Начало / Стефан Иванов

Стефан Иванов

Стефан Иванов е роден през 1975 г. в София. Магистър по история, богословие и маркетинг. Три мандата общински съветник в София (2003-2015). Автор на книгите „България и Германия – 1914-1915 г.” и „Три цвята – синьо, синьо, синьо”. Ангажиран многократно с дейности и инициативи, свързани с Босилеград. Женен, със син и дъщеря. Публикува текстове в своя колонка в „ГЛАС ПРЕСС” всеки понеделник.

ДУМАМ ТИ ДЪЩЕ, СЕЩАЙ СЕ СНАХО!

Последното изказване на сръбския първи вицепремиер и външен министър Ивица Дачич лично за мен не е изненада, а е напълно логично и очаквано. Ако човек се вгледа внимателно в неговата политическа биография, ще съзре, че той винаги е бил в плен на великосръбския шовинизъм. Нещо повече, това е единствената среда, в която личности като него могат да виреят. Изсъсканите му думи към българския премиер не са случайно изпуснати. Това са думи, изказани от сърце, след дълго криене и спотайване пред обществеността за това какво наистина мисли. Това всъщност е истинската позиция на Ивица Дачич. Този човек не е способен да надскочи школата на Слободан Милошевич – школа на омраза, на войни, на престъпления и смърт, от която пострада най-силно не друг, а самият сръбски народ. Този агресивен шовинизъм, гарниран с непреодолимата проруска геополитическа ориентация е огромна заплаха не толкова конкретно за България, колкото за самия Европейски съюз. Духът на идеята за обединена Европа е раните от миналото да бъдат лекувани заедно без никой да претендира да бъде носител на абсолютната истина от последна инстанция. И ако за следвоенните Франция и Германия, като свободомислещи народи, не беше голям проблем да поставят своите общи интереси на първо място, то това много трудно може да се каже за бившите съветска и югославска империи, чиито разпад е съпътстван от безброй регионални и световни катаклизми. Остана ли и една република или автономна област от бивша Югославия, с която сърбите да не са в лоши отношения? С някои водиха войни, други заплашват, трети обявяват за свои исконни територии. И понеже вътрешните врагове свършиха (ако се изключи агресивната политика на Белград за пълен контрол над българското национално малцинство в страната, провеждан от зависими от белградските тайни служби родоотстъпници с българско потекло), сега те се насочват по традиция към външни врагове. Родените в партизанските легенди сръбски подвизи през Втората световна война оживяха с пълна сила в обърканото съзнание на някои съвременни сръбски държавни ръководители.

Какъв трябва да бъде българският отговор? Европейски. Да се обясни на тези социалистическо-имперски носталгици, че годината е 2019, а не 1945 и че те се натискат за членство в Европейския, а не в Съветския съюз. Да се продължи адекватната политика на българското външно министерство и нашите посолство в Белград и Генерално консулство в Ниш по пълна изолация на зависимите от Белград антибългарски фактори в националното ни малцинство в Западните покрайнини. Да се подкрепи много по-активно и реално борбата за съхраняване на българската национална идентичност на населението в Западните покрайнини като елемент от общата европейска политика за единство в многообразието. Защото ние не очакваме сърбите да станат българи, но и в Белград не бива да очакват да проспим неадекватните подмятания от личности, които цял живот ще живеят в плен на миналото и на катастрофиралите си политически мечти. А Сърбия рано или късно ще дочака истински демократично и европейски управници. Въпрос е единствено на време.

ЦЕНАТА

Вчера, на националния празник на Сърбия, сръбският президент Вучич награди с най-високото държавно отличие българския премиер Бойко Борисов „за изграждане на възможно най-добрите междудържавни отношения”. Докато гледах церемонията, се замислих:

  • Това ли е цената за търпеливото отношение на официална София към бруталната асимилация на българите в Западните покрайнини?;
  • Това ли е цената за необяснимо благосклонното отношение на властимащите в Сърбия към вечния босилеградски кмет, който ни потресе с арогантното си отношение към паметните плочи на избитите невинни българи от четата на сръбския разбойник Коста Печанац преди 100 години? Същият отказа да приеме дори и вицепрезидента на Република България, която му постави този въпрос. Защо Борисов не поиска двамата с Вучич по европейски – заедно да открият тази паметна плоча в знак на помирение?;
  • Това ли е цената за мълчанието на България по повод грубата намеса на сръбските централни власти в изборите за Национален съвет на българското малцинство, довела до необяснимото оттегляне на едната от двете алтернативни кандидатски листи и обединяването им от една обща?;
  • Това ли е цената за неадекватното мълчание на българското и сръбското Министерства на околната среда, които единствени не намериха екологичен проблем в многократно увеличената концентрация на тежки метали в реката, които тровят сънародниците ни в Босилеградско?;
  • Това ли е цената да не се направи нищо за реалното връщане на женски фамилни имена, които да отговарят на българската именна традиция? Това вече беше договорено скоро на високо ниво, но нищо реално не последва;
  • Това ли е цената да липсват всякакви български инвестиции в Западните покрайнини?;
  • Това ли е цената никой да не посяга на имената на главните улици и училища в Цариброд и Босилеград, които все още носят имена като „Маршал Тито” и „Георги Димитров” – личности, отречени от историята?;
  • Това ли е цената на подкрепата за влизане на Сърбия в Европейския съюз без никакви условия – въпреки, че тя все още не показва европейско отношение към българското малцинство на своя територия?;

Нека припомня, че награждаването става в условията на масови протести в над 50 сръбски града срещу политиците, които управляват страната и от които днес Борисов беше награден. Хората протестират срещу тях защитавайки свободата на словото и демокрацията.

Въпроси има много, но отговор – само един: медал и аплодисменти. След това – обичайният тормоз над инакомислещите в Западните покрайнини и нова порция безумия. Като това един кмет от български произход да „арестува” и крие паметни плочи на невинно избити мирни граждани – също българи. Същият обаче решително поднася венци на измисления паметник на измислени сръбски антифашисти, които са се борили срещу измислени от болни мозъци „български окупатори”.

И накрая, за да придобие всичко завършен вид, при преждевременното напускане на Бойко Борисов на церемонията по награждаването в Белград, оркестърът засвири в негова чест „Назад, назад, моме Калино”. Май се оказва, че вместо напред, ние вървим забързано… назад?

КЪДЕ ОСТАНА ДЕТСТВОТО?

Напоследък често се случва да присъствам на разговори, в които ние, от средното поколение (35-45), обсъждаме че нашите деца нямат истинско детство, че са станали зависими от мобилните си телефони, от лаптопите и други електронни устройства и това било много лошо. Дали?

Какво беше нашето детство? Да, прекрасно. Както детството на почти всяко дете. Ние с моите приятели играехме по цял ден на фунийки (помните ли списанията „Жената днес“ и „PIF“ с прекрасната тинкъ гланцирана хартия), на жетони (които си „набавяхме“ от близкия до моя квартал Електрокарен завод), на футбол, мятахме „водни бомби“ от балконите, обикаляхме половин София с колелата си, целехме се с прашки и какви ли не още дивотии. Въпреки, че съм бил винаги с отличен успех, отделях не повече от един час на ден за учене. За събота и неделя да не говорим. През останалото време бяхме навън. Всички. И аз съм много щастлив с детството си.

Но – времето днес е различно. Както нашите баби и дядовци не са имали колела, не са яли банани и портокали дори и на големина празници (камо ли всеки ден, когато им се прииска), така и ние сме били непрекъснато навън основно защото е нямало какво по-интересно да правим вътре. Всяко време има своите плюсове и минуси. Днес например нашите деца са по-асоциални от нас, трудно общуват, по-неспокойни и припряни са, по-затворени, но има и много други неща, в които очевидно ни превъзхождат. По-креативни са, по-лесно намират и обработват информация, много по-добре се справят с виртуалната действителност, а това е нещо задължително, за да си успешен в бъдеще. По-малко мрънкат, по-малко са хипохондрици като нас и нашите баби и родители (най-малкото защото няма пред кого да преиграват). Общо взето са по-подготвени от нас да се справят в новото време. И това също е нормално.

Затова, като човек, който всеки ден общува с десетки деца, искам да дам един непоискан съвет към самите нас – родителите. Не съдете децата си, не им обяснявайте какво не могат, а какво могат. Не ги сравнявайте с другите деца, защото вашите деца са добри в едно, а другите деца – в друго. Просто общувайте повече с тях, вярвайте им и им показвайте непрекъснато, че разчитате на тях. Не те на вас, а вие на тях. Защото те умеят да разбират това и се мотивират силно от него. Опитвайте се да запълвате в съзнанието на вашите деца най-големия обществен дефицит – на доброта, на вяра, на достойнство, на уважение към другите и повече скромност, на чест и на стремеж към справедливост. Защото в обществото често успяват обратните случаи, но аз съм сигурен, че вие не искате вашите деца да станат „успешни“ за сметка на душите си.

В заключение – нашите деца са по-добри от нас, нищо, че не ни се иска да си го признаем! Нашето детство – добро или лошо – отмина. Сега е ред на тяхното. За което и те след време сигурно ще пишат хубави спомени, както писах и аз днес!

НЕ ВСИЧКО Е БИЗНЕС

Предстои вече втори протест в Босилеград срещу замърсяването на природата. Ако беше само заради печалби – да махнеш с ръка и да продължиш напред. Но когато става въпрос за живота и здравето на хората, когато заболеваемостта и смъртността като фактори са сериозно влошени, това вече не е просто икономически въпрос. Начинът на живот не може да бъде по-важен от самия живот. Вярата в правото на гражданите да се борят за каузите, които считат за значими, се защитава. Вярно е, че е трудно на места, където всичко зависи от един човек, да се случи нещо срещу неговия интерес и воля. Но точно по това се различават гражданските общества от уплашените главици дето по цял ден се чудят колко по-ниско да си приведат главицата, за да не я отреже сабята.

Да, вярно е, отстрани е лесно да се дава акъл. Както ми каза гражданин на Босилеград при едно от моите посещения в града – „на тебе ти е лесно, кажеш това-онова, напишеш нещо, па си отидеш. А аз си оставам тука. Със същите тия, които ако решат, ще ме смачкат за един ден.” Как да им кажа, че дори и при нас, в двумилионна София положението не е много по-различно. Смелите и свободните хора винаги са плащали най-високата цена, няма как. А ние живеем в доминацията на особен тип хора – безгръбначните и вечно съгласните.

Това разсъждение на нашия сънародник от Босилеград е вярно. Също така обаче е вярно, че все някога това трябва да има край. Достойните хора и хората, които вярват в себе си, не допускат никои дерибеи да им се разхождат върху главите завинаги. Дано тази очертаваща се поредица от протести, организирани от граждански сдружения, да обединят гражданството и да дадат нова енергия за промяна, от която се нуждаят нашите сънародници от Западните покрайнини. Въпреки многото отчаяни опити на шовинистични среди в Сърбия, подпомагани от мести техни сътрудници с българско потекло, те все пак са обречени. Защото, както знаем от една още по-хубава поговорка – най-тъмно е точно преди съмване. А сега е непрогледен мрак.

Битката за здравето и живота е право на всеки човек.

Водете я, за да я спечелите. Ако не заради вас, то заради децата ви или поне за оная малка част от тях, които ще останат покрай бащиния дом. А защо са малко – това също е свързано с безнадеждността, породена от същите причини и фактори, които изброих по-горе.

Не всичко е бизнес, не всичко…

РЕВОЛЮЦИЯТА НА АНТИРЕВОЛЮЦИОНЕРИТЕ

Много хора се опитват да елементаризират протестите, които обхванаха света, а и България. Най-голямата грешка е да се дава чисто локален отговор на едни глобални процеси. Да се търси местният виновник за каквото и да било и с това проблемът да приключи. Разбира се, има и местен елемент. Например в България. Протестите са породени от ниския жизнен стандарт, заради наглите кражби на управляващите по всички нива, но най-вече заради крещящата липса на справедливост, заради усещането на почтените хора, че не можеш да успееш по правилата. Протестите обаче си имат свой адресат – правителството на ГЕРБ и персонално Бойко Борисов. Всякакви опити на кризисен ПР от страна на финансово зависими от управляващите политолози, социолози и „експерти”  да дават характеристики на протеста и на протестиращите са само опит за отместване на фокуса. А той е че адресат на това недоволство, който рано или късно ще си плати сметката с лихвите, е ГЕРБ. Това е правителството и никакви приказки от геополитически характер и исторически асоциации с преди десетилетия няма да променят това. След три мандата управление не може отново да са ти виновни всички други, само не и ти.

В световен мащаб нещата седят по-многопластово. Обикновено примерите в историята са, че революции вдигат бедните, национално угнетените, търсещите потиснатите си права – като работници, като жени, като расови, сексуални или друг тип малцинства. Сега обаче сме на прага, или защо не – вече в началото – на коренно различен тип глобална революция. Революцията на тия, които по принцип мразят революциите. Днес недоволството си ясно изразяват не ония, които живеят бедно на социални помощи, а тези, които работят, за да им изкарват социалните помощи. Днес протестират не онези, които търсят работа, а тези, които работят. Днес глас повишават тези, които са определяни леко повърхностно като „средна класа”: хората, които работят по 8-12 часа дневно, плащат около 50% данъци и осигуровки, пълнят социални и пенсионни фондове и издържат нежелаещи да променят статута си безработни, емигранти и откровени търтеи и мързеливци, които бяха до такава степен разглезени от леви политики, че си помислиха, че светът се върти около тях. И в Европа, и особено в САЩ. Който не разбира това, има още много да се чуди защо Тръмп спечели и е с огромен рейтинг и в момента. Отговорът се крие в профила на неговия гласоподавател – проверете.

Глобализацията с шеметна скорост променя нашите разбирания за работно време, работно място, комуникация между хората и много други. Не променя обаче усещането за справедливост. Когато правиш всичко по правилата, когато даваш на обществото всичко, което то иска от теб, а не получаваш насреща нищо, тогава напълно основателно се чувстваш прецакан. И търсиш отговор. Отначало тихо, после – с гласуване на избори, а накрая – по улиците. Защото общества, които са забравили вярата, правилата, сигурността и не поощряват тези свои граждани, които си изпълняват дълга, а другите, са обречени. И в този смисъл може би парадоксално тези протести са в помощ не само на техните носители, а на целите общества, включително и на онези техни граждани, които са свикнали само да тропат с лъжица по празните си тенждери пред камерите.

ДВОЕН АРШИН

Когато Саудитска Арабия организира зверското убийство на Хашоги в своето посолство в Турция, всички съюзници на Рияд, включително най-важният – САЩ – ги разкриткуваха, осъществиха натиск над тях и те постепенно бяха принудени да признаят истината. Сега  наблюдавам внимателно дали ще направят същото към своя съюзник Виктор Орбан неговите приятели по въпроса как без документи той е разрешил на осъдения престъпник Никола Груевски да влезе в Унгария, че и му е приел за по-малко от 24 часа молбата да получи статут на „бежанец“. Двойният стандарт е гарантиран още отсега.

А иначе Груевски излезе уникален мухльо, който заряза съратниците си в Македония в името на спасението на собствения си задник. Без извинение!

ПАТРИОТИЗЪМ И ПОТРЕБИТЕЛСКА КОШНИЦА

Само един ден ни дели от важния референдум, в който гражданите на Република Македония ще кажат какво предпочитат – да станат нормална европейска държава, или да останат в плен на омразата и комплексарското перчене на дребно. Надявам се нашите братя да изберат Европа и скоро тази измислена граница помежду ни да изчезне.

В Сърбия пък националните малцинства ще избират хората, които да ги представляват. В един вероятно много спорен откъм прозрачност и честност изборен процес. И с едни вероятно предизвестени победители, които разчитат на служебното си положение, закрилата на сръбските шовинисти и служби, както и на страха и бедността на хората.

Същото е решението и за Сърбия – когато стане истински европейска държава, която може да цени малцинствата, които живеят в нейната територия, особено българското в Западните покрайнини, тогава и тази граница ще си замине. А с нея и една вековна несправедливост.

Има и още нещо, което не е по-малко важно. У нас го наричаме „потребителска кошница“, а иначе значи как живеят хората. И още по-просто казано дали с парите, които получават могат да си купуват все повече неща, т.е. парите им да „поскъпват“, а не да се обезценяват. Извън Европейския съюз това е много трудно постижимо. Затова нашия общ стремеж трябва да бъде да станем първо – свободни, второ – да оставим в миналото измислените граници, които ни делят, и трето – да станем по-богати и по-щастливи.

Просто е, макар че ще трябват още няколко години. И да не се спира контролът върху поведението на централните и местните власти, тъй като прекалено често среди и в Сърбия, и в Македония, ще се опитват да се правят на по-големи и по-гласовити, отколкото всъщност са!

На днешния ден преди 181 години в град Карлово е роден Апостолът на българската свобода – Васил Иванов Кунчев с духовно име Йеродякон Игнатий, познат като Васил Левски

На днешния ден преди 181 години в град Карлово е роден Апостолът на българската свобода – Васил Иванов Кунчев с духовно име Йеродякон Игнатий, познат като Васил Левски.

Доразвил идеите на видните деятели на национално-освободителното движение Георги Раковски и Любен Каравелов, Левски за пръв път прозира, че колкото и голяма бройка българи да тръгнат отвън да освобождават България и колкото и българи от вътрешността да увлекат в това действие, то винаги ще бъдат разбити от силите на Османската империя, защото ще се даде една основна битка, в която врагът ще превъзхожда по численост. Неговото решение е създаване на много на брой комитети във всички краища на българските земи и обявяване на въстание заедно, в един и същи ден. Това е задачата на Вътрешната революционна организация, начело на която стои Апостола. Организацията, която Левски създава, е в основата на избухналото през 1876 г. Априлско въстание, което пък прави възможно обявяването на Руско-Турската война и възстановяването на българската държавност в Трето българско царство.

Другото го знаем – не сме достойни за него нито тогава, нито сега. Малодушието и страхът, живуркането с преклонена главица е била и си остава характерна черта на голямото мнозинство наши сънародници. Добре, че има и други. Като Левски.

Поклон пред твоята дейност и саможертва, Апостоле!

България получи своята национална независимост, но за свободата в душите ще трябва да воюваме индивидуално. Когато сме готови. В момента не сме.

ЕКЛЕКТИКА

Последните дни изобилно ни предоставят материал за размисъл. Театърът от залите се пренесе на световната политическа сцена. Маските започнаха да падат, а героите започнаха да си разменят местата. А ние си оставаме все същите.

Един президент започна да налага мита на съюзниците си, които политнаха да се прегръщат с най-големия му враг. Друг пък, въпреки че е властелин на една от последните комунистически държави, изненада света със своята сговорчивост с първия. Трети заделя все повече средства за хибридната си война срещу нормалния свят, който се прави, че не разбира. Четвърти пък, като премиер на една иначе измислена държава, надскочи сянката на ръководител на бивша комунистическа партия и поведе страната си към реално европейско и евроатлантическо членство. За разлика от опозиционния му ахмак, който почерни името на славната в миналото организация с неадекватните си  действия. На юг от нас пък още един популист, дошъл на власт с руски пари, решително защити националния интерес, а традиционната дясна опозиционна партия поиска вот на недоверие в унисон с хибридните опорки срещу Европейския съюз. Правителството на най-мощната европейска държава се клати заради емигрантския въпрос, а ислямисткият диктатор край Босфора усвоява и последната неовладяна власт в страната си, която между другото съществува и до днес само защото Кемал Ататюрк я деислямизира след Първата световна война. Европейският съюз се разкъсва в желанието си да угоди на всички и в невъзможността си да си осигури единни позиции по най-важните въпроси е пробит отвътре от външни и враждебни влияния.

Къде сме ние? Като в приказката на Елин Пелин за „Умник Гюро с умници другари“. Вървим нанякъде заради самото вървене. Отчитаме формално някакви постижения, а хората продължават да живеят в духовна и мизерна нищета. Приемаме кухи правила и норми, лобистките поправки са ежедневие. България става все по-безнадеждно място за живеене.

И какъв е изводът от всичко това за нас? Че дори и един мъдър, древен и борбен народ, може да се докара сам до положение да не може да формулира ясно своите национални интереси и да постави начело хора, които да ги следват. Че се оказва възможно смелостта да е проклятие, а свободата – бреме. И че съвсем закономерно Бай Ганьо ще убие отново автора си. Защото го ненавижда. Няма нищо по-страшно от оная простотия, която дори не се притеснява от това колко е голяма.

Бедни, бедни Македонски…

МИНАЛО И ИСТИНА

Напоследък на Балканския полуостров се направиха много интересни и важни стъпки, които са леко изненадващи с оглед на дългогодишния застой на събитията. В основата им е промененото поведение на България като ротационен председател на Съвета на Европейския съюз в първата половина на 2018 година. След дългогодишни безобразни фалшификации на историята, за които няма никакви научни факти, вече става ясно, че няма да има европейско членство за изопачаващите историческата истина държави.  Прочети повече »