни вътре в себе си оттогава. Вярваме много по-малко, мечтаем много по-малко и се борим много по-малко. Защото почти всеки от нас не се привижда в ролята на мъдрия изобличител от Притчите Соломонови и няма силата да си каже: Ето, вече дойде деня, „…когато да начена да изисквам от ония, които чрез своята неправда произведоха неправедно голяма вреда“ (Ездра 6:19).

Времето трябва да е дошло. Страхът ни прави малодушни, а нечестивците – по-силни. Въпрос на избор.

Кой, ако не ти?

Кога, ако не сега?

Стефан Иванов