Начало / Радко Стоянчов

Радко Стоянчов

Радко Стоянчов е роден през лето господне 1954.г. в с. Белут, Босилеградско, Западни покрайнини. Зодия стрелец, образование грамотен, книги печатал и ще печати, награди само и единствено за поезия.

Село Бистър и тъмната легенда за него

Тази пролет беше особено дъждовна. Вали ден и нощ, не спира. Долините ечат, ровините бучат и сипе се като из ведро. Време път не спира, казват тук, по тези краища.

Цонѐ е млад момък, строен и висок, още синеок, нагласил перчем, с лека походка, мечта за всяка мома. Задяват го комшии и другари за тая, за оная, но момъкът ги изслушва, усмихва се и им казва:  Прочети повече »

Го̀леш – малко село с голяма история

Го̀леш е едно от най-малките села в Босилеградска община и най-младото . С прокарването на българо-турската граница в 1878г. кривопала̀нското село Голема Църцорѝя е разделено на две части. Едната останала под турско, а другата – в Княжество България, в етнографската област Каменица, община Бобѐшино, Кюстендилско.

Отцепените махали се радвали на свободата и тъгували за роднините, приятелите и комшиите, останали в турския султанат.  Прочети повече »

Карама̀ница – село, закърмено с брадва

Пет малки живи душички скимтяха, боричкаха се и се премятаха едно през друго, да завземат по-уютно и благоприятно място за крехките си телца. Пет същества, различни на цвят и с нежни мили муцунки. Бяха вече прогледнали и с очички на въгленчета милно гледаха обстановката наоколо. А то – едно топло, меко и уютно местенце, защитено от всички страни. Само майката можеше да доближи тук, нищо и никой друг. Тази сутрин майката излезе и не се върна. На вечерта Стоил я вика, обикаля синора – не и не! Все едно вдън земя беше потънала. Скимтенето на малките беше вече на гладно. Стопанинът отиде до дома им, но те се втурнаха в тъмното. С благ приятелски глас помами ги, за да ги види и нахрани, но те – не! Щом чуха човешкия глас, млъкнаха. Стоил застана встрани и зачака. След известно време появи се една влажна муцунка, с изпитващ поглед поогледа се и пак се шмугна обратно. Чу се тихо скимтене и леко боричкане вътре, там, където беше топло и уютно. Не след дълго се наредиха всички пет. Малки нежни, пухкави кученца, но вече гладни.  Прочети повече »

Жера̀вино – една щипка живот

Най-южната точка на община Босилеград се намира в село Жера̀вино. Най-западната на България е на същото място. Това е днес Жера̀вино – тримеждието между България, Сърбия и Македония.

27 ноември 1919 година

Над Париж времето е дъждовно. В предградието му Ньой небето кървави ги рони. В тържествената зала на Ньойската община атмосферата е приятелска и някак задушевна, но не и за българската делегация. Днес ще се състои церемонията по подписването на мира между съюзниците, сдружените сили и България. Жизнерадостният дух в залата е в несъответствие с дъждовния ноемврийски ден.  Прочети повече »

Я̀решник – хайдушко му име не остало

-Турци на мен ще ми крадат коне! Техните били каталясали от тежки товари, търговци, измамници, кръвопийци! И хайде товара на мой Дорчо! Те знаят ли, че мой Дорчо ми е по-скъп от всички техни коне, барабар със стоката, която носят! Поне да го бяха платили, ама те пари за мой Дорчо нямат! Цена няма той! А бил им под ръка! Пасъл ей горе, в падината, е, лесно е да го хванеш, кротък и хранен кон – да му метнеш самара – и карай! С главите си ще ми платят тези проклети изедници! – нареждаше, ругаеше и беснееше Страхил.

Откраднатият кон не му даваше нито мир, нито сън. Само си мислеше как да отмъсти на крадците, макар че не знаеше кои са, но все едно! Всички са от един дол дренки. И си повтаряше:

-Турчин ли, търговци ли?! Няма бял ден да видят! Ще ги трепя като мухи, та нека ги боли! И то сто пъти повече нека ги боли! Нека да има були вдовици! И то много да са!  Прочети повече »

 Дога̀ница – селото  на соколите  и соколарите  

Годината била 1682-ра по християнския календар, в началото на март, когато започвала Новата година по мюсюлманския календар. В сараите на Негово императорско величие в Стамбул, султан Меджит Хана ІV (Ловджията) били приети на тържествена ловна церемония Негово превъзходителство върховният началник на султанския лов (mir-i-sikar) и  подчинените нему началници „доганджи баши”, които са соколарски главатари, както и най-известните доганджии, т.е. соколари, така и крагуярите, или атамаджаджии, демек ястребари. Началникът на султанския лов трябвало да представи своите най-успешни подчинени и по задължение да предаде определен брой дресирани соколи и ястреби за лов на зайци, яребици, гълъби, гургулици и останалия пернат дивеч. Най-хубавите, най-красивите и най-добре обучени соколи и ястреби султанът задържал за себе си, а останалите подарявал на везирите и другите султански великодостойници. Прочети повече »

Нѐманьичани от Назъ̀рица

-Ееееей, чобане, кротко ли е стадото? – отдалече се провикна конник и вместо да доближи до овчаря, препусна с коня нагоре към Косматица, обиколи няколко чуки и падини и пак се върна към овчаря. Беше турчин, с фес, запасал ятаган отдясно, в лявата ръка държеше кожен камшик, а с дясната придържаше юздата на коня.

-Колко овце пасеш, бе, аркадаш? – благо попита непознатият.

-Епа, всички ги пасем, ефенди!

Турчинът се усмихна, видя, че има работа с отракан човек, слезе от коня и започна да го разпитва за туй-онуй.

-В чие землище пасеш стадото? – не любопитстваше непознатият, а просто искаше да знае къде е попаднал и какви хора ще срещне.

-Тук, в нашето. Селото ни се казва Нѐманьинци. Ето ги къщите, ееей долу, в падината! – посочи чобанинът с гегата си сламените къщурки. – На югоизток оттука е Кюстендил, на запад – Екрѝ паланка, а пък на север е градът на крал Бус.

Позамълча малко, па свали калпака и каза:

-Аз съм Гаврил – и подаде ръката си към непознатия. – Ти кой си и с какви намерения идваш, драги ми ефенди?

-Йелхан съм, от Щипско и работя за Назър ага. Той ме изпрати да намеря добра паша за овцете и конете му. Допадна ми тук мера̀та, има хубава и сочна трева, а и водата не е кът. Такова пасбище търся и го намерих! Ще зарадвам стопанина си – доволен беше Йелхан от видяното.

-Абе, дойдете, място за паша дал Бог, вода – колкото искаш. И сянка има, за да пладнуват овцете през лятото. Тези падини и чукари могат да отгледат с хиляди добитък, а пък и ние ще сме по-защитени от разбойници. Те досега, чува̀л Господ, да са идвали, но знаеш ли… Слушал съм как са ограбвали керваните…

Замалко да се изпусне и да каже: „То турците това и заслужават!”, но в последен момент го преглътна, замълча.

След две седмици пастирите на Назър ага докарали добитъка в неманьинската мера̀. Направили къшла̀ за овцете в днешно Вазлийско бачѐвище, а конете приютили в Конски вирове. Как са се разбирали по това време турци и българи, в началото на 17-ти век, на тези пространства, сам Бог знае. Обаче една случка на Павловден, на събора на Църноок, напълно изменила съдбата на селото.

Стойне, млад и пъргав ерген, влюбил се до уши във Васка, една от селските красавици, искал да я вземе за невеста, но нито тя, а най-вече братята й, искали да я дадат на Стойне, поради простата причина, че тоя не бил по мярка за зет на Васкината фамилия. Опитал момъкът с хубаво, опитвал с магии и тем подобни ритуали, но нищо не помагало.

-Ще я крадем! – доверил се на братята си. – Щом не бива милом, силом ще стане, та да разберат нейните кой е Стойне от Нѐманьинци.

-Брат ми, ще го сторим на Павловден, на събора! Ще я отмъкнем, като бръмбар – сламка, пък тогава нека пукнат от яд, ако щат, нейните братя, но ще бъде волята наша!

Скроил Стойне плана и чакал Павловден да дойде. И дошъл.  Прочети повече »

Пин кодът на Църнощица

Горе на Петрови чуки, над махала Придол, Църнощица, ама босилеградска Църнощица, някъде в 80-те години на 19-ти век Стоян Гьошин решил да се отърве от един буков корен, който се пускал далече в нивата му, та всяка есен чупил ралото си, когато я уга̀рил. След една обилна дъждовна нощ Стоян взел търнокопа и секирата и решил да се спаси от тази пуста напаст – буковия корен. Забил търнокопа няколко пъти, намерил корена и тръгнал по протежението му към дънера. Срязал го, но да го измъкне, не му се отдавало. Нарязал го на парчета и така се отърсѝл от дървесната жила. Когато измъквал последното парче, нещо го спряло. Дърпа Стоян към себе, а сякаш коренът го влече на обратно. Взел търнокопа и започнал усърдно да копае. Коренът се промушвал под някакъв камък и просто тоя не искал да го пусне. Съблякъл Стоян антерията, избърсал потта с ръкава от челото си и се заел с копането, та да види къде коренът пие вода в тази скалиста почва. Копае селянинът, а то камъкът край няма.  Прочети повече »

Шампионска лига

Ранна есен. Сряда вечер. В крайградското селище на малкия провинциален градец е тихо и спокойно. Мъжете са се събрали у Махѐви на чашка ракия и на двайсет и девет-инчовия телевизор гледат мачовете на Шампионската лига.

Жените също са се събрали тази сряда, но не у Махѐви, а у Петрѐви – на печени картофи и сирене и си говорят за туршии, конфитюри и студения метод за правене на домашен сапун.  Прочети повече »

Брестница – селото на брястовете, които днес ги няма

Тамо някъде в Мизия, край река Огоста, през Средновековието, преди да са дошли османците на Балканите, живяло семейството на Петко и Преда. Живяло накакси, свързвало двата края – малко земеделие, малко риба, повече труд и пот – така хората лъгали дните и животът вървял. Един ден Петко откарал биволите си край реката да пасат и да се разхлаждат по водата, широка мера и трева в изобилие. По мерата пасло и стадото биволи на местния чорбаджия, Тончо. В борба за разгонена биволица любимият бивол на Петко бил убит от един от биволите на Тончо. Петко искал да се разбере някакси с Тончо за бивола – чорбаджията да му го плати с пари, жито или пък да му даде един от своите биволи.  Прочети повече »