Начало / Радко Стоянчов

Радко Стоянчов

Радко Стоянчов е роден през лето господне 1954.г. в с. Белут, Босилеградско, Западни покрайнини. Зодия стрелец, образование грамотен, книги печатал и ще печати, награди само и единствено за поезия.

КОГАТО СВЕЩТА ДОГОРИ ДО НОКТИТЕ!

Днес е Втори юни – гибелната дата на Ботев. Този ден особено го преживявам, защото живея в Белут, Босилеградско, Западните български покрайнини. Тук да живееш и да оцеляваш, направо си е изкуство. Почти сто години да бъде мачкан един народ, и да иска да живее и твори, струва ми се повече от изкуство е. Да живееш на собствена земя с векове, да си в собствения си дом, а някой да ти казва, че си квартирант, повече от унизително е. Но ето, оцеляваме. Оцеляваме, защото сме имали един Иван Рилски, Симеон Велики, един Паисий, Левски, Ботев… Защото техният дух още витае тук, над Западните покрайнини, и няма да угасне, докато има поне един българин, и то същински. Българин, който няма да плюне на собствения си народ, на собствената си история, на собствената си култура и духовност. Родолюбецът няма да поиска и няма да го стори!

Здраво съм нагазил в седмото си десетилетие и, честно казано, още ми се живее, а за моя съзнателен живот нагледах се и наслушах се на неграмотни хора с дипломи. Такива са ни управлявали и днеска такива ни управляват.

Преди 40 години влизам в градската библиотека в Босилеград, да взема поредната книга. Съвсем невинно попитах библиотекарката: „Босилеградските управници взимат ли книги за четене?” Тя категорично изрече едно продължително „Неее!” Нейният директор, който в този момент беше в библиотеката, за да спаси положението, каза: „Ами управниците нямат време да четат книги. Те управляват.” На моята забележка – как нечетящи хора управляват – той повдигна вежди, завъртя очи като епилептик и млъкна. Така е и днес. И не само в Босилеград, а навсякъде управляващите не четат, те просто управляват! И съм се убедил, че колкото по-нависоко е един управленец, толкова е по-нечетящ.

Вече представих възрастта си и пред нея бледнеят всички авторитети, които се считат за такива. Не ме е страх от силови ведомства и не ми пука от надути величия, единствено ме е страх от Всевишния. Затова са Небесните книги, та на всекиго да се напише кой какво е сторил и кой какви ги върши. За съжаление управниците не ги е страх от Всевишния, тях ги е страх само от техните началници. А началниците са навсякъде – в Босилеград, Белград, София, Брюксел, Вашингтон, Москва…

Е, тези началници вкупом ни таковаха майката на нас, западнопокрайнинците.

Догодина ще станат 100 години от подписването на Ньойския договор. Сто страдални години. Години, в които минахме от една в друга държава, сто години откакто променихме часовата зона. Сто години, откакто не бива да се родиш българин, да живееш като българин, даже и да умреш като българин. Сто години национално несвободни, нравствено унизени, физически малтретирани. Напоследък тук, в Западните покрайнини най-продаваните стоки са мъртвешките ковчези, черните забрадки и обредните свещи. Съотношението починал – родил се е 1:5 в полза на починалите. А днешните управници викат: „Чакайте, всичко ще се оправи, само Сърбия да влезе в Европейския съюз. Недейте наваксва пропуснатото, ние се грижим за вас, ние мислим за вас.” О, жалки вие! Вие мислите само за вашето господство и вашите изгоди, а ние сме само инструментариум, чрез който достигате целите си.

Две години се мъчим да сложим една паметна плоча на избитите цивилни жертви от погрома на Коста Печанец на 15-16 май 1917г. Но, уви! Първата, която направихме, беше арестувана от сръбските власти в Босилеград миналата година. Направихме втора тази година. И тя беше арестувана на Ничия земя, между двете митници „Олтоманци” и „Рибарци”, пак от сръбските власти. По този повод група родолюбци на 31май тази година направихме мирен протест пред сръбското посолство в София. С това действие искахме да не ни се пречи да почетем паметта на невинните цивилни жертви и да предпазим от забрава нашата западнопокрайнинска история, която е част от българската история. Но управниците в Белград се изгавриха с нас, а тези в София заплюха собственото си минало. На кого вече да се опрем и на кого да вярваме?! Едните ни мачкат, асимилират и унижават, а другите като че ли безмълвно одобряват това. И докато Европа и България искат да натикат Западните балкани в собствения си обор, ние в Западните покрайнини ще изтлеем тук, на собствената си земя. Това всички го виждат, но се преструват на Дядо Коледа. Залъгват ни с празни обещания, залъгват ни с клишета, че „разговорите между Белград и София започват с българското малцинство” и „то е барометър за двустранните отношения”. Бошлаф! Поредната доза анестезия за обезболяване на 100-годишните болки.

Свидетел съм на почти всички разговори между нас, от Западните покрайнини и българските управници. Срещал съм се с баща дипломат, син дипломат и внук дипломат. Тези срещи започнаха от началото на 90-те години на миналия век, та до ден днешен. Изтъкваме едни и същи проблеми пред три поколения дипломати и проблемите още не са решени. Говорехме и говорим за език, образование, вероизповедание, говорим за човешки права, икономически подем, за свободни граници, за свободно движение на хора, идеи и капитали… говорим, говорим, говорим… Древните гърци са казали, че всичко тече, всичко се променя… И при нас така: всичко тече, но нищо не се променя.

Официална София казва, че българо-сръбските отношения никога не са били по-добри от сега. Това го твърди и Белград. Но ние тук, в Босилеград и Цариброд, никога не сме били по-зле.

На 31май бях сред протестиращите пред сръбското посолство в София. Никой не излезе да ни попита защо сме там, на позвъняванията ни никой не отговори, Нотата, която носехме нямаше на кого да я връчим, само телевизионните камери заснеха как я пуснахме в бездънната паст на пощенската кутия. А ние, по принуда сръбски граждани, плащаме с нашите данъци удобствата на постовете, които заемат тези, дето не ни отвориха вратата. За какви се имат?! Сега пред българския Парламент ли да застанем в гладна стачка…Тъкмо и на нашите ще помогнем да се отърват от нас. Или пък да клекнем пред Европарламента, та да вземат да се чукнат в главата европейските управници, заедно с нашите, тези, които се докопаха до мекото на баницата, па да се сетят, че тавата може да издрънчи върху главите им, защото свещта вече е догоряла до ноктите.

02.06.2018г.

Радко Стоянчов

с. Белут,

Босилеградско,

Западните Покрайнини на България

в РСърбия

ИМАМ ЕДНА МЕЧТА… или Планът „Стоянчов”

Въпросът за Западните покрайнини е комплексен и сложен и не може да се обясни в една статия. Но моите намерения са други. Искам с прости думи накратко да изложа вижданията си, как животът тук да стане по-удобен и по-поносим, а Западните покрайнини да се превърнат в нормално място за живеене.

Логично е да тръгнем от Ньойския договор, подписан в 1919г. Този договор променя съдбата на десетки хиляди българи и прекроява естествени граници. Аз не искам границите да се прекрояват, а да се топят и да представляват само едно географско понятие.  Лично считам, че в днешни условия Ньойският договор е невалиден по простата причина, че един от субектите на този договор не съществува. Не съществува Държавата Сърби, Хървати и Словенци, не съществува и нейната наследница Югославия с всичките ѝ метаморфози. Даже с разпадането на държавната общност Сърбия и Черна гора Западните покрайнини са незаконно в държавните граници на Сърбия. Но да спрем дотук! Не искам да наливам масло в огъня и да будя тези, които не могат да се събудят. Територията си е там, където е. Но не е ли логично, щом е дадена на сърби, хървати, словенци, днес държавите Хърватия и Словения да имат екстериториален контрол под формата на кондоминиум на тази територия, както Франция, Англия, Дания, Русия и други държави по света контролират определени територии извън собствените си граници. Прочети повече »

Един концерт като повод

На 29 декември 2017г. Центърът за култура в Босилеград изнесе Новогодишен концерт в Голямата зала на Културния дом. Концертът беше ретроспектива от най-успешните изяви на танцовия състав и на хора „Босилеградско славейче” при Центъра за култура в Босилеград.

В препълнената зала босилеградската публика има̀ възможността да се наслади на песните и танците на босилеградските изпълнители. Танцовият състав, под ръководството на хореографа Сашо Радованов, съпроводен от оркестъра, чийто ръководител е Дражен Методиев, обраха овациите на публиката. Хорът „Босилеградско славейче”, подготвен от музиканта Димитър Русев, блестящо изпълни народни песни и вдигна публиката на крака.

Както му е редът, водещите на концерта похвалиха усърдието на Община Босилеград, както и кмета Владимир Захариев, за подпомагането и реализацията на традиционния босилеградски фестивал „Краище пее и танцува”, както и за заделянето на средства за закупуване на музикални инструменти.

Директорът Воислав Божилов лично благодари на спонсорите за подпомагането на реалицацията на културните дейности и акцентира на доброто сътрудничество с Община Босилеград и кмета Захариев.

Концертът, освен за босилеградската публика, беше израз на благодарност към общината и нейния кмет. При похвалните слова за кмета публиката с поглед търсеше неговото присъствие. Уви, кметът не присъстваше на концерта, поради простата причина, че в програмата бях поканен като специален гост аз, Радко Стоянчов, солист на народни инструменти. Разбрах, кметът нямал нищо лично против мене, но като човек, който работи в КИЦ Босилеград, макар че не съм взел участие като изпълнител от КИЦ-а, моето работно място било достатъчна причина кметът да не уважи труда на организаторите и участниците в концерта.

Не аз, а КИЦ-ът е копривата в букета, мухата в супата и камъчето в обувката.

Аз, от моя страна, си мисля, че кметът не е лош човек, напротив – усмихнат, веселяк, вярвам, че е добър домакин, предполагам, било кой да посети неговия дом, няма да остане непочерпен и уважен със съответно гостолюбие.. Но едно е да притежаваш общочовешки качества, а съвсем друго е да управляваш община и отгоре на това да си председател на Националния съвет на българското малцинство. За почти 17-годишно кметуване резултатите са видими. Освен няколко проблясъка в комуналните и културните дейности, пасивите на неговото управление натежават в сравнение с активите. Достатъчно е да се спомене, че смъртността на населението е с около пет пъти по-голяма от раждаемостта, че населението неимоверно намалява, а и обеднява. Това е достатъчен показател, че такова място не е добро за живеене. Реалната безработица расте, явни са нулевата менаджерско-организаторска способност на кмета, тясно партийните интереси, беззаконие, шуробаджанащина, потискане на работните навици на населението, внедряване на малодушие, апатия и усещане за безизходица, страх от утрешния ден, което довежда до посегателства и сaмоубийства, алкохолизъм и нарушаване на моралните и човешки норми. Примерите за последните 17 години са много и налице във всички сфери на обществения живот. Ето най-очебийните: от 600км междуселски и селски пътища в Босилеградска община само 15км са асфалтирани; започнати и недовършени две жилищни кооперации на ул. „Маршал Тито”; недовършена спортна зала, плувен басейн, Рода вода; изгонването на българската фирма „Калинел” от Босилеград, с което бяха оставени без хляб над 100 човека; лошо стопанисване на обществените сгради, незащитено културно-историческо наследство, лоша образователна политика, разпадане на училищните сгради по селата, неуреден пазар на добитък, неконтролируема сеч на горите, замърсяване на водите около мина „Караманица” и обезводняване на района в южната част на общината, което довежда до промяна на флората и фауната на съответната локация.

Да не говорим за политическите гафове около посещението на вицепрезидента на РБългария, Илиана Йотова в Босилеград, изземането на паметната плоча с имената на невинните жертви от босилеградския погром през 1917г. от четата на Коста Печанец, поднасянето на пластмасови венци и цветя пред паметника на Васил Левски, безотговорното отношение към 24-май – Деня на българската култура и славянската писменост.

Примерите са много и очевадни. Затова моето участие на Концерта явно напомна за всички тези пропуски и несвършена работа. А на всички нас желанието беше за миг да забравим горчивото ежедневие и да пуснем лъч надежда за Утрешния ден.

Но както и да е! То и без петел съмва.

Радко Стоянчов

ПОЛИТИЦИ, НЕ ЧЕТЕТЕ ТАЗИ СТАТИЯ! или: За да е сладко на нас, вас и тях

Европа и Щатите всячески се трудят да изтласкат руското влияние от Балканите. Тази сложна, нелека задача Брюксел и Вашингтон дават на балканските държави, членки на Европейския съюз – България, Румъния и Гърция.  Прочети повече »

В името на народа

„И плеснат с ръце, па се прегърнат” – Хр. Ботев

Утихна ли олелията с българските медици? Май да. Но ехото се шири вече в Сърбия. И някои хора са твърде неспокойни от това. Ето едно малко напомняне около прословутото посещение на българските лекари. Да, бяха поканени от КИЦ „Босилеград” на 10 ноември тази година, за прегледи, консултации и с топла човешка дума да помогнат на босилеградчани да преодолеят здравословни проблеми. Дойдоха трима от Първа градска болница в София, очен специалист, уши, нос и гърло и вътрешни болести. Пациенти дойдоха, повече от очакваното. Започнаха прегледите, и гледай чудо! След десетина минути в КИЦ-а нахлу полицията, заедно със здравна инспекция от Ниш. Казаха, че идват по сигнал. Да, знаем по чий сигнал!? Започнаха дълги и продължителни разпитвания и писане на „прецизни” протоколи. Рекоха, че това действие на КИЦ-а е незаконно, както и работата на лекарите – незаконна. Инспекторите са в правото си и постъпват законно. Законно полицаите прибраха българските лекари в полицията в Босилеград. Два часа в КИЦ-а и четири часа в полицейското – съвсем законно, според законите на държавата, в която живеем. Абе то, държавата, с нас, българите всички деяния ги върши законно, нали? Ще ви посоча сума ти и примери, които ще оправдаят законните действия на държавата. Прочети повече »

Легенда за Ръжана

Били някога двама братя близнаци – Стайко и Стойко, лични-прилични ергени, скотовъди, баш овчари. Пасли овцете по широката мера, горе, на днешна Ръжанска планина.

Стайко бил кавалджия, и то какъв кавалджия! Когато засвирел, птичките спирали да пеят, листата по дърветата не потрепвали, цветята се накланяли към мелодията… Дето казват, мъртъв да е човек, ще стане да заиграе.  Прочети повече »

Горна Ръжана – самовилско село

Там, където се събират четири потока, образуват Ръжа̀нска река. Там, където до 1920 година е била границата между България и Сърбия, горе на тридесетина километра, северозападно от Босилеград, на надморска височина около 1400м., се намира село Горна Ръжа̀на, чиито къщи са разхвърляни в девет махали по склоновете на Ръжа̀нска планина.  Прочети повече »

Буцалѐво – от „доктор“ Милош до Голи оток

Ех, Буцалѐво, бедно ми Буцалѐво! Пръкнато от незнайни хора в незнайно време, разстлало се по падини и чукари от Бежа̀ново бърдо , та чак горе, до Ра̀нчин прѐслап, откъдето кърши пенливата си снага Буцалѐвски поток и на седмия километър от Босилеград се влива като десен приток на Драговищица. Малко селце, разделено в три махали – Горна, Долна и Локва – навремето имало живот, измъчен, но достоен, с бедни и отрудени хора, но и с такива, които се помнят и до днес. Сега тук-таме щъка по някоя бабка и не след дълго ще каже: „Лека нощ, Буцалѐво!”  Прочети повече »

Рикачево – селото на биковете

Пътниче, тръгни от Босилеград по течението на река Драговищица и там на 12-тия километър, като десен приток, ще видиш, в нея се влива Бра̀нковска река. Ако тръгнеш срещу течението на реката, на четвъртия километър ще се озовеш в село Бра̀нковци. Тук ще видиш няколко къщички, от лявата страна на шосето е църквата, от дясната – местната канцелария, която е като клон на община Босилеград, където човек може да си извади кръщелно свидетелство, венчален лист, смъртен акт и тем подобни административни документи. Тук може да се сключи граждански брак, ако има кой да се жени. Западно от църквата води един недружелюбен черен път по билото на местността Гарван и след един час здраво катерене и обилно потене ще те посрещнат по припеците на чукарите къщите на село Рикачѐво. А долу, в ниското, в скалистото дъно на дола, през зимата и пролетта тече буен поток, който се влива в Бранковска река. Е, там, на това място се намира рикачѐвската махала Селище. В началото на 19-ти век тук е било цялото село, но след време, от битови изгоди хората са се изнесли по падините и чукарите и образували още шест махали.  Прочети повече »

Млекоминци – предупреждението на совата

Минка и Ленка бяха неразделни дружки. Навсякъде човек можеше да ги види, и все заедно, на събори, седенки, тлаки, заедно пасяха стадата, заедно се на живота радваха. Връстнички, на ръст еднакви, по красота – също, с тая разлика, че Минка беше русокоса, а Ленка с тъмни коси. Помежду си нямаха тайни, а и семействата им се уважаваха, помагаха си, канеха се едни други, с повод или без повод, и така вървеше животът.  Прочети повече »