Радко Стоянчов

Радко Стоянчов е роден през лето господне 1954.г. в с. Белут, Босилеградско, Западни покрайнини. Зодия стрелец, образование грамотен, книги печатал и ще печати, награди само и единствено за поезия.

Много арно не е на арно и много лошо не е на лошо

Село Я̀решник е китно планинско босилеградско село, чиито махали са кацнали по склоновете на Църноо̀к планина. Село, чието местоположение се е „утепало” за животновъдство, което навремето е било на цена и почит. Та там, в Я̀решник, в началото на 19-ти век е живял небезизвестният Ангел Татарски – почтен човек, търговец и добър стопанин. Неговата житейска философия била „Много арно не е на арно и много лошо не е на лошо”. По онова време богатството на един домакин се е мерило с децата, земята и стадото му.  Прочети повече »

Огънчето

Страхът е движеща и спираща сила на този свят. Той при човека е от двойно естество, от видими и невидими обстоятелства. Невидимото притежава спиращата сила и човекът подкарва на разсъждение – да се страхува ли от нещото или нищото, от неизвестното, непознатото, с обяснението за него, случило се неведнъж във времето, и се потвърждавало като правило, карало хората да вярват в него, придобило смисъл на божия сила.  Прочети повече »

Белутският Дан Колов

В памет на ЖЕКО

Абе, това Зайците са особен народ! Откъде им идва прякорът, и те самите не знаят. Да са бързи и подвижни, такива са, но пък дотам… не бива. Да правим някакъв греховен намек, пък хептен не бива, защото по онова време такива неща в наше село просто са били немислими. Както и да е… Но щом споменем Заешката махала, знай, че тамо волове се впрягали за оран и тежки товари. За оран ли?! Да, за оран, ама ралото мятат на рамо, на него – дисагите, пълни със семе, на другото – брана̀та, воловете – пред тях, та на нивата. Орат – и по същия начин – до следващата нива, така, докато не приключат с оранта. През есента товарят дървата на рамо, та до вкъщи. През зимата шумата за овцете – по същия начин, правят як вързоп, нарамват го, та до търлата. А за Гиго̀ казват, че и гредите за къщата ги пренесъл на раменете си. Дяла гредата в корията, нарамва я, та до̀ма.  Прочети повече »

Криво правиш – крив че одиш

На Цеко̀, човека на баба Цвета, та неговият дядо, Парго̀, бил особен чешит. Поради чепатия му характер половин село го ненавиждало, а другата половина – ако някой някому направи „мръсен” номер – казвали: „Море, прав е Парго̀!” Това било времето, има-няма стотина години преди рухването на Османската империя. В Белут, както и сега, живяло се, дето се днеска казва, на ръба на оцеляването. По това време ливадите били малко и сеното винаги не достигало, всичката земя, където е могъл да крочи волски крак и се забие рало, се е орало, за да може да се прехрани населението. Дъбовите кории са били на особена почит, защото са давали листник за прехрана на овцете и козите. Грехота е било да се отсече суров дъб за огрев. Понеже белутските кории са на един час ходене от селото, хората през зимата, вместо да докарват шумата до домовете си, правели кошари по кориите и тамо са карали овцете на прехрана. Прочети повече »

Който е хапан от змия, и от гущер се варди

Белутани имат две обичайни правила, правила със силата на закон.

Първо, никога и никъде и по било кой повод не наричай човек „белутски гладник” или пък, не дай си, Боже, белутанин така да халосаш, за него това прозвище не е просто обида, а сякаш Божие наказание. Не че белутани са много яшни и след тях съдовете лесно се мият, а просто храната е винаги била кът в онези стари времена, та оттам – този свиреп етикет „белутски гладницѝ”. Прочети повече »

Георги Бенковски от село Белут

Казваха му Бенковски, Георги Бенковски, не за тоя, дето си мислите. Нарекъл се сам така, възхитен от геройството на водача на Априлското въстание. Нашият Бенковски не беше революционер, а терзия. Роден през далечната 1898 година в село Белут, син на славния майстор Дончо̀. Дончо̀ бил майстор строител, строил само чорбаджийски къщи от Горна Джумая до Софийско поле. Не искал син му Георги да мъкне камъни и да дяла греди, затова го дал при майстор Динѐ, комшията, за терзия да изучи. Една ножица, аршин, напръстник, игла и една макара – това били терзийските такъми. Чиракувал няколко години, изпекъл занаята, след това бил кавалерист в българската армия, за булка си взел трудолюбивата белутанка Райна и така тръгнал животът. Прочети повече »

От бичен дирек и учен човек зян няма

Било това в началото на 18-ти век, а може би и по-рано. Един ден в Бузаджинска махала пристигнал някакъв турчин, охраняван от заптие. Мернала му се къщата на Стоян, така наглед по-уютна и по-привлекателна, и потърсил стопанина. Стоян със синовете хванал чукара по кърска работа. Стопанката и снахите не посмели да откажат гостоприемство на турците. Настанили ги и нахранили им конете. Най-малката снаха веднага се захванала с приготовлението на гозбите за пришълците. Знае се – баница, печена кокошка, топла питка и задължително кисело мляко – познавали нашенци турските табиети. Кафе по онова време едва ли е имало и в най-богатите къщи в нашия край, но чаша ракия се е намирала. Оказало се, че турчинът бил някакъв чиновник в империята и със заптието, като негова охрана, трябвало да обиколи Балканските вилаети, да събере данъка от раята и да докладва на властите в Стамбул какво е положението там и зачита ли се волята на султана. Прочети повече »

По следата на един сън

-Ами, криво-ляво прекарахме Бъдни вечер, парата се падна на мен. Ха, сега да сложа малко жар в подницата – утре по въглените да видя какви ще бъдат посевите през годината… А вие, деца, вкупом събувайте цървулите – на̀пролет квачката да излюпи всички яйца… Ти, булка, не събирай софрата – през нощта Божията майка ще ни дойде на гости, за да си похапне – каза Митрѐ, бутна един пън в огнището, събу цървулите, разложи навущата и загаси борината. Прочети повече »

Самовилеца и смъртта на героя

Там, на Прека нива, Белутско, имало вековен дъб, белутани му викали Самовилеца. Никой не му знаел годините, камо ли как се е пръкнал на това видно място. Самовилеца за белутани бил свято дърво, никой не смеел клонка от него да отчупи, от куче да се отбрани, а камо ли да му посегне. Това вековно дърво щедро предлагало сянката си през топлите летни дни на пастири, жътвари и случайни минувачи. Носят се легенди, че бил сборното място на хайдушки дружини. Самовилеца от хората бил зачитан като Божи храм, като закрилник на селото, и тези вярвания му придавали святост и Божествена сила, сила, която закриля или наказва. Прочети повече »

Биографията на една круша е историята на моя род

Аз, Радко от баща Пене, внук на Стоянчо, а той син на Пейчо, а името на баща му е Илия, син на Стефан от баща Марко, всички родени и починали в село Белут, с изключение на моя милост, все още живият.

Аз, чедо на „реалния” социализъм, свидетел на огнището, веригите и газеничето, пребродил студената война, мобилизиран 90-те години и под оръжие във войните на Югославия, минал през агонията на нейните метаморфози. Прочети повече »