Иван Николов

Иван Николов е роден 1959г. в с. Ресен, Босилеградско. Изявен поет, писател и общественик. Председател на българският Културно-информационен център в Босилеград. Главен и отговорен редактор на списание “Бюлетин”. Автор на четири стихосбирки и на книгата “Българите в Югославия – последните Версайски заточеници”. Написал е няколко стотин статии за проблемите на българите в Сърбия. Носител на четири награди за поезия и литература, обществена дейност и за принос за опазване на националната идентичност и спазване на правата и интересите на българите в Сърбия. Член кореспондент на Българската академия на науките и изкуствата, член е на Македонският научен институт и на Световният парламент на българите. Носител на наградата „Европейски гражданин за 2016“

Съболезнование за Максим Минчев

Отиде си Максим Минчев, Генерален директор на БТА. За тия които го познавахме, отиде си един велик човек и българин който милееше за всички българи в чужбина и особено за българите в Западните покрайнини.

Чрез организираните от него Световни срещи на българските медии, се запознахме с колегите които носят в сърцето си българският дух и слово независимо къде се намират по света, но и с постиженията и проблемите на българските общности по света. Обсъждахме не само тях, но и съвременна България, единствената мечта, надежда и опора на всички българи по света. И бяхме заедно, независимо от разстоянията които ни разделят.

БТА на Максим Минчев и Световните срещи на българските медии бяха една трибуните от която трагичната истина за българите в Западните покрайнини, след десетилетия затишие отново тръгна по света. Максим Минчев винаги беше съпричастен с нашата болка и винаги, с повод и без повод, редовно идваше при нас. Ще го запомним само с добро.

КИЦ „Босилеград” изразява съболезнование  на семейството и близките на Максим Минчев.

Ден на народните будители в дните на изкушения

Епидемичната обстановка и мерките за защита от КОВИД-19 ни попречиха да отбележим Деня на народните будители по начина по който си бяхме утвърдили през изтеклите две десетилетия – с богата културна програма заедно с партньорите от Столична община, съграждани и гости от България.

По повод Деня на народните будители в КИЦ „Босилеград” през годините гостуваха известни български културни дейци, а босилеградчани имаха не само възможността да си припомнят и да почетат паметта към българските будители, но и да се докоснат до магията на българската култура и изкуство.

Опитвахме се максимално да доближим до душите и сърцата на хората идеалите на нашите будители, изкуството което ни връща към корените и ни прави по-благородни и духовно по-извисени. И не само това. Правехме го заедно с нашите сънародници от България и по този начин заздравяхме връзките със сънародниците си в отечеството които ставаха все по-съпричастни към нашата кауза. Мисия тежка и отговорна в условията на едно уморено от тоталитарните рефлекси общество, което не понася великите идеи за свобода, равенство и демокрация. И което все още предпочита послушните, мълчаливите и посредствените пред свободолюбивите бунтовници които се стремят към образование и просвета. Вероятно защото ги е страх, че просвещението може да ни направи свободни.

За характера на едно общество най-добре говори отношението му към поетите, писателите, журналистите и публицистите – ония които подпадат под категорията будители. Нито един тиранин не е спечелил битка срещу тях, независимо от цената.

Нека и днес да си припомним.1 ноември е Ден на народните будители – официален общобългарски празник, ознаменуващ делото на българските просветители, книжовници, революционери и свети будители на възраждащия се национален дух, стремеж към образование и книжовност.

Духовното просвещение на българския народ дава тласък на националноосвободително движение по българските земи.

В освободена от османско владичество България както интелигенцията, така и масовият човек съзнават подвига на възрожденските писатели и от стремеж; само тогава животът е съдържателен и смислен, когато е обзет от идеализъм, когато душите и сърцата трептят за хубавото, националното, идеалното, а това е вложено в образите и творенията на всички ония наши дейци, които будиха нашия народ в дните на неговото робство, които го водиха към просвета и национална свобода през епохата на възраждането и които му създадоха вечни културни ценности през неговия свободен живот… Министерството на народното просвещение определя деня 1 ноември, деня на св. Йоан Рилски за празник на българските будители, за празник, да го наречем, на големите българи, чрез който празник, уреден планомерно и системно, да се обединяват всички усилия в това направление, като тоя ден се превърне в култ на българския народен гений: отдавайки почит към паметта на народните будители, към ония, които като самоотвержени воини, водеха българския народ в миналото към просвета, към свобода, към култура, да вдъхновим младежта чрез техните светли образи към народни и културни идеали.

През 1945 г. честването на празника е отменено от комунистическия режим. Забраната е част от системно налаганата в обществото пропаганда и цензура, характерни за целия период на тоталитарно управление на България.

С този акт комунистическата власт се опитва да омаловажи значимостта на будителите и техния принос за развитието на културата и историята в България. Въпреки това традицията остава запазена в паметта на българския народ.

След дълго прекъсване, със Закона за допълнение на Кодекса на труда, приет от 36 Народно събрание, на 28 октомври 1992 г., се възобновява традицията на празника. Първи ноември официално е обявен за Ден на народните будители и неприсъствен ден за всички учебни заведения в страната. Идеята за възстановяването му е на професор Петър Константинов, председател на Общонародното сдружение „Мати Болгария“. От 2002 г. се изпълнява ритуал по издигане на националното знаме пред парадния вход на Президентската администрация и извършване на тържествена смяна на караула.

По повод отбелязването на Деня на народните будители през 2018г., Президентът Румен Радев казва: Будителят не е интелектуалец по европейски образец. Това е българска духовна категория. За да си будител, интелектуалният авторитет не стига. Трябва да имаш добавена стойност от доблест, кураж и посветеност. Будителите са

революционери, които създали атмосферата и довели българския дух до решимостта да поведе борба за държавен суверенитет. Много градове и села искат да отдадат заслужената признателност към народните будители не само като кръщават улици, читалища и училища на тяхно име.

Всепризнат патрон на българското будителство е свети Йоан Рилски, почитан като небесен покровител на българския народ и държава, който в народната памет е образец за себеотдаване, безсребърничество, любов към ближния и Отечеството и към когото народната обич и уважение остава жива през вековете на османско владичество. Почитани са и много други будители, които народът канонизира като светци в своята историческа памет.

Три години след подписване на Ньойския договор българското общество изпитва остра нужда от духовни стимули и ги намира в наследството от идеи на най-мъдрите българи.

През 1922г.  Стоян Омарчевскиминистър на народното просвещение в правителството на Стамболийски по инициативата на група интелектуалци внася предложение в Министерския съвет за определянето на 1 ноември за Ден на българските народни будители.

На 28 юли 1922 г. Министерството на народното просвещение излиза с окръжно с което 1 ноември е определен за „празник на българските будители, ден за отдаване на почит към паметта на големите българи, далечни и близки строители на съвременна България“. На 31 октомври 1922 г. излиза постановление на Министерския съвет за обявяване на празника. На 13 декември същата година 19 Обикновено Народно събрание приема Закон за допълнение Закона за празниците и неделната почивка. Цар Борис III подписва закона за въвеждането на Деня на народните будители на 3 февруари 1923 г. и издава Прокламация:

„Нека Денят на св. Йоан Рилски да се превърне в Ден на народните будители, в празник на големите българи, за да събуди у младите здрав смисъл за съществуването и интерес към дейците на миналото ни.“

По повод обявяване празника за общонационален министър Стоян Омарчевски казва: „…първата наша грижа е да обърнем погледа на нашата младеж към всичко ценно и светло от нашето минало и да я приобщим към това минало, за да почерпи тя от него бодрост и упование, сила и импулс към дейност и творчество. Нашата младеж трябва да знае, че животът само тогава е ценен, когато е вдъхновен от идейност,

мисионерите на културата, морала и свободата. Едни будят с таланта си, други с пример. Едни пишат книги и играят на театралната сцена, а други пишат история и носят достойно своята роля на сцената на живота”.

Честит празник на Народните будители!

КИЦ „Босилеград”

Вирусът на тоталитаризма

Бяхме свикнали да си мислим, че благодарение на технично-технологичния напредък и компютрите сме достигнали някакво свръхцивилизационно равнище и че никой нищо не ни може. В това самозабравяне, пропуснахме да се замислим за своята деструктивна природа, която застрашава не само всички живи същества и бъдещето на планетата, но накрая и самите нас.

По ирония на съдбата, един вирус, както неведнъж в историята, реши да забави човечеството по пътя на тнр. „прогрес” и да отложи самоунищожението му. Коронавируса засега е нашия най-голям враг и нашата имунна система не може да го разпознае и да се справи с него. Вирусите имат свойството да симулират и да копират здравите клетки и така се вмъкват в организма и го атакуват. Още повече, блокират здравите клетки да не могат да активират имунната система.

По същия начин, вирусът на тоталитаризма сериозно застрашава организма на обществото и особено имунната му система – парламентаризма, правосъдието, пазарната икономика, свободата на словото, здравеопазването, образованието и пр. Тоталитарния вирус симулира някакви паралелни, уж „нормални” институции които приспиват обществото до момента, до който той ще се почувства достатъчно силен и ще тръгне в унищожителни акции – войни, грабежи, изтребления, прогонства и пр.

Този феномен е описан от Хана Арендт на примера с нацистите в Германия които, след като премахват Райхстага, централизират властта, волята на фюрера се превръща в абсолютен закон, а злото започва да се разпространява в Европа и по света – следва война, Холокауста и почти глобално унищожение на световната икономика.

Въпреки това, до Втората световна война нацистка Германия се счита за „икономическо чудо”. Хитлер се смята за умен и успешен държавник който успешно преодолява кризата и много народи си пожелават точно такива водачи, които да „оправят” нещата и у тях. Те скоро наводняват европейския континент, но знаем как приключи всичко това.

Пардон, у нас не е приключило. Който иска да се замисли ще открие, че настоящето е идентично с миналото, а понякога го и превъзхожда с бруталността си. Ние мечтаем не за свобода, а за водач който да ни плаща сметките за парно и ток, пък ако ще, нека да си упражнява и правото на първата брачна нощ.

В нашия случай, тоталитарния вирус премина от симулираща в агресивна фаза. Имунната система вече ни е разорена и вирусът се е вкопчил в гърлото ни. Температурата вече е толкова висока, че застрашава виталните функции на обществото. Ваксина няма. Оцелелите тук-таме кръвни зрънца безуспешно се опитваме да се групираме и да го атакуваме горе високо под короната и в горните дихателни пътища. Той обаче е пуснал пипалата си сред нас, изолирал ни е, и не само ни е затворил в непроветрените и задушни домове, но за всеки случай ни е сложил и превръзки на устата. Имаме право само да гледаме и слушаме телевизора от който някакви странни същества с превръзки фъфлят неразбираеми неща. Обществото ни е устроено по модела на казарма от отворен тип. Страхът от среща и контакт със себеподобните, постепенно ни превръща в самотни, изплашени и беззащитни същества докато Великия вирусоносител непрекъснато ни държи под око.

През това кошмарно време ние бълнуваме всякакви небивалици и ако някога все пак оцелеем и дойдем на себе си, ще се почувстваме толкова слаби и изтощени, че ще ни трябват години докато отново се изправим на крака.

Иван Николов

8 септември ще бъде (ли) май?

От 2006 година насам, в следобедните часове на 8 септември, бях свикнал Димитър Димитров да ми носи снимки от поредното честване на „Деня на освобождението на Босилеград от българската фашистка окупация”. Събитие, на което пет-шестима тнр. „ветерани” от „Съюза на бойците на народноосвободителните войни”, полагаха кошничка с пластмасови цветя и и държаха речи с антибългарски послания пред чешмата, която кмета преди петнайсетина години им беше построил с общински пари за тази цел, в строгия център на града, на три крачки от паметника на Левски.

Сами по себе си, и чешмата и честването в непосредствена близост до паметника на Левски поругават символа на българската свобода, и заедно с другите гафове на кмета Владимир Захариев, не само го превърнаха в „персона нон грата” в България, но и леко обтегнаха българо-сръбските отношения.

Тази година, за наша приятна изненада, останахме без тема.

„Ветераните” не се появиха на 8 септември. Не се появиха и на 9 септември. За първи път от Втората световна война, в Босилеград не прозвучаха изтърканите от дългогодишна употреба яростни речи за „българските фашистки окупатори” и за „героизма” на Титовите партизани.

Догадки много. Може да им омръзнало на хората да им се „влачат” снимките по социалните мрежи и просто да са „забравили” и да са си отишли на пазар в Кюстендил. Може и да ги е „досрамяло” от укорите на българските дипломати в Белград и Ниш. Все пак, някои от „ветераните” имат българско гражданство, карат български коли и децата им учат и живеят в България. Може и да са се „разкаяли” което все още ми се вижда малко вероятно, ама знае ли човек.

Както и да е, като за начало не е лошо.

Трябва да поощрим кметската власт и Националния съвет на Българското малцинство да направят още няколко стъпки, за да подобрят отношенията си с България и евентуално някога отново да спечелят нейното уважение. Защото Босилеград загуби страшно много от антибългарските изцепки на кметската власт. И не заради КИЦ-а, ДСБ и „ГЛАС” както неведнъж се е изказвал кмета и неговия заместник, а за няколко съвсем конкретни неща.

Първо, обидното отбелязване на тнр. „8 септември – Ден на освобождението на Босилеград от българската фашистка окупация” – нещо, което няма да търпи никоя уважаваща себе си държава, особено пък членка на Европейския съюз.

Второ, отказа на кмета да разреши поставянето и впоследствие „арестуването” по негова заповед на паметните плочи на жертвите на Босилеградския погром и отказ да посрещне българската вицепрезидентка г-жа Илияна Йотова дошла по този повод в Босилеград на 15 май 2017г. И затова няма как да е виновен КИЦ-а, защото това го направиха лично кмета и владиката Пахомий на среща в кметската канцелария пред българските дипломатически представители – Генералния консул на Р България г-н Едвин Сугарев и първи секретар на българското Посолство в Белград г-н Юлиян Китипов.

Трето, принуждаването на българските инвеститори Валентин Златков от Кюстендил и Марин Радевски от Троян да напуснат Босилеград. Това, че модерните фабрики които те впоследствие построиха в Кюстендил и Вранска баня, а не в Босилеград, е благодарение и единствено на кмета на Босилеград.

Мога да изброявам и още, но ще спра дотук.

Без да съм говорител на Външно министество на Р България, бих искал да препоръчам на босилеградските управници най-накрая да преосмислят поведението си и от привърженици на комунизма и на великосръбския национализъм, да понаучат нещичко за ценностите които са неразделна част от европейския начин на живот: – човешко достойнство, свобода, демокрация, равенство, върховенство на закона и права на човека. В крайна сметка, това е светът в който искат да живеят техните деца.

След „забравянето” за 8 септември (надявам се да завинаги), нека да помислят дали да не възстановят името на Гимназията, да променят името на Основното училище „Георги Димитров”, имената на главните улици „Маршал Тито” и „Георги Димитров”, да премахнат „антифашистките” плочи в Долна Любата и Горно Тлъмино. Това нищо няма да им струва, а значително може да подобри позицията на Босилеград в България.

На следващия етап могат да разрешат поставянето на паметните плочи на жертвите на Босилеградския погром като цивилизован акт на отдаване на почит на жертвите от войните и стартиране на процес на помирение между двата народа – сръбският и българският. После да дадат шанс на българският бизнес, на туризма и здравата околна среда, а не на нарко-картелите които идват да изпират мръсните си пари във ВЕЦ-ове и мини които застрашават здравето и живота на босилеградските жители.

Има и още. Препоръчвам им да прочетат за домашно „Платформата за защита на правата на българското малцинство в Сърбия” която на 15 юли 2013г. в Ниш подписаха Националния съвт на българското малцинство и петнайсетина НПО-та и малцинствени партии.  В нея е казано почти всичко което трябва да се направи в интерес на българското малцинство, в интерес на българо-сръбските отношения и в интерес на членството на Сърбия в ЕС.

Също така, би било добре за Босилеград и за босилеградските управници да престанат да пишат своите неграмотни доноси срещу КИЦ-а в София. Не че това нас ни притеснява, а защото по тоя начин излагат и себе си и Босилеград в очите на официална България, защото и след тия писма, и след всеки разговор на тая тема, навсякъде ги посрещат с присмех и презрение.

Както и да ни клепат в София и в Белград, българските държавни институции, Европейския парламент и Европейската комисия отдавна се произнесоха в полза на КИЦ и „ГЛАС” и колкото и да блъскат на тая врата, тя няма скоро да им се отвори.

Иван Николов

Празнични размисли

Днес е национален празник – 6 септември – Ден на Съединението. По-точно на Съединението на Източна Румелия с Княжество България. Нашите сънародници в България наистина има за какво да празнуват и ние се присъединяваме към техния празник.

Въпреки че някои от тях, за разлика от българите извън България, не осъзнават значението на това което имат.

Другите, които един век безпомощно протягат ръце към майка България с риск жестоко да ги пернат през тях, все още нямат повод за празнуване.

Защото нали знаете как „братята сърби” посрещат Съединението – с обявяване на Сръбско-българската война от 1885. Даже по-лошо и от Турция, която въпреки правата й над Източна Румелия дадени с Берлинския договор, все пак се въздържа да навлезе с армията си в областта.

След Освобождението Съединението е най-голямата военна и дипломатическа победа в историята на България, постигната със собствени сили, напук на интересите и нежеланието на Великите сили и на Балканските съседи, които и до днес са единствени в намерението да не допуснат Съединението ни.

От днешна гледна точка можем да си тълкуваме колко много звезди е трябвало да тръгнат по една траектория за да се случи Съединението. Но тогава то се е случило въпреки съпротивата от Изток и Запад и то само благодарение на волята, мъжеството и единството на българския народ, интелигенцията, княз Батенберг и армията.

След Съединението, като че ли започва епохата на нашето разединение. Доктрината на разделението, привнесена отвън и десетилетия отглеждана от вътре, ни кара все повече да се вторачваме в това което ни разделя, вместо в това което ни обединява. На фона на оглушителните крясъци между русофили и русофоби, на комунисти и антикомунисти, на про и анти, посланията за единство като че ли стават все по-патетични и банални.

Само че дереджето до което ни докара разделението, отново поражда необходимостта от Съединение  изпълнено с друго съдържание – различни мнения свързани с мисълта за демократична и модерна България, уютен дом за всички българи в България и закрилница на българите по света.

Съединението на Княжество България и Източна Румелия, е пример, че можем да постигнем всичко около което се обединим. Ако сме могли тогава, значи можем и сега. Днеска може да имаме друг дневен ред.

Но необходимостта от (съ)единение е по-належаща от всякога. Въпреки партийните крамоли, въпреки чуждите интереси, въпреки енергийните и финансовите потоци, въпреки Москва, въпреки Вашингтон, въпреки Брюксел  – ние имаме нужда от единство не просто да оцелеем, а за да заживеем достойно.

Иван Николов

Съзнанието което съсипа битието ни

В неделя, погледът ми напразно търси някой случаен минувач в центъра на Босилеград. Отнякъде ме сполитат цитати на Имануел Кант който в „Критика на чистия разум” твърди, че „съзнанието на хората определя  тяхното битие”, и Карл Маркс, който твърди точно обратното, че „не съзнанието на хората определя тяхното битие, а напротив, тяхното обществено битие определя тяхното съзнание”.

Расъждавайки върху същността на спора, в спомените ми се появява образа на майка ми, която, без да беше чувала за Кант и Маркс, простичко обясняваше житейските несгоди с думите, „дете, всичко ни е от акъл”.

Давам си сметка, колко е била права.

Сегашната социално-икономическа и демографска катастрофа на Босилеград се дължи именно на тази, съзнателно отглеждана и възпитавана по времето на самоуправителния социализъм, колективна глупост и морална поквара.

Когато социалистическата система се срина под собствената си тежест, нейните възпитаници не само не бяха способни да се вземат в ръце и да се погрижат за себе си и за обществото, а продължиха да разсъждават с прийомите от миналото и да обикалят с канчетата около общинския казан.

На местните избори през 2004 година, когато улиците на Босилеград все още бяха пълни с хора, на листата на Демократичния съюз на българите от 31 кандидати за общински съветници, 17 бяхме с висше и високо образование. Загубихме катастрофално от сегашните управляващи които на листата нямаха нито един висшист.

В ценностната система на средностатистическият босилеградчанин, пощальоните които им носеха пенсиите, горските които им разрешаваха да крадат в селската мера, магазинерите които им даваха вересия, контрабандистите на границата, „поверениците” на БИА и пр., бяха предпочитани пред учителите, поетите, журналистите, историците, инженерите, селскостопанските специалисти, икономистите, юристите и пр. Още тогава разбрах, че югокомунизма трайно е увредил съзнанието ни и че това съзнание само след едно поколение окончателно ще съсипе и битието ни.

От друга страна, въпреки мащабната културно-просветна и обществена дейност която развивахме в КИЦ-а, благодарение на която децата всяка година отиваха на море, а младите отиваха да следват в България на държавна поръчка, въпреки масовото придобиване на българско гражданство благодарение на което получаваха нов шанс за живот, модернизирането на возния парк, въпреки медицинската помощ и богатите културни програми – босилеградчани от избори на избори, преизбираха управлението което систематично опустошаваше общината и караше собствените им деца да бягат, за да не се върнат никога вече.

Сръбските патриоти (от български произход), продължаваха да ни оплюват и да водят война срещу КИЦ-а и България. КИЦ-а беше мишената върху която те се упражняваха в супер-сръбски патриотизъм и печелеха политически дивиденти и бонуси в Белград. Водеха акция след акция за компрометиране и закриване на КИЦ-а и само благодарение на това, че имаше и свестни хора които ни подаваха изпреварващи информации, можехме да разиграваме успешни спасителни ходове.

През тия две десетилетия бях свидетел на такива морални падения от които се погнусих от дън душа. Хора, които багодарение на КИЦ-а изкараха висшето си образование в България, или дължат живота си на животоспасяващите операции които им уреждахме на софийските клиники, после с чиста съвест подписваха и изпращаха подписки в държавните институции в София с които искаха закриването на КИЦ-а! Тия подписки още на другия ден се връщаха на бюрото ми, и само аз знаех що за хора са съгражданите с които всеки ден се срещах и които понякога влизаха при мен, сякаш нищо не е било.

След две десетилетия игра на котка и мишка със сръбските служби и продажният кмет, КИЦ-а все пак оцеля. Босилеград, за съжаление, не можа. Не защото не можеше да бъде спасен, а защото самите босилеградчани го предадоха в ръцете на най-големия си враг – зловещите останки от някогашната УДБ-а и консервативният великосръбски национализъм.

След разпадането на Югославия, се разпадна и икономиката в Босилеград и остави хората без работа. Имаше не малко шансове икономиката да се трансформира и отново да се изправи на крака, градчето да се модернизира и да живне, а малкото преостанали жители да си изкарват препитанието у дома вместо да го търсят на строителните площадки в България и Западна Европа.

С малко повече разум и добра воля, границата от наше проклятие, можеше да се превърне в средство за устойчиво развитие. От време на време в Босилеград идваха инвеститори привлечени от празните хали и работната ръка и искаха да приватизират.

Скоро се убедих, че няма да им позволят. Не само защото пренареждането на капитала можеше да освободи хората от феодалната зависимост от кмета, а и защото можеше да застраши целите на великосръбската завоевателска политика – етническото прочистване на района.

Пред тази цел, падаха всички наши мечти и блянове, за някои от които все още съжалявам.

По това време положихме не малко усилия за популяризиране на монументалната църква „Св. Троица” в с. Извор. Тя е значителен културно-исторически и православен паметник. От тук в началото на 19 век е започнало българското Възраждане на Краището. Защо от тук, в началото на 21 век, да не тръгне и второто, европейско възраждане на Краището?

По това време в Босилеград през лятото седмично идваха по два, понякога и повече автобуси туристи от България и освен паметника на Левски, нямаше какво друго да видят. Мечтаехме за реконструкцията и реставрацията на тази забележителна църква, която можеше да стане значителна туристическа дестинация и да даде силен тласък на туризма, търговията и ресторантьорството в Босилеград. За целта трябваше да се уреди центъра на Извор, да се асфалтира пътя до селото, а защо не, да се открие и ново ГКПП на „Славчето”. По тоя начин Босилеград и Трекляно можеха пряко да се свържат и още да се съкрати пътя до София. Църквата в Земен, църквата в Извор, Власинското езеро и девствената природа на Краището, можеха да се превърнат в привлекателно място за почивка на жителите на близките български и сръбски градове.

Скоро около тази идея се обединихме доста хора. Знаещи и можещи, почнаха съвсем безкористно да се ангажират за реализацията на тази идея.

Един много студен зимен ден нашата приятелка, архитект Татяна Немска с един свой колега дойдоха от София и цял ден снимаха, мериха и изчисляваха в Изворската църква. На базата на това, Сдружението на архитектите в София, съвсем безвъзмездно направи технически план на църквата, подписан от архитект Димитър Гочев, специалист по църковна архитектура. На базата на този план местните строителни инженери направиха и финансов план.

Вече кроехме планове как да съберем необходимите средства и даже как да възстановим вътрешните и външните стенописи. Нашите приятели от Дирекция „Вероизповедания” към МС, „13 века България”, БНТ, Художествена академия – всичките даваха съвсем конкретни и реалистични предложения. Само ние си знаехме каква жестока съпротива ще срещнем в лицето на кмета на Босилеград и епископа на Вранска епархия Пахомий.

Много хора в София това не го разбираха.

За мъртвите или добро, или нищо. По това време директорът на НИМ и министър без потрфейл отговарящ и за българите в чужбина, проф. Божидар Димитров, често идваше в Босилеград и явно беше попаднал под влиянието на „зелник дипломацията” на кмета. От своя страна, той му беше отворил вратите на държавните институции в ДАБЧ, Министерството на образованието, Министерството на правосъдието, ВМА, Столична община и даже на Правителството. Имахме приятели навсякъде и общо взето, знаехме съдържанието на клеветите които кмета ръсеше на едро срещу КИЦ-а. Скоро обаче почувствахме, че под негово влияние примката около КИЦ-а започна да се затяга, а отношенията ни с него се изостриха.

Една сутрин, тъкмо бях дошъл на работа и на стълбите пред КИЦ-а се сблъсках с проф. Божидар Димитров. Разбира се, седнахме и веднага започнахме тежката тема – отношенията ни с кмета. Веднага разбрах, че той е дошъл с намерението да ни „сдобрява”. Обясних му, че това не е личен, а чисто идеологически спор – между провежданият от кмета консервативен великосръбски национализъм чиято крайна цел е Босилеградско да бъде обезбългарено и обезлюдено, и защитаваните от нас национални и европейски ценности чиято крайна цел беше Българското малцинство в Сърбия да получи статус на едно европейско малцинство в интерес на неговото оцеляване и всестранно материално и културно развитие, нови българо-сръбски отношения и членството на Сърбия в ЕС.

Обяснявах му, че това не е най-добрата и политически печеливша, но в дадените обстоятелства е единствено възможна позиция от която могат да се защитават интересите на българите. Той се опитваше да ми обясни, че и кмета бил българин, че бил легитимно избран и че трябвало да работим заедно с него. „Заедно, за какви цели? – попитах го и добавих – за неговите или за нашите? Ако кмета е готов да работи за българщината и да пусне българските инвеститори в Босилеград – съгласен съм”. Мигновено разбрах, че той, професора, е попаднал под влиянието на един тарикат кмет, просто защото се харесват и си подхождат, че той не разбира и не вярва на моите обяснения и че този разговор е излишен.

Бързо се овладях и обърнах подхода. „Добре – казах му – нека да оставим тия дълбоки анализи. Хайде вие като авторитетен човек, който помагате и вярвате на кмета, опитайте се да го убедите да направим нещо практично и полезно за общината, за Изворската църква”.

Запознах го с нашия проект и със стъпките които бяхме направили. Наблегнах на икономическите ползи, на увеличението на пътникопотока между Босилеград и България, показах му плановете и споделих идеите за набиране на необходимите средства за реконструкция и реставрация на църквата. Това вече го заинтересува и ме попита дали съм готов да се съберем на една среща при кмета и да обсъдим тази идея. „Да, ако и вие сте там – казах”.

След десетина дни, проф. Божидар Димитров ми каза по телефона, че е уговорил среща при кмета и ще ме очакват да се видим да поговорим за съдбата на църквата. Реших да изиграя и този коз, не защото се надявах на успех, а заради започнатия разговор с проф. Божидар Димитров, който така и не разбра с кого си имаше работа.

В уговореният час, заедно с колегите Радко Стоянчов и Александър Димитров бяхме пред кметската канцелария. Кмета се правеше на много зает и ни остави да го чакаме двайсетина минути. Знаех за този негов полицейски маниер, с който изнервяше и убиваше самочувствието на посетителите си, но не почувствах нищо освен презрение и вътрешен смях.

Най-после влязохме в задимената канцелария. Професора беше напълнил пепелника с фасове, от което разбрах, че преди да влезем ние, двамата дълго време са си говорили. Кмета ни предложи кафе, прекъсваше ни и водеше, дълги, неуместни и шумни разговори по телефона.

Накрая ми дадоха думата, разтворих плановете и почнах да защитавам проекта. Кмета нетърпеливо се въртеше на креслото и едва ли чуваше и разбираше за какво говоря, но когато споменах стойността на проекта – 136 000 евро, той подскочи, разрови рошавата си фризура и почна да ругае – че това са много пари, че сме мошеници, че ще откраднем парите, че той няма да участва в това, че Общинската строителна дирекция щяла да поправи църквата за много по-малко пари и пр. и пр. Проф. Димитров пушеше цигара след цигара и видимо се чувстваше неприятно под моя въпросителен поглед. Събрахме си плановете и напуснахме общината. Това беше последното ми влизане при кмета. За пореден път се убедих, че под управлението на този човек, в Босилеград не може да се направи нищо свестно и устойчиво и че неговата стратегия не е да строи и развива, а да досъсипе родния ни град.

В крайна сметка, дирекция „Вероизповедания” към МС след няколко години прехвърли събраната сума от 20 000 евро на общината, с която Изворската църква беше позакърпена и така приключиха нашите мечти и планове за Извор като второ възраждане на Краището през 21 век.

Някъде по това време, една група български туристи бяха напръскани със сълзотворен гас в ресторант „Моника”. От съображения за сигурност, приятелската туроператорска фирма вече не ги доведе в Босилеград.  Автобусите с български туристи, се пренасочиха към Власинското езеро, където Власинските хотели и ресторанти и Сурдулишка община и до днес добре печелят от тях.

В Босилеград, кафенетата в центъра стоят празни. Магазините, също. А в неделя, погледът ми напразно търси случаен минувач в центъра на Босилеград.

Иван Николов

Босилеградска мистерия Covid-19

Заради отговорността за живота и здравето на гражданите, заради паметта към починалите и болката на близките им, истината трябва да се открие и да се каже.

Од 10 юни в Сърбия вече не се публикуват дневни данни за броя на заразените от Covid-19 по общините и градовете. На многобройните въпроси на журналистите, членовете на Кризния щаб за борба с пандемията най-напред се опитаха да стоварят отговорността на IT специалистите които отговарят за подръжка на електронната информационна система.  След това започнаха да се измъкват с тълкувания на препоръките на Световната здравна организация, според които в смъртните актове като причина за смъртта трябва да се посочи Covid-19, „…когато тази болест е причинила, има съмнения, че е причинила или е довела до смъртен изход”. На практика, при всеки починал, при когото е установено присъствието на коронавирус, се приема, че е починал от Covid-19.

Само че, дори и драматичното увеличаване на броя на новозаразените в Сърбия, не можа да повлияе на отговорните органи да прецизират данните за броя на положителните тестове, хоспитализираните, лекуваните, излекуваните и починалите по възраст, пол и място. Липсва точно това, което, според експертите, е най-необходимото за борбата с вируса на място – идентифициране на заразените и контактните лица и тяхната изолиране.

Това, което се дава по държавната телевизия е, че от 19 март до днес, заболелите са 22 031, новозаразените на дневно ниво са между 300 и 400 души, а починалите са 499.

Според  изследванията на неправителствената организация БИРН, чиито резултати бяха публикувани в началото на юни, броят на починалите от Covid-19 в Сърбия от 19 март до 1 юни е много по-голям –  632, или с 388 повече от официално обявените тогава 244 починали лица! Разбира се, това веднага бе отречено, но за съжаление, и до днес не е аргументирано оспорено.

Общото усещане е, че истинските данни за размерите на пандемията и броя на починалите лица, се крият от обществото. Според социологическите изследвания, 44% от гражданите на Сърбия не вярват на официалните данни на Кризния щаб за борба с Covid-19. Още повече, не им вярва и лекарското съсловие. Над 1 000 лекари в Сърбия подписаха петиция с която се иска оставката на Кризния щаб заради неговото политизиране. От данните за Covid-19, вероятно пряко зависи политическата отговорност на управляващите в Сърбия, които, още от началото се отнасяха несериозно и пренебрежително към пандемията. В началото на март, те още говореха за Covid-19 като за „най-смешния вирус на света” и изпращаха жените в Италия на шопинг!? По това време пандемията в Италия върлуваше със страшна сила. Само десетина дни след това, Сърбия обяви извънредно положение и безпрецедентни „китайски” мерки за борба с пандемията. Здравната система, както и в повечето други държави по света, беше напълно неподготвена. В продължение на повече от два месеца, бяхме свидетели на отвратителни сцени в които управляващите злоупотребяваха пандемията с предизборни цели.

След два месеца управляващите отпуснаха мерките, въпреки че, според експертите, това беше недопустимо от медицинска гледна точка. Последваха масови спортни манифестации, парламентарни и местни избори, истерични тържества по повод „най-голямата историческа победа на Вучич” и масови протести на опозицията които се изляха по площадите на големите сръбски градове.

Съвсем очаквано, пандемията отново пламна. Този път, правителството прехвърли борбата с Covid-19 на местната власт! До 7 юли в 18 общини и градове бе обявено извънредно положение заради увеличаването на броя на заразените. Специализираните клинични центрове в редица областни градове се препълниха и към тях започнаха да се добавят военнополеви Covid болници. По телевизията отново потекоха общи бройки на тестирани, новозаразени и починали, но липсваха така необходимите подробности, анализи и изводи по места, които да се приложат в борбата с коронавируса на местно ниво.

Това, общо взето, беше макро рамката в която и община Босилеград влезе в пандемията.

Гражданите на Босилеград, 6 месеца от началото на световната пандемия, все още нямат официална информация има ли и колко са заразените с Covid-19 в общината и какво конкретно се прави за да се защитят здравето и живота на хората. През цялото това време, броят на заразените и починалите в близките сръбски и български общини непрекъснато се увеличаваше. Беше невъзможно, само в Босилеград да няма заразени, както упорито твърдеше началника на щаба за борба с коронавируса и кмет на Босилеград Владимир Захариев.

До 10 юни на сайта на Министерството на здравеопазването седмици наред стоеше, че в Босилеград има 4 заразени. По същото време, началникът на щаба за извънредни ситуации и кмет на Босилеград Владимир Захариев се кълнеше, че и тия четирима имали само адресна регистрация, които пък не живеели в Босилеград и не само, че заразени нямало, но нямало и да има!?

На 15 юли пред информационния портал „ФАР” Захариев все още, по един неподражаемо несериозен и безотговорен начин  твърдеше, че в Здравния дом в Босилеград били открити само 6 лица с пневмония, от които пък само две пребивавали в Босилеград, но всичките били с отрицателни ПСР тестове!?

Само един ден по-късно, на 16 юли, той в качеството си на началник на щаба за извънредни ситуации, предлага на себе си като кмет на Босилеград, да обяви извънредно положение на територията на общината от 17 юли в 6,00 часа сутринта, „заради увеличаване на броя на пациентите с тежки респираторни инфекции (белодробни пневмонии) когато не им е време, а симптомите са като при Covid-19”. Въпреки че пандемията вече помита всичко пред себе си, и се е стигнало до извънредно положение, той все още говори с недомлъвки и прави двусмислени изказвания от които не може да се разбере, има ли и колко са заразените. Целта на тия словесни еквибилистрики най-вероятно е замитане на собствената си политическа, морална и най-много наказателна отговорност.

На 21 юли, в подобни, меко казано, двусмислени и противоречиви изказвания по телефона за РТВ „Цариброд” и информационен портал „ФАР, той продължава да твърди, че пандемия няма, но „има 10-15, може би и двайсет пациенти”, с респираторни инфекции и белодробни пневмонии, със „симптоми като при Covid-19, ама не е Covid-19”!? Извънредното положение пък било въведено не заради това, че имало някаква голяма пандемия, а заради превентива от пандемия и пр. и пр. Не е нужно да си лекар, за да видиш, че невежите му опити да замести Covid-19 с някаква безобидна респираторна инфекция или пневмония, са съшити с бели конци. Добре, да приемем че ония „10-15 може би и 20 пациенти” са болни от белодробна пневмония. Каква е причината те да развият белодробна пневмония? Пневмонията сама по себе си, не е заразна. В конкретния случай и в условия на световна пандемия, тя е един от симптомите на напреднала инфекция с Covid-19 и това няма как да се скрие.

В атмосферата на паника и страх които буквално се сгъстяват по часове, витаят множество въпроси.

Какво точно се случи на 16 юли, и какво принуди Захариев, който месеци наред самоуверено твърдеше, че в Босилеград няма (и няма и да има!) заразени с Covid-19, изведнъж да заведе извънредно положение?

На 16 юли, Босилеград е попарен от новината, че в Кюстендилската окръжна болница е починал 50-годишен мъж от Босилеград, постъпил в терминално състояние, интубиран, починал след 24 часа на апаратна вентилация. Този мъж е близък на Захариев съпартиец, дългогодишен общински съветник, член на Националния съвет на българското малцинство и директор на енергоразпределителното в Босилеград. В семейството и работния му колектив също има болни и хоспитализирани от остри респираторни инфекции. Всеки опит да се изиска по-подробна информация се посреща с възмущение от щаба, че това едва ли не било било подигравка с паметта на починалия и с болката на семейството му!?

Именно заради болката на близките му и заради живота и сигурността на всички нас, трябва да си зададем въпроса дали починалият и заразените с Covid-19, не са жертви на едно престъпно нехайство при което месеци наред не бяха прилагани предписаните мерки за борба с коронавируса?

На 21 юни Захариев празнува победа на местните избори. Във фейсбук са пуснати снимки на които се вижда, че той си прави селфи с плътно наблъскани един до друг общински съветници и почитатели които под звуците на оркестър се наливат с бира.

Снимка: Facebook/ licen arhiv

 

На 7 юли се провежда учредително събрание на Общинска скупщина Босилеград. 31 общински съветници в една малка зала заседават и после празнуват до късно през нощтта. 11 дена по-късно един от тях почива. Друг също развива симптоми на заболяване с коронавирус. Според медицинските експерти, задържането на група хора в затворено помещение за повече от 20 минути и на по-малко от 2 метра разстояние, е изключително опасно ако вътре само един от тях е заразен с Covid-19.

На погребението на починалия 50-годишен мъж, въпреки извънредното положение, се стичат над 100 души! В такива ситуации е позволено да присъстват най-много 10 души и то без никакави традиционни обреди каквито са ръкуване, прегръщане, целуване и пр. Рискът от заразяване е изключително голям. Там е и началника на щаба и кмет на Босилеград Владимир Захариев. Самият той не прилага мерките които е наложил ден преди това.

В следващите дни, пред Здравния дом в Босилеград се трупат тълпи от хора които искат помощ. Някои от тях имат температура и проблеми с дишането, други са се подали на паниката и искат да се прегледат. По същото време, на 21 юни Захариев по телефона пред информационен портал „ФАР” все още твърди, че имало само един заразен „там някъде си”. Но само на 22 юли 14 съмнителни лица са  извозени от Здравния дом в Босилеград в Медицинския център във Враня. На 23 юли информационния портал „Южни вести” излиза с информация, че са установени 2 заразени от Босилеград. Има и хоспитализирани в Covid болниците в Сурдулица и Враня.

Какво следва от тук нататък? Както се убедихме, на босилеградският щаб за извънредни ситуации и на „експертно-оперативния екип за борба с Covid-19” на този етап, не може да се разчита за подробни данни за броя на съмнителни, тестирани, положителни на тестове, хоспитализирани, излекувани и починали.

Босилеградското общество е свикнало да бъде лъгано. Но тоя път не става въпрос за откраднатите пари за плувния басейн или за спортната хала. Става въпрос за живота и здравето на хората и техните деца и те имат право да знаят истината.

Тази истина те искат да я чуят не от устата на политик, а от устата на медик който открито да застане с лицето си, с дипломата и морала и отговорно да им я каже. Каквото и да му струва.

                                                                                       Иван Николов

В Босилеград извънредно положение заради Ковид-19!

В днешно съобщение  на началника на Общинския щаб за извънредни ситуации в Босилеград Владимир Захариев се казва, че на телефонно заседание на щаба проведено вчера, щабът е предложил и препоръчал на кмета на Босилеград Владимир Захариев (!?), да заведе извънредно положение на територията на цялата община от сутринта на 17.07.2020г., заради увеличаване на броя на лица с тежки респираторни инфекции  със симптоми подобни на Ковид-19 със смъртен изход.

В съобщението се казва, че е формиран експертен екип от двама лекари и един медицински техник за следене на епидемичната ситуация и предприемане на защитни мерки.

Забранява се събиране на открито и закрито на повече от пет лица, въвежда се задължително носене на маски и спазване на дистанция, както и организиране на тържества, спортни и други забавни манифстации. Работното време в кафенетата и ресторантите се ограничава от 7 до 20 часа със спазване на дистанция от 4 метра.

В предучилищните заведения, основните и средните училища да се прилагат всички превантивни мерки и да се отложат всички събирания , да се провежда пране на улици и дезинфекции на публични повърхности и пр.

Епидемичната обстановка в Босилеград беше неизвестна още от началото на март. Кмета на Босилеград и началник на Общинския щаб за извънредни ситуации Владимир Захариев, до скоро твърдеше, че в Босилеград нямало (нямало и да има!?) заболели от Ковид-19.

На сайта на Министерството на здравеопазването на Р Сърбия до началото на юни пишеше, че  в Босилеград имало четири лица с положителни проби.  С оглед на това, че Босилеград е малко място и всички се познават, хората до скоро споделяха тревогите си от липса на информация за епидемичната обстановка в общината.

Нещата излязоха от контрол след смъртта на 50 годишен мъж от Босилеград в Кюстендил с положителна проба на Ковид-19. Ден след това бе обявено извънредно положение. Смъртния случай сякаш отвори кутията на Пандора и остро се поставиха въпросите за веригата на заразата и контактните лица.

Положението се усложнява още повече предвид, че от 16 юли ГКПП „Рибарци – Олтоманци” край Босилеград отново е затворен за българите от Босилеград и те могат да влезнат в България само с отрицателен ПСР тест. Освен че струва около 100 лева, ПСР тест не може да се направи в близките в Сърбия болници и се обезсмисля поради дългото чакане на резултатите от пробите.

В Босилеград видимо се влошава хуманитарната ситуация и се чувства паника сред гражданите.

                                                                                                                                          Иван Николов