Начало / Иван Николов (страница 3)

Иван Николов

Иван Николов е роден 1959г. в с. Ресен, Босилеградско. Изявен поет, писател и общественик. Председател на българският Културно-информационен център в Босилеград. Главен и отговорен редактор на списание “Бюлетин”. Автор на четири стихосбирки и на книгата “Българите в Югославия – последните Версайски заточеници”. Написал е няколко стотин статии за проблемите на българите в Сърбия. Носител на четири награди за поезия и литература, обществена дейност и за принос за опазване на националната идентичност и спазване на правата и интересите на българите в Сърбия. Член кореспондент на Българската академия на науките и изкуствата, член е на Македонският научен институт и на Световният парламент на българите. Носител на наградата „Европейски гражданин за 2016“

Слово по повод 145 години от гибелта на Левски

Ваше превъзходителство,

Уважаеми дами и господа скъпи гости, съграждани!

145 години духът на Левски вълнува съзнанието на българите. 13 години от откриването на неговия бюст-паметник в Босилеград, Левски смущава нечистата съвест на тираните по убеждение и на робите по душа.

Образът на Левски в Босилеград трябваше да послужи като опора и предупреждение за това кои сме, какви сме и накъде отиваме. Мисията на този паметник тук не е само да овековечи името и делото на Левски, а да бъде морален коректив с който да се съизмерваме, сравняваме и да се учим на свобода, демокрация, честност, патриотизъм и човеколюбие. Да се покланяш пред паметника му, да бъдеш почитател и последовател на Левски трябват не само мъжество и сила, но преди всичко чест, себеуважение и достойнство.  

Оказа се, че това е много по-трудно отколкото очаквахме.

Смъртта на Левски възкреси България от петвековното робство.

Неговият паметник в Босилеград 13 години се мъчи да възкреси съвестта на блудните синове на майка България.  

Да почиташ Левски не значи един път в годината да се поклониш пред неговия паметник, а да осъзнаеш величието му и да се водиш от него. Не можеш да почиташ Левски, а да отричаш целите и идеалите за които той даде живота си за да я има България днес.

Не можеш да стоиш пред Левски, а децата да не знаят кой е той. Още повече, да не знаят майчиният си език и историята. Не можеш да стоиш пред Левски, а да не уважаваш националните и демократични ценности, да не зачиташ свободата на словото и правата на човека.

В крайна сметка Левски винаги побеждава във времето.

Ако искаме да сме честни към него и към себе си, трябва непрекъснато да си задаваме въпроса какво би ни казал и в какво би ни упрекнал той днес, когато децата на Босилеград масово го напускат търсейки по-добри места за живот. Със сигурност би ни упрекнал за разделението, омразата и злобата която отрови взаимоотношенията ни и ни изправи едни срещу други. Със сигурност би ни посъветвал да си кажем кривиците, да се поправим и да вървим напред.

Именно в името на Левски ние и сега заявяваме, че се разграничаваме и няма да се примирим с всичко онова за което Левски съзнателно е жертвал живота си.

Няма да се примирим до паметника на Левски да се чества „Ден на освобождението на Босилеград от българска фашистка окупация“. Това не само противоречи на историческите факти, не само е обидно за здравият разум, това ни разделя в името на имперският принцип „скарай и владей“.  

Няма да се примирим  в центъра на Босилеград да се кръстосват улици с имената на Георги Димитров и Маршал Тито. Единият, Генерален секретар на Коминтерна и поддръжник на Македонизма в Пиринския край, а другият, автор на „Кървавия Божич” отговорен за смъртта на 23 000 българи в Охрид и Преспа през 1945 година и за страданията на други 130 000 българи от Македония и Западните покрайнини които са изселени, изгонени, преследвани и изпращани в концлагерите на Титова Югославия.

Няма да се примирим паметникът на Левски да стои на улица Георги Димитров.  Това са диаметрално противоположни величини които взаимно се оспорват и отричат. Ние не можем да учим децата едновременно да служат на Бога и на мамона.

Няма да се примирим с арестуването на паметната плоча и гаврата с паметта  на невинните жертви от Босилеградският погром на 15-16 май 1917 година.

Няма да се примирим с насилието на управляващите срещу бизнеса, срещу свободата на словото, срещу правата на човека и особено срещу правата на малцинствата.

Няма да се примирим срещу проявите на насилие каквото беше задържането на тримата български лекари миналата есен.

Левски трябва да бъде програма за нашето обединение.  Само като почитатели и последователи на Левски ние ще бъдем уважавани в София, Белград и Брюксел. Само тогава ще спечелим моралното право да искаме помощ и подкрепа за спасяването на този град.  Само от нас зависи дали ще можем да се издигнем на нужната висота и дали българо-сръбските отношения ще станат наистина искрени, добросъседски и приятелски.

Затова е нужно изхождайки от делото на Левски ние самите да се помирим, за да можем да дадем принос за помирението между българи и сърби. Така, както Левски е дал своя принос за освобождението на българи и сърби от Турско робство.

Съжалявам, че и днес няма да сме единствени в поклонението пред Левски.

Но именно от уважението към Левски ние решихме да скъсаме с лицемерието на ония които един път в годината се поклонят пред неговия паметник и години наред правят точно обратното на това което Левски е правил и говорил.   

Следващата, 2019 година ще станат 100 години от подписването на Ньойският договор.

Трябва да сме готови отново да прочетем и преосмислим историята си, да почетем и да отбележим паметта на жертвите, да осъзнаем грешките, да си подадем ръка за помирение и да си простим в името на мира, сигурността и бъдещето. Това е тежък и труден път, но няма друг. Европейските народи вече са го извървели, трябва да го извървим и ние.

Ако Хелмут Кол и Франсоа Митеран са смогнали сили да си подадат ръка  над 250 000  немски и френски войници в името на помирението между двата народа, и в  името на обединена Европа, то тогава и ние трябва да извървим този мъчителен път в името на трайното омиротворяване на Балканите.

Само тогава ще имаме моралното право да стоим пред  паметника на Левски и да се гордеем с него.

Иван Николов

Орвел 2018

Ние уж сме национално малцинство. Уж сме демократи. Уж сме европейци. Уж имаме свобода на сдружаването. Уж имаме всички човешки и малцинствени права (че и повече отколкото ни се полагат). Уж имаме Национален съвет. Уж имаме образование на български език. Уж имаме издателство на български език. Уж имаме медии на български език. Уж имаме свобода на словото. Уж поповете проповядват на български.  И така нататък…

Всичко това е на ужким. А в действителност? Прочети повече »

Балади под прозорците на българското Правителство

Сръбският посланик Чургус в София е заявил пред българските журналисти, че проблемите на българите в Западните покрайнини, са от типа на „временни несъгласия в самата общност“ и изразил съжаление, че „граничните области между двете страни не са икономически развити в достатъчна степен, за да обезпечат по-добър стандарт на живот на жителите“?!

Само тая „дреболийка“ давала фира, ама той вярвал, че „…с икономическото развитие на Южна Сърбия, всички граждани ще бъдат по-доволни“. Иначе, всичко останало било под конец. Дори и това, че първата ни болница е на 60 километра от Босилеград, според Чургус, е „на ниво“!? Това, че българските лекари били изгонени, било по вина на организаторите на хуманитарната акция, които, ето така от инат, пречели на „добрите отношения“ между двете държави!?

Дето казват, щеше да бъде жалко, ако да не беше смешно.

И сръбският посланик Чургус това прекрасно си го знае. Друг е въпросът, че както и всеки друг дипломат, трябва да лъже в интерес на държавата която го е изпратила в София. Друг е въпрос, че българските политици му вярват или се правят, че му вярват. Друг е въпросът, че българските журналисти не умеят да му зададат правилните въпроси.

Нашата работа е да го разобличаваме.

Няма начин Чургус да не знае, че икономическата изостаналост на района  не се дължи на природно бедствие, а на точно пресметната политика и на „добрите отношения“ между двете държави през изминалите десетилетия. Чургус удобно пропуска да каже, че добрите отношения между двете държави, трябва да служат на материалното и духовно благосъстояние на българското малцинство, а не самото малцинство да бъде жертвано в името на добрите отношения. Или по-точно, в името на вековните великосръбски блянове за създаване на Велика Сърбия с окупация на чужди територии и асимилация на чужди народи и малцинства.

Не така стоят нещата с „временните несъгласия в самата общност“.

Те не са временни. Несъгласията с политиката която югославските и сръбски власти провеждат в Западните покрайнини срещу българите не е от вчера. Тя продължава един век. Съпротива винаги е имало и ще има. Тази съпротива произлиза от легитимното право на всеки народ и всеки човек по света да се бори за свободата си. И благодарение на тия несъгласия и съпротивата, през изминалата година лъсна истинското лице на сръбската политика към българите в Западните покрайнини. И не само към тях. И към България като страна членка на ЕС и страна председател на Съвета на Европа през първото полугодие на 2018г.

Да, вярно е, ние не сме съгласни с политиката която ни обрича на обезбългаряване и обезлюдване на нашите райони. Да, ние не сме съгласни с лицемерието с което сръбските държавници прегръщат  българските си колеги в София, в Белград и на международните форуми в световните столици, а в Прокупле, Сурдулица и Лесковац говорят всичко най-лошо за българите и България. И всички заедно, Президента, Премиера и Патирарха тиражират исторически фалшификации и митове за да намерят морално оправдание за това, че ни доведоха до границата на изтреблението.

Не само че не сме съгласни, но сме и категорично против.

Изминалата 2017 година ще остане запомнена със скандалите които разобличиха не само истинските цели на политиката към нас, но и истинският фалш на българо-сръбските отношения. За 100-годишнината от Топлишката буна се изплю всичката омраза към българите събирана един век от окопите на Първата световна война до днес. За 100-годишнината от Босилеградският погром владиката Врански Пахомий и кмета и председател на Националния съвет на българското малцинство Владимир Захариев казаха на българският Генерален консул Едвин Сугарев, че не могат да гарантират сигурността на българската вицепрезидентка г-жа Илияна Йотова ако дойде в Босилеград!? Още тогава беше ясно, че те няма да позволят откриването на паметна плоча с имената на жертвите избити от сръбският четнически комендант Коста Печанац на 15-16 май 1917г. при нахлуването му  на територията на Царство България. Впоследствие, плочата незаконно беше прибрана от полицията и не е върната и до днес. При пълно мълчание от страна на България. Спомняте ли си глупостите които наговори кмета тогава за комисията която той е формирал и която само дето не се произнела къде да се сложи плочата с имената на жертвите?

Спомняте ли си, когато единствената българска компания дошла в Босилеград след един век, беше принудена да напусне и да остави 110 души наши съграждани без работа? И то при положение, че имаше инвестиционно споразумение подписано от сръбска страна в присъствието на българският посланик.

Спомняте ли си скандала в Босилеградската гимназия при провеждането на кандидатстудентските изпити когато кандидатите решаваха тестовете по български език и българска история докато в коридорите отекваха стъпките на полицаите?

И накрая, задържането на българските медици в Босилеград. Въпреки че сърбите и техните български подлизурки в София ореваха орталъка, че виновник за това е КИЦ-а защото не поискал разрешение от сръбското Министерство на здравеопазването, истината беше, че това е отговор на сваленото доверие от кмета и председател на БНМ Владимир Захариев който бе превърнал най-престижната клиника в България на битак.

Някому най-накрая писна от просташките целувки и пощипвания на медицинските сестри, от зелниците, от прокисналите буркани с квасено мляко, от циганските оркестри в хола на ВМА – не, това беше непоносимо! Беше въпрос на национална чест българските лекари с офицерски звания да стоят заедно с хората които спокойно отиваха на годишнините на БИА, а след това честваха „Деня на освобождението на Босилеград от българска фашистка окупация“ и после пак отиваха на годишнините на ВМА в София! И беше въпрос на лекарска етика и морал официална София да гледа как един високохуманен жест на България към своите сънародници зад граница се злоулотребява за изнудване на гласове на изборите за една, по същество антибългарска политика.

На това нещо трябваше да се сложи край. София оттегли доверието си от Владимир Захариев. За нуждаещите се от високоспециализирана медицинска помощ българи от Западните покрайнини и за студентите по Постановление 103, вратите на ВМА в София си останаха отворени, но ключът е в ръцете на Генералното консулство на Р България в Ниш.

И докато сръбският посланик в София Чургус продължава да приспива българската общественост и българската държава с едни зазубрени клишета от едно друго време, че положението на българското малцинство отговаря на най-високите световни стандарти, българите от Босилеград и Цариброд напускат родните си домове и бягат в чужбина, за да не се върнат никога вече. Не заради световните стандарти за правата на човека, а заради сръбските стандарти.

И заради „безрезервната“ подкрепа на България на сръбското еврочленство. Което сръбските политици забравят още преди българските да са минали границата на Калотина.

Чургус трябва да си помисли за българското оттегляне на доверието от Владимир Захариев. Колко пъти официален Белград трябва да излъже официална София, преди тя да си помисли дали да не си оттегли подкрепата за сръбското еврочленство?

Иван Николов

Ездачът на апокалипсата

В Босилеград, който за съжаление, (все още) се намира в Сърбия в която управниците се кълнат в ЕС, и след един век не смее да се отдава почит и да се сложи паметна плоча на невинните жертви на сръбският четнически войвода Коста Печанац избити на 15-16 май 1917г. в Босилеград и околните села.

Поне така каза кмета и председател на Националният съвет на българското малцинство Владимир Захариев. И отказа да посрещне българската вицепрезидентка Илияна Йотова, защото, видите ли, не могъл „да й гарантира сигурността“ в Босилеград? Та от тогава и неговата сигурност в България е под въпрос, ама това е друга тема.  Прочети повече »

Визитата на председателят на Народното събрание Димитър Главчев – уроци на път за Белград

Димитър Главчев не е Хойт Брайън Ий, но това ни най-малко не би трябвало да повлияе на самочувствието му на представител на европейска България, на представител на Европейската народна партия и на представител на държава която ще председателства със Съвета на Европа през 2018г.

Напротив.

Българската дипломация, освен подписването на толкова оспорваният и критикуван Договор за приятелство с Македония, успя да се пребори и за признаването на българското малцинство в Албания. Всичко това дава достатъчно добри позиции да се отправят ясни български и европейски послания и към Белград в полза на българското малцинство в Западните покрайнини. Прочети повече »

Помирение или примирение?

Чета по мрежата някакво нескопосано съобщение за медиите срочено в кметската канцелария и с което управляващата тройка в Босилеград се опитва да убеди „народеца“, че кмета и някой си Глишич от управляващата СНС партия се били разбрали по телефона, че Изпълнителният съвет на СНС в Белград се разграничава от нападките и обвиненията които Общинската организация на СНС в Босилеград сипе по адрес на кмета и че СНС и всички останали в Босилеград трябвало да водим „политика на помирение“ с кмета?!  Прочети повече »

Слабата точка на властта

По всичко личи, че сме дотегнали на света. Нашето мрънкане, оплакване и чакане на помощ от Белград, от София, от Брюксел, от Москва, от Анкара, откъдето и да е – вече не ни върши никаква работа. Тия от които чакаме помощ също си имат свои грижи и проблеми за решаване.  Прочети повече »

Скутача и тениска върху очите на премиерката

През месец май кмета на Босилеград и председател на Националния съвет Владимир Захариев,  отказа да посрещне вицепрезидента на Р България г-жа Илияна Йотова която дойде с идеята да отбележим 100 годишнината от Босилеградският погром и да открием паметна плоча с имената на невинните жертви загинали от ръката на четническият комендант Коста Печанац, който на 15 май 1917г. зарива Босилеград в пепел и кръв.  Прочети повече »

Убитите мечти

На празника на Босилеград Малка Богородица, който според календара на Сръбската православна църква се отбелязва на 21 септември, крайпътните скали по пътя за Босилеград откъм Сърбия осъмнаха с анонимни плакати с надписи на сръбски „БИА дори и мечтите убива“ и  „БИА убива Босилеград“.

За незапознатите, БИА е сръбската абревиатура на „Безбедносно информативна агенция“ тоест на „Информационната агенция за сигурност“ или еквивалент на някогашната Държавна сигурност, или още по-точно, на УДБА.  Прочети повече »

Ботев и европейския път на Сърбия

По инициатива на председателя на КИЦ „Цариброд“ Небойша Иванов, царибродският кмет Владица Димитров разреши откриване на бюст-паметник на Христо Ботев на входа на едноименното основно училище в Цариброд. За разлика от Босилеградският кмет Владимир Захаирев който не само не разреши, но и арестува паметната плоча с имената на жертвите от Босилеградският погром.

Основите на паметника бяха поставени от вицепрезидента на Р България г-жа Илияна Йотова на 15 май т.г. при нейното посещение в Цариброд – същият ден когато босилеградският кмет скандално отказа да я посрещне в Босилеград и да постави паметната плоча с имената на жертвите от Босилеградският погром на 15 май 1917 година в центъра на града.  Прочети повече »