Начало / Иван Николов

Иван Николов

Иван Николов е роден 1959г. в с. Ресен, Босилеградско. Изявен поет, писател и общественик. Председател на българският Културно-информационен център в Босилеград. Главен и отговорен редактор на списание “Бюлетин”. Автор на четири стихосбирки и на книгата “Българите в Югославия – последните Версайски заточеници”. Написал е няколко стотин статии за проблемите на българите в Сърбия. Носител на четири награди за поезия и литература, обществена дейност и за принос за опазване на националната идентичност и спазване на правата и интересите на българите в Сърбия. Член кореспондент на Българската академия на науките и изкуствата, член е на Македонският научен институт и на Световният парламент на българите. Носител на наградата „Европейски гражданин за 2016“

Избори за фалшив Национален съвет

“Националните съвети са лост на властта с който не се помага на малцинствата, те са конец с който се държат малцинствените представители“ – (Аида Чорович) 

Изборите за Национални съвети на малцинствата за пореден път компрометираха демокрацията и разобличиха истинският характер на управлението в Сърбия. Целта на управляващата партия беше да сложи под контрол националните съвети на малцинствата като вкара вътре собствените си активисти които да пишат докладите за Брюксел, а не да отразяват политическата воля и да решават проблемите касаещи националната идентичност на малцинствата.

За тази цел се подбраха и съответният арсенал от всички (не)позволени средства: злоупотреба с административните ресурси, купуване на гласове, малверзации с отделните избирателни списъци, натиск срещу хората които работят в държавните органи, купуване на гласове, пакети с храна, екскурзии, концерти, набиване на страх и напрежение – всичко с което може да се постигне победа по всяка цена и да се подмени вота на малцинствата с програмата на управляващата партия и да се измисли още някоя синекурна длъжност на държавен бюджет.

Едно уточнение. Това не е изобретение на Прогресивната партия на Вучич. И по време на управлението на Демократичната партия имахме същата малцинствена ситуация.

Да не говорим за това, че в самите национални съвети на малцинства са заложени конструкционни грешки които не бяха отклонени и с последните изменения в Закона за националните съвети на малцинствата. Освен съзнателно заложените дупки в избирателната им процедура, изостана дефиницията какво точно са Националните съвети – държавни органи или граждански организации и къде е тяхното място в държавно-административната ирерахия. Така те вместо да се грижат за националната идентичност на малцинствата, станаха огледално изображение на властта – партокрация, некомпетентност и сляпа послушност към лидера.

Отделните избирателни списъци също дадоха неограничени възможности за политически малверзации и за подмяна на вота на националните малцинства с гласовете на активистите от управляващата партия и граждани от немалцинствен или друг малцинствен произход. Избирателният списък на българското малцинство изведнъж се увеличи с около 4 000 души и надвиши броят на българите според официалното преброяване на населението от 2011 година! И не на последно място, не беше ясно кой трябваше да финансира предизборната кампания на участниците в изборния процес.

В крайна сметка, всичко това още повече изостри, вместо да смегчи етническите проблеми в Сърбия. Внимателният анализ на процесите в унгарското, бошняшкото, албанското, словашкото, хърватското, русинското и други малцинства показват, че и сред тях се развиват същите културни, социално-икономически и демографски процеси както и в българското малцинство.

Общото кратно е, че всички малцинства загубиха доверието си в националните съвети и надеждата за институционално и справедливо решаване на проблемите касаещи живота им в Сърбия. Много от принадлежащите към националните малцинства, както впрочем и много сърби, си купуват еднопосочен билет и напускат страната.

Странно е, че нито една международна организация не изпрати наблюдатели да наблюдават изборите. Дали международната общност се отнесе с пълно доверие към държавата или не е заинтересирана за положението на малцинствата в Сърбия?

На този общ фон, и на фона на общата апатия, се проведоха и изборите, ако изобщо можем да ги наречем така, за Национален съвет на българското малцинство. Случи се нещо като имитация на избори с предизвестен край. Или по-точно, активно мероприятие на спец-службите проведено точно по учебник, с асистенцията на трите избирателни листи пряко контролирани и направлявани от политическата централа на управляващата Прогресивна партия в Белград.

Разковничето беше изтеглянето на листата „Съединение на българите в Сърбия“ предвождана от председателя на Общинската скубщина в Цариброд Зоран Гюров и подкрепена от кмета Владица Димитров – и двамата членове на Прогресивната партия. Заедно с тях бяха изтеглени и кандидатите от Демократичната партия на българите на Небойша Иванов, която иначе е в коалиция с управляващата партия в общинския парламент.

Този асиметричен ход, проитвно на всички очаквания, предреши изборите в полза на досегашният председател на Националния съвет Владимир Захариев и неговата листа „Това сме ние – природно движение“.  Оказа се, че Захариев всъщност беше скритият коз на Белград и това си пролича на празника на Босилеград на 21 септември, когато върхът на управляващата партия в лицето на Председателя на Изпълнителният съвет на управляващата Прогресивна партия Дарко Глишич, заедно с офицерския кор и църковни великодостойници на Сръбската православна църква застанаха зад него. Дори и Шабан Шаулич на предизборния концерт в Босилеград на 26 октомври не забрави да припомни, че идва по поръчка на Глишич, да агитира „за най-добрия кмет в историята на Босилеград“?!

Третата листа „Да върнем достойнството на народа“ на Стефан Костов изигра ролята на асистент който осигури необходимата демократична плуралистична форма, без която изборите нямаше да могат да се проведат и в крайна сметка –  легитимира победата на Захариев. „Достойнството“ не му стигна дори за едно честно оттегляне от изборите което можеше поне временно да пообърка сметките на Белград.

Въпреки фамозният чл. 7А от Закона за Националните съвети на малцинствата, според който председател на Национален съвет на малцинствата не може да бъде член на управляващите органи на партии каквито са председател, председателство, изпълнителен орган и пр., на изборните листи се намериха кметовете на Босилеград и Цариброд и лидерите на местните съвети на управляващата партия!? Законът пак беше претълкуван в тяхна полза в смисъл, че те могат да се кандидатират и да участват в изборите, но не могат да бъдат председатели на Националния съвет! Никой не се осмели да постави логическият въпрос, а дали в такъв случай не са измамени гласоподавателите които са гласували за кандидат който не може да бъде председател на Националния съвет?

Кметът на Цариброд Владица Димитров заедно с председателя на Общинската скупщина Зоран Гюров, бяха създали и дори публично агитираха за листата „Съединение на българите в Сърбия“, и дори „критикуваха“ досегашният председател на Националният съвет Владимир Захариев, и то, забележете, не за за каквото и да е, а за „две копчета“ на ризата и за чорлавата му прическа!  За всичко друго, нито дума. Пък и какво друго могат да кажат когато са от едно котило – членове и последователи на Прогресивната партия чиято програма е написана още 1881 година от Стоян Новакович. Какви малцинствени права, какви европейски принципи и ценности! Маските паднаха, когато царибродският кмет изведнъж се обърна за 180 градуса, изтегли листата и застана рамо до рамо със Захариев!?

Моралът в политиката е относително нещо. Но ходът на Димитров по-скоро приличаше на изпълнение на партийна директива и даже на военна заповед. В сконфузените си обяснения по РТВ Цариброд той говореше, че това било направено в името на „единството“ на малцинството, като не пропусна да спомене опасността от „сепаратистите“ и „агресивната намеса на българската дипломация“?!

Наистина е смешно да се говори за „единство“ при положение, че в бъдещия Национален съвет от Цариброд ще има само 3-ма от общо 19 члена на Националния съвет. И за опасност от от институционален „сепаратизъм“!? Всъщност, Владица Димитров говореше това, което Вучич никак не можеше да каже на Радев по време на българското европредседателство и активната европейска политика на Западните Балкани. „Агресивното“ настояване на българската дипломация в Белград, София и Брюксел за вътрешни демократични промени и решаване на проблемите на българското малцинство, може да е необичайно за Белград който е свикнал с българското мълчание, но то е задължително за една европейска държава – да се грижи за своите малцинства в чужбина, сред които има и не малко български граждани. Не че тази политика е застрахована от грешки и не се нуждае от коренно преосмисляне. Но не може да се отрече, че е искрена и добронамерена. За разлика от тази на Прогресивната партия която се опитва да запуши устата на автентичните български представители и типично по сръбски – да се опита да влезне в ЕС през задната врата. Без да решава проблемите на малцинствата и без да изпълнява европейските критерии за човешките права.

Както и да е, изборната шоу-програма приключи. След всичко, остава горчивият въпрос: Има ли смисъл в сръбската паранормална действителност още да се ходи на избори? Защото Захариев можеше да бъде назначен от Белград за Председател на Националния съвет или за каквото си иска и никой няма нищо да забележи. Хората които познават проблемите на малцинството и се посветиха да направят нещо полезно и цивилизовано, бяха изритани извън институциите, без възможност да се изкажат и без шанс да поемат отговорност за решаване на наболелите проблеми.

Всички говорят за нерегулярности, но никой не дръзва да ги оспорва.

Защото хората трябва да мислят и за сигурността си, в атмосферата в която арестите и даже убийствата (спомнете си Оливер Иванович!) са част от съвременният сръбски политически пейзаж.

Измислянето и набеждаването на етнически врагове които застрашават териториалната цялост на Сърбия, е идеален начин за изместване на фокуса на вниманието на обществото от истинските проблеми които днес застрашават Сърбия.

Нямало Национални съвети на малцинствата! Защо ли са ни? Какво от това че има закони за малцинствата, когато няма изпълнителна власт която да ги приложи на практика. Националните съвети нямат, и никога не имали такава власт. Така че не малцинствата, а по-скоро Сърбия има нужда от Националните съвети – да ги показва пред света като важни органи чрез които „малцинствата се ползват с автономия“?!

И докато сръбските политици махат с фалшивите национални съвети, Сърбия остана без най-важната институция върху която почиват основите на всяка държава – Парламента. Той отдавна се е превърнал в риалити-шоу. Остана и без други работещи държавни органи и институции, без образование, здравеопазване, социална защита, без правосъдие и сигурност. С министри които пеят по кръчмите и на приемите, политици които се нуждаят от психиатрична експертиза, финансови, семейни, подземни и какви ли не още афери. Държавните институции днес са пълни с хора които, ако не бяха на власт –  щяха да са шофьори, келнери, плочкаджии, бояджии, или щяха да се мотаят около крайградските кръчми и магистралите. По същото време от летищата излитат най-добрите и най-образованите младежи с намерението да не се върнат никога вече.

Трябваше да се вдигне малко пушек около изборите за да не се вижда  всичко това.

А поуките? Забога, та те отдавна са казани. Сръбските политически партии и техните марионетки в Босилеград и Цариброд няма как да решат житейските проблеми на българите в Сърбия в условия на една симулирана демокрация. Истинска демокраця има само когато е призната и за оная мисъл с която не сте съгласни.

Иван Николов

За кукловодите и куклите на конци

Белградският официоз „Политика“ от 1 октомври излезе с обширна статия под заглавие „Българският консул срещу председателя на българският съвет“.

В статията кмета на Босилеград и председател на Националния съвет на българското малцинство Владимир Захариев, обвинява Генералния консул на Р България Едвин Сугарев, че иска да го смени от поста председател на Националния съвет на Българското малцинство. И то затова, че се е противопоставил в центъра на Босилеград да бъде поставена паметна плоча с имената на жертвите от Босилеградския погром от 15-16 май 1917г., която „представяла сръбският войник като престъпник“, и добавя, че „не позволява да му командват чужди дипломати“, че е попречил да се повдигне паметник който представя „сърбите като престъпници“, и продължава с небивалици достойни за пейката пред селска кръчма, но не и за централен белградски ежедневник: „гледайки през историята, Сърбия не ни е искала, ние сме й дадени“?

С това Захариев публично си призна, че лично той стои зад отнемането на паметните плочи на жертвите от Босилеградският погром и че всичките му изговори с някакви несъществуващи закони и препращане на преписката за паметната плоча в Министерството на труда и социалната политика – са само заблуждаващи ходове с които се опитва да прехвърли проблема от болната върху здравата глава.

С това лъсна фалшивият образ на човека който до вчера призоваваше „майка България“ и „Бате Бойко“ да го защитава от сръбската полиция в скандала с бензиностанцията и в знак на благодарности мъкнеше изстинали зелници и квасено мляко във Военно-медицинска академия.

Сегашният му образ е много по-истински – играе ролята на супер-сръбски патриот който юнашки брани Сърбия от „чуждите дипломати“ и „честа на сръбският войник“ в лицето на Коста Милованович Печанац, който, на 15-16 май 1917 година прониква на територията на Царство България, опожарява Босилеград и околните села и убива 34 невинни старци, жени и деца. Поставянето на паметна плоча на невинните жертви, според неговите разбирания, може да накърни „войнишката чест“ на брата сърбина Коста Милованович Печанац и неговите четници които са клали старците в Горна и Долна Любата за да грабят и да се гаврят със снахите и дъщерите им докато техните синове воюват на фронта!?

На такъв „патриотизъм“ не издържа дори и президента Вучич – и той се разпореди отнетата паметна плоча незабавно да бъде върната. Но за Захариев и това няма значение – вече четвърти месец отказва да даде разрешение за поставянето й в центъра на Босилеград. При това има наглостта да се перчи и срещу българските дипломатическо-конзуларни представители в Сърбия.

Само да не си мислите, че това е негова приумица?

Във въпросната статия в „Политика“ в каре е поместено становището на Министерството на държавната управа и местната самоуправа на Р Сърбия, че дипломатическо-конзуларните представители „много добре знаят какво им е мандата“. Посланието е повече от ясно – „чуждите дипломати“ да не се месят докато Захариев в Босилеградско унищожава всичко по пътя си – даже много по-жестоко от двудневното мародерстване на „честният сръбски войник“ Коста Милованович Печанац. Само за незапознатите: в това министерство обитава и един държавен секретар, личен приятел на Захариев, Иван Бошняк.

С такива послания Захариев влезе в кампания за избори за тнр. Национален съвет на българското национално малцинство в Р Сърбия. Даже се закани, че ще „одере“ противниците си на тия избори, които даже са част от управляващата партия на президента Вучич? Само че на 21 септември, председателят на Изпълнителният съвет на управляващата Сръбска прогресивна партия Дарко Глишич, подмина офиса на собствената си партия в Босилеград и отиде при Захариев! От своя страна, Захариев символично връчи ключа на Босилеград на Глишич и то в присътвието на сръбски офицерски кор и на владиката Пахомий!

В тая блудкава предизборна каша, освен държавата Сърбия, основно са забъркани сръбските националистически партии на които местните българи малолумно се надяват! Българските малцинствени партии са изхвърлени от играта с последните изменения на Закона за националните съвети на националните малцинства. То няма и смисъл от участие, щом резултатите ще ни ги спуска отгоре лично г-н Глишич с асистенцията на БИА и владиката Пахомий.

Преди година вицепремиерът на България Валери Симеонов заяви в Цариброд, че България е снела доверието си от Захариев.

Да снемеш доверието си от една кукла на конци е само половин знамето. Втората половина е да имаш умението и куража да стигнеш до самите кукловоди.

Иван Николов

Накъде ни пързаля Мая Гойкович?

Сръбската парламентарна делегация начело с председателката на Скупщината Мая Гойкович, беше на посещение в България по покана на председателката на Народното събрание Цвета Караянчева.

Българските медии доста пестеливо отразиха тази среща, но все пак разбрахме, че основните теми са били европейската интеграция на Сърбия и поетите (и все още неизпълнени!) ангажименти към българското малцинство. За тия ангажименти продължавам да съм отчаян песимист.

По-оздачаващото е, че Мая Гойкович обяви, че догодина ще се чества 140 години от установяването на дипломатическите отношения между България и Сърбия!?

Много е странно, че г-жа Гойкович, пък и не само тя, се натиска по всяка цена да се отбележи 140 години от установяването на дипломатическите отношения с България!? Имаше такива опити и по повод 133-та и по повод 135-та годишнина. Още по-странно е наивното, почти детско мълчание от страна на българските политици и дипломати по този въпрос. Изглежда те не проумяват, че смисълът на това честване е по заобиколен път България да признае прекъснатият исторически континуитет на Сърбия, да подправи историческата истина, да заличи или да прередактира със задна дата повечето от събитията на територията на бивша Югославия, довели до изчезването на Сръбската държава в продължение на 86 години.

Днес на тази територия съществуват седем независими, суверенни, самостоятелни държави с които България е установила дипломатически отношения. Понастоящем България де юре не е признала само държавата Сърбия, обявила своята независимост през 2006 година! С оглед на това, че България е членка на ЕС, признаването на Сърбия едва ли може да стане без съгласуване с другите европейски държави и особено без съседните на Сърбия държави. Това е съвсем естествено, защото, ако България беше признала през 2006г. Сърбия, признаването на Косово през 2008г. щеше да бъде невъзможно. Никой от съседите де юре не е признал Сърбия след разпада на федерацията. Почти всички съседни държави имат неуредени териториални претенции към днешна Сърбия, включително и България. Колкото и да искаме да си затворим очите, или да си забием главата в пясъка пред този щекотлив проблем, той продължава да тлее не само в научно-историческото, но и в публичното пространство.

Сърбия, от една страна, не иска (или безкрайно протака) да изпълни поетите ангажименти към българското малцинство в Западните покрайнини, а от друга, чрез честването на 140 години от установяването на дипломатическите отношения с България, иска по заобиколен начин да изнуди де юре признаване на Сърбия, като по този начин накара България да се откаже от най-силния си коз за решаване на проблемите на българите в Западните покрайнини и дори да стане говорител на Сърбия в ЕС. Докато България държи този коз в ръцете си, дотам ще е и надеждата за българите в Западните покрайнини.

За капацитета на някои български политици и дипломати, не искам да говоря, но съм убеден, че всеки студент първокурсник по история, е наясно, че през изтеклите 140 години Сърбия не е била самостоятелна, суверенна и независима държава. Тя губи държавноста си на 1 декември 1918 година след обявеното създаване на Кралството на сърбите, хърватите и словенците и си я възстановява едва на 5 юни 2006г. след излизането на Черна гора от последното югославско държавно формирование – Държавната общност Сърбия и Черна гора. Както и да го смяташ, няма как през 2019г. да начислиш 140 години дипломатически отношения между Сърбия и България.

Проблемът се намира на друго място.

Догодина се навършват 100 години от окупацията на Западните покрайнини от страна на Сърбо-Хърватско-Словенска държава по силата на Чл. 27 от Ньойския договор. Сърбия тогава е заличена от политическата карта на света, не съществува като субект на международното право по Версайската система от договори и не може да черпи самостоятелни права от тях.

По силата на Чл. 27, 36 и 37 от Ньойския договор носител на права и задължения е съответно Сръбско-Хърватско-Словенската държава и България. Като страна по Договора, по силата на Чл. 36, България признава, както това са сторили Съюзните и сдружени сили, Сръбско-Хърватско-Словенската държава, създадена на 1 декември 1918 година, като единствена държава на западната граница, а не Сърбия, която престава да съществува!

На фона на така очертаните факти и действащата правна уредба, определящи статута на Западните покрайнини и правата на граничещите с тях държави, остава само отворен въпрос за безотговорната външна политика, провеждана от всички български правителства през последните 28 години, по отношение на бивши и настоящи съюзници и в частност по отношение на Сърбия, която възкръсна през 2006 г. и за втори път, за по малко от век, съвсем незаконно и без никакво основание в международните договори, реокупира Западните покрайнини след заличаването на субекта на международното право, комуто бе предоставена тази българска земя по силата на международен договор.

За разлика от повечето български политици, Мая Гойкович като юрист и адвокат много добре си знае, че Сърбия по международното право не е, и не може да бъде правоприемник на българските територии окупирани по силата на Ньойския договор от Сърбо-Хърватско-Словенската държава. Знаят го и другите сръбски държавници и политици и затова разчитат на мекошавото „суперевропейско“ поведение на българските политици които наивно продължават да плуват в уюта на „поетите ангажименти по отношение на българското малцинство“ от сръбска страна и европейските стандарти за правата на малцинствата.

Мая Гойкович, по убеждение е последовател на сръбската националистическа десница и има съвсем други политически и дипломатически възгледи. Тя няма как да не знае какво представлява за българският народ стогодишнината от Ньойския договор и бърза да го изпревари с честване на 140 години от установяването на дипломатически отношения когато, хванати за ръчички, пред отрупаните маси, българските и сръбските дипломати най-накрая ще празнуват! Въпреки че няма абсолютно никакви причини за радост и празненство.
Каквито ангажименти и да поеме, и каквото и да обещае, Сърбия няма да го изпълни поради простата причина, че никой няма да строи дом върху чужд имот. Но ако може да си набере без проблеми ябълки от чуждия двор – защо да не? В момента става дума точно за това – никакви инвестиции и безмилостна експлоатация на природните ресурси в Западните покрайнини. Когато стане дума за човешки права – веднага се вади парцалената кукла наречена Национален съвет на българското национално малцинство чрез който то се било ползвало с правото на „автономия“?! На Косово и на Войводина им бе отнета политическата автономия, но българското, барабар с македонското малцинство в Сърбия били имали право на „автономия“ по въпросите за образование, медии, култура и официална употреба на българският език и писмо?

Демографските и социалните резултати опровергават твърденията и на сръбските и на българските политици и дипломати.

Западните покрайнини продължават да са горещ картоф в сръбско-българските отношения, който те не могат да преглътнат. А нашето положение никак не се вписва в блудкавите изказвания след срещите на високо равнище за „добросъседски отношения“, „мост на сътрудничество“ и втръсналите се вече безсмислици от типа на „икономическо развитие на района“, „изграждане на пътна инфраструктура“, „изучаване на български език“, „превеждане на учебници“и т.н.

Истинският показател за сръбско-българските отношения са Паметната костница в двора на Техническо училище „Никола Тесла“ в Сурдулица, Международните конференции за „зверствата“ на българската армия в Първата световна война и отказа да се постави паметна плоча на жертвите от Босилеградският погром. Безотговорното разхвърляне с ангажименти и обещания – също е показателно за ония които могат да го проумеят.

Иван Николов

Слово за историческото „нищо“

Вече два дни се опитвам да осмисля „историческата реч“ на президента Вучич на Газивода и в Косовска Митровица, да открия някаква светлина в тунела и надежда за бъдещето. С огорчение осъзнавам, че тази реч, както и много пъти досега, всъщност беше лишена от смисъл и съдържание, изстрел в нищото, „риалити шоу“ от нищоговорене и нищоправене с цел приспиване на масите, консумиране на власт и разтягане на мандати. Наивно чакане на някакви нови международни отношения в които Европа и САЩ ще се разпаднат и слезнат от световната сцена. Тогава с хляб и сол ще посрещаме руснаците и китайците които ще прогонят албанците там някъде от другата страна на планината Проклетия и така ще постигнем митологичните завети на още по митологичният „цар“(!?) Лазар и Косово (без албанци?) отново ще стане част от Сърбия! Днешното „таканаречено“ независимо Косово, признато от повече от половината държави в света, ще изчезне като лош сън!?

Вместо това беззъбо дъвчене и разтягане на локуми, очаквах да чуя какви са резултатите от дълготрайните преговори между Белград и Прищина, какво е отношението към миналото, каква е бъдещата политика на Белград по отношение на Косово, как може да се постигне помирение между сърби и албанци и каква е европейската перспектива на  Сърбия и Косово.  Световните лидери вече си казаха думата: „Подялба на Косово“, „Размяна на територии“ и „разграничения с албанците“ –  не се приемат. „Трябва да се помирите, да се разберете и да се научите да живеете заедно“ – казват те. От гледна точка на съвременните европейски принципи и ценности, те са прави, всички други решения неминуемо водят до нови войни и кръвопролития и в крайна сметка, до никакви резултати. Но това изисква държавници и политици от друг формат, например нещо като Митеран и Кол. Разбирателството, помирението, съжителството, преосмисляне на миналото – не е по силите на сегашните сръбски и косовски управници.

От всичкото това нищоговорене на Вучич, разбрах само едно: няма, и вероятно в следващите няколко десетилетия, няма и да има никакво решение за Косово. Идеята даже не е как да се намери решение, а как проблема да се остави в наследство на бъдещите поколения! Дотогава сърбите на Косово нека да потърпят, да напреднат икономически и да вярват на държавата „майка“, че тя никога няма да ги изостави! Един вид да замръзнат във времето под управлението на една корумпирана и некомпетентна власт каквато е нямало в по-новата история на Сърбия.

„Милошевич беше велик сръбски лидер, имаше най-добри намерения, но резултатите бяха много лоши. Не защото той не желаеше, а защото тия желания бяха нереалистични и защото подценихме и занемарихме тежненията на другите народи“ – каза президентът Вучич.

Да чуеш от устата на президента, че Милошевич е бил „велик сръбски лидер“, това всъщност означава да оправдаеш войната в Хърватска, Вуковар, Босна, Сребреница, етническото прочистване на Косово, и да си признаеш, че не само оправдаваш, но и следваш същата пагубна политика която ни доведе в международна изолация и пълен разпад на държавата. Това ли е „величието“ на Милошевич? От тук нататък, каквато и да каже Вучич, то  няма да има никаква стойност и никой нищо няма да му повярва вече. Поне ония които мислят с главите си и които няма да се пуснат по течението на буйните медийни потоци в които се героизира неговото безплодно турне на Косово и подгряват емоциите и страховете на хората.

Редакторката на Европейският отдел на Дойче Веле, Аделхайд Фалке пише: „Очакваше се историческа реч, спекулираше се, че ще се обяви, че нещата ще тръгнат в посока на помирение, нармализиране и мирно съжителство, но нищо не се случи от това“, казва тя и добавя: „след една седмица политическа надежда, дойде уйкенд за хладно изтрезняване… Планираното продължение на диалога на двамата президенти се провали в петък, а историческата реч в Митровица повтаряше старите позиции. Вместо нова посока, Вучич продължи по старата, с тежки думи: няма признаване на Косово, няма корекция на границите“.

Да, никак не е лесно да признаеш историческото поражение, че Косово е загубено за Сърбия, а вероятно и за сърбите на Косово. Но не е честно това да го прикриваш под „величието“ на Милошевич, с подклаждане на омраза към съседите и към малцинствата в Сърбия, с подкрепа на Додик и сатанизиране на опозицията и медиите в Сърбия. Защото национализмът има тази особеност, че един път създаден, той вече не може да се унищожи или изостави: или му служиш докрай или ставаш негова жертва.

Всеки един зрял народ, след като претърпи тежко военно поражение, си прави изводи, преосмисля миналото, признава си грешките и започва да се развива на нови основи. Вижте Германия. От една поразена и напълно разорена във Втората световна воюна, тя заклеймява хитлеризма, преосмисля грешките си, тръгва по нов път и за по-малко от половин век отново става световна и европейска сила.

Вместо това, лидерите на Косово и Сърбия продължават с националистическата риторика и се окопават в окопите от Първата световна война. Надеждата в европейското посредничене на Федерика Могерини също помръква с оглед на предстоящите европейски избори през пролетта. Какво ще се случи след тях, никой не знае.

А през това време, единствената мечта на 60%% на младите в Сърбия е да избягат в чужбина. Защото не вярват, че Сърбия може да се реформира в що-годе нормална държава. Не искат да си губят времето в Сърбия. Те повече вярват на здравият си разум, а не на медиите, не се интересуват от политика, не вярват на политиците и  не ги интересува Косово.

Един млад сръбски специалист така постави въпроса. „Какви ценности ние трябва да споделяме в Сърбия? Социалната пропаст между бедни и богати? Демагогията на властта? Сивата икономика? Плагиатите на министрите? Гробищата? Границите? Териториите? Манастирите? Контейнерите? Утопиите? Свободата на медиите? Равноправието? Справедливостта? Приличният живот? Всички ценности са разорени, унищожени, стъпкани или превърнати в привилегии.  Да избягаш, това означава, че не искаш да се превърнеш в нищо, и да запазиш поне малко самоуважение и достойнство“.

Докато чета тия горчиви и страшни думи, измъчвам се с въпроса, какво ни очаква нас? През паметта ми минават километрични ленти от всякакви срещи и разговори на които сме обсъждали проблемите на българите в Западните покрайнини. Спирам се на последната кръгла маса за медиите на българското малцинство организирана от БТА и Сдружение „ГЛАС“ в Босилеград. Г-жа Драгана Сотировска, журналистка на РТС, неформална пиарка на кмета Захариев и началник на Нишката областна управа, не е българка и не знае български език, но пък е председател на комисията по информиране към Националния съвет на българското малцинство!? След повече от два часа стойностни разисквания за проблемите на българите в Сърбия, тя взе думата и в лицето на българския посланик, постави въпрос за положението на „сръбското малцинство“ в България!? За миг осъзнах, че всичко казано дотогава, бе обезсмислено. Щом като търси „сръбско малцинство“ в България, ясно е, че и ние в нейните очи сме „сърби“  и всичко казано за образование, медии на български език, култура, официална употреба на български език и писмо и пр. – всичко това не се брои!

Докато довършвам този текст, слушам по радиото поредната нескопосана лъжа на председателката на сръбската скупщина Мая Гойкович, която на срещата с председателката на Народното събрание Цвета Караянчева в София е заявила, че: „…в момента се решават проблемите с образованието, медиите и вероизповеданието на майчин език“!?

По всичко личи, че според нея, най-потърпевшите са само „сърбо-шопите“ върху българските територии които си бяха набелязали още Гарашанин, крал Милан в Сръбско-българската война 1885г. и Пашич на Парижката конференция 1919г.

Днешното време е спряло някъде там, преди стотина и повече години.

Иван Николов

За „дрането“ на покорните добичета

Чета във вестник „Визия“, че кмета и председател на Националния съвет на българите в (не)оставка Владимир Захариев бил заявил пред РТВ „Цариброд“, че или всички българи в Сърбия ще гласуваме за една единствена (неговата?) бюлетина или той ще ни „одере“ на изборите?!

Едва ли е могъл да бъде по-искрен.

За него, ние вече две десетилетия сме кротко стадо, което той кара на избори, на паша, чифтосва, дои, дере и изобщо, прави си с нас каквото си иска. С щедрата помощ на едни високопоставени националистически вълци облечени в европейски кожи разпоредени по всички етажи на властта: прокурори, съдии, държавни секретари, министри, че даже и по-нагоре.

Благодарение на тяхната къде мълчалива, къде гласна подкрепа, той се издигна над закона и хич пет пари си не дава, че Закона за националните съвети на Националните малцинства не позволява кметове да се кандидатират на изборите за Национален съвет – „Това ще видим дали ще е така“ – казва той!

Значи, нищо не се знае!? Въпреки че закона е гласуван в Скубщината, публикуван е в държавен вестник и Републиканската избирателна комисия вече работи по него, според Захариев, още нищо не се знае – я се приложи, я не? Впрочем, кой може да каже кога за последен път е приложен закона към него или пък той да е приложил някакъв закон?

Свикнал е законите да се съобразяват с него, а не той да се съобразява с тях. Спомняте ли си предишните парламентарни избори, на които неговата кандидадтура за депутат в Скупщината на Сърбия, бе скрепена с три хиляди фалшиви подписа и никой не го подведе под никаква отговорност? Да не говорим за криминалните му изпълнения с приватизацията на бензиностанцията и редица други закононарушения за които никой не му поиска никаква отговорност.

Той (е, не само той!) очевидно разчита още дълго да ни води към „светлото бъдеще“. Иначе, щеше да си подаде оставка, или щяха да му я поискат на последното заседание на Националният съвет съгласно чл. 7а, ал. 4 от Закона за Националните съвети на националните малцинства:

„Председател на националния съвет и член на изпълнителният орган не може да бъде член на ръководните органи на политическата партия каквито са председател, президиум, изпълнителен съвет и пр.

Председател на националния съвет и член на изпълнителният орган не може да бъде избрано или поставено лице в държавен орган, покрайнински орган или орган на местното самоуправлеине което в рамките на своите правомощия решава по въпроси които се отнасят за работата на националните съвети.

С избирането или назначаването по ал. 1. и 2. от този член, престава мандата на председателя на националния съвет или членството в изпълнителният орган.

Преставането на мандата на председателя на националния съвет, или членството в изпълнителния орган на националния съвет, националния съвет констатира на първото следващо заседание след получаване на известие по ал. 3 от този член.“

Според този закон, на последното заседание на Националния съвет, просто трябваше да бъде констатирано, че неговият мандат е престанал, а националният съвет – разпуснат поне един месец преди изборите за да не бъде злоупотребяван с предизборни цели и всички участници на изборите да имат еднакви стартни позиции. Нито той, нито другите членове, нито журналистите, не повдигнаха този въпрос, поне да обсъдят закона или да се произнесат по него.  Окуражен от това, той вече си точи ножа, пак да ни „дере“ на изборите?

И най-лошите и несправедливи закони са по-добри от беззаконието и неравпоставеността на гражданите пред тях.

Какъв е смисълът от демокрацията, изборите и изобщо от участието в общественият и политически живот, ако не сме еднакви пред закона? И ако не носим политическа отговорност за дадените пред гражданите и неизпълнени обещания? Нали законите които уреждат взаимотношенията между хората и институциите са това, което ни отличава от животинският свят, от стадото което той вече две десетилетия безмилостно „дере“ и не носи никаква законова и политическа отговорност за това?

Политикът който „дере“ своите избиратели и политически съперници, трябва да продължи да бди за прилагането на законите в една толкова деликатна област каквато е образованието на български език, информирането, културата и официалната употреба на българският език и писмо! Една негова учителка така казва: „когато беше ученик, най-много мразеше образованието, сега той ли ще решава за образование, медии, култура и български език“?

Образованието и до днес не му се удава. Но „дрането“ на покорните добичета му върви.

Иван Николов

За „любовта“ към чиниите и териториите

Спомняте ли си думите на президента Александър Вучич казани на 23 юни т.г. в Цариброд: „Ние, сърбите, обичаме българите, искрено казвам, че при нас няма нито един сърбин, който не обича българите“? Каза още, че сръбската държава по никакъв начин няма да толерира езика на омразата и действия които водят до прояви от такъв характер.

За ония които, макар и бегло, познават сръбско-българските отношения, това можеше да предизвика само горчива иронична усмивка.

Сръбската „любов“ към българите не може да се скрие. Вече десетилетия наред, сръбският печат редовно излива любовта си към българските територии, културно-историческите паметници, музиката, фолклора, етнографията и какво ли не още.

На 23 август, белградското издание „Телеграф“ излезе с обширна статия според която „шопското“ население около Кюстендил, Самоков и Искърското дефиле в България, както и това в Кратово, Враня, Ниш и Пирот, „открай време“ се считало за „сръбско племе“, имало собствено национално самосъзнание, различавало се от българите и говорело на „призренско-тимошки диалект на сръбският език“!? С цялата си манипулативност в статията се спекулира, че даже българите мразели шопите които през 1836 поискали да се присъединят към Сърбия!? И накрая се твърди, че шопската салата си била „чисто сръбска“ и произхождала от Босилеградско!?

Няколко дена по късно, същото издание публикува друга статия „Да питаме българите къде се намира откраднатият сервиз за хранене на крал Петър“ изпълнена с омраза към България, в която българите се определят като крадци на кралското имущество. В статията има обидни квалификации от типа – „мръсната българска ръка, окупаторските войски, окупаторският печат…“. В текста се казва, че „през 1916 година българските окупационни войски са откраднали в сандъци „дизайнерския сребърен сервиз за хранене на крал Петър Караджорджевич“, който по онова време е струвал над 100 000 франка. „Всички тези предмети, които навремето са били собственост на сръбският кралски двор, днес принадлежат на българската държава“.  На края, авторът иска от България да им върне „откраднатият“ сервиз.

Това не е нищо ново за сръбският печат. Нова е само последната дата. Датата, която за кой ли пореден път показва, че сръбските журналисти са замръзнали във времето и все още оперират с пропагандните клишета от времето на Първата световна война. Извадени от времевия контекст и сложени в днешните рамки, техните писания няма как да се прочетат освен като обиден говор на омразата и неоснователни претенции към българската история и култура. „Чисто сръбската“ шопска салата от чисто българският град Босилеград е „бисерът“ на статията, с която авторът ни засмива и удивлява с великосръбските си комплекси.

Да си искаш чиниите, лъжиците и вилиците на сръбският крал Петър, при положение, че си окупирал изконни български територии към които един век провеждаш чисто колониална политика, наистина е върхът на безобразието. Безобразие, което просто плаче за остър и съкрушителен отговор от българска страна.

Иван Николов

Сръбско-албанските неуредени сметки

Две десетилетия след бомбардировките, пак почнахме да си лягаме и да ставаме с телевизионни емисии за прекрояване на граници, корекции, размяна на територии и тем подобни. Това невероятно напомня за 90-те години от миналия век и разпадането на Югославия. Даже някои от участниците са си същите. Няма никакво значение дали това е разумно и дали изобщо е възможно или не е. Големите исторически нещастия се случват именно поради липсата на разум и наивната надежда, че това не е възможно. Засега облъчването на аудиторията е успешно. Това, което беше немислимо преди два месеца, сега не слиза от екраните.

Нека да си припомним някои ключови моменти.

Преди две години американският конгресмен Рорабахер, написа на сръбският президент Томислав Николич писмо за размяна на територии в Южна Сърбия за Северно Косово. Същото предлагаше и бившият британски посланик в бивша Югославия сър Айвор Робъртс, според когото това бил единствен начин за трайно омиротворяване на Балканите.

Друг бивш британски дипломат Тимоти Лес в списанието „Foreign Affairs“ написа, че западната политика за национално помирение и създаване на мултиетнически държави на Балканите се е провалила и само промяната на границите със създаване на Велика Албания, Хърватска и Сърбия – могат да предотвратят нови войни на Балканите.

На същото мнение е и бившият агент на френските тайни служби Пйер-Анри Бинел както и някогашният ръководител на ЦИА за Балканите Стивен Майер.

И албанският академик Реджеп Чося навремето предупреждаваше, че Прешевската долина трябва да се размени за Северно Косово, за да се стабилизират отношенията между Косово и Сърбия. Сръбският писател и президент на Югославия Добрица Чосич още през 90-те години се застъпваше за подялба на Косово.

И по рано се чуваха идеи за размяна на територии на Балканите като начин за решаване на етническите проблеми и предотвратяване на военните конфликти. Преди пет години за това говореше координатора на Пакта за стабилност на югоизточна Европа Ерхард Бусек. Бившият македонски премиер Любчо Георгиевски в автобиографичната си книга твърди, че е обсъждал размяната на територии между Македония, Албания и Косово с убитият сръбски президент Зоран Джинджич.

Така е било в миналото, така е и днес. Някога непримиримите врагове Вучич и Тачи сега проявяват учудващо разбирателство и заедно търсят международна подкрепа за корекция на границите, размяна на териториите или каквото вече там трябва да се случи.

Напоследък тази идея често се коментира в публичното пространство, което е неестествено и заради факта, че някои балкански страни вече са членки на ЕС, а другите се стремят да станат такива, за което едно от условията е да се зачитат съществуващите граници, добросъседството и регионалното сътрудничество. Един от принципите на ЕС е не да се променят границите, а да се създават предпоставки за съвместен живот в мултиетнически вместо в моноетнически общности. Животът в Европейския съюз обезсмисля границите.

Само че всички си знаем, че така прокламираните европейски цели остро се разминават с Балканската действителност. Многото спорни въпроси от създаването до разпадането на Югославия, и до днес не са решени и няма надежда да се решат скоро. Просто защото е сбъркана концепцията – вместо демократизация на държавите и решаване на реалните житейски проблеми на хората, те се мобилизират под мотото „отечеството зове“ за решаване на „националния въпрос“. Твърдеше се, че след независимостта на Косово е приключил процеса на разпадането на бивша Югославия. Сега пак, за кой ли пореден път, на едро се калкулира с прекрояване на границите на Балканите. И се броят плюсовете и минусите кой какво ще спечели и загуби ако се осъществи сръбско-албанската сделка.

Проблемът е, че старите държавнически концепции за етнически чисти държави върху определени исторически и етнически територии, са по-силни от съвременните демократични концепции за създаване на граждански държави където гражданите да имат еднакви права и възможности без оглед на тяхната национална, религиозна и друга принадлежност. Няма как да е другояче при това историческо наследство и образователните системи които продължават да възпитават и обучават войници и офицери, а не висококултурни, мирни и толерантни граждани. Идентичността в Сърбия се гради чрез противопоставяне и оспорване на чуждата идентичност, а не с утвърждаване на своята.

Косовският и сръбският президент Хашим Тачи и Александър Вучич засега искат само да придобиват нови територии, но не и да отстъпват от своите. Вучич иска да присъедини сръбските общини в Северно Косово, но не и да даде Прешево, Буяновац и Медведжа. Тачи също иска да присъедини Прешево, Буяновац и Медведжа, но да не отстъпи нищо от Северно Косово. Според някои анализатори, това вече е утвърждаване на пазарлъка с предвидим край.

От друга страна, ако вече албанците и сърбите не могат и не искат да живеят заедно, какво друго им остава? И кой може да ги спре? Сърбия загуби много територии затова, че не поиска на време да се разграничи с албанците. Това щеше да спре тяхната демографска инвазия към сръбските територии. Макар че не иска да го каже, Вучич много ясно си дава сметка, че ако албанците от Прешевската долина бъдат оставени спокойно да се размножават със сегашната динамика, те скоро ще залеят не само Враня, но и други села и градове в Южна Сърбия. Както го правеха и на Косово. И затова бърза да се презастрахова с „разграничение“ от тях. Независимо от опасенията, че заиграването с границите може да отприщи и други потискани досега стремежи за прекрояване на границите в Македония, Босна и дори в самата Сърбия. Опасенията са основателни, но и затварянето на очите пред етническите проблеми не води наникъде. Те ще продължат да тлеят и рано или късно, ще пламнат.

Международните авторитети от Европа и САЩ като че ли започнаха да „омекват“ – все по-често се изпускат с двусмислени изявления и не е изключено един ден да се примирят и  съобразят с фактическото състояние на терена. Както се примириха и съобразиха с волята на югославските народи да се разделят. Впрочем, какво друго биха могли да направят?

Засега медиите на Косово и Сърбия успешно курдисват общественото мнение. В публичното пространство от най-високо ниво се налагат понятията като „разграничение“, корекции на границите“, „размяна на територии“ и пр. и хората свикват с това. Никой не говори за съжителство, демократични принципи, общоевропейски ценности, мир и толеранция. От тук натататък, пътят към изненадите е отворен.

И докато Белград иска да присъедини сръбските малцинства на Косово и в Босна, на малцинствата в Сърбия им предлагат избори за Национални съвети!? По всичко личи, че тия избори пак ще се проведат под строг контрол на държавата, от подбрани хора и с крайно орязани правомощия. Тия Национални съвети и досега служеха само за да легитимират Сърбия пред света като демократична и толерантна към малцинствата държава. Или по-точно, да излъжат европейските държавници колко са толерантни и колко им е добре на малцинствата! На практика, Националните съвети нито представляват, нито пък имат правомощия и механизми с които да решават наболелите етнически проблеми в Сърбия. Нито пък Белград очаква това от тях. Няма и как да е другояче в едно общество в което на другите и различните се гледа подозрително – като на потенциални врагове които пречат за решаването на сръбският национален въпрос  и  създаването на етнически чиста, еднонационална държава върху завоюваните в началото на миналия век чужди територии.

Всичко ще стане много по-ясно след срещата между Тачи и Вучич на 7 септември в Брюксел и предизвестено на 9 септември обръщение на Вучич към сърбите на Косово.

После  Вучич ще отпътува в Москва за да се изплаче на рамото на своя стар приятел Путин и да иска неговата подкрепа. А той, Путин, първо ще мисли каква полза може да извади за себе си. Ако се създаде прецедент с корекции на граници или размяна на тритории, дали той може да се приложи в руско-украинските отношения?

Следващите месеци ще разберем дали бурята между Косово и Сърбия временно ще стихне или ще се разрази още по-силно. В зависимост от това, всички други малцинства в Сърбия и региона ще трябва да си сверяваме часовниците.

Иван Николов

Подводните камъни на изборите за Национален съвет на българското малцинство

Сръбското Министерство за държавно управление и местно самоуправление обяви, че на 4 ноември 2018г. в Р Сърбия ще се проведат изборите за 19-те регистрирани Национални съвети на националните малцинства. По закон тия съвети са опълномощени да участват в решаването или самостоятелно да решават в областите на образованието, информирането, културата и официалната употреба на езиците и писмата на националните малцинства.

На тия избори, принадлежащите към националните малцинства, включително и българското, непосредствено гласуват за членове на Националните съвети, но само ако са се регистрирали в отделен избирателен списък по местоживеене с подписване на специална декларация, в която да декларират личните си данни, националната си принадлежност и желанието да участват на избори за Национални съвети.

Нека да оставим настрана всичките си резерви към самата институция Национален съвет на националните малцинства и всичките си резерви към тнр. отделни избирателни списъци за националните малцинства.

Ще се фокусираме върху „Напътствието за провеждане на непосредствени избори за членовете на Националните съвети на националните малцинства“, публикувано в „Службени гласник РС“, број 57/18 и оставените вратички за манипулиране на изборите през които, за трети пореден път, въпреки всички досегашни провали и неуспехи, злоупотребявайки държавната власт, отново могат да се промъкнат старите членове на Националния съвет на българското малцинство.

Органите за провеждането на изборите са Републиканската избирателна комисия (РИК) и избирателните комисии по места. РИК опълномощава свой член или заместник член за Координатор, който провежда действията свързани с организацията и подготовката на изборите. За даване на техническа помощ в организацията на изборите, РИК образува работни тела по общините. Тия работни тела се стараят за уреждане на избирателните секции, организират обучението на избирателните комисии, приемат избирателните материали от Координатора, предават избирателните материали преди гласуването, приемат избирателните материали от избирателните комисии след гласуването и пак ги предават на Координатора.

Работните тела са съставени от членове, назначени по предложение на началника на общинското управление от лицата които са на постоянна работа в общинското управление. Предимство имат лицата с юридическо образование и опит в провеждане на избори. В състава на работното тяло служебно влиза и началника на общинското управление.

В закона е казано, че в работните тела равноправно трябва да бъдат представени половете, но не и партиите, сдруженията или инициативните граждански комитети които се кандидатират на изборите! Следователно, участниците в изборите нямат контрол върху начина на провеждането на изборите и не участват в преброяването и верификацията на резултатите от гласуването!

Същото е и с представителите на избирателните комисии по места. Те се назначават пак по предложение на началника на общинското управление, и са съставени от председател, зам.председател и техните заместници и то от лица, които са на държавна работа. Предимството е пак на страната на лицата регистрирани в отделните избирателни списъци, лицата с висше образование и опит в провеждането на изборите. И тук законодателят настоява за равноправна застъпеност на половете, но не и на самите участници в изборите!

Следователно, кандидатите на изборите нямат свои представители в работните тела и избирателните комисии по места, не подписват протоколите от преброяването на гласовете и не верифицират резултатите от гласуването. Те имат право на наблюдатели върху начина на протичането на изборите по избирателните секции, но правомощията на наблюдателите са от друг тип.

Нека да опростим нещата до едно чисто практическо ниво.

Сегашният председател на Националния съвет на българското малцинство Владимир Захариев е и кмет на община Босилеград. Като кмет, той е назначил своя близък съпартиец Миодраг Якимов за началник на общинското управление. От своя страна, г-н Якимов освен че служебно влиза в работното тяло, той назначава и другите членовете на работното тяло, но и членовете на избирателните комисии по места, както вече споменахме, от чиновниците на държавна работа. Записването и изписването в отделния избирателен списък също е в правомощията на общинското управление. Следователно, възможностите за манипулация на изборите за Национален съвет на българското малцинство в полза на кандидатите които контролират общинското управление и във вреда на опозицията са неограничени!

Благодарение на тия несъвършенства на законодателните решения, благосклонния поглед на държавата и общоизвестните, широко разпространени практики за злоупотреби с държавна власт, се крие и тайната на „успеха“ на всички досегашни избори, тайната на „любовта на народеца“ към своите потисници и нарушаването на правата българското малцинство. С всички произлизащи от това катастрофални последствия за самото малцинство, българо-сръбските отношения и преговорите за членството на Сърбия в ЕС.

Въпреки че сръбските управници не пропускат нито една възможност гордо да покажат Националните съвети на малцинствата на чуждите държавници и брюкселските чиновници, като органи чрез които малцинствата осъществявали правото си на автономия! Правят го и пред българските си колеги. На на практика с тях си измиват ръцете и прехвърлят отговорността си за всички проблеми на българите върху самите българите – имат си Национален съвет, да се оправят сами! Ако не искат, никой не им е виновен. Само че тоя Национален съвет, освен че е избран недемократично от строго подбрани „свръхпатриотични партии“ и контролирани личности, на практика няма нито законодателна, нито изпълнителна власт. Може да играе известна консултативна роля. Но и това не го прави.

Демокрацията никъде по света не е най-съвършена, но демокрацията в Сърбия като че ли е специално е приспособена по мярката на „супер-партиотичните“ сили и несменяемите на изборите досегашни управници. Както каза един наш сънародник, Националния съвет на българското малцинство е нещо като ялова крава – много яде, на вид добре изглежда, но няма никаква полза от него.

Иван Николов

Дали Иван Драгана Миланов и Ивана Бояна Миланов са сърби, българи или джендъри?

На срещата на двамата президенти Александар Вучич и Румен Радев, на 22 юни 2018 г. в Цариброд, представителите на българското национално малцинство, покрай другите, поставиха и въпроса за правилно записване на женските, но и мъжките фамилни имена в сръбските граждански регистри, според българските езикови и правописни стандарти. Тогава, на пресконференцията след срещата, сръбският президент каза, че той „…чак сега се замислил, че се пише Мария Шарапова, а не Мария Шарапов“.

По следите на този въпрос, Министерството за държавно управление и местно самоуправление с писмо от 7 юли т.г. е поискало мнение от Министерството на труда, заетостта, борческите и социалните въпроси, първо, „дали това искане не противоречи на разпоредбите на чл. 344, 345 и 348 от Семейния кодекс на Р. Сърбия“, и второ, „дали фамилията на детето или съпрузите, принадлежащи към българското национално малцинство, която се записва съгласно правилата на сръбския език и кирилично писмо, може да се определи в мъжка или женска форма, имайки предвид разпоредбите на Семейния кодекс, с които се урежда определянето на личното име (дали фамилията на невястата, която е взела фамилията на младоженеца в мъжка форма, напр. Иванов, може да се запише в женска форма, т.е. Иванова, съгласно правилата на сръбски език и писмо)“.

Явно сръбските министерства, както и президентът, чак сега са се замислили над този „сложен казус“ и са поискали експертно мнение от Филологическия факултет на Белградския университет, дали записването на фамилията на детето, родителите и съпрузите в женски и мъжки род отговаря на българските езикови и правописни правила, и дали фамилията на съпрузите, записани в мъжка форма (съпругата е взела фамилията Иванов), може да се запише според българския език като Иванова.

Становището на Филологическия факултет на Белградският университет е, че сегашното записване на фамилиите на децата, родителите и съпрузите в мъжка и женска форма на принадлежащите към българското национално малцинство е според стандартите на сръбският език и писмо, и че не отговаря на традиционалните български езикови стандарти. По-ясно от това не може  да бъде.

Според становището, подписано от министър Зоран Джорджевич, съгласно чл. 17, ал. 1 от Закона за гражданския регистър „Личното име на детето, родителя, съпруга и починалия се записва на сръбски език с кирилично писмо, а принадлежащите към националните малцинства имат право да запишат лично име според езика и правописа на принадлежащите към националните малцинства, което не изключва паралелно записване на личното име и на сръбски език, с кирилично писмо“.

Според това тълкуване, фамилията на детето или фамилията на съпрузите, които при сключването на брак приемат или придават към своята фамилия фамилията на другия съпруг, освен записването според правилата на сръбският език и правопис, се записват в гражданския регистър и според езиковите и правописни правила на националните малцинства. Ако, според езиковите и правописни правила на националното малцинство, така приетата или придадена фамилия се различава в изговора и писането от приетата или придадена фамилия, фамилията се записва във формата, която е определена с тези езикови и правописни правила, без оглед на това, че се различава от фамилията, по която се определя, или фамилията, която се приема или придава.

След това мъчително юридическо увъртане, се стига до крайното становище, че това не противоречи на чл. 344, ал. 2 и чл. 348 от Семейния кодекс и чл. 17 ал. 1 от Закона за гражданския регистър, записването на фамилията на детето и съпрузите (женска и мъжка форма) в гражданския регистър, съгласно езиковите и правописни правила на българският език и писмо, под условие ако е направено и паралелно записване на сръбски език!?

Следователно, тълкуването стига до решението, че женските фамилни имена могат да се записват и на български език (Иванова), под условие, че са записани на сръбски език (Иванов), което означава – записване и на двата езика!?

Съгласно това соломоновско решение, Министерството за държавно управление и местно самоуправление е отправило писмо до Общинските управи по места, с което се иска паралелно записване на имената и фамилиите, според езиковите и правописни правила и на двата езика, а „ако те се различават“, тогава се взема името записано на малцинствения език!?

То се вижда отдалеч, че се различават, иначе проблемът нямаше да съществува. И не се отнася само за женските имена и фамилии. И мъжките имена на принадлежащите към българското национално малцинство в Сърбия не се записват според българската именна система (напр. сега, според сръбските езикови и правописни правила, в гражданските регистри се пише Иван Драгана Миланов, а не както си е българското Иван Драганов Миланов). Ако този нещастен Иван го напишем на сръбски език в една падежна форма като Ивана Драгана Миланов, съвсем ще се объркате дали става дума за мъж или жена.

Според сегашното становище на Министерството на държавно управление и местно самоуправление, българите в Сърбия фактически ще бъдат записвани с по две имена и фамилии –  на български и на сръбски език!? На кой език ще се издават актовете за раждане, кои имена ще бъдат записани в тях, и въз основа на тия актове за раждане, какви имена ще фигурират в документите им за самоличност, на кой език ще са самите документи за самоличност? – това са все въпроси без отговори.

Най-вероятно ще продължи досегашният „възродителен процес“, в който, зад гъстата мрежа от членове, параграфи и точки, се провежда стогодишната практика на сърбизиране на българските лични и фамилни имена. Поне до следващата българо-сръбска президентска среща.

Интересно е как ще се проведе паралелното записване на личните и фамилни имена на сръбски и унгарски, или на сръбски и албански език? Нали същото становище би трябвало да се отнася и за тях.

Това полуюридическо и полуполитикантско шикалкавене и увъртане показва само, че в Сърбия, дори и по времето на отварянето на 24 преговорна глава за членството в ЕС, все още няма нито законова база, нито политическа воля да се реши най-лесният за решаване от всички други проблеми на българското малцинство в Сърбия.

Иван Николов

Чудовищата на демокрацията

В социалните мрежи често прехвръкват искра за това, че нашият самозабравил се кмет посред бял ден кара някаква стара войнишка джипка без табелки в центъра на Босилеград, а пътните полицаи извръщат глава на друга страна, уж че не го виждат. В интерес на истината, това с джипката е най-малкото от всички други нарушения за които прокуратурата и правосъдието години наред си затварят очите. Но иначе зорко бдят ако някой го погледне накриво или през зъби му подхвърли някоя по-нелицеприятна истина. Тогава той се обажда тамкъдетотрябва, идва кметската полиция и нещастният човечец отива право в областния затвор във Враня.

Няма милост. Няма милост даже и за тия които на предишните избори бяха готови глави да режат само за да го изберат на власт. Той ги забрави още на другия ден. И се самоиздигна не само над тях, но и над държавата и закона.  Забрави, че е избран от „народеца“ и си внуши, че е избран от Бог! И държавата не смее да го пипне.

Но иначе държавата няма милост ако не сте си вързали колана в някоя забутана уличка, ако е прегоряла някоя лампичка или шарките на гумите на колата ви са поизтъркани или сте направили някое друго дребно нарушение. Ще си платите според цялата строгост на закона.

По правило, нашите управници презират закона. Законите вече не обслужват хората. Те ги потискат в името на управляващата каста. Органите на МВР, прокуратурата и правосъдието, това го приемат за нещо съвсем естествено и нормално. Пък и накъде ще мърдат, политиците са тези които ги назначават и уволняват от работа. Как го правят, те си знаят. Но е факт. И си затварят очите за да не изхвръкнат от работа. Дето казват, никой не е по-голям от хляба.

Затварят си очите и когато политиците фалшифицират изборите. Затварят си очите и когато продават и унищожават държавна собственост. Затварят си очите и когато се месят в работата на правосъдието. Затварят си очите и когато се месят в работата на частния бизнес. Затварят си очите и когато се нарушават правата гарантирани с Конституцията и законите на страната. Но добре играят ролята на „сърби“ и зорко бдят дали около КИЦ-а няма някакво българско знаме за да докладват в полицията, че е застрашена териториалната цялост на Сърбия! На същата тази Сърбия която те немилостиво крадат, компрометират и застрашават под маската на суперсръбски патриоти.

Така се създаде една каста която се издигна над закона, и превърна собствената си воля в неписани закони и правила. Според тия закони съдбата на някакъв си там обикновен човечец, послушен данъкоплатец и гласоподавател, няма никакво значение. Спомяте ли си оня резил с Боян Радованович от Ново село при Куршумлия, който заради едно нерегистрирано реморке с което е карал сено за кравите си от планината, бе осъден на глоба от половин милион динара и 40 дена затвор и трябваше да си продаде добитъка и да заведе майка си в старчески дом за да може да си излежи наказанието?!

Така е за съжаление в Сърбия днес.

Демокрацията се изроди и доведе чудовища на власт пред които обикновеният гражданин, суверена, трепери от страх. Суверенът не смее по демократичен път да си оттегли доверието от управляващите, защото Боже мой, ще го обвинят, че е предал богоизбраните политици, Косовският завет, сръбството, православието, Русия… И ще го стигне клетвата на „цар“ (?) Лазар и анатемата на всякакви извратени и потънали във всякакви земни грехове владици и попове.

Гласоподавателя, суверена, вече няма сила да изрази собствената си позиция. Или не дай Боже, да поиска отговорност  от управниците които плаща за да го обслужват. Те вече са си присвоили властта и искат гражданите да ги обслужват, да ги слушат и да ги боготворят.

Изборите им служат само за да легитимират властта на чудовищата които бавно изяждат поданиците си.

Иван Николов