Начало / Радица Божилова

Радица Божилова

Радица Божилова е родена на 13 януари 2000г. Живее в Босилеград, където завършва основното си образование. Сега е ученичка в 11 клас в Босилеградската гимназия. Пише поезия и проза, издава стихосбирката "Изповеди на сърцето" през 2016 година.

Светлина

Шепот, шум, гърмеж..
Крачка напред, вечно внимание,
безкраен, напрегнат вървеж
и кротко, скрито ридание.
Шепот, шум, гърмеж!
Безкрайна мъка, отчаяние,
безнадежен, вечен копнеж
и дълбоко скрито желание.
Шепот, шум, гърмеж!

Удрят се тежки чукове,
разнасят песен за съдбата.
Разкъсват се тежки стонове,
вътре в утробата на Земята.
Пот, болка по челата измъчени,
страх, ридания, скръбни звукове,
Жили безмилостно осъдени.
Удрят се тежки чукове.

Коридори на мрачната безкрайност.
Скали съхранили загадки, тайни,
дълбока, дълбока старост,
времена забравени, незнайни.
Хилядолетни следи от цинк и олово,
завещание, труд и всеотдайност.
Мълчи могъщо слово, скрито в
коридори на мрачната безкрайност.

Опасна игра на живот и съдба.
Шепот, шум, гърмеж.
Неуморно трудеща се душа,
неугасим за сигурност копнеж.
Удрят се тежки чукове.
В коридорите на мрачна безкрайност,
разнасят се скръбни стонове.
Опасна игра на живот и съдба!

Света ни

Свят на вълшебства,
свят на изгода,
на красота, на фалшива мода.
Свят на дипломи,
на бързо развитие,
имаме си и мобилно покритие.
Свят на висше образование,
свят в страхове и отчаяние,
че нужно било да се има знание.
Свят на измама,
на сделки, игри,
намира решение в купчина пари.
Свят на закони,
на високи стандарти,
в затворнически ръкави,
крие последните карти.
Свят на хитри умове,
на измити пари,
дерзае напред,
в свойте игри.
Свят с усмивка храната краде,
от мършавото изгладнело дете,
което може би утре ще яде.
И свят хуманен,
свят загрижен за гладни,
голи, боси…
Цяла монета в знак на човечност,
хвърля на скиткника дето проси.
Свят с ужасни писъци рове,
загубен в кошмарни страхове.
“Ах, не върви на добре!“
Втренчено гледа,
природата го зове,
който я убива- трябва да умре.
Свят на обещания,
убежища, спасения,
този път не намира решения.
Свят ослепял от
измити в калта пари,
не вижда пропастта,
в която сам се зари.
Останал без надежда,
без истински хора, без умове,
стиснал здраво алчност
в свойте джобове-
гордо забяга напред
решен да не се предаде.
Еволюцията тръгна накриво,
и уби всичко полезно и живо.
Реши да си отмъсти земята,
и света без милост
да глътне в бездната.
…Свят почернял от злоба,
с жълта, грозна насмешка,
бърза, тича към гроба,
влачейки кесия тежка.

След хиляди години

Хиляди молекули. Хиляди лица.
Разпиляни за наказание, навсякъде по света…
Години и столетия записват се истории на невидима хартия.
Но всичко изгори. Всичко бива забравено.
Дори и аз, и ти, и ние ще бъдем невидими молекули.
Ще съчиняваме нечия история.
Ще биваме записвани на.. нещо, което гори.
Завинаги.
И няма да знаят коя съм била аз, кой си бил ти.
...
Само пепел, която вечно гори. …
Само спомен, който оставя парещи следи.
И по нас ще се проливат сълзи,..
Ще се пише още дълго, за две любящи се души.
За хора оставили белег в историята, в историята, която гори. …
И ще ни прегърне земята.
Ще заспим забравени, сами,
оставили спомен единствено в душата,
на хората проляли за нас сълзи. ..
Ще станем корен на – голямо дърво.
Под неговата сянка нови ще се пишат съдби…
Но никой вече няма да помни коя бях аз,кой беше ти.
Само голями корени ще държат дървото.
Ще шепнат тихо листата, ще пее песен гората,
за заспали две прегърнати души, за някога живяли – Аз и Ти.
Но вече тишината ще ни прегръща,
душата в слънчеви лъчи лека-полека ще се превръща.
И някога в далечен ден,
когато бъдем изгорял спомен,
две нови лица ще се срещнат.
Тихо под дървото ще поседнат,
ще вперят поглед в тъмнината,
и ще слушат шепота на листата.
А два молекула загубени, ще се намерят случайно
и никога не забравени, ще се слеят омайно. …
Ще бъдем сълзи във очите,
Ще бъдем тежък спомен на гърдите.
Но след векове и години, там под нашето дърво ще се срещнем отново.
Ще се препознаем, и ще станем едно.
Два молекула ще сме, но ще бъдем заедно.
Две загубени следи, две невидими неща, ще вземат перото в ръка.
Ще напишат своята съдба, горяща светло във нощта.
След миг на самота и две туптящи сърца,
ще събудят сляпата тъмнина на тази загадъчна Земя.
Ще намерят покритите следи, неразделни ще се прегърнем Аз и Ти. ..
След хиляди години, закриляни от нашето дърво,
ще бъдем просто забравено петно,
но ще станем едно тогаз, заковани във вечния мраз
Ти и Аз!

Има ли нужда от ново Възраждане?

  Светлината пречупена през призмата на миналото оставя ярка следа в сърцата ни, но отчуждената и роботизирана действителност замъглява блясъка и замръзва топлината на истинските човешки ценности. Прочети повече »

Време ли е вече да се спре?

Да спре нощта с деня да се редува

и яркоро ни слънце да умре!

Да спре луната звездите да целува!

Светлината – завинаги да спре!

Да затихне в нощта земята,

неволно вятъра да спре,

и тихото шумолене на водата,

в тишината кротко да замре!

Да спре истинската радост

и без ехо да заглъхне смехът.

На тъгата, без никаква смелост,

страхливо да се предаде светът!

Да спре човек да разсъждава-

спомен да остане мистлта.

Ума вече да не се познава

сплотил се кротко с глупостта.

Ако смелостта не учи да се бори,

и страха не е  тръгнал да умре,

ако ума езика не покори –

то нека, нека да се спре!

 

Радица Божилова

Спортът

Запомни, ти си господар на собственото си тяло. Не позволявай ти да се превърнеш в нищожен господар, който след броени минути ще стане просто бездомен скитник в собственото си тяло. Защото тялото и душата ти са едно. Само съчетанието на превъзходна душевна и нравствена красота, може да ти осигури истинска хармония. Този идеал наричан калокагатия, датира още от времето на Платон, философските години преди христа. Това показва, колко дълго спорта държи гордо вдигната глава на завоюваното свещенно място, където всички ценностни норми биват изпълнени. Той няма да склони глава все докато има хора, които да разсъждават от гледна точка на борбата. Защото животът е борба и това е единствения начин да останеш още някой миг на този свят. А спортът учи. Спортът те прави издържлив, непоколебим, жив. Светът е пълен с коварства и измами, светът не предупреждава за всеки свой следващ ход. Но трябва да бъдем стабилни, трябва да сме смели и издържливи. Никога не смеем да се предадем, понеже това ще бъде краят. Никога не смеем да не опитаме още един път, и да заобикаляме проблемите. Трябва да тръгнем там където път няма и да оставим следа. Защото така се става личност, така се става човек. Трудностите, които срещаме днес определят това кои ще бъдем утре. А спорта тъкмо на това ни учи. Какви да сме сега, и какви да бъдем утре. Той е огледална снимка на нашето бъдеще. Той е наградата, която бива забелязана след много труд. Той е онази истинска усмивка, която се показва на лицето ни в моменти, когато постигнем нещо за което през деня сме се борили, а през ноща го сънували. Спорта е времето, началото и самия край. Защото всичко започва и свършва с онази истинска усмивка, която той ни подарява. Затова спорта не бива да се преразказва, а изживява. Не бива само да се гледа, а и да се взиме участие. Защото без участие, ставаме „безгласни буквички“ потънали в океана на амбициозни „съгласни“ -съгласни да се борят, без отдих, без страх до край. Спорта съединява различията. Той прави колоритно бъдещето на всеки, осмелил се да мисли самостоятелно. Всеки, който без срам и страх от поражение върви неуморно напред, и разпространява нови идеи и идеали. Той залага своята безценност, за да защити уязвимите. Той слага край на расизъма, и неморалните отношения. Той сплотява народи с неунищожимата верига на лоялността. Спорта не познава граници. О, спорт, ти си мир! Ти установяваш щастливите връзки между народите, като ги сближаваш чрез култа към контролираната, организирана и владееща се сила. Чрез тебе световната младеж научава как да се самоуважава, и по този начин разнообразието в националните качества става източник на щедро и миролюбиво съревнование. Той е силната тишина, която разгромява арогантния шум на горделивите. Защото той учи, че и поражението има смисъл. Спорта облекчава раните. Той дава надежда на  непокорното сърце.  Спорта наказва  несправедливостта. Той е блясък на скромните честни погледи, към едно по-светло бъдеще. Той озарява всяка поотделна личност. Защото е светлина пречупена през призмата на добротата. Той дава свобода  на изобретяване, на креативност, на мислене. Той е моето расъждение.  Мисля следователно съществувам. Благодаря ти спорт, за моята реалност. Аз ще тръгна по стъпките на справедливостта и светлата истина. Защото само истината може да живее безкрайно. О, спорт, ти си вечност.

От нас зависи

Нека погледнем към звездите! Нека за секунда спрем погледа към безкрайното пространство, към времето, което ще отмине, към бъдещето, което ни очаква и към нашата тъмна реалност, защото трябва да е нощ за да виждаме звездите! А вече всеки от нас ги видя! Нека сега да премахнем тъмнината, която повива нашите мечти и им пречи да пораснат, да бъдат свободни и станат реалност! Внимавайте, когато премахвате тъмнината от съзнанието си, да не премахнете и звездите, които там се намират! Защото ако вие можете и тогава да ги виждате, то вярвайте – те съществуват!  Прочети повече »

От едни тъжни очи – гледката на Римската империя

Скъпо дневниче, за пореден път ти пиша същата история. Обстановката не се променя. Още по-страшно е, нещата се влошават. Всеки ден умират хора, всеки ден биват измъчвани и прогонвани християните. Аз изпитвам гняв, бих искал да се съпротивим на силата на властвуващите, на тези, които в това несправедливо време държат чук в ръка. Ужасяващо е. Само да можеше да видиш тази мъчителна гледка. Как боледуват, как бягат, как се борят… Да можеше само веднъж да погледнеш бедните боси деца, щеше да изпиташ и ти болката, щеше да ги съжалиш, сърцето да ти плаче от скръб. Времето не минава. Стои си тук на мястото, ех да искаше малко по-бързо да е, да видим и ние щастие, да имаме права както и всички останали, а не да се крием и със страх да изповядваме вярата си. Аз съм един обикновен, беден човек. Участвах в изграждането на тази святата катакомба. Времето е страшно, нямаме почивка, крием се, бягаме, борим се… молим за храна, за милост… Обаче, никой не се съобразява, мразят ни. Гоненето на християните отдавна е започнало, губим надежда, че въобще ще свърши. Скъпо дневниче, ти знаеш колко тъга изпитвам, ти знаеш моите чувства…вече с години ти пиша, но все същата история. Няма промяна. Всеки, който се опита да застане на наша страна бива премахнат, лишен, убит. Аз вече остарявам, мога да кажа че младостта ми отмина. Ей така, отиде си на вятъра, отиде и никога няма да се върне, прахоса се, замина заедно с бягството и криенето по тези тъмни и студени места. Война е. Всички са ужасени. Но императорите мислят само за земя, алчни са, не им достига тази огромна, едва поемлива за ума територия, да искат още. Великите се борят за власт, ние слабите за свобода, милост, хляб и независимост. Живота не е равноправен. Войната отнася животите на млади хора, на храбри бойци, на старци и жени, на малки деца, на новородени бебета, отнася живота неусетно, невъзвратно. Войната оставя своите кървави белези. Тя причинява болка и страдания. Но владетелите се наслаждават на завладяната земя. Но и те страдат от изгубена битка. И те страдат от поражения. И те се боят. Ние се страхуваме за животите си. Да, много от нас желаят да се борят за своята родина, но едва ли по този насилствен начин. Да, храбри бойци застават на бойните полета, доброволно, с жажда за земя, отмъщение, но от една страна да защитят своето отечество, своите семейства, да ги защитят от нападения, поражения, робство.  Прочети повече »

Carpe diem

Виждаш ли как протича
безшумно водата и как
разнася отрова от лернейската
хидра?
Чуваш ли как нежно
напукват от нея стъклата на
кристалната клепсидра?
Зловещи вълни с невидима
скорос удрят в захлас и
чупят със злоба,
крещят със закана и без
милост разпукват
твойта стъклена утроба.
Чудовищните кърваво червени
очи, открадват палитрата
на опала,
и загасват от студ последните лъчи,
на младостта завинаги заспала.
Почувствай всяка капка от водата,
всяка клетка от своя кристал!
Успокой вълните на съдбата,
ти си топлина за своя опал!
Стъклата все някога ще пръснат
от собствения еликсир на живота,
безсмъртните лъчи веднъж ще загаснат,
разпръснати в мрачната голгота.
Не се страхувай от темпото на водата,
очертавай смело нейния път,
за слепия не е страшна тъмнината,
за глухия не е тъжен звукът.
Поеми дъх и успокой вълните,
опознай всяка пукнатина,
действай, а не изброявай дните,
Carpe diem през нощта!

 

Радица Божилова

Ще бъда с вас до самия край

Съществуваше хармония! Съществуваше безкрайност! Вселената поддържаше своя непоклатим баланс и никой не се съмняваше, че така ще бъде вечно. Великолепения, необяснимо парадоксален Космос беше създал два различни вида живот, независими един от друг. На единия цареше хладното безсмъртие! На другия- любовта! Двата паралелни свята преплитаха своите устремени погледи към небесата, но беше забранено да преплитат съдбите си.  Прочети повече »