Начало / Иван Николов (страница 2)

Иван Николов

Иван Николов е роден 1959г. в с. Ресен, Босилеградско. Изявен поет, писател и общественик. Председател на българският Културно-информационен център в Босилеград. Главен и отговорен редактор на списание “Бюлетин”. Автор на четири стихосбирки и на книгата “Българите в Югославия – последните Версайски заточеници”. Написал е няколко стотин статии за проблемите на българите в Сърбия. Носител на четири награди за поезия и литература, обществена дейност и за принос за опазване на националната идентичност и спазване на правата и интересите на българите в Сърбия. Член кореспондент на Българската академия на науките и изкуствата, член е на Македонският научен институт и на Световният парламент на българите. Носител на наградата „Европейски гражданин за 2016“

Отново тъмни облаци над Босилеград

В началото на годината сръбските медии отново зачестиха с новините, че в Босилеградско, на самото тримеждие между България, Сърбия и Македония, в района на селата Горно и Долно Тлъмино, Канадската фирма Medgold risorsis била открила огромни залежи на благородни метали.

На само едно място в рамките на проекта Тлъмино били намерени около седем милиона тона руди с около 680 000 унции или 19,3 тона злато на стойност над един милиард долара.

Съдържанието на златото в рудата било около 3 грама на тон. В един слой руда от около 40 метра имало невероятните 8,32 грама злато и 193 грама сребро на тон руда. Смята се, че експлотирането на рудата е печелившо дори и с един грам злато на тон руда. Изследванията продължават.

Канадската изследователска фирма „Medgold risorsis“ имала споразумение с компанията „Fortuna silver” която финансирала изследването, срещу отстъпването на 70% собственически права от проекта Тлъмино. Изследвали се около 200 квадратни километра.

Лиценза за изследователските права били закупени от сръбското министерство за рудодобив през 2016г. Използвани са и данните от изследванията на югославски експерти от 1950г.

Миналата година в края на март, канадската посланичка Кети Чаба във връзка с този проект дойде в Босилеград и кмета на Босилеград я посрещна с песни и танци. На края на срещата той заяви:

„За нас е от голямо значение факта, Босилеград да бъде прочут като голям индустриален център, не само в Сърбия, но и в чужбина. С посланикът на Канада разговаряхме за инвестициите на канадтската компания, както и за отношението на община Босилеград към инвеститорите. Присъствието на подобни инвестиции ще има много положителен ефект върху икономиката на община Босилеград и цяла Сърбия“.

Какъв ще е „положителния ефект върху икономиката на община Босилеград”, ако изобщо има такава – никой не умее да обясни. Въздействието върху околната среда на границите на три държави също никой не споменава. Прави обаче впечатление, че босилеградските села върху които се провеждат изследователските работи вече са почти обезлюдени и че в Босилеград в последните две десетилетия не бяха допуснати други инвеститори които да предложат друго производство, работа и поминък на населението.

В непосредствена близост до изследваните райони се намира и мината „Караманица” в която се експлоатира олово, цинк и бакър. Под формата на научно-изследователски работи бяха изкопани леглата с най-висока концентрация на цветни метали и осъществени баснословни печалби. Мината бе стартирана като тригодишен пилотен проект и в момента е с неизяснен статут, но отпадните води с тежки метали продължават да се изливат в притоците на река Драговищица. Поради острите реакции на жителите на селата и гражданските организации, този проблем е на дневен ред на екологичните министерства на Р Сърбия и Р България.

Симптоматично е също така, че гражданите на община Босилеград не са запознати какво бъдеще им кроят (не)компетентните общински власти и канадските компании. Симптоматично е също така, че докато белградските и даже някои канадски медии размахват проценти с благородни метали на тон руда, Medgold risorsis в Босилеград е на зимна пауза. Според запознати, в посочените данни по сръбските медии нямало нищо ново – това били известни неща. Това, че те се публикуват в публичното пространство, било начин да се вдигне цената на акциите на проекта Тлъмино и да се продаде на поредната заинтересована фирма.

Имайки предвид колко е мръсна технологията за придобиване на злато, безотговорната местна власт и лунния пейзаж който в този район оставиха каскадните ВЕЦ-ове, на Босилеградчани им истава само да се молят, това да е поредната фалшива новина която се пуска с цел да се излъжат оределите наивни гласоподаватели с оглед на предстоящите избори през пролетта.

Но и в единия и в другия случай, Босилеград не го чака нищо добро.

Ден за поклонение и размисъл

През 2011г. по предложение на екс-президентите Желю Желев и Петър Стоянов, 1 февруари е утвърден като Ден на признателност и почит към жертвите на комунистическия режим в България. 

Датата е избрана, защото на 1 февруари 1945г. по заповед на Георги Димитров от Москва, Народния съд издава 2875 смъртни присъди сред които  са трима регенти, всички министри на три кабинета – два на Богдан Филов и на Добри Божилов и половината министри от кабинета на Иван Багрянов – всичко 33 министри, между които трима министър-председатели, двама военни министри и почти цялата администрация на царя; 67 народни представители от 25 обикновено народно събрание; целият висш военен съвет, целият генерален щаб – около 37 души генерали, полковници и офицери от всички чинове: всички директори на полицията, всички областни и помощник-областни директори, началници на държавна сигурност, областни и околийски полицейски началници, коменданти и околийски управители, всички групови полицейски началници и цялата политическа полиция.  Прочети повече »

Сърбия – завръщане към националистическите настройки

Гласуването на Закона за свободата на вероизповеданията в Черна гора, е част от възстановяването на държавната независимост прекъсната след сръбската окупация през 1918г. и оформянето на държавната и юридическа рамка на новата държава след разпадането и на последното югославско формирование през 2006 година. С оглед на това, че в християнските страни религията е ключов фактор за националната идентичност, възстановяването на черногорската държавност не може да мине без възстановяване и на черногорската църковна самостоятелност.

С този закон, държавата гарантира правата на всички вероизповедания признати с Конституцията и се отменя старият закон за вероизповеданията от преди 50 години. Премахва се и декрета от 1920 на крал Александър Караджорджевич с който е премахната автокефалната черногорска църква.

Новият закон бе подготвен в сътрудничество с Венецианската комисия и отчитайки новите европейски стандарти в тази област. В него има и разпоредби за одържавяване на храмовете на Сръбската православна църква построени преди 1920 година за които официална Подгорица претендира, че са част от цивилизационното и културно наследство на Черна Гора.

Това обаче предизвика бурни реакции в Сръбската православна църква, а след това и в държавата Сърбия. Обвиненията бяха, че се отнема църковното имущество на Сръбската православна църква и се ограничава правото на вероизповеданията на сърбите в Черна Гора.

Проблемът е, че вместо спорните разпоредби от закона да се оспорват пред Конституционния съд на Черна Гора или Европейския съд за правата на човека, Сръбската православна църква предварително отказва да се регистрира  под условията предвидени с черногорското законодателство и в рамките на международно признатата държава Черна Гора.

Този отказ в Черна гора се посрещна като оспорване на независимостта й, а в Сърбия създаде политически полигон за състезание по родолюбие и патриотизъм. Сценарият наподобяваше събитията от 90-те години на миналия век. Силен патриотичен патос, блокади на пътищата, преекспонирани медийни нападки срещу свещеници, шествия с хоругви и разнасяне на мощи, ритуално изгаряне на черногорското знаме и физически сблъсъци в Скубщината на Черна Гора. Може би само закрилата на НАТО респектира крайните националисти да не посегнат към още по-радикални средства.

Числеността на протестите организирани от Сръбската православна църква показват, че тя продължава да е водещата не само религиозна, но и политическа и идеологическа организация построена върху основите на тнр. светосавски национализъм разработен през трийсетте години на миналия век от владиката Николай Велимирович.

Крайната десница в Сърбия тръгна да обвинява президента Вучич за предателство на сръбските национални интереси и той, предчувствайки опасността от спадане на рейтинга си, бързо се върна към радикалските си настройки от 90-те години на миналия век и застана в защита на „сръбските светии”. Сръбската общественост за само няколко дни се обедини във връзка със събитията в Черна Гора, а външния министър Ивица Дачич дори намекна, че на черногорците в Сърбия трябва да се преразгледа сръбското им гражданство! От него произлезе и онова многозначно изказване за българското национално малцинство което представлявало 0,26% от населението в Сърбия.

Сръбските историци с „творческото” тълкуване на историята на Черногорската Православна Църква се самоизключиха от сериозните академични дискусии. За тях историята продължава да е литературно- патриотична дисциплина с която се преследват чисто политически, а не научни цели.

Възстановената черногорска държава намира основание за автокефалията на Черногорската православна църква в календара на Вселенската патриаршия от 1766г., но и в томоса на Вселенският патриарх Мелетий ІV и Св. Синод в който, освен че се изброяват 11 митрополии и три епископии които влизат в състава на новосъздадената Сръбска Православна църква, се говори и за Автокефална Православна Църква Черногорска.

Това обаче е само формалната страна на проблема.

Съществената част от проблема е, че Сърбия се стреми да прекъсне процеса на формирането на „хибридната черногорска нация”, да предотврати консолидирането на Черна Гора като самостоятелна и суверенна държава и отново да я върне в старата държавна рамка със Сърбия. Задържането на Черна Гора под патронажа на Белград е сигурен начин да се възстанови старата идея за Велика Сърбия. Ето защо от успеха на Черна Гора да запази държавната си и църковна независимост, зависи не само съдбата на сръбската националистическа идеология, но и мира и сигурността на Балканите и в Европа.

За разбирането на сръбската политика в региона трябва да се има предвид и един друг документ, тнр. Харта за сръбското културно пространство. Този документ е написан в Министерството на културата и информирането на Р Сърбия и Министерството на културата и просветата на Република Сръбска и приет в Сремски Карловци на 4 март 2019г. В този документ и очертано сръбско културно пространство и в него влизат части от съседните държави набелязани още в проекта за Велика Сърбия. С тази харта са дефинирани целите на сръбската културна политика сред сръбския народ „без оглед на политическия формат и държавите в които те живеят”. Няма никакво съмнение, че в основата на така очертаната културна политика е заложено решаването на сръбският национален въпрос и обединението на „всички сръбски земи” след разпадането на Югославия. Имайки предвид, че сръбските претенции се простират на териториите на всички съседни на Сърбия държави и че управляващите в Белград, въпреки европейската си риторика, залагат и на интересите на големи световни играчи като Русия, Турция и Китай, съвсем е основателно Балканите да продължават да са барутния погреб на Европа.

Късопаметните удобно забравят, че сегашните белградски управници всъщност са ястребите на Социалистическата и Радикална партия които водиха войните в Хърватия, Босна и на Косово. Въпреки че загубиха войните и сръбската националистическа идеология претърпя провал, те не признаха поражението си и отново се завърнаха на власт. Широката обществена подкрепа им дава право и основание да продължат „недовършените войни”.

Засега никой не отчита, че Сърбия продължава да пречи на омиротворяването и нормализирането на междудържавните отношения и развитието на региона. Вместо да се модернизира, тя хищнически дебне момента когато в някакви нови геополитически условия, заигравайки между интересите на световните играчи, може да се открие възможност за ново прекрояване на границите и решаване на сръбския национален въпрос чрез обединение „на всички сръбски земи” и създаване на етнически чиста държава. Някой ще каже, че това е анахронизъм. Може би. Но в Сърбия, за съжаление, няма други по-модерни национални и държавнически визии.

Иван Николов

Иван Николов: Дачич – „Назад, назад, моме Калино“

Сръбският вицепремиер и министър на външните работи (и бивш говорител на Слободан Милошевич) Ивица Дачич, от 2014 година втвърди тона си към България в отговор на нейните усилия да защитава правата на българите в Западните покрайнини на двустранните срещи, в Европейския парламент и Съвета на Европа. Неговите, пък и не само негови, злъчни и агресивни изказвания по български адрес, в никакъв случай не бива да се тълкуват като лично отношение. Дачич е вицепремиер и външен министър. Той говори от името на сръбското Правителство дори и когато пее на премиера Бойко Борисов и на президента Румен Радев „Назад, назад, моме Калино“.

Последното му изказване пред сръбската държавна телевизия на 5 януари, лишено от обичайната дипломатическа сдържаност, разголи до край сръбската политика по отношение на българското малцинство в Сърбия.

Коментирайки напрегнатите отношения с Черна гора, Дачич излезе от темата и каза, че България на всяка среща на Европейския съвет поставяла въпроса за правата на българите в Сърбия, които били пренебрежително малко – 0,26% от населението!? Само 48 часа по-късно, след като българското външно министерство отреагира на това изказване, Дачич каза, че не бил правилно разбран! Както през миналата есен, когато поучаваше премиера Борисов, се измъкна, че бил „лошо преведен“. Всъщност, става дума за топло-студена тактика, с която сърбите тестват българската външна политика, с чиято мълчалива позиция сърбите бяха свикнали.

Няма съмнение, Дачич се дразни, че България настоява Република Сърбия да спазва конституцията и законите, които сама е гласувала за своите малцинства и поетите ангажименти в преговорния процес за членството си в ЕС. Той не разглежда спазването на правата на малцинствата като начин за модернизиране на страната и укрепване на добросъседските отношения, а като фактор на вътрешна нестабилност и злонамерена намеса във вътрешните работи на Сърбия. И още, той не допуска легитимното право на България да поставя (макар и безрезултатно) въпроси за своите малцинства извън границите си, но сръбските малцинства в Република Сръбска, Косово, Македония и Черна гора си ги иска заедно с териториите им.

Сръбското правителство би следвало да е наясно, че същността на проблема се крие точно в тия 0,26% българско население. Ако те са толкова малко, тогава къде са останалите? И каква е перспективата и на тия пренебрежителни 0,26%? Истината е, че за 100 години под сръбско управление, българите в Сърбия са намалели пет-шест пъти и продължават да намаляват все повече под натиска на сръбския национализъм.

Именно този агресивен национализъм на лидера на сръбските социалисти Дачич и неговите коалиционни партньори от Сръбската радикална партия, накара повечето българи в Сърбия да напуснат родните си краища и да си потърсят нови места за живот. Както между впрочем и много други граждани на Сърбия, които, отчаяни от управниците си и невъзможността да ги контролират и да ги сменяват на демократични избори, масово напускат страната с намерение да не се върнат никога вече. Нека да припомним, че през последните 15 години, 654 000 сръбски граждани са напуснали Сърбия. 16% от тях са с висше образование. Всеки десети гражданин (и всеки трети студент!) желае да напусне Сърбия. Няма как България да й е виновна за това.

Проблемът на Сърбия не е България, която от време на време, на двустранните срещи и пред европейските институции, плахо настоява за правата на българите в Сърбия. Проблемът е в самата Сърбия, която вече два века се опитва да гради държавността си срещу и за сметка на другите, а не заедно с тях.

Проблемът на София, но и на Брюксел е, че не осъзнават, че Сърбия няма намерение да спазва правата на малцинствата според общоприетата международна практика. Всички такива очаквания са чиста загуба на време. Независимо от либералното си законодателство и щедрите обещания, Сърбия следва друга концепция. Тя дебне момента за прекрояване на границите и решаване на сръбския национален въпрос чрез създаване на етнически чиста държава върху набелязаните територии, които в момента се намират в съседните държави. Брекзит и заиграването с Русия, Китай и Турция дават надежда на сръбските управници, че могат да постигнат целта си с тяхна подкрепа. На това разчита и не малка част от сръбската опозиция.

Арогантното изказване на Дачич обяснява и арогантното поведение на местните власти в Босилеград и Цариброд срещу официалните представители на България, които от време на време идват в Босилеград и Цариброд. Няма защо да се лъжем – кметствата в Цариброд и Босилеград, независимо от това, че в тях работят българи, са част от сръбската държавна администрация. Кметовете са издигнати и „избрани“ не като представители на българското национално малцинство, а като представители на сръбските националистически партии, чиито политически централи са в центъра на Белград. Това обяснява защо кметът на Босилеград през май 2017 г. отказа да приеме вицепрезидентката на България Илияна Йотова. И защо не бе допуснато откриването на паметна плоча на жертвите от Босилеградския погром в Босилеград. Това обяснява защо бяха изгонени българските инвеститори, които се престрашиха да дойдат в Босилеград и да предложат работа на хората. И защо миналата есен кметът на Цариброд отказа да приеме българската парламентарна делегация начело със зам.-председателя на Народното събрание Валери Симеонов. Това обяснява опортюнизма на директорите на училищата не само при възстановяването на българския език, но дори и при провеждането на български културни програми в Босилеград, каквито бяха „Дните на българското кино“ и Коледната програма в Основното училище в Босилеград. Стигна се даже до там, директорът на Основното училище в Босилеград в прав текст да поиска от Столична община да се откаже от партньорството с КИЦ-а при провеждането на културни програми в Босилеград.

Да се надяваме, че тезата за прекрасното разбирателство на сръбските и българските държавни представители на официално ниво и проблемите, които се пишат за сметка на местните власти в Босилеград и Цариброд – сериозно ще бъде преосмислена.

Всичко това доведе българите в Сърбия до пълна безизходица и те масово подават документи за българско гражданство, масово кандидатстват за прием в българските университети и масово си търсят по-добри места за живот. Тази есен само около трийсетина първолачета в Босилеград са тръгнали на училище. До преди две-три десетилетия толкова имаше в най-затънтените босилеградски села.

И докато Босилеград и Цариброд все повече се обезлюдяват, въпросите за спазването на правата на българите се обезсмислят, защото няма вече на кого да се прилагат.

По същото време медиите яростно тиражират „шпионски“ скандали и просто теглят за езика българските политици да им отговорят по най-острия начин. В социалните мрежи, подготвени тролове с фалшиви профили водят разгорещени пропагандни спорове, чертаят карти на „сръбският шоплук“ върху Северозападна България и си измислят езикови, етнографски и исторически доводи за създаване на „шопска“ нация. Точно там, където в селските кръчми силно трещи най-долнопробната сръбска чалга, която вероятно трябва да бъде новата културна матрица на „сръбските шопи“.

София вижда всичко това и си трае. Дачич, Вучич, Вулин и Дрецун от името на сръбското правителство редовно провокират България с българофобията си, а българските държавници продължават с мантрите за европейските ценности и „безрезервната“ подкрепа на Сърбия за членството в Европейския съюз. Те даже не си задават въпроса дали сръбските управници наистина желаят това членство, а още по-малко – дали го заслужават. Именно заради европейските ценности и заради европейските си партньори, България не бива да бута Сърбия към ЕС на всяка цена. Сръбските управници много добре разбират, че нямат никакви шансове за членство в ЕС и затова пускат други балони – Малък Шенген, Евразийски съюз, стратегическо партньорство с Русия, Китай, Турция и пр.

В историческите план, нерешените проблеми имат отложено действие във времето и циклично се завръщат на масата за решаване. България пропусна момента да постави въпроса за българите в Западните покрайнини в процеса на решаването на юго-кризата и обособяването на Сърбия като самостоятелна държава. Затова този проблем днес отново ни застига, но сега е по-сложен и в много по-неудобни външни и вътрешни обстоятелства. Да се надяваме, че вече е отминало времето, когато антибългарските провокации в София се посрещаха с презрение и насмешка. Днес трябва сериозно да се анализират и да им се дават сериозни отговори. /БГНЕС

Како Босилеград обележава 100 година под српском владавином

У новембру ће бити 100 година откад је Босилеград под српском влашћу, а 1 октобра Босилеград су посетили омбудсмани Р Србије и Р Бугарске Зорана Пашалић и г-ђа Диана Ковачева. Баш у то време, Служби за катастар непокретности у Босилеграду, која је део Републичког геодетског завода, Електродистрибуција Србије је искључила струју због неплаћених рачуна. Запослени у овој служби су се на своју одговорност прикачили за неки приватни струјомер у комшилуку тек да би барем један компјутер и штампач могли да раде за странке, које се саплићу по замршеним кабловима од комшилука до канцеларије. Нико од запослених се није пожалио омбудсману због тога, а и да јесте, тешко би он могао ту нешто да помогне.

С обзиром на то да су Републички геодетски завод и Електродистрибуција Србије државна предузећа, изгледа да је држава самој себи почела да искључује струју, а порески обвезници не могу да остваре своја права пред државним органима, због застоја у раду Службе за катастар непокретности у Босилеграду.

Слична ситуација се десила у септембру, када 15 дана није радила једина бензинска пумпа у Босилеграду, због, како се писало у медијима, приватног рата између председника општине и власника пумпе. Две недеље се гориво у Босилеграду точило на мобилној пумпи са свим ризицима које такво точење носи. У септембру власник данске компаније „Кентаур“ се спаковао и отишао из Босилеграда. 75 радника остала су без посла и сада кукају пред општином, е да би дирнули у срце „милостивог“ кмета  Захаријева да их некако ухлеби.

Основни општински суд у Босилеграду је давно пребачен у Врање. Општинско јавно тужилаштво из Босилеграда је такође пребачено у Владичин Хан. Пореска управа, Служба за пензијско инвалидско осигурање, Служба за социјално и здравствено осигурање и Служба за запошљавање све више остају без посла и полако крећу пут Сурдулице, Владичиног Хана и Врања. Из Врања једино редовно сваког јутра долази микробус са полицијом и царинарима који раде на граничном прелазу „Рибарци“. Увеће се враћа. Па нека кошта шта кошта. Није пожељно да на прелазу раде локални момци, ваљда из безбедносних разлога. Ипак треба да се зна да је ово Србија. Оно јесте да је Србија нешто као држава свих њених грађана, али ипак није згодно да са обе стране границе на граничном прелазу раде Бугари. Ипак Србија има више поверења у своје Србе из, рецимо, Прекодолаца или Загужања, него у оне за које се не зна дали им жена и деца нису поднела документа за бугарско држављанство. А и онако нешто много шврчкају са бугарским колима.

Здравство веч годинама не функционише. За хитне случајеве пут преко Власине до Сурдулице је обично пут без повратка. Петком у Дом здравља у Босилеграду долазе лекари са официрским чиновима из Војномедицинске академије у Нишу, али да би сте дошли до њих, морате прво да пољубите руку председнику општине Владимиру Захаријеву који вас чека на улазу и распоређује дали и који лекар може да вас прегледа.

Еколошка катастрофа у Босилеграду је на путу да експлодира и да преко Власинског језера захвати Поморавље, а преко сливова реке Драговищице и Струме, преко Бугарске, стигне до Грчке. Количина олова у отпадним водама из рудника „Грот“ и „Подвирови“ jе само неколико десетина пута већа од дозвољеног. Други специјалитет је неконтролисана изградња малих хидроелектрана у заштићеним подручјима и без грађевинских дозвола које су безмало уништиле природну средину и биодиверзитет на југу општине Босилеград.

Као резултат свега тога, млади у Босилеграду чекају на ред испред Министарства образовања и науке у Софији да упишу факултет. Остали, радноспособни грађани општине Босилеград, су у реду за бугарско државанство испред Министарства правосуђа Р Бугарске. Оданде, трком на први авионски лет на терминал бр. 2 на Софијском аеродрому.

Омбудсман Пашалич и његова екипа су се и лично могли уверити у све то приликом његове недавне посете Босилеграду. Посету, коју је како смо сазнали, опет платила бугарска амбасада у Београду преко пројекта који се финансира из програма  „Помоћ за развој“ Министарства сполњих послова Републике Бугарске! Као, опет смо зајебали Бугаре. Ем су нам платили рачун до Босилеграда, ем ће да нас подрже за чланство Европској унији. А Босилеграду ионако нема помоћи.

После 100 година под српском владавином, Босилеградска општина је на путу да буде и административно угашена и претворена у неку српску сеоску месну заједницу. Која ће првом приликом бити припојена Сурдулици или Трговишту.

Само за још коју годину, познати „ДСС играч“ и председник општине Владимир Захаријев са владиком Врањске епархије Пахомијом могу у центру Босилеграда да заиграју „Играле се делије насред земље Србије“. Сами.

Иван Николов

Мъртвата хватка на Косово

Демократичния съюз на българите неведнъж е призовавал гражданите да бойкотират местните избори заради неравноправни изборни условия, нарушения на изборния процес и натиск от страна на управляващите.

Разбира се, никой не ни подкрепи, независимо от аргументите и фактите които изнасяхме. Така в Босилеград, от една страна,  се  установи безотговорна, корумпирана и несменяема власт, а от друга, демократичните и проевропейски сили които предлагаха модерни решения за проблемите наследени от миналото, бяха маргинализирани и изолирани, като „опасни сепаратисти“, които, застрашават териториалната цялост на Сърбия!? Управлението на Захариев, което буквално съсипа общината, все още се ползва с доверието на Белград, именно защото той и съответните структури на държавна сигурност успешно разиграват „сепаратистката карта“ и се налагат като „пазители на етническия мир“.

След две десетилетия, сръбската опозиция, най-после стигна до същият извод – щом изборите са недемократични, какъв е смисълът да участваш в тях? И се заканват, че ако управляващите не осигурят свободни и демократични избори, те ще ги бойкотират. Надяват се, че така ще застрашат легитимитета на управляващата партия и ще я накарат да отстъпи относно изборните условия и демократичната процедура. Което си е в сферата на научната фантастика.

Ясно е, че управляващите няма да се съгласят, защото това значи сами да предадат властта и да поемат отговорността за всички престъпления по време на изборите и по време на управлението си.

Бойкота на изборите може да успее, ако сръбската опозиция имаше капацитет да го наложи и ако поне половината от сръбската общественост и международната общност го подкрепят. Опозиция не може да разчита на обществеността, защото тя успешно се манипулира от всички национални телевизии и жълтия печат.

Може ли да се разчита на международната общност? Тука нещата са още по-безнадеждни. Например, бойкота на изборите в Албания беше успешен, но ЕС и САЩ честитиха на Еди Рама и даже го похвалиха, че изборите са минали без инциденти. Същото може да се случи и в Сърбия.

Както Захариев в Белград, така и Вучич в Брюксел се наложи като фактор от който зависи „решението“ на Косово. Какво още има да се „решава“ с Косово, не е ясно. Вероятно се очаква Сърбия да го признае. И се очаква това да направят именно ония които са исторически отговорни, че го тласнаха по пътя на независимостта. Когато този въпрос се реши и Косово окончателно си отиде, според логиката на международните фактори, ще си отидат и ония които направиха този проблем.

По тази логика не само управляващи и опозиция, но и гражданите на Сърбия, са заложници на Косово. Управляващите не смеят да го признаят, защото опозицията ще ги атакува че са го предали. По същата причина и опозицията не смее да обещае че ще го признае, защото управляващите ще ги обвинят за предателство. В тази мрътва хватка Сърбия се задушава вече две десетилетия.

Заслужено или не, международната общност разчита на Вучич като партньор който може да реши Косово, а той, здраво стъпил върху това, вече седем години оцелява на власт и изтощава сръбското общество, докато то узрее и приеме факта, че Косово завинаги е загубено. Дотогава всички разговори между власт и опозиция за легитимността на изборите, закани за бойкотиране и всякакви други ходове са за уплътняване на политическото време.

Косово е стабилна основа върху която седи и властта и опозицията. Разделени на патриоти и предатели, управляващите и опозицията взаимно се дисквалифицират, а мъртвото течение все повече засмуква Сърбия към дъното. Докато те се надвикват кой е по-голям патриот и по-голям предател, Сърбия се превръща в държава с евтина работна ръка, низък стандарт, лошо здравеопазване, мръсна индустрия и низко образование.

Демокрацията е последната грижа от която се интересуват.

Иван Николов

Поезията и духовната дипломация на Едвин Сугарев в Ниш

В рамките на тазгодишния Нишвил джаз фестивал, на 9 август вечерта, на една от откритите сцени в Нишката крепост, се проведе поeтичен пърформанс  на превода на сръбски език на стихосбирката „Скрити сетива“ от Едвин Сугарев.

С изключение на отделни стихове в превод на сръбски език от Мила Васов, това е първата преведена на сръбски език книга на Едвин Сугарев в превод на Велимир Костов. Книгата бе представена от Верица Новаков главен редактор в Нишкия Културен център.

Според българската литературна критика, Едвин Сугарев е един от най-добрите съвременни български поети. Неговата поезия е отражение на вътрешната му духовна свобода. Тематично, стиховете му са посветени на вечните теми за любовта и смъртта, за времето и вселената, за човека и съществуването му. Будистката и зен-будистката философия примесена със западно-европейската култура към която самият той принадлежи, придава особен начин на писане и расъждаване за екзистенциалното, за разрухата и забравата, за маските и лицата, за безсилието, за величието на любовта, за смъртта и следите които оставяме в живота. Емоционалното осъзнаване на краткотрайния ни земен престой е предусловие за неговото пълноценно изживяване.

Освен поет, Едвин Сегарев е и критик, публицист, литературен историк и издател. Има богат творчески опус. Автор е на трийсетина стихосбирки, един роман, една книга с фрагменти, четири литературно-исторически и критически книги, осем книги с публицистика, четири книги с приказки и стотици статии в периодичния печат. Негови книги са издавани в САЩ, Франция и Унгария. Превеждан е на английски, немски, френски, унгарски, чешки, италиански, френски, турски, японски, хинду и на други езици. Редактор е на самиздатското сп. „Мост“, дълги години е главен редактор на в. „Литературен вестник“. Работил е дълго време в Института за литература при БАН, а след това е доцент в Нов български университет. Участник и двигател на промените в България, три пъти е правил гладни стачки с които е отстоявал позиции. След промените в България е бил народен представител в три мандата, а също и посланик в Монголия и Индия.

В момента е генерален консул в Генералното консулство на Р България в Ниш. Като общественик, народен трибун и човек на духа, той въпреки деликатността на дипломатическата мисия, не само не можа да остане безучастен към тежката съдба на българското малцинство в Западните покрайнини, но и активно се включи в културния и обществен живот на българското малцинство. Верен на себе си и чужд на ведомствените схеми, Едвин Сугарев смело публично отстояваше правата и интересите на българското малцинство и често влизаше в спорове с консервативните и ретроградни сили които не само спъват културното и духовно развитие на българите в Западните покрайнини, но и застрашават екзистенцията им.

Известни са неговите публични реакции по повод честването на 100 годишнината от Топлишкото въстание, безумното канонизиране на „20 000 сурдулишки мъченици“ от страна на Сръбската православна църква, протестите срещу униженията на българските вицепрезидентки Маргарита Попова и Илияна Йотова от страна на босилеградският кмет, намесата му при задържането на българските лекари в Босилеград, при арестуването на паметните плочи на жертвите на Босилеградския погром от 15-16 май 1917г., публичните му реакции за безумията на босилеградския кмет и пр.

С това, разбира се, не искам да омаловажа труда който положи българската дипломатическа мисия в Сърбия като цяло през последните години да облекчи  и промени положението на българското малцинство в Западните покрайнини. Средствата на дипломацията се оказаха недостатъчни там където от двете страни на масата не се говори с един език и не се споделят еднакви ценности. Инертността на сръбското общество и специално нашата местна инертност ни изиграха лоша шега.

Оределите интелектуални драскачи на българското малцинство, не можаха да осъзнаят това, което Едвин Сугарев правеше за българската култура, за свободата на словото и куража който се опита да ни вдъхне по време на своя престой в Ниш. Кураж да се освободим от натрапената ни роля на послушни поданици, да отстояваме себе си и да бъдем непримирими, свободни и активни граждани.

Иван Николов

Неделя в Босилеград

В Босилеград неделя е най-скучният (и срамен) ден в седмицата. Ако не си останете в къщи или ако не се махнете някъде извън града, ще останете гладен, жаден и без кафе. Освен ако не решите да си купите бира от магазина и да я пиете стоешком или на пейката пред магазина и да пикаете под моста. Не че някой ще ви види, де. Но обществена тоалетна няма. Нито едно кафене не работи.

Босилеградчани както и да е, свикнали са.

Но българските туристи, пък и някои други, които с колела, с мотори или с коли и автобуси, за чудо, все още минават или направо идват в Босилеград, живи да ги ожалиш. Те се разхождат из двете улици и просто не могат да повярват, че в 21 век, в центъра на Босилеград, в неделя няма къде да си поръчат кафе и да обядват. Въпреки че кафенета дал Господ в изобилие.

Неделя е почивен ден за всички ресторантьори в Босилеград, та ако ще пари да валят от небето. Така са свикнали още от времето на социалистическото самоуправление. В неделя животът спира и всички си почиват. Собственици на заведения и обслужващ персонал превъртат ключовете и сипват вода на скарите. Казват, нямало било оборот.

То и в работен ден няма да ви предложат нищо друго освен скара и шопска салата.

Но ако се случи в неделя да ви дойдат гости и искате да ги изведете на ресторант, единственият начин да излезете от положението е, да палите колата и да ги водите в Кюстендил. Или в по-близките до границата села, в Драговищица или Копиловци. Ако си носят задграничните документи. Или да ги водите на Власина. Там също няма кой знае какъв оборот, но ресторантьорите държат до уважението към посетителите, та ако ще и на загуба да са, но ще ви посрещнат и ще ви предложат нещо. Дето се казва, само вратата да ви отворят и празна маса да ви предложат, пак ще сте доволни.

В Босилеград си караме по комунистически. Борбата за доверието на посетителите и клиентите, може да е норма навсякъде в деловите и търговските среди, но не и в Босилеград. Логиката на предприемчивите хора по света е, че точно в събота и неделя хората са свободни и че точно тогава би трябвало да излезнат на ресторант. Пък и на загуба да са, доверието на клинтелата им е много по-важно.

В Босилеград дори автомат за кафе няма, каквито иначе в цивилизования свят има пред повечето магазини и бензиностанции. Сигурно защото нямаме монета еквивалентна на стойността на едно кафе.

За обществените тоалетни да не говорим. Общинските управници които ни проглушиха с „великите си управленски постижения“ не се сещат дори да поставят две пластмасови тоалетни каквито на на магистралите има на всяка спирка.

Иван Николов

Да се откажеш от бащината къща

Гледам, слушам и чета как македонските историци от девет кладенеца вода носят да докажат, че Гоце Делчев бил македонец, въпреки че самият той приживе неведнъж се е декларирал като етнически българин! Гледам ги как с празен поглед се вайкат, кършат пръсти и правят изкуствено дишане на агонизиращата фалшива история кроена по мярката на македонистката идеология. История, написана за да прослави и оправдае победителите и да сатанизира и накаже победените. Напук на безспорните исторически факти.

Живи да ги ожалееш тия македонски „историчари“. Имам чувството, че даже сами не си вярват на това което твърдят. Но Македонската историография прилича на църковен канон. Не подлежи на обсъждане. Никакви доказателства не помагат – вярата им е по-силна от разума.

Давам си сметка за пораженията които фалшивата и пренадута история по времето на бивша Югославия е произвела в съзнанието им. Днес, в ерата на интернет, когато историческите източници излязоха от архивохранилищата и плъзнаха в социалните мрежи, македонците са шокирани и не могат да повярват, че всичко което са учили в югославските училища, в което са вярвали и което са възприели като част от собствената си личност, е лъжа. Дим и прах. И се опитвам да разбера хаоса в който се мята съзнанието им.

От чисто човешка гледна точка, знам колко е трудно да изживееш катарзиса от юго-македонската комунистическа пропаганда която беше проникнала не само в учебниците по история, но и в литературата, театъра, кинематографията, изкуството, медиите и пр. Култът към Тито, мантрите за „братството и единството“, за стандарта на живот, за „българските фашистки окупатори“ и пр., бяха образователната матрица за македонизирането, югославянизирането и сърбизирането на българите, която, за съжаление, продължава да действа и сега. Върху тази матрица е изградено уверението, че родните им братя са най-големите им врагове, а окупаторите им са най-големите приятели!?

Никак не е лесно да осъзнаеш, че всичко което си учил и възприел като част от себе си, е лъжа и да тръгнеш наново да пренареждаш познанията си и да опознаваш света около тебе. Все едно си разбрал, че жената с която си живял, обичал и боготворил, те е  лъгала и изневерявала. Трябва наистина огромно усилие, за да преглътнеш и преосмислиш това което ти се е случило. И никой не може да ти помогне. Трябва сам да го преодолееш. Не всеки може и е готов да го направи, защото това никак не се постига лесно и бързо. Някои успяват, други не.

Повечето македонци, но и българи в Западните покрайнини, три десетилетия след пропастта на юго-комунистическата утопия, все още с носталгия и умиление си мислят за нея. Тя като че ли е кодирана в съзнанието им и не могат да се освободят от нея. Те, и не само те, бяха възпитавани да обичат окупаторите си повече от родните си братя. Днес е много по-трудно да забравят старото, отколкото да научат и да възприемат нещо ново. Но абсолютна истина няма – тя е само мъчителен процес на нейното осъзнаване. 

Ето защо България не може и не бива да се примири с фалшифицирането на българската история в Македония. Фалшивата история произвежда фалшиво национално самосъзнание което не почива върху исторически факти, а върху митология. В случаят с Македония и на съзнателно възпитавани и отглеждани антибългарски чувства които покрай всичко останало са и опасни за българите и за България, но и за македонците и Македония.

Държавата е всепак нещо прекалено сериозно и не може да се гради върху фалшиви културни основи и противопоставяне срещу съседите. Истинските неща виреят върху истината. Добрите неща се постигат с победата на доброто над злото.

Един начеващ политик в Македония, се опитваше да обясни, че въпреки че се е декларирал като етнически българин, Гоце Делчев трябвало да бъде оставен на македонците като идентификационна матрица, защото иначе те щели да се идентифицират с комунистическите юго-македонски водачи като Лазар Колишевски, Лазар Мойсов, Киро Глигоров и пр.!? Фактите говорят, че дори и те са българи, въпреки че са били безнадеждни юго-комунисти и носители на най-черната антибългарска пропаганда.

Съвременна България в никакъв случай не бива да повтори грешката на българските комунисти които са правили референдум в Благоевградски окръг и са предали костите на Гоце Делчев на Македония. Последствията от тия предателски действия са били фатални и за България и за Македония и се чувстват и днес. Предаването на Гоце Делчев и на цялата плеяда българи възрожденци воювали за автономна Македония,  значи да се признаят откровените лъжи и фалшификации на юго-македонската историография и да се легитимира антибългарската пропаганда в Македония. Да се настройват и възпитават цели поколения в дух на омраза и презрение към българите и България.

България не бива да допусне това не само заради собственото си национално достойнство и интереси, не само заради паметта на българските революционери дали живота си за свободата и изграждането на съвременната македонска държава, но и заради интересите на самата Македония.

Македония не може да стане членка на Европейския съюз преди да е решила всички спорни въпроси със съседите си. Европа не иска да внася балканските спорове които могат да я взривят отвътре. Решаването на изкуствено създадените исторически спорове между България и Македония, освен разбира се, вътрешните реформи съгласно европейските критерии, е наложително и неизбежно за оздравяването на самата Македония и трайно омиротворяване на Балканите. Пренебрегването или замитането на проблемите  заради външни или дневно-политически интереси, би било поредното историческо престъпление. Впрочем, българите искат само да се изясни и признае историческата истина. Как самоопределящите се днешни македонци ще съчетават македонското си самосъзнание с българското самосъзнание на техните предци и с българската история – това си е техен проблем. 

Почти идентични са тлеещите проблеми между Р България и Р Сърбия. Не само заради продължаващата агресивна политика на дебългаризация и обезлюдване на  Западните покрайнини. Историческите фалшификации и антибългарската пропаганда в Р Сърбия, по нищо не се различават от тези в Република Северна Македония. На моменти даже са и по-интензивни и брутални. Псевдо-историческите спекулации в Южна Сърбия по повод отбелязването на 100-годишнината от Първата световна и Балканските войни, преувеличаването на „зверствата на Българската армия“ в Поморавието, агресивната антибългарска кампания на Сръбската православна църква, канонизацията на „Сурдулишките мъченици“, отказът да се почете паметта и да се постави паметна плоча на жертвите от погромът в Босилеградско като сигнал за национално помирение между българи и сърби, героизирането на четническия поручик Коста Печанац, тиражирането на етнически и териториални претенции към България по сръбските медии, популяризирането на псевдо-научната теория за „сърбошопската“ нация на територията на България, промовирането на спорни идеи, събития и личности  в българското публично пространство – всичко това е само част от мрачната картина която все още се крие зад протоколарните дипломатически срещи и лицемерни политически изказвания на пресконференциите за „най-добрите в историята“ отношения между България и Сърбия.

Европейският опит и международната практика ни учат, че проблемите между държавите не бива да се замитат. Те трябва да се идентифицират и решават колкото и болезнено да е това. И независимо колко време ще продължи.

Българската позиция срещу посегателствата върху българската история от страна на македонската историография, и особено изказванията на външния министър Екатерина Захариева и министъра на отбраната Красимир Каракачанов, заслужават адмирации.

Но българската позиция срещу посегателствата на сръбската историография върху българската история, е под всяка критика. Това не само окуражава сръбската националистическа пропаганда срещу България и подхранва евроскептицизма, но и пречи на процеса на европеизирането и омиротворяването на Балканите. 

Балканските проблеми почиват върху Версайското наследство и не могат да се решават с прийомите и риториката на 19-ти век. Европа се отърси от от това наследство. След векове войни, европейските политици осъзнаха, че бъдещето не може да се гради върху окупацията на чужди територии и асимилацията на чужди народи и малцинства. Мирът, разбирателството и сътрудничеството между народите и държавите не може да се постигне с преиначаването на историческите факти, а напротив, с тяхното признаване и уважаване. Не съм сигурен, че тази проста истина е осъзната и приета в Балканските столици. Особено в Белград и Скопие. Даже и в София.

Тази година Сърбия и България отбелязаха 140 години от установяването на дипломатически отношения. Което не е съвсем вярно, поради прекъсването на държавния континуитет на Сърбия по време на съществуването на Югославия. София пое тази изкусно подхвърлена топка от Белград, може би като проява на добра воля и готовност за диалог. Дано да не е от невежество.

Нека да го приемем така. Но как да приемем пълното мълчание по повод 100 годишнината от подписването на Ньойския договор? Като че ли удобно забравяме, че и в Сърбия, не само в Македония, историческите фалшификации и антибългарската пропаганда са издигнати на ниво на църковен канон. И това не бива да се забравя, дори и когато Сърбия дава ордени на българските политици, а сръбския външен министър им пее на  ухо популярни български песни.

Обединена Европа е изградена върху развалините на Версайското наследство.  Балканите няма как да станат част от Европа върху наследството на Ньой, Дейтън или Куманово. Защото европеизирането на Балканите, не е само отваряне и затваряне на преговорни глави. Това е труден и дълготраен културно-исторически процес в който бавно се стопяват пропагандните наслагвания от миналото.

В крайна сметка, идеологиите са временни. Понякога и държавите. Но народите остават. Ние, които имахме злощастната съдба да се родим в Югославия, имахме възможност да видим как някои наши сънародници се изживяваха като „югославяни“ на стадионите и на концертите на Лепа Брена. И се декларираха като такива. Днес някои от тях се обиждат когато им припомниш това минало. Не съм сигурен че са си извадили поука. А трябва. За да могат да погледнат по-трезво на сегашните си национални и идеологически заблуждения.

Иван Николов

Извършители и поръчители

Вандалите които тия дни свалиха билборда от сградата на КИЦ „Босилеград“ с кравата на бунището, овцете и екологично послание „Пазете природата“, са поредният симптом за дълбоко духовно загниване. На друго място, извършителите на такова гнусно деяние можеха да минат в категориите дребно хулиганство или кръчмарски приключения. Но не и тука където събитията си имат и втор план.

Зачеващите граждански и младежки инициативи с цел опазване на околната среда и здравето на хората, животните и растенията, нашите набедени управници ги прочетоха както дяволът чете Евангелието.

„Виждате ли ги тия? Те искат да ви закрият мините и ВЕЦ-овете и да ви оставят без работа! Дръжте ги!“

Това е съвсем достатъчно малограмотните извършители, свикнали да си изхвърлят боклука от прозореца или балкона, при това оскотели в тъмните минни галерии в които смъртта ги дебне отвсякъде, да скочат срещу децата които се вълнуват от съдбата на белите мечки, пеперудите, врабчетата или от съдбата на кравите които умират гълтайки найлонови торбички и употребени памперси, захвърлени на сметището и по пасбищата.

При всичката им бруталност, извършителите не са най-опасните.

В техните действия си личи почерка на поръчителите които живеят със самочувствието, че са не само над обществените, но и над природните закони. Посланията които ни изпращат чрез кръвясалите погледи и подутите от бира шкембета, съвсем не са безобидни и наивни.

„Затварюйте си устата и не ни се бъркайте в бизнеса, защото ще ви скъсаме кожата като билборда на стената на КИЦ-а. Какво значение има там някаква си ваша природа, пред нашето право да трупаме милиони? Ние сме си откупили това право от вашите управници и не ни интересуват никакви ваши защитени зони с кримски бор, речни пъстърви, раци, пеперуди или някакви си билки. Ние сме дошли тука да трупаме пари и нищо друго не ни интересува. Нашият живот е само между раждането и смърта. Тук и сега. Не ни пречете“.

Зад това зловещо послание стои цяла глутница от дребни чиновници със самочувствието на богове, присвоили си правото да разполагат с живота и съдбата на хората. Тяхната задача е да произвеждат и да разпространяват страх. Страх за живота, за работата, за близките. Страх от беззаконието, от безотговорната и безконтролна власт. Страх който има за цел да ни подчини и да ни превърне в послушни роби. Страх който да подреже крилете на младите в техния вечен стремеж към знанието и свободата. И да ги превърне в свити и мълчаливи роби които боготворят своите господари.

Напразно. Страхът се изчерпа. Идва времето на яростта и бунта.

Най-големият кошмар за господарите на робите, са свободните и просветените хора. В исторически план те побеждават и оставят трайни дири по които поколенията вървят напред, забравяйки завинаги човеконенавистните господари на другия ден след смъртта им.

Билбордът „пазете природата“ временно падна, за да продължи практиката „унищожавайте природата“, стига това да е печелившо. Но не, не е печелившо. Губещо е. По-скоро природата ще ни унищожи всички нас, за да запази космическото си равновесие. Ако не успеем да създадем общество от културни и извисени хора които знаят как до изчистят боклука от душите си, от обществото и от природата.

Иван Николов