Начало / Иван Николов (страница 7)

Иван Николов

Иван Николов е роден 1959г. в с. Ресен, Босилеградско. Изявен поет, писател и общественик. Председател на българският Културно-информационен център в Босилеград. Главен и отговорен редактор на списание “Бюлетин”. Автор на четири стихосбирки и на книгата “Българите в Югославия – последните Версайски заточеници”. Написал е няколко стотин статии за проблемите на българите в Сърбия. Носител на четири награди за поезия и литература, обществена дейност и за принос за опазване на националната идентичност и спазване на правата и интересите на българите в Сърбия. Член кореспондент на Българската академия на науките и изкуствата, член е на Македонският научен институт и на Световният парламент на българите. Носител на наградата „Европейски гражданин за 2016“

Патриотизмът на едно добиче

Според думите на баща ми, Бог да го прости, случката със Симеоновия вол Средан се е случила веднага след Втората световна война. Кираджиите от Кюстендил съобщили, че Великите сили в Ялта решили „сърбите пак да се върнат на границата“.  Тая новина потресла и ужасила селяните край границата. Изплували спомените за побоищата и изнасилванията на кралската жандармерия и си казали, че тука „нема живот“ и керваните с воловски кола, натоварени коне и хора плъзнали през махалите и се заточили по прашните пътища към България.  Прочети повече »

„Когато часовниците са спрели“

През далечната 1987/88г. ръководителите на „обществено-политическите организации“, както тогава им викаха на управниците в Босилеград, провеждаха най-голямото престъпление срещу българите в Босилеград – променяха майчиният български език в училищата със служебният сръбски, или както му викаха тогава – сърбохърватски език.  Прочети повече »

Новите кандидати за „мъченици“ на Пахомий

Един известен френски дипломат още в първата половина на 19 век беше казал: „Всяка власт разваля хората, но абсолютната власт ги разваля абсолютно“. Нямам друго обяснение за поведението на местните ни управници.

Жаждата за власт, чувството за недосегаемост, липсата на контрол и самоконтрол  – всичко това са симптоми на едно заседнало управленско отчуждаване от гражданите което неведнъж е довеждало до трагични исторически последствия.

Ние сме жив пример за това.

Нашите преяли с власт и самозабравили се общински управници и един гимназиален преподавател, (за съжаление и директор на Гимназия) обладани от чувството за недосегаемост и презрение към всички други освен към собственият си егоцентризъм, тия дни супернахално и безобразно демонстирираха комплексарщината си.

Най-напред кмета реши да се сравнява с германската канцлерка Ангела Меркел и поиска от правителството на Сърбия да изпрати в Босилеград 500 мигранти и бегълци от Сирия, Авганистан и Пакистан!? Не се и замисли какво е становището на гражданите по тоя въпрос. Които, ако изобщо свободно и демократично са го избирали за кмет, са го избрали да се грижи най-напред за самите тях, и чак след това за бегълците от арабския свят. Той, разбира се, отдавна е забравил за какво го е избрал суверена и направо си играе с огъня – рискувайки да ни бутне в блатото от етническо напрежение, контрабандни канали, престъпност и клетки на ислямска държава.

Човек би казал, че толкова знае и умее и толкова прави. А какво правят другите? Нищо. Траят си и безропотно чакат бедатата да им почука на вратата. Контролните демократични механизми каквито са опозицията, медиите, интелектуалците също си мълчат. Още един показател, че демокрацията ни не работи и че там където няма демокрация, на самозабравилите се управници им проработват тоталитарните (комунистически) рефлекси.

Нашите упрвници свикнаха с обществените си длъжности да се отнасят като с частна собственост. Опитха се да си присвояат заслугата за БЕЗПЛАТНОТО „записване“ на кандидатстудентите в България. Тоя път удариха на камък.

Първо, защото нямат никаква заслуга за това, и второ, защото беше въпрос на чест България да ги отреже след всичките ония скандали с бойкота на европейските инициативи за отбелязването на 100 годишнината от Босилеградският погром, етническото помирение между българи и сърби, унижението на вицепрезидентката г-жа Илияна Йотова, арестуването на паметната плоча на ДСБ с имената на жертвите от Босилеградският погром, подигравателното превеждане на сръбските учебници на български език, натискът към частният бизнес, преследването на българските организации, сдружения и национално осъзнати хора, цензурата в местните медии, и изобщо, гаврата с националната чест и достойнство на България и на българите в Босилеград.

След дългогодишното бръщолевене и интригантстване срещу опонентите си на тайни срещи зад затворени врати, и лъжите за „БЕЗПЛАТНОТО“ записване на българските университети, „БЕЗПЛАТНОТО“ лекуване на ВМА, „БЕЗПЛАТНОТО“ уреждане на българско гражданство и други „БЕЗПЛАТНИ“ екстри за сметка на българският държавен бюждет, България реши да му каже, че вече не може да се кичи с чужда перушина и че ако иска да спечели доверието на босилеградчани, ще трябва да се помъчи да го направи със собствени усилия и постижения.

Посланието беше повече от ясно – обучението на българските ВУЗ-ове си е работа на България и кмета няма никаква заслуга за това. Заслуга щеше да има ако можеше да им осигури работа в Босилеград след като завършат образованието си. Заслуга щеше да има ако вместо за арабските бежанци, се беше погрижил за самотните и безпомощни хора в околните села. Заслуга щеше да има ако се беше погрижил за изрованите от летните порои пътища, за бездомните кучета, за водовода и канализацията, за работата на общинските служби, за частният бизнес и външните инвестиции и т.н., но не и с безочното и нахално присвояване на културно-просветната, медицинската и хуманитарна помощ от българското правителство платена с данъците на нашите сънародници в България.

Беше въпрос на време и чест европейска България да се разграничи от хулиганската политика на зелниците и квасеното мляко, на шарените торби, на мухлясалата домашна лютеница и спържа и шишетата с джанковица, целуването и пощипването на жените, жълтите шоколади и злоупотребяването на снимките с премиерите и президентите на Сърбия и на България като безусловна подкрепа на политиката му с която съсипва и унищожава родния си град за десетилетия наред.

Още по-странно е, че и на директорът на Гимназията Антон Тончев му проработиха тоталитарните рефлекси и започна да се разполага със зградата на Гимназията в Босилеград като с частна собственост. С треперещо от ярост чене, почервенял от ярост и безсилна старческа злоба срещу новите демократични правила според които работата на обществените институции и на управниците трябва да е прозрачна, той изгони от Гимназията журналиста на ГЛАС ПРЕС който беше дошъл да отразява кандидатстването на босилеградските студенти в българските ВУЗ-ове. Шестима полицаи влязоха в коридорите на Гимназията където кандидатстудентите чакаха на ред да си подадат документите на междуведомствената комисия специално пристигнала от София!

Причината? Да сплаши журналистите, кандидатстудентите или представителите на Генералното консулство, Държавната агенция за българите в чужбина и на Министерството на образованието? Или може би да демонстира „държавническо“ поведение и да се додвори на държавата Сърбия, която намусено гледа как, въпреки всичко, младите я напускат в търсенето на европейското образование? Или това е само комплексарщина на провинциален директор който страда от липса на уважение и признание? А може би искаше да изрази презрението си към българското образование за което неведнъж е говорил че не струва за нищо, въпреки че и самият той е завършил в София?

Расъждавайки по темата, си зададох въпроса дали общинските ни управници с това си антибългарско поведение не искат да се кандидатират пред владиката Пахомий да ги „канонизира“ за мъченици на великосръбската идея в борбата срещу всичко българско и родно? Що пък да не може? Щом една лъжа на пропагандната история може да стане църковен канон, защо пък нашите управници да не могат да се канонизират като „мъченици“ които да заемат достойно място в сръбският пантеон на заслужилите в борбата срещу българщината?

Заслугите са им безспорни, накъдето и да погледнеш.

Иван Николов

 

Философията на робите и свободните

„Преклонена глава сабя не сече“, „Кроткото агне от две майки суче“ и други такива фолклорни поговорки отразяват културата на патриархалните и тоталитарни общества. В тях мълчанието и подчинението пред властимащите са начин на оцеляване и на издигане в обществото. Робите и господарите винаги са били като скачени съдове – не могат едни без други.  Прочети повече »

Бадявен (раз)поп телета кръщава

Тъкмо приключи театрото на премиера/президента и неговите придворни по повод 100 години от Топлишкото въстание в Прокупле, започнаха скандалите с отбелязването на 100 годишнината от Босилеградският погром. По време на затишието след незаконното отнемане на паметната плоча от страна на полицията в Босилеград, в Сурдулица се зададе нов скандал. Който не е и нов – много пъти по това време сме писали за него.  Прочети повече »

(Не)зависимите медии и техните консуматори

В Цариброд се проведе кръгла маса, а темата – „стратегия за информирането на български език“! Веднага си зададох въпроса, каква ли „стратегия“ ще бистрим сега? То нали журналистиката си е наука, която, както и всяка друга, се учи на университета, има си своите цели и задачи в съвременните демократични общества, има си журналистически кодекс, какво още?   Прочети повече »

За селските лафове и международните гафове

Босилеград вече с дни, седмици и месеци се тресе от скандали и не слиза от страниците на българските вестници, портали, информационни агенции и телевизии. Напрежението в градчето на границата между Сърбия и България нараства лавионообразно и не се знае кога ще избухне.  Прочети повече »

За градската и менталната хигиена

Въпреки че Босилеград няма индустриални замърсители, той е мръсен град. Мръсотията е битова и боклукът е навсякъде. По улиците, тротоарите, около реката, по пътищата, по дивите сметища и навсякъде докъдето ти допре окото.   Прочети повече »

За честванията и уроците за 24 май

По югославско време не знаехме какво е това 24 май. Той беше затулен някъде в сянката на 25 май – рожденият ден на другарят Тито. Та тоя 25 май комунистите го бяха нарекли още и Ден на младостта. Югославски художници на конкурси  правеха щафетни палки символизиращи братството и единството на югославските народи и народности, необвързаността и сляпата вяра и послушност към Тито и Партията.  Прочети повече »

Когато маските паднат

Най-накрая маските паднаха и се провидя истинското лице на злото.

Бащицата и господар на общината и на Националният съвет на българското национално малцинство не разреши да се постави паметна плоча в центъра на Босилеград на невинните жертви от Босилеградският погром преди 100 години.  Прочети повече »