Начало / Иван Николов

Иван Николов

Иван Николов е роден 1959г. в с. Ресен, Босилеградско. Изявен поет, писател и общественик. Председател на българският Културно-информационен център в Босилеград. Главен и отговорен редактор на списание “Бюлетин”. Автор на четири стихосбирки и на книгата “Българите в Югославия – последните Версайски заточеници”. Написал е няколко стотин статии за проблемите на българите в Сърбия. Носител на четири награди за поезия и литература, обществена дейност и за принос за опазване на националната идентичност и спазване на правата и интересите на българите в Сърбия. Член кореспондент на Българската академия на науките и изкуствата, член е на Македонският научен институт и на Световният парламент на българите. Носител на наградата „Европейски гражданин за 2016“

За едно изчерпано доверие

Става вече година, откакто България прекрати всякакви служебни, стопански и частни отношения с кмета на Босилеград и председател на Националния съвет на българското национално малцинство Владимир Захариев. Неговият кредит на доверие като българин и като политик в София окончателно е изчерпан и вече няма как да бъде възстановен.

До този радикален ход се стигна след като бе загубено ценно време и бяха изразходвани всички възможности за диалог и сътрудничество, и след като в София се убедиха, че Захариев злоупотребява с медицинската, образователна и хуманитарна помощ, която България дава на своите сънародници зад граница, за да зарибява гласоподавателите си по време на избори, а вече укрепил се, от позициите на властта, провежда някаква примитивна и недефинирана антибългарска политика. Тази негова бутафорна политика противоречи не само на сръбското законодателство, но и на проевропейската риторика, с която президентът Вучич говори на официалните сръбско-български срещи на най-високо равнище в София, Белград и Брюксел.

В политиката все пак трябва да има някакви принципи. А Владимир Захариев е лишен от тях. На всички им втръсна да го слушат как се кълне в „майка България“ и същевременно да чества „деня на освобождението на Босилеград от българската фашистка окупация“, да прегръща и целува и българските политици, но да гони българските инвеститори от Босилеград, да продължава битката срещу българският език, свободата на словото, българската култура и пр.

В Белград играе друга игра. Преекспонирайки опасността от „българските сепаратисти“, той се преоблича в „пазач на сръбските национални интереси“ и плаши озверените сръбски „патриоти“, че ако не е той, Босилеград едва ли не ще обяви независимост или ще се присъедини към България!? Така печели не само доверието на крайните сръбски националисти, но и неограничени финансови средства, с които може да си купи изборите и да заключи в чекмеджетата десетките наказателни производства, образувани срещу него за многобройните наказателни и административни нарушения.

България вече е утвърдена членка на Европейския съюз. Като председател на Съвета на Европа тя пое тежката и отговорна задача за европеизация на Западните Балкани и няма как да се примири с тарикатските номера на Захариев. Всяко протакане и поддържане на служебни контакти с него, превръща България в пасивен съучастник в едновековната унищожителна политика срещу българското малцинство в Западните покрайнини.

Чашата преля, когато той миналата година, рамо до рамо с владиката Врански Пахомий, в кметската канцелария влезе в пререкания с Генералния консул на Р. България в Ниш Едвин Сугарев и с първия секретар на Посолството ни в Белград Юлиан Китипов, дошли да уговарят сценария за посещението на българската вицепрезидентка г-жа Илияна Йотова в Босилеград. Първоначалната идея и цел на посещението беше в центъра на Босилеград да се открие паметна плоча с имената на невинните цивилни жертви, избити на 15-16 май 1917 г. при един мародерски набег на сръбска паравоенна чета в Босилеград, да им се отдаде почит и да стартира процесът за нов прочит на историята на сръбско-българските отношения и национално помирение между българи и сърби. Път, който вековните европейски врагове като Германия и Франция са извървели и днес са двигатели на Европа.

Владиката Врански Пахомий казал, че това може да стане едва след като български официални представители се поклонят пред паметниците на жертвите, избити от българската армия по време на Първата световна война.

Проблемът идва от това, че броят на жертвите е силно завишен и това поклонение от българска страна би означавало признаване на военни престъпления, които българската армия не е направила в Моравската окупационна област по време на Първата световна война, и легитимиране на фалшификациите на сръбската военно-пропагандна историография. Нещо, което е мечта и цел на сръбската пропаганда срещу България.

Освен това, Владиката Пахомий си позволил пред българските дипломати да злослови и злепоставя представителите на българските организации в Босилеград, известни с ярките си граждански и проевропейски позиции, а кметът Захариев даже се изхвърлил, че не може да гарантира сигурността на вицепрезидента г-жа Илияна Йотова в Босилеград!?

В крайна сметка, г-жа Йотова на стогодишнината от Босилеградският погром на 15 май 2017 г. направи едно кратко посещение в КИЦ „Босилеград“, видя паметната плоча и замина за Цариброд, където направи първа копка за паметник на Христо Ботев пред едноименното основно училище. Десетина дни след това, паметната плоча с имената на жертвите от Босилеградският погром, пак по искане на кмета Захариев, бе „временно отнета“ от началника на Босилеградската полиция Новица Стоянов и не е върната и до днес.

Това изчерпа търпението на официална България и тя си сне доверието от Захариев. Това, освен посланик Радко Влайков и генералния консул Едвин Сугарев, публично го каза и вицепремиерът Валери Симеонов през септември миналата година в Цариброд.

Общинските, коли които през ден сновяха до Военномедицинска академия в София, и „референтите“ за българско гражданство, които ежедневно се бутаха около Държавната агенция за българите в чужбина и Министерството на правосъдието, изведнъж останаха без работа. Посолството в Белград и Генералното консулство в Ниш поеха нещата в свои ръце и почнаха да контролират помощта, която България оказва на българите в Босилеград.

Но палячовските демонстрации на кмета не спряха. По време на провеждането на кандидат-студентските изпити за българските университети в началото на юли, докато кандидат-студентите в Гимназията в Босилеград решаваха тестовете по български език и литература и Българска история пред комисията от представители на три български държавни институции – Министерство на образованието, Държавната агенция за българите в чужбина и Генералното консулство на Р. България в Ниш, в коридорите на Гимназията отекваха стъпките на полицаи!

През октомври се стигна и до скандалното задържане на тримата български медици, дошли да окажат безвъзмездна медицинска помощ на нуждаещи се в КИЦ „Босилеград“. Няма никакво съчнение, че в дъното на тази акция пак беше кметът, който по този начин вероятно си отмъщаваше за това, че България го беше изхвърлила от схемата с ВМА в София.

Един месец след това, единствената частна българска фирма „КАЛИНЕЛ“, дошла за първи път в Босилеград след Ньойския договор, под натиска на кмета бе принудена да напусне Босилеград и на прага на зимата да остави 110 души без работа. Причините бяха, че кметът заведе дело за оспорване на собствеността на производствената хала, в която се беше поместил „КАЛИНЕЛ“, намесата му във вътрешните работи на фирмата и рекет.

През февруари официалните български власти отказаха да застанат до Захариев даже и по време на възпоменанието на годишнината от гибелта на Левски. Вече никой не искаше да слуша безсмислените му, неуместни и оскърбителни слова пред паметника на Левски.

Междувременно, срещите на високо равнище между Белград и София зачестиха като никога досега. В многобройните си интервюта и изказвания по сръбските и българските медии посланик Радко Влайков и генералният консул Едвин Сугарев последователно продължиха линията си на разграничение от постъпките и действията на Захариев, но темата за положението на българите в Западните покрайнини се утвърди като неизбежна на всички сръбско-български срещи, с тенденция да се превърне и в част от преговорния процес за членството на Сърбия в ЕС.

Проблемното поведение на Захариев стана причина за отклоняваве на срещата между президентите Вучич и Радев от Босилеград към Цариброд. Българската страна иска да отправи ясно послание, че с нито едно свое действие няма да подкрепи Захариев, който се провали не само като кмет, но и като председател на Националния съвет на българите по въпросите за образованието на български език, информирането, културата и служебната употреба на българския език и писмо. Под неговото председателство Националния съвет просто заглъхна и се пасивизира, точно по времето, когато проблемите на българите ескалираха, а положението на малцинствата в Сърбия се превърна в условие за сръбското еврочленство.

Сега е на ход сръбската страна. Владимир Захариев е издигнат за кмет и председател на Националния съвет от партията на консервативният сръбски национализъм на бившия президент Воислав Кощуница, известен със своите антиевропейски и проруски становища. Доколкото президентът Вучич наистина иска Сърбия да стане членка на ЕС и да запази добри отношения с България, както често говори, ще трябва да се лиши от лошите „патриотични“ услуги на Захариев, който вече години наред обременява сръбско-българските отношения и преговорния процес за членство в ЕС.

В противен случай, Вучич ще трябва да поеме цялата отговорност пред България и пред Европа за катастрофата на българите в Западните покрайнини.

Вместо това, в сръбските медии за по-малко от една година вече трети път изтича информация, че централата на Сръбската прогресивна партия на Вучич се готви да сменява не Захариев, а своята председателка на Общинския съвет на Сръбската прогресивна партия в Босилеград г-жа Невена Костадинова, която е представител на частния бизнес, опозиция е на Захариев и контролира една трета от общинските съветници в местния парламент!?

Това буди недоумения за намеренията на сръбската страна. Ако Вучич смени Костадинова и отново заложи на катастрофалната политика на Захариев (или на негово подставено лице), това ще означава, че и самият той подкрепя изтреблението на българите в Босилеград. Няма да е изненада, ако го направи. По скоро изненадата ще бъде, ако не го направи.

Какво би могло да последва след евентуалната смяна на Костадинова? Най-вероятно това би подействало доста изтрезвително на привържениците на сръбските партии и значително да преформатира политическата сцена в Босилеград в полза на местните малцинствени партии и сдружения, които имат принципни несъгласия не само със Захариев, но и със всички сръбски националистически партии.

Носителите на проевропейската опция в Босилеград са КИЦ „Босилеград“, Гражданско сдружение „ГЛАС“ и Демократичният съюз на българите. КИЦ и „ГЛАС“ даже са носители на европейски награди и признания. Въпреки че Захариев положи огромни усилия да ги компрометира и злепостави, тяхната работа все пак бе високо оценена от Брюкселската администрация.

В момента тече дискусия за промени в Закона за националните съвети на националните малцинства. През октомври предстоят избори за Националните съвети на малцинствата, включително и на българското.

София оттегли доверието си и се разграничи от Захариев. Остава да видим дали и Белград е достатъчно зрял да направи същото. От това ще зависи съдбата на българите в Западните покрайнини, съдбата на българо-сръбските отношения и сръбското еврочленство.

Иван Николов

Страх от собствената сила

Измина почти един месец от поклонението на 19 февруари, а аз още не мога да дойда на себе си от словоблудствата на кмета пред паметника на Левски! Затова и закъснях с коментара. Опитах се да подредя и осмисля натрупаните му на грамада, без никакъв ред и смисъл злъчни думи  – не, не става!

Няма смисъл да търсиш смисъла в безсмислиците.

Може би най-точната оценка е дал един наш селянин който се поспрял да чуе какво говори кмета, па отмахнал с ръка и продължил по пътя с думите: „Заеби го, пивнал е!“

Но това, че кмета отчаяно нареждаше от някаква „много малка шепа народ“, го разбрах. Още преди трийсет години така нареждаха неговите Груински и Милевски комунисти от Общинският комитет на Съюза на комунистите на Югославия. Напразно. И комунистите и Югославия си отидоха на бунището на историята. Както и новият им партиен идол, Кощуница.

От тогава до днес, всичко в каквото вярваха и се клеха – се разпадна и изчезна. Даже самите те позабравиха в какво са вярвали и какво са говорили. Сякаш не е било. И въпреки това, не можаха да си направят елементарните изводи – че това, в което са вярвали и говорили е било заблуда и лъжа! И че времето доказа, че истината е именно това което говореше, пишеше и правеше тази „много малка шепа народ“!

Защо такъв страх от такава мъничка и незначителна „шепа“? Може би ги е страх „шепата“ да не се свие в юмрук и ненадейно да се забие в техните разбойнически муцуни?

Страх ги е, въпреки голямата любов на „народеца“. Въпреки „честно спечелените“ избори. Въпреки корумпираното правосъдие. Страх ги е, защото знаят колко са грешни и че примката на закона един ден може да се стегне около шиите им. Те не са чели почти нищо, но гледат телевизия и няма как да не си спомнят сцените с Хитлер, Сталин, Чаушеску, Алиенде, Милошевич, Хусеин…

Те всички идваха на власт носени на ръцете на масите и падаха с проклятия сгазени в калта от същите тия маси.

Затова „шепата“ е техният кошмар. Защото и Левски е бил самичък, но със саможертвата си е сгромолясал цяла една петстотингодишна империя. Затова ги и е страх. Не толкова от слабата „шепа“. Страх ги е от тяхната сила. Защото измамната сила на партиите е временна и не зависи от броя на техните членове и гласоподавател. А от обективната стойност на идеите които ги движат.

А от „осанна“ до „разпни го“ е само една стъпка.  Диктатурата се крепи върху ирационалната потребност на масите да боготворят водача си. Демокрацията – на свободните и разумни, уверени в собствените си сили граждани.

Водача вече усеща, че няма никакво значение това, че няколко стотин изгладняли от социалните помощи хорица, все още се мъкнат като глутница гладни вълци след него. Защото, когато гладът застраши оцеляването на глутницата, обезумелите вълци се нахвърлят и най-напред изяждат един от братята си.

Глупаците които боготвореха сегашния си водач вече го пуснаха по течението. И ще си търсят нов. Новата илюзия която по нищо няма да се различава от сегашната. Фаталната грешка на революциите е, че почти винаги започват и свършват  с насилие.

Истинските промени настъпват не с насилието, а с просвещението.

Иван Николов

Моят съселянин който минавал оттам, поспрял да чуе какво говори кмета, па махнал с ръка и си тръгнал с думите: „а бе заеби, пивнал е!“

Слово по повод 145 години от гибелта на Левски

Ваше превъзходителство,

Уважаеми дами и господа скъпи гости, съграждани!

145 години духът на Левски вълнува съзнанието на българите. 13 години от откриването на неговия бюст-паметник в Босилеград, Левски смущава нечистата съвест на тираните по убеждение и на робите по душа.

Образът на Левски в Босилеград трябваше да послужи като опора и предупреждение за това кои сме, какви сме и накъде отиваме. Мисията на този паметник тук не е само да овековечи името и делото на Левски, а да бъде морален коректив с който да се съизмерваме, сравняваме и да се учим на свобода, демокрация, честност, патриотизъм и човеколюбие. Да се покланяш пред паметника му, да бъдеш почитател и последовател на Левски трябват не само мъжество и сила, но преди всичко чест, себеуважение и достойнство.  

Оказа се, че това е много по-трудно отколкото очаквахме.

Смъртта на Левски възкреси България от петвековното робство.

Неговият паметник в Босилеград 13 години се мъчи да възкреси съвестта на блудните синове на майка България.  

Да почиташ Левски не значи един път в годината да се поклониш пред неговия паметник, а да осъзнаеш величието му и да се водиш от него. Не можеш да почиташ Левски, а да отричаш целите и идеалите за които той даде живота си за да я има България днес.

Не можеш да стоиш пред Левски, а децата да не знаят кой е той. Още повече, да не знаят майчиният си език и историята. Не можеш да стоиш пред Левски, а да не уважаваш националните и демократични ценности, да не зачиташ свободата на словото и правата на човека.

В крайна сметка Левски винаги побеждава във времето.

Ако искаме да сме честни към него и към себе си, трябва непрекъснато да си задаваме въпроса какво би ни казал и в какво би ни упрекнал той днес, когато децата на Босилеград масово го напускат търсейки по-добри места за живот. Със сигурност би ни упрекнал за разделението, омразата и злобата която отрови взаимоотношенията ни и ни изправи едни срещу други. Със сигурност би ни посъветвал да си кажем кривиците, да се поправим и да вървим напред.

Именно в името на Левски ние и сега заявяваме, че се разграничаваме и няма да се примирим с всичко онова за което Левски съзнателно е жертвал живота си.

Няма да се примирим до паметника на Левски да се чества „Ден на освобождението на Босилеград от българска фашистка окупация“. Това не само противоречи на историческите факти, не само е обидно за здравият разум, това ни разделя в името на имперският принцип „скарай и владей“.  

Няма да се примирим  в центъра на Босилеград да се кръстосват улици с имената на Георги Димитров и Маршал Тито. Единият, Генерален секретар на Коминтерна и поддръжник на Македонизма в Пиринския край, а другият, автор на „Кървавия Божич” отговорен за смъртта на 23 000 българи в Охрид и Преспа през 1945 година и за страданията на други 130 000 българи от Македония и Западните покрайнини които са изселени, изгонени, преследвани и изпращани в концлагерите на Титова Югославия.

Няма да се примирим паметникът на Левски да стои на улица Георги Димитров.  Това са диаметрално противоположни величини които взаимно се оспорват и отричат. Ние не можем да учим децата едновременно да служат на Бога и на мамона.

Няма да се примирим с арестуването на паметната плоча и гаврата с паметта  на невинните жертви от Босилеградският погром на 15-16 май 1917 година.

Няма да се примирим с насилието на управляващите срещу бизнеса, срещу свободата на словото, срещу правата на човека и особено срещу правата на малцинствата.

Няма да се примирим срещу проявите на насилие каквото беше задържането на тримата български лекари миналата есен.

Левски трябва да бъде програма за нашето обединение.  Само като почитатели и последователи на Левски ние ще бъдем уважавани в София, Белград и Брюксел. Само тогава ще спечелим моралното право да искаме помощ и подкрепа за спасяването на този град.  Само от нас зависи дали ще можем да се издигнем на нужната висота и дали българо-сръбските отношения ще станат наистина искрени, добросъседски и приятелски.

Затова е нужно изхождайки от делото на Левски ние самите да се помирим, за да можем да дадем принос за помирението между българи и сърби. Така, както Левски е дал своя принос за освобождението на българи и сърби от Турско робство.

Съжалявам, че и днес няма да сме единствени в поклонението пред Левски.

Но именно от уважението към Левски ние решихме да скъсаме с лицемерието на ония които един път в годината се поклонят пред неговия паметник и години наред правят точно обратното на това което Левски е правил и говорил.   

Следващата, 2019 година ще станат 100 години от подписването на Ньойският договор.

Трябва да сме готови отново да прочетем и преосмислим историята си, да почетем и да отбележим паметта на жертвите, да осъзнаем грешките, да си подадем ръка за помирение и да си простим в името на мира, сигурността и бъдещето. Това е тежък и труден път, но няма друг. Европейските народи вече са го извървели, трябва да го извървим и ние.

Ако Хелмут Кол и Франсоа Митеран са смогнали сили да си подадат ръка  над 250 000  немски и френски войници в името на помирението между двата народа, и в  името на обединена Европа, то тогава и ние трябва да извървим този мъчителен път в името на трайното омиротворяване на Балканите.

Само тогава ще имаме моралното право да стоим пред  паметника на Левски и да се гордеем с него.

Иван Николов

Орвел 2018

Ние уж сме национално малцинство. Уж сме демократи. Уж сме европейци. Уж имаме свобода на сдружаването. Уж имаме всички човешки и малцинствени права (че и повече отколкото ни се полагат). Уж имаме Национален съвет. Уж имаме образование на български език. Уж имаме издателство на български език. Уж имаме медии на български език. Уж имаме свобода на словото. Уж поповете проповядват на български.  И така нататък…

Всичко това е на ужким. А в действителност? Прочети повече »

Балади под прозорците на българското Правителство

Сръбският посланик Чургус в София е заявил пред българските журналисти, че проблемите на българите в Западните покрайнини, са от типа на „временни несъгласия в самата общност“ и изразил съжаление, че „граничните области между двете страни не са икономически развити в достатъчна степен, за да обезпечат по-добър стандарт на живот на жителите“?!

Само тая „дреболийка“ давала фира, ама той вярвал, че „…с икономическото развитие на Южна Сърбия, всички граждани ще бъдат по-доволни“. Иначе, всичко останало било под конец. Дори и това, че първата ни болница е на 60 километра от Босилеград, според Чургус, е „на ниво“!? Това, че българските лекари били изгонени, било по вина на организаторите на хуманитарната акция, които, ето така от инат, пречели на „добрите отношения“ между двете държави!?

Дето казват, щеше да бъде жалко, ако да не беше смешно.

И сръбският посланик Чургус това прекрасно си го знае. Друг е въпросът, че както и всеки друг дипломат, трябва да лъже в интерес на държавата която го е изпратила в София. Друг е въпрос, че българските политици му вярват или се правят, че му вярват. Друг е въпросът, че българските журналисти не умеят да му зададат правилните въпроси.

Нашата работа е да го разобличаваме.

Няма начин Чургус да не знае, че икономическата изостаналост на района  не се дължи на природно бедствие, а на точно пресметната политика и на „добрите отношения“ между двете държави през изминалите десетилетия. Чургус удобно пропуска да каже, че добрите отношения между двете държави, трябва да служат на материалното и духовно благосъстояние на българското малцинство, а не самото малцинство да бъде жертвано в името на добрите отношения. Или по-точно, в името на вековните великосръбски блянове за създаване на Велика Сърбия с окупация на чужди територии и асимилация на чужди народи и малцинства.

Не така стоят нещата с „временните несъгласия в самата общност“.

Те не са временни. Несъгласията с политиката която югославските и сръбски власти провеждат в Западните покрайнини срещу българите не е от вчера. Тя продължава един век. Съпротива винаги е имало и ще има. Тази съпротива произлиза от легитимното право на всеки народ и всеки човек по света да се бори за свободата си. И благодарение на тия несъгласия и съпротивата, през изминалата година лъсна истинското лице на сръбската политика към българите в Западните покрайнини. И не само към тях. И към България като страна членка на ЕС и страна председател на Съвета на Европа през първото полугодие на 2018г.

Да, вярно е, ние не сме съгласни с политиката която ни обрича на обезбългаряване и обезлюдване на нашите райони. Да, ние не сме съгласни с лицемерието с което сръбските държавници прегръщат  българските си колеги в София, в Белград и на международните форуми в световните столици, а в Прокупле, Сурдулица и Лесковац говорят всичко най-лошо за българите и България. И всички заедно, Президента, Премиера и Патирарха тиражират исторически фалшификации и митове за да намерят морално оправдание за това, че ни доведоха до границата на изтреблението.

Не само че не сме съгласни, но сме и категорично против.

Изминалата 2017 година ще остане запомнена със скандалите които разобличиха не само истинските цели на политиката към нас, но и истинският фалш на българо-сръбските отношения. За 100-годишнината от Топлишката буна се изплю всичката омраза към българите събирана един век от окопите на Първата световна война до днес. За 100-годишнината от Босилеградският погром владиката Врански Пахомий и кмета и председател на Националния съвет на българското малцинство Владимир Захариев казаха на българският Генерален консул Едвин Сугарев, че не могат да гарантират сигурността на българската вицепрезидентка г-жа Илияна Йотова ако дойде в Босилеград!? Още тогава беше ясно, че те няма да позволят откриването на паметна плоча с имената на жертвите избити от сръбският четнически комендант Коста Печанац на 15-16 май 1917г. при нахлуването му  на територията на Царство България. Впоследствие, плочата незаконно беше прибрана от полицията и не е върната и до днес. При пълно мълчание от страна на България. Спомняте ли си глупостите които наговори кмета тогава за комисията която той е формирал и която само дето не се произнела къде да се сложи плочата с имената на жертвите?

Спомняте ли си, когато единствената българска компания дошла в Босилеград след един век, беше принудена да напусне и да остави 110 души наши съграждани без работа? И то при положение, че имаше инвестиционно споразумение подписано от сръбска страна в присъствието на българският посланик.

Спомняте ли си скандала в Босилеградската гимназия при провеждането на кандидатстудентските изпити когато кандидатите решаваха тестовете по български език и българска история докато в коридорите отекваха стъпките на полицаите?

И накрая, задържането на българските медици в Босилеград. Въпреки че сърбите и техните български подлизурки в София ореваха орталъка, че виновник за това е КИЦ-а защото не поискал разрешение от сръбското Министерство на здравеопазването, истината беше, че това е отговор на сваленото доверие от кмета и председател на БНМ Владимир Захариев който бе превърнал най-престижната клиника в България на битак.

Някому най-накрая писна от просташките целувки и пощипвания на медицинските сестри, от зелниците, от прокисналите буркани с квасено мляко, от циганските оркестри в хола на ВМА – не, това беше непоносимо! Беше въпрос на национална чест българските лекари с офицерски звания да стоят заедно с хората които спокойно отиваха на годишнините на БИА, а след това честваха „Деня на освобождението на Босилеград от българска фашистка окупация“ и после пак отиваха на годишнините на ВМА в София! И беше въпрос на лекарска етика и морал официална София да гледа как един високохуманен жест на България към своите сънародници зад граница се злоулотребява за изнудване на гласове на изборите за една, по същество антибългарска политика.

На това нещо трябваше да се сложи край. София оттегли доверието си от Владимир Захариев. За нуждаещите се от високоспециализирана медицинска помощ българи от Западните покрайнини и за студентите по Постановление 103, вратите на ВМА в София си останаха отворени, но ключът е в ръцете на Генералното консулство на Р България в Ниш.

И докато сръбският посланик в София Чургус продължава да приспива българската общественост и българската държава с едни зазубрени клишета от едно друго време, че положението на българското малцинство отговаря на най-високите световни стандарти, българите от Босилеград и Цариброд напускат родните си домове и бягат в чужбина, за да не се върнат никога вече. Не заради световните стандарти за правата на човека, а заради сръбските стандарти.

И заради „безрезервната“ подкрепа на България на сръбското еврочленство. Което сръбските политици забравят още преди българските да са минали границата на Калотина.

Чургус трябва да си помисли за българското оттегляне на доверието от Владимир Захариев. Колко пъти официален Белград трябва да излъже официална София, преди тя да си помисли дали да не си оттегли подкрепата за сръбското еврочленство?

Иван Николов

Ездачът на апокалипсата

В Босилеград, който за съжаление, (все още) се намира в Сърбия в която управниците се кълнат в ЕС, и след един век не смее да се отдава почит и да се сложи паметна плоча на невинните жертви на сръбският четнически войвода Коста Печанац избити на 15-16 май 1917г. в Босилеград и околните села.

Поне така каза кмета и председател на Националният съвет на българското малцинство Владимир Захариев. И отказа да посрещне българската вицепрезидентка Илияна Йотова, защото, видите ли, не могъл „да й гарантира сигурността“ в Босилеград? Та от тогава и неговата сигурност в България е под въпрос, ама това е друга тема.  Прочети повече »

Визитата на председателят на Народното събрание Димитър Главчев – уроци на път за Белград

Димитър Главчев не е Хойт Брайън Ий, но това ни най-малко не би трябвало да повлияе на самочувствието му на представител на европейска България, на представител на Европейската народна партия и на представител на държава която ще председателства със Съвета на Европа през 2018г.

Напротив.

Българската дипломация, освен подписването на толкова оспорваният и критикуван Договор за приятелство с Македония, успя да се пребори и за признаването на българското малцинство в Албания. Всичко това дава достатъчно добри позиции да се отправят ясни български и европейски послания и към Белград в полза на българското малцинство в Западните покрайнини. Прочети повече »

Помирение или примирение?

Чета по мрежата някакво нескопосано съобщение за медиите срочено в кметската канцелария и с което управляващата тройка в Босилеград се опитва да убеди „народеца“, че кмета и някой си Глишич от управляващата СНС партия се били разбрали по телефона, че Изпълнителният съвет на СНС в Белград се разграничава от нападките и обвиненията които Общинската организация на СНС в Босилеград сипе по адрес на кмета и че СНС и всички останали в Босилеград трябвало да водим „политика на помирение“ с кмета?!  Прочети повече »

Слабата точка на властта

По всичко личи, че сме дотегнали на света. Нашето мрънкане, оплакване и чакане на помощ от Белград, от София, от Брюксел, от Москва, от Анкара, откъдето и да е – вече не ни върши никаква работа. Тия от които чакаме помощ също си имат свои грижи и проблеми за решаване.  Прочети повече »

Скутача и тениска върху очите на премиерката

През месец май кмета на Босилеград и председател на Националния съвет Владимир Захариев,  отказа да посрещне вицепрезидента на Р България г-жа Илияна Йотова която дойде с идеята да отбележим 100 годишнината от Босилеградският погром и да открием паметна плоча с имената на невинните жертви загинали от ръката на четническият комендант Коста Печанац, който на 15 май 1917г. зарива Босилеград в пепел и кръв.  Прочети повече »