Начало / Стефан Иванов

Стефан Иванов

Стефан Иванов е роден през 1975 г. в София. Магистър по история, богословие и маркетинг. Три мандата общински съветник в София (2003-2015). Автор на книгите „България и Германия – 1914-1915 г.” и „Три цвята – синьо, синьо, синьо”. Ангажиран многократно с дейности и инициативи, свързани с Босилеград. Женен, със син и дъщеря. Публикува текстове в своя колонка в „ГЛАС ПРЕСС” всеки понеделник.

Робство и свобода

„и ще познаете истината, и истината ще ви направи свободни” (Йоан 8:32)

 

Страхът от истината е голям грях към самия себе си. Страхът от свободата обаче е още по-голям, защото при него ние съзнателно се отказваме една от най-висшите човешки ценности. Свободата е страшна за някои хора, защото носи след себе си отговорност. И затова можем да кажем, че истински свободен човек може да бъде само силният човек, защото е готов да носи тази отговорност. Готовността да използват тази сила на Духа отличава хората, които са активни в борбата за спасение на душата от тези, за които това е архаично и егоистично себедоказване. Свободата е също и кураж да изкажеш ясна оценка на глас за хората и за нещата, които се случват около теб. Колко трудно, но славно е днес, в дните на сребролюбство и вулгарен материализъм, да избереш свободата и Духа? Защото: Безумни и слепи, кое, наистина, стои по-горе: златото, или храмът, който освещава златото?” (Матей 23:17)

Кой в крайна сметка е свободен, и кой е роб? Роб ли е оня, който няма много богатство, но има свободна мисъл и силна вяра? Не робува ли на суетата си, която винаги погубва, точно другия, който трупа само имане и в името на „успеха” е готов да се прегърне с дявола дори? Неговите пари и обществено положение правят ли го свободен? А какво робско има в оня, който е прозрял истината, че „…голяма мъдрост – голямо страдание, и който трупа познание, трупа тъга” (Еклесиаст 1:18).

Всички ние получаваме като дар своя земен живот с мисията да го извървим като един път. Път, по който вървим и всеки ден издържаме своите малки изпити. Кога го осъзнаваме, кога – не, но обратното броене тече от мига на нашето рождение. Никой не знае колко остава до финалния му изпит. И тогава, на този изпит, идва големият отговор на въпроса кой е роб и кой-свободен. Кой е господар и кой-слуга. Кой е богат и кой-сиромах. Там няма продажни медии, послушни тайни служби, уредени обществени поръчки и пишман-дипломация с дявола. Там не се задават удобни въпроси, а се дължат неудобни отговори.

И нека докато си носим земния кръст, в ушите ни да ехти не звънът на сребърниците, а повикът към спасението на душата: „Вие сте солта на земята. Но, ако солта изгуби сила, с какво ще се направи солена? Тя вече за нищо не струва, освен да се хвърли вън и да се тъпче от човеците.” (Матей 5:13)

В началото на Страстната седмица пожелавам на всички християни смирено да дочакаме Христовото Възкресение и да го отбележим с искрена веселба заради чудната победа на живота над смъртта, в името на тържеството на Духа над материята и на вярата над материализма. И да не забравяме и земния си път, в който трябва да следваме правдата, но и да изобличаваме гласно ония, които ни ръководят, а странят умишлено от него. От несвободност…

Собственици на чужд живот

„Мъдър изобличител за внимателно ухо е като златна обеца и украшение от чисто злато.“

(Притчи 25:12)

След десетилетия комунистически режим и преход към демокрация се докарахме дотам, че сме поставили на власт много хора, които не заслужават такова доверие, но вероятно ние сме безвъзвратно оглупели. Има управници, които си мислят, че властта им принадлежи по право като че им е наследство по бащина линия. Това особено много важи за някои кметове и в България, и в Сърбия, и навсякъде на Балканите. Кметовете, особено на по-малките общини, се изживяват като бащици, като еднолични собственици на живота на хората. Тези властници по правило ненавиждат ония хора, които искат да работят за създаване на гражданско общество, които отстояват различно мнение и – о, ужас! – могат да не гласуват за тях на избори. Много от тези управници не приемат критика и намразват ужасно и завинаги тия смели и безразсъдни души, които имат куража да ги критикуват. То и затова вече всичко в света ни е само черно и бяло, нюанси няма. Затова в нормалните държави не знаят и името на кмета си, а при нас той е повече и от Президент. Но какво става когато положението върви към все по-лошо, ресурсите намаляват, хората бягат далече от родните си места, а кметовете безцеремонно стават още по-силни и надменни? Тогава има два варианта – или хората се организират и ги пращат в политическа пенсия, или избират да им прислугват на дребно, за да си запазят коричката хляб, с която да си хранят семейството. Почти 30 години след падането на Берлинската стена, ние сме много по-малко свободни вътре в себе си оттогава. Вярваме много по-малко, мечтаем много по-малко и се борим много по-малко. Защото почти всеки от нас не се привижда в ролята на мъдрия изобличител от Притчите Соломонови и няма силата да си каже: Ето, вече дойде деня, „…когато да начена да изисквам от ония, които чрез своята неправда произведоха неправедно голяма вреда“ (Ездра 6:19).

Времето трябва да е дошло. Страхът ни прави малодушни, а нечестивците – по-силни. Въпрос на избор.

Кой, ако не ти?

Кога, ако не сега?

Стефан Иванов

Заветът на Левски

Скоро имах един тежък разговор с човек, който държеше да ми обясни, че ако си добър националист, то непременно трябва да мразиш всичките си съседи и ако ти паднат в ръчичките да им видиш веднага сметката. На този човек припомних въпроса на един от доайените на българския национализъм : Всъщност Кой е по-добър националист – този, които сее омраза и вкарва в конфликти и войни държавата си или този, който прави така, че народът му да живее по-добре, по-уредено и по-богато? Прочети повече »

Човеци

„Всички човеци сме еднакви” – ме убеждаваше наскоро един познат, който работи в международния отдел на една голяма държавна компания. Добави два много силни аргумента – как българите като отидели в „западните” държави за нула време свиквали на правилата и ставали „други хора”, по-изрядни граждани дори от местните. И обратно – как когато високопоставени представители на тия „западни” нации, богати и важни люде, дойдат в България се чувстват като „отвързани кутрета” – беснеят и щуреят ден и нощ, направо и те стават „други хора”. Тезата на моя познат продължи с иначе логичното „кучето скача според тоягата”, демек – където има правила всички хора ги спазват, където няма справедливост и винаги можеш да минеш „между капките”, всеки си прави каквото си иска. И накрая това травмиращо разсъждение завърши с извода, че ние на Балканите сме обречени заради трайните изменения на нашите характери – свикнали да сме винаги на опашката след някой от големите и да правим чупки в кръста.

Вече се бях заредил с много аргументи да опонирам как това е вярно, но само на теория, как всъщност почтения човек навсякъде си е почтен човек, а говедото – говедо. Как бедния може да е много по-ларж от богатия и как чуждия човек може да ти помогне много повече от този, който ти е роднина, или когото мислиш за най-близък. Как обикновено те предават тази, в които си готов да се закълнеш, а ти помагат тия, от които никога не си го очаквал. Как не всеки превива гръб пред силните на деня и как все пак има хора, които са готови да се борят докрай. И точно тогава по телевизията показаха един миньор. Този човек изглеждаше като бежанец от Ислямска държава – мръсен, небръснат, брадясал безформено, с изпокъсани дрехи. До него беше Омбудсманът на България Мая Манолова, която беше отишла да се бори за неговата заплата, защото не стига, че е мизерна, но я вземали от дъжд на вятър. И когато го питаха за проблемите, това същество, превито на две каза: „Няма проблеми, при нас всичко е нормално, заплатите се изплащат навреме”. Доплака ми се. Същите тези миньори, които идваха в София и сваляха правителства, които осветяваха сенките в нашите мозъци с фенерчетата на своите каски, днес са превърнати в бледи сенки на хора. А дали само те? Май всички ние станахме сенки на себе си. Страхът е най-лошия съветник. И в София, и в Босилеград, и в Москва, и в Рака. Важните дела се вършат от смелите хора. А другите обясняват колко смелите са били свестни…след като си отидат от тая грешна Земя.

Та така – не всички човеци са еднакви, не всички…

Стефан Иванов

Нова година

Ето, пак дойда онова странно време, в което изхвърляме старите календари от стените и докато закачаме новите си мислим: „Лелее, как лети времето!“ И тъжно констатираме, че с всяка следваща година то всъщност лети все по-бързо. През нашето съзнание минава несвързан поток от спомени, картини, трудности и успехи. Сещаме се за близките и приятелите, които сме загубили през тази година. Радваме се за тези, които направиха юбилей или ония, които се сдобиха със свои деца. Съпреживяваме емоциите на най-близките си хора. И покрай многото ядене и пиене се теглят едни късмети. Всеки осмисля своя. Най-често тези от нас, които са оптимисти вдигат поне един тост „Нова година – нов късмет!“ Замислих се точно върху него. И стигнах до един извод. Късметът не може да дойде ей-така. Трябва да се потрудим за него. Да се покажем достойни за да дойде именно при нас. Трябва да се оттърсим от страховете и греховете си, да освободим съзнанието си, да съберем всички налични сили и като истински свободни хора да посочим директно всички ония, които уж трябва да правят живота ни по-добър, а те го тровят умишлено. Да надигнем глас срещу тези управници, които в името на собственото си благоденствие са готови да се отрекат и от семейство, и от род, и от Родина, и от Бога. На такива късмет не им трябва. А при нас няма да дойде докато не се покажем готови да им помогнем да отидат да си харчат на спокойствие скътаните сребърници. Някъде другаде, извън властта. Ползата ще е голяма. И за нас, и за тях.

Честита Нова Година!

Да потърсим Нов късмет!

Стефан Иванов

Помним

Отбелязахме 98 години от подписването на Ньойския диктат, според който България беше не просто победена, но и унизена. Отнеха се напълно български територии само за да се „натрие носа“ на загубилите Първата световна война. Това беше диктат на силата над справедливостта. Никой не отчете, че колкото повече натискаш пружината, толкова повече ще пътува тя обратно, за да достигна до равновесното положение. Късогледството на победителите от Първата световна война доведе до това, че те запалиха такова чувство за реванш сред унизените, че не е пресилено ако кажем, че предпоставките за избухване на Втората световна война бяха дадени още с подписване на мирните договори от Първата. Прочети повече »

Проценти

Преизбрали Бойко Борисов за председател на ГЕРБ. Със 100% от гласовете. Дори изборите по време на комунистическия режим бяха 99,8% или 99,9%, а не със 100%. Ама не затова исках да пиша, щом искат хората, да си гласуват, ако искат и портрети да му рисуват, ако искат и стихотворения да му посвещават. То на другите избори – парламентарни, местни и президентски – и там пада едно броене, ама и на това не му е сега времето. По важното е, че дойде снега. То не е бяло, то не е чистота. Само дето се чудя колко е чисто – на 80%, на 99,8% , или на 100%?  Прочети повече »

Двете лица

Всички много се радваме на огромния успех на Григор Димитров. Да спечелиш турнира на най-големите несред Лондон, 90% от публиката в залата да скандира името ти, да видиш толкова български знамена е наистина велико. Наистина феноменален спортист и човек е Гришо. Който намери сили да запази човещината си. Но нека се запитаме щеше ли да стигне дотук ако беше останал в България? Щеше ли да достигне тия върхове ако не беше сменил средата? Един Господ знае. Аз обаче вярвам, че не всички са се примирили със съдбата на завистници и нашепващи клюки по кьошетата. По тези географски ширини има и широко скроени хора, на които им пука. Хора, които са готови да надскочат себе си и да изнесат на собствените си плещи товара и на останалите 95%, които гледат винаги да се снишават докато премине поредната буря. Благодарение на малкото ги има и многото. Благодарение на Григор го има и Волгин. Благодарение на Духа, го има и тялото. Благодарение на смелите има свобода и за страхливите. Благодарение на познанието на истината можем да познаем и истински да презрем лъжата.  Прочети повече »

Западните Балкани

На България предстои сериозно изпитание – председателството на Съвета на Европейския съюз. Всяка страна – член на съюза, която се подготвя за тези няколко месеца, обявява предварително своите приоритети за периода. Вчера българското правителство обяви четири приоритета, един от които предвижда акцент върху ускорена интеграция на Западните Балкани. Това е изключително важен сигнал към към тези държави, сред които и Сърбия, за да ги окуражи в техния път към покриване на критериите за придобиване на пълноправно членство в Европейския съюз. Членството пък е път към нови възможности за гражданите на тези страни, за повишаване на техния стандарт на живот и за улесняване на търговията с останалите страни-членки, както и свободното учене и намиране на работа в по-богатите от тях. Прочети повече »

Последното поколение

Откакто свят светува винаги настоящето (последното по време) поколение си мисли, че то е върхът на прогреса и цивилизацията, че то дотолкова е напреднало, че едва ли не с напредъкът му идва и свършекът на света. Затова са и тия дати и прогнози на побъркани гадатели кога и как ще свърши света. Лично аз, от висотата на моите 42 години, съм преживявал почти десет „краища на света”. Спрях да ги броя отдавна.  Прочети повече »