Начало / Иван Николов

Иван Николов

Иван Николов е роден 1959г. в с. Ресен, Босилеградско. Изявен поет, писател и общественик. Председател на българският Културно-информационен център в Босилеград. Главен и отговорен редактор на списание “Бюлетин”. Автор на четири стихосбирки и на книгата “Българите в Югославия – последните Версайски заточеници”. Написал е няколко стотин статии за проблемите на българите в Сърбия. Носител на четири награди за поезия и литература, обществена дейност и за принос за опазване на националната идентичност и спазване на правата и интересите на българите в Сърбия. Член кореспондент на Българската академия на науките и изкуствата, член е на Македонският научен институт и на Световният парламент на българите. Носител на наградата „Европейски гражданин за 2016“

Босилеградска мистерия Covid-19

Заради отговорността за живота и здравето на гражданите, заради паметта към починалите и болката на близките им, истината трябва да се открие и да се каже.

Од 10 юни в Сърбия вече не се публикуват дневни данни за броя на заразените от Covid-19 по общините и градовете. На многобройните въпроси на журналистите, членовете на Кризния щаб за борба с пандемията най-напред се опитаха да стоварят отговорността на IT специалистите които отговарят за подръжка на електронната информационна система.  След това започнаха да се измъкват с тълкувания на препоръките на Световната здравна организация, според които в смъртните актове като причина за смъртта трябва да се посочи Covid-19, „…когато тази болест е причинила, има съмнения, че е причинила или е довела до смъртен изход”. На практика, при всеки починал, при когото е установено присъствието на коронавирус, се приема, че е починал от Covid-19.

Само че, дори и драматичното увеличаване на броя на новозаразените в Сърбия, не можа да повлияе на отговорните органи да прецизират данните за броя на положителните тестове, хоспитализираните, лекуваните, излекуваните и починалите по възраст, пол и място. Липсва точно това, което, според експертите, е най-необходимото за борбата с вируса на място – идентифициране на заразените и контактните лица и тяхната изолиране.

Това, което се дава по държавната телевизия е, че от 19 март до днес, заболелите са 22 031, новозаразените на дневно ниво са между 300 и 400 души, а починалите са 499.

Според  изследванията на неправителствената организация БИРН, чиито резултати бяха публикувани в началото на юни, броят на починалите от Covid-19 в Сърбия от 19 март до 1 юни е много по-голям –  632, или с 388 повече от официално обявените тогава 244 починали лица! Разбира се, това веднага бе отречено, но за съжаление, и до днес не е аргументирано оспорено.

Общото усещане е, че истинските данни за размерите на пандемията и броя на починалите лица, се крият от обществото. Според социологическите изследвания, 44% от гражданите на Сърбия не вярват на официалните данни на Кризния щаб за борба с Covid-19. Още повече, не им вярва и лекарското съсловие. Над 1 000 лекари в Сърбия подписаха петиция с която се иска оставката на Кризния щаб заради неговото политизиране. От данните за Covid-19, вероятно пряко зависи политическата отговорност на управляващите в Сърбия, които, още от началото се отнасяха несериозно и пренебрежително към пандемията. В началото на март, те още говореха за Covid-19 като за „най-смешния вирус на света” и изпращаха жените в Италия на шопинг!? По това време пандемията в Италия върлуваше със страшна сила. Само десетина дни след това, Сърбия обяви извънредно положение и безпрецедентни „китайски” мерки за борба с пандемията. Здравната система, както и в повечето други държави по света, беше напълно неподготвена. В продължение на повече от два месеца, бяхме свидетели на отвратителни сцени в които управляващите злоупотребяваха пандемията с предизборни цели.

След два месеца управляващите отпуснаха мерките, въпреки че, според експертите, това беше недопустимо от медицинска гледна точка. Последваха масови спортни манифестации, парламентарни и местни избори, истерични тържества по повод „най-голямата историческа победа на Вучич” и масови протести на опозицията които се изляха по площадите на големите сръбски градове.

Съвсем очаквано, пандемията отново пламна. Този път, правителството прехвърли борбата с Covid-19 на местната власт! До 7 юли в 18 общини и градове бе обявено извънредно положение заради увеличаването на броя на заразените. Специализираните клинични центрове в редица областни градове се препълниха и към тях започнаха да се добавят военнополеви Covid болници. По телевизията отново потекоха общи бройки на тестирани, новозаразени и починали, но липсваха така необходимите подробности, анализи и изводи по места, които да се приложат в борбата с коронавируса на местно ниво.

Това, общо взето, беше макро рамката в която и община Босилеград влезе в пандемията.

Гражданите на Босилеград, 6 месеца от началото на световната пандемия, все още нямат официална информация има ли и колко са заразените с Covid-19 в общината и какво конкретно се прави за да се защитят здравето и живота на хората. През цялото това време, броят на заразените и починалите в близките сръбски и български общини непрекъснато се увеличаваше. Беше невъзможно, само в Босилеград да няма заразени, както упорито твърдеше началника на щаба за борба с коронавируса и кмет на Босилеград Владимир Захариев.

До 10 юни на сайта на Министерството на здравеопазването седмици наред стоеше, че в Босилеград има 4 заразени. По същото време, началникът на щаба за извънредни ситуации и кмет на Босилеград Владимир Захариев се кълнеше, че и тия четирима имали само адресна регистрация, които пък не живеели в Босилеград и не само, че заразени нямало, но нямало и да има!?

На 15 юли пред информационния портал „ФАР” Захариев все още, по един неподражаемо несериозен и безотговорен начин  твърдеше, че в Здравния дом в Босилеград били открити само 6 лица с пневмония, от които пък само две пребивавали в Босилеград, но всичките били с отрицателни ПСР тестове!?

Само един ден по-късно, на 16 юли, той в качеството си на началник на щаба за извънредни ситуации, предлага на себе си като кмет на Босилеград, да обяви извънредно положение на територията на общината от 17 юли в 6,00 часа сутринта, „заради увеличаване на броя на пациентите с тежки респираторни инфекции (белодробни пневмонии) когато не им е време, а симптомите са като при Covid-19”. Въпреки че пандемията вече помита всичко пред себе си, и се е стигнало до извънредно положение, той все още говори с недомлъвки и прави двусмислени изказвания от които не може да се разбере, има ли и колко са заразените. Целта на тия словесни еквибилистрики най-вероятно е замитане на собствената си политическа, морална и най-много наказателна отговорност.

На 21 юли, в подобни, меко казано, двусмислени и противоречиви изказвания по телефона за РТВ „Цариброд” и информационен портал „ФАР, той продължава да твърди, че пандемия няма, но „има 10-15, може би и двайсет пациенти”, с респираторни инфекции и белодробни пневмонии, със „симптоми като при Covid-19, ама не е Covid-19”!? Извънредното положение пък било въведено не заради това, че имало някаква голяма пандемия, а заради превентива от пандемия и пр. и пр. Не е нужно да си лекар, за да видиш, че невежите му опити да замести Covid-19 с някаква безобидна респираторна инфекция или пневмония, са съшити с бели конци. Добре, да приемем че ония „10-15 може би и 20 пациенти” са болни от белодробна пневмония. Каква е причината те да развият белодробна пневмония? Пневмонията сама по себе си, не е заразна. В конкретния случай и в условия на световна пандемия, тя е един от симптомите на напреднала инфекция с Covid-19 и това няма как да се скрие.

В атмосферата на паника и страх които буквално се сгъстяват по часове, витаят множество въпроси.

Какво точно се случи на 16 юли, и какво принуди Захариев, който месеци наред самоуверено твърдеше, че в Босилеград няма (и няма и да има!) заразени с Covid-19, изведнъж да заведе извънредно положение?

На 16 юли, Босилеград е попарен от новината, че в Кюстендилската окръжна болница е починал 50-годишен мъж от Босилеград, постъпил в терминално състояние, интубиран, починал след 24 часа на апаратна вентилация. Този мъж е близък на Захариев съпартиец, дългогодишен общински съветник, член на Националния съвет на българското малцинство и директор на енергоразпределителното в Босилеград. В семейството и работния му колектив също има болни и хоспитализирани от остри респираторни инфекции. Всеки опит да се изиска по-подробна информация се посреща с възмущение от щаба, че това едва ли не било било подигравка с паметта на починалия и с болката на семейството му!?

Именно заради болката на близките му и заради живота и сигурността на всички нас, трябва да си зададем въпроса дали починалият и заразените с Covid-19, не са жертви на едно престъпно нехайство при което месеци наред не бяха прилагани предписаните мерки за борба с коронавируса?

На 21 юни Захариев празнува победа на местните избори. Във фейсбук са пуснати снимки на които се вижда, че той си прави селфи с плътно наблъскани един до друг общински съветници и почитатели които под звуците на оркестър се наливат с бира.

Снимка: Facebook/ licen arhiv

 

На 7 юли се провежда учредително събрание на Общинска скупщина Босилеград. 31 общински съветници в една малка зала заседават и после празнуват до късно през нощтта. 11 дена по-късно един от тях почива. Друг също развива симптоми на заболяване с коронавирус. Според медицинските експерти, задържането на група хора в затворено помещение за повече от 20 минути и на по-малко от 2 метра разстояние, е изключително опасно ако вътре само един от тях е заразен с Covid-19.

На погребението на починалия 50-годишен мъж, въпреки извънредното положение, се стичат над 100 души! В такива ситуации е позволено да присъстват най-много 10 души и то без никакави традиционни обреди каквито са ръкуване, прегръщане, целуване и пр. Рискът от заразяване е изключително голям. Там е и началника на щаба и кмет на Босилеград Владимир Захариев. Самият той не прилага мерките които е наложил ден преди това.

В следващите дни, пред Здравния дом в Босилеград се трупат тълпи от хора които искат помощ. Някои от тях имат температура и проблеми с дишането, други са се подали на паниката и искат да се прегледат. По същото време, на 21 юни Захариев по телефона пред информационен портал „ФАР” все още твърди, че имало само един заразен „там някъде си”. Но само на 22 юли 14 съмнителни лица са  извозени от Здравния дом в Босилеград в Медицинския център във Враня. На 23 юли информационния портал „Южни вести” излиза с информация, че са установени 2 заразени от Босилеград. Има и хоспитализирани в Covid болниците в Сурдулица и Враня.

Какво следва от тук нататък? Както се убедихме, на босилеградският щаб за извънредни ситуации и на „експертно-оперативния екип за борба с Covid-19” на този етап, не може да се разчита за подробни данни за броя на съмнителни, тестирани, положителни на тестове, хоспитализирани, излекувани и починали.

Босилеградското общество е свикнало да бъде лъгано. Но тоя път не става въпрос за откраднатите пари за плувния басейн или за спортната хала. Става въпрос за живота и здравето на хората и техните деца и те имат право да знаят истината.

Тази истина те искат да я чуят не от устата на политик, а от устата на медик който открито да застане с лицето си, с дипломата и морала и отговорно да им я каже. Каквото и да му струва.

                                                                                       Иван Николов

В Босилеград извънредно положение заради Ковид-19!

В днешно съобщение  на началника на Общинския щаб за извънредни ситуации в Босилеград Владимир Захариев се казва, че на телефонно заседание на щаба проведено вчера, щабът е предложил и препоръчал на кмета на Босилеград Владимир Захариев (!?), да заведе извънредно положение на територията на цялата община от сутринта на 17.07.2020г., заради увеличаване на броя на лица с тежки респираторни инфекции  със симптоми подобни на Ковид-19 със смъртен изход.

В съобщението се казва, че е формиран експертен екип от двама лекари и един медицински техник за следене на епидемичната ситуация и предприемане на защитни мерки.

Забранява се събиране на открито и закрито на повече от пет лица, въвежда се задължително носене на маски и спазване на дистанция, както и организиране на тържества, спортни и други забавни манифстации. Работното време в кафенетата и ресторантите се ограничава от 7 до 20 часа със спазване на дистанция от 4 метра.

В предучилищните заведения, основните и средните училища да се прилагат всички превантивни мерки и да се отложат всички събирания , да се провежда пране на улици и дезинфекции на публични повърхности и пр.

Епидемичната обстановка в Босилеград беше неизвестна още от началото на март. Кмета на Босилеград и началник на Общинския щаб за извънредни ситуации Владимир Захариев, до скоро твърдеше, че в Босилеград нямало (нямало и да има!?) заболели от Ковид-19.

На сайта на Министерството на здравеопазването на Р Сърбия до началото на юни пишеше, че  в Босилеград имало четири лица с положителни проби.  С оглед на това, че Босилеград е малко място и всички се познават, хората до скоро споделяха тревогите си от липса на информация за епидемичната обстановка в общината.

Нещата излязоха от контрол след смъртта на 50 годишен мъж от Босилеград в Кюстендил с положителна проба на Ковид-19. Ден след това бе обявено извънредно положение. Смъртния случай сякаш отвори кутията на Пандора и остро се поставиха въпросите за веригата на заразата и контактните лица.

Положението се усложнява още повече предвид, че от 16 юли ГКПП „Рибарци – Олтоманци” край Босилеград отново е затворен за българите от Босилеград и те могат да влезнат в България само с отрицателен ПСР тест. Освен че струва около 100 лева, ПСР тест не може да се направи в близките в Сърбия болници и се обезсмисля поради дългото чакане на резултатите от пробите.

В Босилеград видимо се влошава хуманитарната ситуация и се чувства паника сред гражданите.

                                                                                                                                          Иван Николов

Нелегалните престъпления на легитимното управление

Обсъждайки трагичните житейски съдби на съграждани и близки приятели които ненадейно се разболяха от странни болести и преждевременно си отидоха от тоя свят, един приятел ме светна за нещо което буквално всеки ден става пред очите ни и почти никой не го забелязва.

Концентрираната галенитна руда която се произвежда в мината „Подвирове“ в село Караманица, се извозва с едни доста разнебитени, открити камиони от село Караманица до халите на една бивша фабрика в Босилеград където се складира, и когато достатъчно се натрупа, отново се товари на по-големи камиони и се извозва по посока на пристанището Бар в Черна гора. По непотвърдени данни в момента в халите, в които някога се чистеше и сушеше зеленчук като вторична суровина за производство на лекарства, има десетки тонове концентриран галенит! Достъпът за журналисти и хора с фотоапарати е строго забранен.

Очевидно става въпрос за нещо съмнително, ако се знае, че концентрираният галенит изпуска силно токсичен и канцероген прах от оловен сулфид, който няма как да не се вдигне при извозването, изтоварването, складирането и товаренето на рудата и то почти в самия център на Босилеград!

Миналата есен, в двора на същата фабрика бе инсталирана подвижна бензиностанция в която се точи гориво напук на всички законови предписания. На по-малко от 600 метра се намира бунар с питейна вода която влиза във водопровода с който се снабдяват Босилеград и село Райчиловци. 

Същата фабрика се използва и за гараж и за склад на всякакви други опасни материали за нуждите на мината „Подвирове” в село Караманица. 

Само на десетки метри от двора на бившата фабрика има населени къщи и майките невъзмутимо си карат количките с бебетата, докато наоколо се вдига силно токсичен и канцероген оловен прах. Вятърът го разнася из целия град и из зеленчуковите градини около реката и по дворовете. 

Ако към него добавим оловото което се получава при изгарянето на бензина от колите и розата на ветровете която понякога дни и седмици наред оставят„непроветрена“ Босилеградската котловина, нещата стават още по-заплашителни.

Една бегла справка в интернет показва следното.

Галенитът е руда от естествен минерал – оловен сулфид и най-често се използва за добив на олово. Оловото и неговите съединения са силно отровни. Според изследвания на Мичиганския държавен университет, не само работниците които работят в мините за галенит, но и децата им живеещи в рударските селища, имат висока концентрация на олово в кръвта. Това оставя трайни увреждания в психо-физическото им и интелектуално развитие и по-късно, в репродуктивната им способност. 

Според изследванията на Института за почвата в Р Сърбия, на определени места около Лазаревац, Обреновац, Велика Морава и Костолац в почвата има повече арсен, олово, никел и хром от максимално допустимите норми. Известно е, че всичките тия елементи са изключително токсични и канцерогенни. 

Според специалистите, отравянето с олово може да стане чрез вдишването на оловни изпарения и оловен прах, пиене на вода наситена с олово или внасянето му в организма чрез храна. Симптомите на отравянето с олово са: главоболие, гадене, виене на свяст и спазми. При вдишването на оловни  изпарения се абсорбира до 30-40% от оловото от което 80-100% преминава в кръвта. Така абсорбираното олово отива в черния дроб и бъбрезите които изхвърлят по-голямата част през уринарната система, но с времето оловото се натрупва в костите и косата. Оловото в бъбрезите, кръвта, мускулите и нервната система е опасно за здравето в зависимост от концентрацията и индивидуалните особености на човека. Важно е да се знае, че наслагванията от олово в организма не могат да се отстранят, те завинаги си остават в него. Човешкият организъм може да толерира 20-30 милиграма олово на килограм тегло. При животните фаталната доза е още по-малка – 6-8 милиграма на килограм живо тегло. Конете например, умират за няколко седмици ако конзумират само 3 – 4 милиграма олово на килограм живо тегло.

Всичко това показва, че безотговорното разпиляване на оловен прах в центъра на Босилеград е равнозначно на тежко наказателно продължително престъпление което застрашава живота и здравето на хората. За което Наказателния кодекс предвижда тежки наказания. Само че това тежко криминално деяние, не само ще остане ненаказано, но по всяка вероятност и ще продължи, а неговите последствия ще се чувстват десетилетия напред. 

Разбира се, никой не е правил изследвания за вредното въздействие на мините за олово и цинк в селата Караманица и Мусул, но няма как да е другояче. Дори и един бегъл поглед върху заболеваемостта и смъртността на населението в Тлъминския и Любатския район оставя впечатление за нещо изключително зловещо. 

Изхождайки от тия съмнения и позовавайки се на Закона за свободен достъп до информациите от обществено значение, Инициативен комитет „ЕКО КРАИЩЕ” с председател инж. Бранко Митов, на 13. 03. 2019г. се е обърнал към Общинската управа – Служба за защита на околната среда, с въпроси какво е направила община Босилеград по Програмата за наблюдаване на качеството на надземните и отпадни води, в реките Драговищица, Любатска, Караманичка и Бистърска, особено в близост до мините „Грот” и „Подвирове”. Поставени са и въпроси за качеството на питейната вода от градският и селските водопроводи, за качеството на почвата с оглед на мините замърсители в крайбрежната речна ивица обработваема земя в селата Горно и Долно Тлъмино, Бистър, Рикачево, Бранковци, Мусул, Горна и Долна Любата, Долна Лисина, Босилеград, Райчиловци, Млекоминци и Рибарци.  Поставени са въпроси и за качеството на почвата в тнр. индустриална зона в Босилеград, за местата на рудни и флотационни отпадъци и за качеството на въздуха.

Администрацията мълчи месеци наред. Председателят на „ЕКО КРАИЩЕ”, инж. Бранко Митов се обръща към омбудсмана на Р Сърбия. След година и три месеца, на 01.06.2020г., Службата за защита на околната среда при Общинската управа в Босилеград, отговаря на омбудсмана и на „ЕКО КРАИЩЕ”.

В отговорите се признава, че по Програмата за наблюдаване на качеството на надземните и отпадните води, не е направено нищо „поради недостиг на средства”. За качеството на питейната вода отговорността е прехвърлена на Комуналното предприятие „Услуга” от Босилеград. Въпросът за местата на рудни и флотационни отпадъци е прехвърлен на съответните републикански инспекции, които най-вероятно не са осведомени. Виновни няма. Отговорни – също. Причините вероятно се крият в печалбите които отиват в нечии чужди джобове.

А въпросът за отговорността си има дежурен отговор, чиято цел е не да оспорва безспорното, а да измества фокуса на общественото внимание и да компрометира хората които поставят въпроси и разобличават проблемите. 

Истинските виновници ще си останат незасегнати. Вината ще се стовари върху екоактивистите, гражданските сдружения и журналистите. Обвиненията срещу тях отново ще бъдат стандартни –  оставете ги тия, те се финансират от чуждестранни държави за да подриват „легитимно“ избраното управление на общината. Което ще продължи да отравя собствените си избиратели. На мъртвите им е все едно – те не могат да поискат политическа отговорност от своите управници. А живите? Те вече са напуснали Босилеград в стремежа да си намерят някое по-добро место за живот в България, Западна Европа или в скандинавските страни.

Иван Николов

Посланията на (анти)Националния съвет на Българското малцинство

В началото на март, преди още „най-смешният вирус на света”да им обърка плановете, кметствата в Босилеград и Цариброд бяха впрегнали Националния съвет на българското малцинство в предизборната кампания за непроведените на 26 април парламентарни и местни избори. 

„Тържествената сесия” на 3 март в Цариброд, на която кметовете, общинските съветници, ръководството и членовете на Националния съвет, директорите на училищата и някои малцинствени медии, дружно хванати за ръка, практически откриха предизборната кампания, е учебен пример за злоупотреба с власт и малцинствените права за партийни цели. Разбира се, „тържествената сесия” нямаше да е успешна, ако не бе използвана като трибуна от която, точно на 3 март, да се излее помия върху българските културно-просветни сдружения и личности които отстояват националните и европейски ценности в Босилеград и Цариброд.

Злоупотребата на държавна (общинска) власт за партийни цели е симптом за загниването на демокрацията у нас. В нормалните демократични държави с изтичането на мандата и разписването на изборите се разпускат политически институции и длъжностни лица, именно за да не могат да злоупотребяват с държавни средства при провеждането на изборите и да се осигури равнопоставеност на всички участници в изборния процес.  

Този принцип така и не можа да заживее у нас, а злоупотребата на държавна власт за партийни цели се превърна в практика която превърна българското малцинство в заложник на шепа професионални тарикати, които, насърчавани и толерирани от Белград, усъвършенстваха умението си да курдисват вота на гражданите в собствена полза. И то до такава степен, че се обезсмисля участието в изборите. Това е въпрос, който днес си задават и не малко партии в Сърбия.

Националните съвети на малцинствата, по презумпция, би трябвало да са надпартийни институции които представляват всички граждани които се декларират като принадлежащи към определено малцинство. Ако те по закон трябва да защитават малцинствените права в областта на образованието, културата, информирането и служебната употреба на езиците и писмата, тогава тази защита не е от кой и да е, а именно от държавните органи и институции които не спазват законите с които се гарантират тези права. Ясно е, че правата на малцинствата няма как да се постигнат ако Националните съвети имат общи (несъвместими) интереси с кметовете, директорите на училищата, редакторите на медиите и общинските органи. 

На чисто идеологически план, Националния съвет на българското малцинство винаги е бил част или в най-добрия случай патерица на управляващите сръбски консервативни националистически партии, чиито политически програми са изведени от идеологията за „сръбска Македония” и „сръбски Шоплук”. С такива разбирания те няма как да представляват интересите на българите. В най-добрия случай могат да бъдат инструмент на вековната сръбска националистическа политика срещу тях.  

Всеки който е прозрял тази горчива истина, рискува да бъде нарочен за държавен враг който трябва да бъде смазан на всяка цена. Казвам го от опита на човек който три десетилетия отбива атаките срещу хората които отстояват българската култура в Западните покрайнини от позициите на европейски норми за правата на човека и правата на малцинствата.

През това време в Европа и на Балканите се промениха много неща. У нас не се промени нищо. 

Сравнявайки посланията които през 1992г. Общинският комитет на Социалистическата партия на Сърбия в Босилеград ни отправяше чрез своите партийни съобщения и чрез статиите на А. Давинич, Д. Велькович, Д. Пешич, В. Велинов, М. Янев, М. Присойски, В. Божилов, В. Димитров  и много други говорители на престъпната политика на Милошевич, с посланията които настоящият председател на Националния съвет на българското малцинство Стефан Стойков на 3 март в Цариброд отправи към „определени български дипломати” с призив да „…преразгледат политиката си да помагат на някои сдружения и отделни лица които разпространяват омраза и фашизъм”, „работят за собствени интереси”, „държат се като българи по професия” и пр., („Ново Братство”, 13 март 2020г.), се убеждавам, че Националния съвет на българското малцинство използва същите постановки, клевети и даже изразни средства и квалификации упражнявайки се в същата онази политика която потопи Югославия в кръв и развалини. Даже наглостта на Стойков превиши наглостта на ОК на СПС в Босилеград който 1998 година поиска от прокуратурата да закрие КИЦ-а. Днес Стойков си позволява същото това да го поиска от България и е добре, че българският посланик в Белград Радко Влайков в специално изявление в същия брой на „Ново Братство” го постави на място. За което го поздравявам и му благодаря.

За пореден път се убеждавам, че Националния съвет на българското малцинство е инструмент на продължаващата политика за дебългаризация на българите в Западните покрайнини и обезлюдване на българските общини. 

Тази проста истина не може да се скрие зад пластмасовите цветя пред паметника на Левски, дебелашката демагогия на В. Захариев и С. Стойков, за „преведените учебници”, „българските паралелки” и провъзгласяване  на основното училище в село Звонци с двайсетина ученици (в което даже и българска паралелка!) за „институция от особено национално значение”!? 

В изтеклите три десетилетия ми омръзна, но няма да се уморя да отговарям на клеветите за „омраза”, „фашизъм”, „корупция”, „лични интереси” и пр. изплюти комунистически дъвки които днес предъвкват техните „демократични” синове и внуци. 

Не, другари, не става дума за омраза. Омразата е присъща само за примитивните хора. Ние просто не можем да скрием презрението си към жалките креатури на държавна сигурност, които, обсебени от манията за власт, се превърнаха в инструменти на  политиката чиято цел е да ни промие мозъците от българското национално самосъзнание. Тезата за „българският фашизъм” е конструкт на югославската комунистическа историография, която за съжаление, се споделя и от българските комунисти. Тя обаче приключи заедно с Югославия и истината излезе и плъзна навсякъде в ефира, в научното и интернет пространство. 

Колкото и да не им се иска, сръбските другари трябва да приемат, че в България не е имало фашизъм. В Сърбия, да. Защото докато цар Борис ІІІ спасява 50 000 български евреи, сръбският министър-председател Милан Недич, Димитрийе Льотич, Коста Печанац и особено Митрополит Николай Велимирович (носител на орден от Хитлер), не само величаят фюрера и издават фашистки вестници, но и заедно с нацистите систематично изтребват евреите и тържествено осведомяват Хитлер, че Сърбия е Judenfrei т.е „освободена от евреи”. 

Босилеградските другари не бива да забравят този исторически факт, когато на 8 септември, под погледа на Левски, полагат венци и цветя и изнасят слова по повод „Деня на освобождението на Босилеград от българската фашистка окупация”. Не е зле да споменат, че за сръбските фашисти Недич, Льотич и Коста Печанац в днешни дни в Белград се водят дела за реабилитация, а самият Николай Велимирович 2003г. бе канонизиран от СПЦ за светец. Също така не бива да забравят, че освен Червената армия, в освобождението на Белград от фашизма 1944г., участва и Първа българска армия. 

Подсказвам още. Като „изявени” борци срещу фашизма, да отидат в Белград на Старо саймище и Топовске шупе и да положат пласмасовите си цветя на мястото където сръбските и немските фашисти са убили над 6 000 еврейски жени, деца и старци. Ако им е далече, нека да подкрепят поставянето на паметната плоча на жертвите на Босилеградският погром от 15-16 май 1917г. избити от фашистът и сътрудник на нацистите Коста Милованович Печанац.

Що се отнася до изтърканата от дългогодишна употреба фраза за „българите по професия които работят за собствен интерес”,  те много добре знаят, че „сърбите по професия” много по-лесно постигат личните си интереси и именно затова направиха своя избор. За разлика от София, Белград (и Москва) и до днес добре плащат на агентите си у нас и в Македония. Ако „българин по професия” беше печелившата формула за личен успех в живота, сигурен съм, че никой нямаше да е „по-велик българин” от тях. 

За разлика от тях, ние направихме своя личен избор по времето когато да бъдеш българин, не само не беше печелившо, но и опасно по живота. И го направихме не заради „лични интереси”, както и до днес зубри Стефан Стойков, а заради интересите на стотици българи в Западните покрайнини, които, благодарение на България и на нашите усилия, завършиха или и в момента следват висшето си образование в България, получиха българско гражданство а с него и нов шанс за живот и работа в Европейския съюз, западни коли с българска регистрация или животоспасяваща медицинска помощ. Друг е въпросът, че някои от тях не заслужаваха това.

Точно когато Министерски съвет на Р България 1993г. донесе 103 Постановление, Общинския комитет на СПС в Босилеград, чрез в-к „Братство” водеше най-мръсната си пропаганда срещу нас, с обвинения и клевети от които тогава падаха глави. Въпреки всичко, от сегашната дистанция от време и от гледна точка на свършената работа, спокойно мога да кажа, че всички опасности и рискове си струваха. Съжалявам само за това което не можахме да свършим, но съпротивата и предателствата бяха по-силни от нас.

Сравнявайки изказванията в „новото” и „старото” Братство, се убеждавам, че нищо не се променило в начина на мислене, писане, говорене и работа в сравнение с времето на Тито и Милошевич. Няма и как. Това са същите хора, които изтласкаха поетите, писателите, публицистите, художниците, музикантите и други хора на изкуството и духа (сред които има и такива с европейски признания), и ги заместиха с двойкаджии които едва-едва сричат на български. Техните политически и културни хоризонти  се простират от бюрото до масата и тоалетната чиния. А на кръчмарските срещи, чорлави и с мътни кръвясали погледи решават деликатни идеологически, гео-политически, културно-просветни, екологични и медицински въпроси. 

Може би и затова дойде пандемията да ни покаже, че мястото все пак не ни е Европейския съюз, а в Средновековието.

Иван Николов 

103 години от Босилегадския погром

Въпреки извънредните мерки наложени поради пандемията от коронавируса, представители на на българските организации в Босилеград и тази година на 15-ти май почетоха паметта на 34-те невинни жертви избити от разбойническата чета на сръбският поручик Коста Милованович Печанац. В село Долна Любата те се поклониха и положиха цветя пред гроба на учителя Стою Яначков Попов, зверски убит на прага на къщата си пред семейството му. Гробът му е бил бутнат и така е оцелял до наши дни, когато беше открит от краеведския изследовател Александър Младенов.  Димитър Димитров Треперски от Босилеград го възстанови в първоначалния му вид и го подържа и до днес със собствени средства и сили.

 

 

Преди три години, по повод 100 годишнината от това ужасяващо събитие,  усилията на българските организации в Босилеград да поставят паметна плоча с имената на жертвите се провалиха.  Две паметни плочи бяха конфискувани от босилеградската полиция през 2017-та и 2018-та година и бяха върнати едва след намесата на българският президент Румен Радев по време на неговото официално посещение през юни 2018-та г. в Белград.

Въпреки това, кметската власт в Босилеград и до сега не разрешава паметните плочи да бъдат поставени. Безсмислието на това съпротивление е още по-голямо ако се знае, че въпреки отказа да се поставят паметните плочи с имената жертвите, за това гнусно историческо събитие през 2017г. историк Ангел Джонев издаде книгата „Погромът в Босилеградско на 15 -16 май 1917г.” а КИЦ „Босилеград” и Ангел Джонев с помощта на родолюбиви българи направи фотодокументална изложба със същото заглавие която в продължение на две години бе представена на няколко места в България.

Нека да припомним, че обяснението на кмета Вадимир Захариев тогава беше, че изработването и поставянето на паметната плоча било „незаконно“ и подлежи на наказание и че той няма да позволи „братята сърби” да бъдат представяни като престъпници!?

Въпросът е, ако изработването и поставянето на паметните плочи на невинни цивилни жертви е наказуемо, защо не беше повдигнато обвинение срещу извършителите на това „незаконно“ деяние!? Защото, ако извършителите по надлежен ред бяха осъдени и наказани, тогава всички щяхме да знаем, че в Сърбия е забранено да се отдава почит и да се пази паметта на невинни жертви от българска  народност, когато техните убийци са от сръбска народност и ние, естествено, щяхме да се съобразяваме със закона. Защото, поставянето на паметници на сръбски жертви когато техните убийци са от българска народност, е не само законно, но е и супер патриотично и родолюбиво дело. И то без оглед на историческите факти, както се убедихме в случаите със Сурдулица и Прокупле.

И следват логическите изводи.

Първо, ако отдаването на почит и поставяне на паметна плоча с имената на жертвите е „незаконно“, законно ли е избиването на безпомощни старци и деца на територията на друга

държава? И второ, ако поставянето на паметна плоча на невинните жертви е незаконно и наказуемо, то дали е законно и допустимо и след 103 година да се заличава паметта на жертвите?

Ето това е моралната дилема на съвременните сръбски управници на която те нямат отговор и веднага вадят „най-силният“ си аргумент – че не била спазена процедурата за поставяне на паметни знаци!? Забележете, става дума за процедура само в случай когато жертвите са българи, а убийците сърби! Защото в обратния случай процедурата е ясна и няма никакъв проблем.

Проблемът с извършителите на „престъпното” деяние изработване и поставяне на паметна плоча на невинните жертви е още по-елементарен. Повдига се обвинение и се осъждат по съкратена процедура, какво толкова? Това е почти безобидно на фона на кървавата баня която четниците на Коста Печанац си устройват в Босилеград преди 103 година, а ще се успокоят толкова нечисти съвести на всякакви високопоставени изроди и от двете страни на границата!

Отдаването на почит и пазенето на паметта на жертвите от Босилеградският погром, има високо възвишени и благородни цели – да обслужва мира и националното помирение между българи и сърби, за да няма война никога вече. Само в такъв случай техните страдания и жертви имат смисъл и оправдание. И  обратно, заличаването на паметта значи оправдаване на убийството им, окупацията на чужди територии и етническо прочистване в името на една утопична великодържавническа идеология.

Нещата стават още по-опасни ако се има предвид, че в Босилеград все още има хора, които в името на тия високо възвишени и благородни цели за мира и националното помирение са готови да си сложат имената на някоя бъдеща паметна плоча.

За съжаление, има и други, които в името на жалкото си съществуване са готови да наточат ръждясалата четническа кама на Коста Печанац.

Съвременна Сърбия трябва да изпълни редица условия преди да стане пълноправен член на Европейския съюз.  Най-важното условие е да си остави шайкачата, опинците и камата пред вратата на Европа, ако иска да я пуснат вътре.

Иван Николов

ГЛАС ПРЕСС

 

Лишиха ни от бъдеще, но и от правото на минало

15 май 2020г. Навършват се 103 години от Босилеградския погром и две години откакто две паметни плочи с имената на невинните жертви които сръбската власт не разрешава да бъдат поставени, стоят в помещенията в КИЦ „Босилеград”. Въпреки положените дипломатически усилия и въпреки дадените обещания на най-високо ниво. 

Българската външна политика и дипломация като че ли все още се ослушват да не би с някоя по-остра реакция да застрашат лицемерните „добросъседски” българо-сръбски отношения. Що за добросъседство е това, когато българското малцинство в Западните покрайнини е лишено не само от бъдеще, но и от минало – няма право да почете паметта на невинните цивилни жертви от войните.

Разчитайки на началото на преговорния процес за членството на Сърбия в ЕС, КИЦ „Босилеград“ още през 2013г. по повод 100 години от Балканската война, излезе с инициатива да се намерят войнишките гробове на 526 сръбски и 442 български войници и офицери загинали в Босилеградско в бойните действия през лятото на 1913г., да се изгради мемориален комплекс на който сръбските и българските държавни представители веднъж годишно да отдават почит на жертвите и да си подават ръка в знак на помирение между българи и сърби. 

Тази широко разпространена европейска практика, не бе приета от сръбска страна вероятно защото застрашава дълбоко вкоренените исторически митове, че Сърбия никога не била водила завоевателни войни и че българите са окупатори и вечни сръбски врагове. 

Инициативата бе премълчана и от българска страна, защото вадеше на показ заметените проблеми и отваряше нови рани в българо-сръбските отношения. Отварянето на тия въпроси, неизбежно води до отварянето на други касаещи обезлюдването и обезбългаряването на общините населени с българи в Сърбия, нарушаването на правата на българското малцинство и статута на териториите окупирани с Ньойския договор.

В крайна сметка, с надчовешки усилия родолюбиви българи и организации, с крайни сили и на ръба на закона, поставиха и поддържат пет скромни паметни плочи на петима разстреляни от сръбската армия български офицери и погребани в Босилеградското гробище.

През 2017г. по повод 100 години от Босилеградският погром когато сръбската паравоенна чета на Коста Печанац на 15-16 май 1917г., опожарява Босилеград и околните села и избива 32 невинни граждани, българските организации в Босилеград подновиха опитите да се отбележи и отдаде почит на жертвите, като се открие паметна плоча с имената им в центъра на Босилеград. 

Идеята пак беше официалните представители на двете държави да открият паметната плоча в знак на национално помирение между двата народа. Това също не можа да стане поради координираното противодействие на кметската власт, Сръбската православна църква, полицията и прокуратурата. Даже българската вицепрезидентка Илияна Йотова по този повод бе унизена от кмета на Босилеград Владимир Захариев. Паметната плоча бе прибрана от полицията като веществено доказателство за наказателно производство срещу извършителите. Опитът за поставяне на друга паметна плоча със същото съдържание през 2018г. завърши по същия начин.

Скандалът с отнемането на двете паметни плочи, приключи по време на официалната среща между двамата президенти Румен Радев и Александър Вучич през юни 2018г. в Белград. Полицията върна паметните плочи на КИЦ-а в Босилеград. И от българска и от сръбска страна бе отправен упрек към инициаторите, че не били „спазили законовата процедура”!? И до днес не е ясно, има ли изобщо и каква е законовата процедура за поставянето на тия паметни плочи които, вече забравени, си стоят в помещенията на КИЦ-а. 

Няма кой да попита по каква „законова процедура” в близките сръбски градове, включително и на няколко места в Босилеградско, са издигнати десетки паметници на „сръбските жертви избити от Българската армия по време на Първата световна война” както и на „сръбските жертви избити по време на българската фашистка окупация във Втората световна война”. 

Сръбската православна църква отиде още по-далеч – канонизира „Сурдулишките мъченици” които, според нея, били убити от българската армия по време на Първата световна война. Разбира се, агентите на Държавна сигурност в Светия синод на Българската православна църква премълчаха и тая гавра с каноните на християнската църква. Чест прави на някои български учени които на висок глас казаха, че цялата тая уйдурма със „Сурдулишките мъченици” е просто една брутална лъжа. 

Аналогни на обвиненията за „бугарската фашистичка окупация” и спора за народността на „най-големиот македонец” Гоце Делчев, са обвиненията в геноцид към сръбското население в днешна Южна Сърбия през Първата световна война. Теза, която в Сърбия е канонизирана в безусловна историческа и идеологическа догма. На поколения сърби с това се внушава омраза и реваншизъм към българите, а на младите българи в Сърбия, така едностранчиво поднесената история, се внушават комплекси за вина, срам и даже отвращение от сънародниците си. А това е първата стъпка по пътя на дебългаризацията им. 

Проблемите между България и Македония около интепретирането на историята, са класически пример колко може да бъде опасна една изкуствено създадена национална идентичност формирана под влиянието на пропагандните югославски исторически фалшификации и митове. 

Ставащото в Македония винаги е било огледално изображение на ставащото в Западните покрайнини. Похватите са пресметнати за постигане на една и съща цел – дебългаризация на българското население там и неговото насъскване срещу България и всичко българско.

С оглед на това, че познанията ни по история до значителна степен определят националната ни идентичност и отношението към другите, юго-македонизма положи огромни усилия да изфалшифицира българската история по начин по който потомците на българите в Македония и Западните покрайнини завинаги да замразят България.

Така формираните исторически познания, възприети по един ирационален начин, предлагат решаване на настоящите проблеми изхождайки от предишни, коренно различни исторически ситуации. 

Само че ние не можем да разберем настоящето без да познаваме миналото си. Изучавайки миналото, можем да вникнем в историческите процеси и да си обясним произхода на сегашните явления и проблеми, които, между другото, са резултат и на грешни политически решения в миналото. Това не означава, че трябва да робуваме на историята. Винаги имаме право на избор, и от този избор, зависи не само решаването на наследените от миналото проблеми, но и как ще изглежда бъдещето ни.

Изхождайки от тази взаимозависимост на историческите процеси между минало, настояще и бъдеще, изводът който са направили европейските народи е, че едностранчивото и еднозначно тълкуване на историческите събития формира един тип културни възгледи които почти винаги водят до нови войни и конфликти. 

Именно затова историята трябва да се освободи от всякакви идеологически и субективни интепретации, да се изучи максимално обективно, да се направят правилните изводи и редовно да се отбелязва паметта и отдава почит на жертвите като предупреждение към идващите поколения какво не бива да се прави. 

Ако България вече е направила своя европейски избор, това означава, че задължително трябва да споделя и защитава европейските принципи и ценности каквото и да й струва това. Същото, с още по-голяма сила се отнася за Сърбия и Македония.

В новите европейски реалности, след разпадането на Югославия и поражението на идеята за Велика Сърбия, теорията за македонизма също издиша и това го осъзнават всички трезвомислещи хора, включително и някои млади македонци. 

Македонизмът няма как да бъде спасен с яростни псувни и обиди по български адрес от фалшивите профили на платени тролове в социалните мрежи. Както не можаха да бъдат спасени югославянството и комунизма.

Залитането по евразийските блянове само ще забави европеизацията на Балканите, но пък може да се окаже и част от оздравителния процес. Нито Сърбия, нито Македония ще намерят щастието си в прегръдките на вековните руски имперски амбиции на Балканите, а още по-малко в новата инвазия на „китайските братя” които се стремят към европейските пазари. 

Паметните плочи с имената на жертвите от Босилеградския погром, непостроеният паметник на светите братя Кирил и Методий в Цариброд на който президентите Вучич и Радев преди две години сложиха първата копка, все още невърнатото име на Цариброд, спорадичните антибългарски изказвания на кметовете и техните подставени чираци в (анти)националния съвет на българското малцинство са само лакмусът който показва, че сръбските политици не могат да излезнат от окопите на Първата световна война.

Докато са окопани в тях, всички разговори и договорености за подобряване на положеинето на българското малцинство са безсмислени и предварително обречени на неуспех. 

 

                                                                                    Иван Николов 

 

Босилеград в пълна блокада

Република Сърбия на 12 март в 8,00 сутринта затвори 44 ГКПП-та към съседните държави, сред които и ГКПП Олтоманци – Рибарци, единственият естествен изход на гражданите на Босилеград към България. От тази сутрин, от сръбската страна е изтеглен и обслужващия персонал и границата е напълно непроходима.

Пътници от Босилеград които вчера бяха пренасочени по заобиколния път през Калотина, тази сутрин съобщиха, че от сръбската страна нощес са били пропуснати без никакви санитарно-медицински проверки. Това значително обезсмисля забраната, защото ако някой пътник е носител на коронавирус няма никакво значение дали ще го внесе в Сърбия през Калотина или Олтоманци, при положение че и на двете ГКПП-та, поне досега, не се провежда никакъв санитарно-медицински контрол от сръбска страна.

Имайки предвид специфичното положение на българското население в Босилеград, както и стотиците студенти които в момента учат в България, работещите и лекуващите се в България, блокадата на ГКПП Олтоманци – Рибарци, освен застой в обществения живот, допълнително ще усложни хуманитарната ситуация в Босилеград. Не по-малко ще усложни и живота на студентите в България, които разчитат на финансова подкрепа от родителите си в Босилеград.

При евентуална поява на заболели от коронавирус в Босилеград, не е ясно къде гражданите ще бъдат изолирани и лекувани.

150 години от основаването на Българска екзархия

На 28 февруари се навършват 150 години от издаването на фермана на султан Абдул Азис с който 1870г. се учредява Българската екзархия като самостоятелна българска църковна организация. По силата на султанския ферман и екзархийския устав, изработен от  в Цариград 1871г., Българската екзархия е призната за официален представител на българската нация в Османската империя.

Ферманът е връхна точка на борбата за българска църковна независимост, започнала още през 20-те години на 19 век, и се смята за едно от най-значителните събития в утвърждаването на българската нация. Ферманът е издаден не заради доброто желание на султана, а заради революционното движение на българите от 1867-1868г. което принуждава османското правителство да се заеме с разрешаването на въпроса с българската църковна самостоятелност.

Независимо от религиозната си форма, екзархията е фактическо начало на модерната българска държавност. Движена от идеите за народна самобитност, народно единство и териториална цялост, църковната борба неминуемо води и към борба за политическа свобода и държавна независимост.

Христо Ботев 1875г. пише: „Екзархията е такова учреждение, което има смисъл само за оние епархии, които още не са смъкнали от шиите си ненавистното фанариотско иго и които се раздират от убийствените пропаганди на гърцизмът и на сърбизмът. Екзархията, повтаряме ние, е потребна само затова, за да прибере разпръснатите части на народът и да ги свърже в едно цяло”.

Учредяването на Българска екзархия и Съединението са светли примери в българската история когато зараждащата се българска държавност постига целите си, въпреки съпротивата на съседите и неблагоприятните международни обстоятелства.

Спорът за установяването на българската национална черква продължава четиридесет години. Оказана е жестока съпротива от Вселенската патриаршия, гръцката и сръбската църковна и световна власт.

Първите градове, които искат сами да избират свещениците си, са Скопие и Самоков през 1833 година. Изискването за български свещеници и владици се допълва с отслужване на собствена литургия на български език и изграждане на училища. Гръцките свещеници и владици в българските епархии често са прогонвани със сила в много градове на Тракия, Македония и Мизия.

Териториалният обхват на Екзархията е посочен в член 10 от учредителния ферман, според който и неупоменати във фермана епархии могат да бъдат признати за български, ако 2/3 от християнското население в епархията го поиска.

Съгласно чл. 10 от фермана, е извършен плебисцит в Македония под контрола на турските власти и Вселенската гръцка патриаршия. Резултатът от този референдум е включването на голяма част от Македония в границите на Българската екзархия. Това са Скопска, Охридска и Битолска епархии. След извоюване на националната независимост се създават още две епархии: Неврокопска и Старозагорска(90-те години на XIX век).

В периода 1870—1918. и 1941-1943г. юрисдикцията на Екзархията се простира на цялата територия на днешна България, части от днешна Гърция (Егейска Македония), Сърбия (Враня, Ниш и Пирот), Турция (Източна Тракия), Албания (Мала Преспа) и Румъния (Северна Добруджа).

Цариградската патриаршия от своя страна се е обявила против образуването на Българската екзархия и на 16 септември 1872 г. я е обявила за схизматична. Схизмата е премахната едва на 22 февруари 1945г.

До освобождението на България от османско владичество екзархията съдейства за обединяването на българските земи и ръководи просветното дело в тях. Тя води борба против западната католическа пропаганда, която се стреми да насажда своето влияние сред българския народ.

След Освобождението Българската екзархия съсредоточава своята дейност главно в онези български земи, които по силата на Берлински договор (1878г.) остават отново в пределите на Османската империя.

Наред с грижите за поддържане на българските черкви, тя полага усилия за разгръщане и на просветното дело сред българското население в Македония и Одринско. Към края на деветнадесети век огромното мнозинство от славянското население в тези области изпраща децата си в български екзархийски училища. До 1912 година егзархийските училища в Македония стават 1196 с 2096 учители и 7000 ученици.

Противопоставя се на сръбската и гръцката в тези области.

След разгрома на България в Междусъюзническата (1913г.) екзарх Йосиф I премества седалището си в София.

В продължение на 30 години след смъртта на Йосиф I (1915г.) българската екзархия се управлява от Свети синод, начело на който стои наместник-председател. За този период постът „наместник-председател“ е заеман последователно от общо 6 митрополити, последният от които е бъдещият екзарх Стефан І.

На 21 януари 1945г., в катедралната църква „Света София“ в столицата Народно църковен събор избира Софийския митрополит Стефан за – както се оказва впоследствие – последен Български екзарх.

След като той е принуден от атеистичния комунистически режим да подаде оставка на 6 септември 1948 г., следва още един период от историята на БПЦ, през който тя се управлява от Свети синод, начело с наместник-председател. На този пост се изреждат общо трима владици, последният от които този път е бъдещият патриарх Кирил.

На 10 май 1953г. свиканият църковен събор прокламира издигането на Българската екзархия в Българска патриаршия. За патриарх е избран пловдивският митрополит Кирил, а след неговата смърт през 1971г. – ловчанският митрополит Максим. Той управлява до смъртта си 2012г. Наследен е от Негово Светейшество Неофит І, Патриарх български и митрополит Софийски, глава на Българската православна църква от 24 февруари 2013г.

Иван Николов

Малцинствените партии – само по мярката на сръбските интереси

На 21 януари 2020г., председателят на Парламентарната група на управляващата Сръбска прогресивна партия Александар Мартинович, внесе за разискване в Народната скупщина на Сърбия предложение за изменение и допълнение на Закона за избиране на народните представители.

Освен занижаване на избирателния ценз за влизане в Народната скупщина от 5% на 3%, има и други изменения които касаят участието на малцинствените партии на изборите.

За малцинствените партии не се прилага разпоредбата за избирателен ценз. Но за това дали подателят на избирателната листа има статус на малцинствена партия или коалиция на политически партии на националните малцинства, решава Републиканската избирателна комисия въз основа на отделно уверение което издава Националния съвет на съответното малцинство.

Така Националните съвети на националните малцинства на практика решават дали подателят на избирателната листа има статут на малцинствена партия или не, и следователно, дали може да участва на изборите или не!?

Абсурдното в случая е, че малцинствените партии са получили този си статут въз основа на Закона за политическите партии още при регистрирането им в Министерството на правосъдието. В техните решения за регистрация пише, че са регистрирани като малцинствени партии. Защо сега за това трябва да се произнасят Националните съвети на националните малцинства които иначе нямат нито законодателна, нито изпълнителна власт? Очевидно, законодателят иска да им пробута задачата да отсяват благонадеждните от неблагонадеждните представители на малцинствата.

Освен всичко това, в предложението за изменение и допълнение на Закона за избиране на народните представители, не са прецизирани и критериите по които Националния съвет на съответното малцинство може да удостовери, дали определена партия е малцинствена или не е. От тук нататък Националните съвети на националните малцинства имат право по свое усмотрение да решават кому да дадат уверение и кому не. С други думи, те решават дали и кои малцинствени партии да допуснат на изборите.

С оглед на това, че Националните съвети на малцинствата също са избрани от партии които често пъти даже не са и малцинствени, основателно е опасението, че така формираните Национални съвети няма да допуснат своите политически опоненти на изборите.

Друг е въпросът дали такива кандидати за избори биха погазили достойнството си да искат милост от Националните съвети на малцинствата.

Примерно, партията на Сюлейман Углянин контролира Националния съвет на Бошняците. Според предложението за изменение и допълнение на Закона за избиране на народните представители, неговият жесток опонент Муамер Зукорлич трябва да пише молба на Углянин да му да даде уверение въз основа на което Републиканската избирателна комисия ще решава дали той може да участва на изборите!?

Същият проблем има и унгарското национално малцинство. Демократичната общност на унгарците от Войводина, навремето бойкотираше изборите за Унгарски национален съвет заради множество нарушения на избирателния процес. Техният най-голям опонент, Съюза на унгарците, сега контролира Унгарския национален съвет и той ще решава дали да допусне или не опонентите си на избори.

Същите, и още по-големи опасения, има и хърватското малцинство. Според лидера на Демократичния съюз на хърватите във Войводина Томислав Жигманов, въпреки че за регистриране на малцинствена партия са необходими 1 000 заверени заявления, за участие на републиканските избори избирателните листи трябва да бъдат скрепени с 10 000 заверени заявления. Така малките малцинства и техните малцинствени партии просто нямат никакъв шанс да участват на републиканските избори.

Нека да конкретизираме.

Българското малцинство към момента има четири регистрирани малцинствени партии. Националния съвет на българското малцинство се контролира от полу-малцинствената партия „Това сме ние – Владимир Захариев” която е производно на Демократичната партия на Сърбия на Воислав Кощуница. Как от убеден сръбски националист, Владимир Захариев се превърна в „лидер” на българското малцинството е въпрос на морал. Но това е отделна тема. Другите три партии – Демократична партия на българите, Партия на българите в Сърбия и Демократичен съюз на българите са опозиция. На практика, за да могат да участват на изборите през април, те трябва да целуват ръка на председателя на Националния съвет на българското малцинство Стефан Стойков и да го молят да им разреши да участват на изборите!? Стефан Стойков е подставено лице на Владимир Захариев и тука кръгът се затваря. За да участваш на изборите, просто трябва да си продадеш душата на дявола.

Нито един що-годе достоен и принципен политик няма да го направи. Демократичния съюз на българите винаги е бил приципна опозиция на политиката която особено в последните две десетилетия съсипа Босилеград. Да иска милост от същата тази политика би било абсолютно предателство. Впрочем, ДСБ още преди повече от десетилетие излезе с позиция за бойкот на местните избори. Нещо, което сръбската опозиция едва сега се опитва да го прави.

Няма никакво съмнение, че със споменатото предложение за изменение и допълнение на Закона за избиране на народните представители, се цели да се делегитимират най-автентичните представители на националните малцинства и на тяхно място да се поставят послушни евет-ефендии които да ги показват на европейските емисари като пример за „спазването на правата на малцинствата”.

С тези партийни хватки, управляващите националисти искат да подхлъзнат и да изолират малцинствата които за тях винаги са били дезинтегриращ фактор за сръбската държавност. Вместо проблемите на малцинствата демократично да се разискват в Скубщината, те ще бъдат изхвърлени на улицата.

Голямата дилема не само на малцинствените, а и на всички други истински опозиционни партии в Сърбия е дали да се оставят на манипулациите на управляващата партия или просто да бойкотират изборите през април. С надеждата да се преборят ако не за равноправни и честни, то поне за по-човешки условия за избори.

Иван Николов