Начало / Иван Николов

Иван Николов

Иван Николов е роден 1959г. в с. Ресен, Босилеградско. Изявен поет, писател и общественик. Председател на българският Културно-информационен център в Босилеград. Главен и отговорен редактор на списание “Бюлетин”. Автор на четири стихосбирки и на книгата “Българите в Югославия – последните Версайски заточеници”. Написал е няколко стотин статии за проблемите на българите в Сърбия. Носител на четири награди за поезия и литература, обществена дейност и за принос за опазване на националната идентичност и спазване на правата и интересите на българите в Сърбия. Член кореспондент на Българската академия на науките и изкуствата, член е на Македонският научен институт и на Световният парламент на българите. Носител на наградата „Европейски гражданин за 2016“

8 септември ще бъде (ли) май?

От 2006 година насам, в следобедните часове на 8 септември, бях свикнал Димитър Димитров да ми носи снимки от поредното честване на „Деня на освобождението на Босилеград от българската фашистка окупация”. Събитие, на което пет-шестима тнр. „ветерани” от „Съюза на бойците на народноосвободителните войни”, полагаха кошничка с пластмасови цветя и и държаха речи с антибългарски послания пред чешмата, която кмета преди петнайсетина години им беше построил с общински пари за тази цел, в строгия център на града, на три крачки от паметника на Левски.

Сами по себе си, и чешмата и честването в непосредствена близост до паметника на Левски поругават символа на българската свобода, и заедно с другите гафове на кмета Владимир Захариев, не само го превърнаха в „персона нон грата” в България, но и леко обтегнаха българо-сръбските отношения.

Тази година, за наша приятна изненада, останахме без тема.

„Ветераните” не се появиха на 8 септември. Не се появиха и на 9 септември. За първи път от Втората световна война, в Босилеград не прозвучаха изтърканите от дългогодишна употреба яростни речи за „българските фашистки окупатори” и за „героизма” на Титовите партизани.

Догадки много. Може да им омръзнало на хората да им се „влачат” снимките по социалните мрежи и просто да са „забравили” и да са си отишли на пазар в Кюстендил. Може и да ги е „досрамяло” от укорите на българските дипломати в Белград и Ниш. Все пак, някои от „ветераните” имат българско гражданство, карат български коли и децата им учат и живеят в България. Може и да са се „разкаяли” което все още ми се вижда малко вероятно, ама знае ли човек.

Както и да е, като за начало не е лошо.

Трябва да поощрим кметската власт и Националния съвет на Българското малцинство да направят още няколко стъпки, за да подобрят отношенията си с България и евентуално някога отново да спечелят нейното уважение. Защото Босилеград загуби страшно много от антибългарските изцепки на кметската власт. И не заради КИЦ-а, ДСБ и „ГЛАС” както неведнъж се е изказвал кмета и неговия заместник, а за няколко съвсем конкретни неща.

Първо, обидното отбелязване на тнр. „8 септември – Ден на освобождението на Босилеград от българската фашистка окупация” – нещо, което няма да търпи никоя уважаваща себе си държава, особено пък членка на Европейския съюз.

Второ, отказа на кмета да разреши поставянето и впоследствие „арестуването” по негова заповед на паметните плочи на жертвите на Босилеградския погром и отказ да посрещне българската вицепрезидентка г-жа Илияна Йотова дошла по този повод в Босилеград на 15 май 2017г. И затова няма как да е виновен КИЦ-а, защото това го направиха лично кмета и владиката Пахомий на среща в кметската канцелария пред българските дипломатически представители – Генералния консул на Р България г-н Едвин Сугарев и първи секретар на българското Посолство в Белград г-н Юлиян Китипов.

Трето, принуждаването на българските инвеститори Валентин Златков от Кюстендил и Марин Радевски от Троян да напуснат Босилеград. Това, че модерните фабрики които те впоследствие построиха в Кюстендил и Вранска баня, а не в Босилеград, е благодарение и единствено на кмета на Босилеград.

Мога да изброявам и още, но ще спра дотук.

Без да съм говорител на Външно министество на Р България, бих искал да препоръчам на босилеградските управници най-накрая да преосмислят поведението си и от привърженици на комунизма и на великосръбския национализъм, да понаучат нещичко за ценностите които са неразделна част от европейския начин на живот: – човешко достойнство, свобода, демокрация, равенство, върховенство на закона и права на човека. В крайна сметка, това е светът в който искат да живеят техните деца.

След „забравянето” за 8 септември (надявам се да завинаги), нека да помислят дали да не възстановят името на Гимназията, да променят името на Основното училище „Георги Димитров”, имената на главните улици „Маршал Тито” и „Георги Димитров”, да премахнат „антифашистките” плочи в Долна Любата и Горно Тлъмино. Това нищо няма да им струва, а значително може да подобри позицията на Босилеград в България.

На следващия етап могат да разрешат поставянето на паметните плочи на жертвите на Босилеградския погром като цивилизован акт на отдаване на почит на жертвите от войните и стартиране на процес на помирение между двата народа – сръбският и българският. После да дадат шанс на българският бизнес, на туризма и здравата околна среда, а не на нарко-картелите които идват да изпират мръсните си пари във ВЕЦ-ове и мини които застрашават здравето и живота на босилеградските жители.

Има и още. Препоръчвам им да прочетат за домашно „Платформата за защита на правата на българското малцинство в Сърбия” която на 15 юли 2013г. в Ниш подписаха Националния съвт на българското малцинство и петнайсетина НПО-та и малцинствени партии.  В нея е казано почти всичко което трябва да се направи в интерес на българското малцинство, в интерес на българо-сръбските отношения и в интерес на членството на Сърбия в ЕС.

Също така, би било добре за Босилеград и за босилеградските управници да престанат да пишат своите неграмотни доноси срещу КИЦ-а в София. Не че това нас ни притеснява, а защото по тоя начин излагат и себе си и Босилеград в очите на официална България, защото и след тия писма, и след всеки разговор на тая тема, навсякъде ги посрещат с присмех и презрение.

Както и да ни клепат в София и в Белград, българските държавни институции, Европейския парламент и Европейската комисия отдавна се произнесоха в полза на КИЦ и „ГЛАС” и колкото и да блъскат на тая врата, тя няма скоро да им се отвори.

Иван Николов

Празнични размисли

Днес е национален празник – 6 септември – Ден на Съединението. По-точно на Съединението на Източна Румелия с Княжество България. Нашите сънародници в България наистина има за какво да празнуват и ние се присъединяваме към техния празник.

Въпреки че някои от тях, за разлика от българите извън България, не осъзнават значението на това което имат.

Другите, които един век безпомощно протягат ръце към майка България с риск жестоко да ги пернат през тях, все още нямат повод за празнуване.

Защото нали знаете как „братята сърби” посрещат Съединението – с обявяване на Сръбско-българската война от 1885. Даже по-лошо и от Турция, която въпреки правата й над Източна Румелия дадени с Берлинския договор, все пак се въздържа да навлезе с армията си в областта.

След Освобождението Съединението е най-голямата военна и дипломатическа победа в историята на България, постигната със собствени сили, напук на интересите и нежеланието на Великите сили и на Балканските съседи, които и до днес са единствени в намерението да не допуснат Съединението ни.

От днешна гледна точка можем да си тълкуваме колко много звезди е трябвало да тръгнат по една траектория за да се случи Съединението. Но тогава то се е случило въпреки съпротивата от Изток и Запад и то само благодарение на волята, мъжеството и единството на българския народ, интелигенцията, княз Батенберг и армията.

След Съединението, като че ли започва епохата на нашето разединение. Доктрината на разделението, привнесена отвън и десетилетия отглеждана от вътре, ни кара все повече да се вторачваме в това което ни разделя, вместо в това което ни обединява. На фона на оглушителните крясъци между русофили и русофоби, на комунисти и антикомунисти, на про и анти, посланията за единство като че ли стават все по-патетични и банални.

Само че дереджето до което ни докара разделението, отново поражда необходимостта от Съединение  изпълнено с друго съдържание – различни мнения свързани с мисълта за демократична и модерна България, уютен дом за всички българи в България и закрилница на българите по света.

Съединението на Княжество България и Източна Румелия, е пример, че можем да постигнем всичко около което се обединим. Ако сме могли тогава, значи можем и сега. Днеска може да имаме друг дневен ред.

Но необходимостта от (съ)единение е по-належаща от всякога. Въпреки партийните крамоли, въпреки чуждите интереси, въпреки енергийните и финансовите потоци, въпреки Москва, въпреки Вашингтон, въпреки Брюксел  – ние имаме нужда от единство не просто да оцелеем, а за да заживеем достойно.

Иван Николов

Съзнанието което съсипа битието ни

В неделя, погледът ми напразно търси някой случаен минувач в центъра на Босилеград. Отнякъде ме сполитат цитати на Имануел Кант който в „Критика на чистия разум” твърди, че „съзнанието на хората определя  тяхното битие”, и Карл Маркс, който твърди точно обратното, че „не съзнанието на хората определя тяхното битие, а напротив, тяхното обществено битие определя тяхното съзнание”.

Расъждавайки върху същността на спора, в спомените ми се появява образа на майка ми, която, без да беше чувала за Кант и Маркс, простичко обясняваше житейските несгоди с думите, „дете, всичко ни е от акъл”.

Давам си сметка, колко е била права.

Сегашната социално-икономическа и демографска катастрофа на Босилеград се дължи именно на тази, съзнателно отглеждана и възпитавана по времето на самоуправителния социализъм, колективна глупост и морална поквара.

Когато социалистическата система се срина под собствената си тежест, нейните възпитаници не само не бяха способни да се вземат в ръце и да се погрижат за себе си и за обществото, а продължиха да разсъждават с прийомите от миналото и да обикалят с канчетата около общинския казан.

На местните избори през 2004 година, когато улиците на Босилеград все още бяха пълни с хора, на листата на Демократичния съюз на българите от 31 кандидати за общински съветници, 17 бяхме с висше и високо образование. Загубихме катастрофално от сегашните управляващи които на листата нямаха нито един висшист.

В ценностната система на средностатистическият босилеградчанин, пощальоните които им носеха пенсиите, горските които им разрешаваха да крадат в селската мера, магазинерите които им даваха вересия, контрабандистите на границата, „поверениците” на БИА и пр., бяха предпочитани пред учителите, поетите, журналистите, историците, инженерите, селскостопанските специалисти, икономистите, юристите и пр. Още тогава разбрах, че югокомунизма трайно е увредил съзнанието ни и че това съзнание само след едно поколение окончателно ще съсипе и битието ни.

От друга страна, въпреки мащабната културно-просветна и обществена дейност която развивахме в КИЦ-а, благодарение на която децата всяка година отиваха на море, а младите отиваха да следват в България на държавна поръчка, въпреки масовото придобиване на българско гражданство благодарение на което получаваха нов шанс за живот, модернизирането на возния парк, въпреки медицинската помощ и богатите културни програми – босилеградчани от избори на избори, преизбираха управлението което систематично опустошаваше общината и караше собствените им деца да бягат, за да не се върнат никога вече.

Сръбските патриоти (от български произход), продължаваха да ни оплюват и да водят война срещу КИЦ-а и България. КИЦ-а беше мишената върху която те се упражняваха в супер-сръбски патриотизъм и печелеха политически дивиденти и бонуси в Белград. Водеха акция след акция за компрометиране и закриване на КИЦ-а и само благодарение на това, че имаше и свестни хора които ни подаваха изпреварващи информации, можехме да разиграваме успешни спасителни ходове.

През тия две десетилетия бях свидетел на такива морални падения от които се погнусих от дън душа. Хора, които багодарение на КИЦ-а изкараха висшето си образование в България, или дължат живота си на животоспасяващите операции които им уреждахме на софийските клиники, после с чиста съвест подписваха и изпращаха подписки в държавните институции в София с които искаха закриването на КИЦ-а! Тия подписки още на другия ден се връщаха на бюрото ми, и само аз знаех що за хора са съгражданите с които всеки ден се срещах и които понякога влизаха при мен, сякаш нищо не е било.

След две десетилетия игра на котка и мишка със сръбските служби и продажният кмет, КИЦ-а все пак оцеля. Босилеград, за съжаление, не можа. Не защото не можеше да бъде спасен, а защото самите босилеградчани го предадоха в ръцете на най-големия си враг – зловещите останки от някогашната УДБ-а и консервативният великосръбски национализъм.

След разпадането на Югославия, се разпадна и икономиката в Босилеград и остави хората без работа. Имаше не малко шансове икономиката да се трансформира и отново да се изправи на крака, градчето да се модернизира и да живне, а малкото преостанали жители да си изкарват препитанието у дома вместо да го търсят на строителните площадки в България и Западна Европа.

С малко повече разум и добра воля, границата от наше проклятие, можеше да се превърне в средство за устойчиво развитие. От време на време в Босилеград идваха инвеститори привлечени от празните хали и работната ръка и искаха да приватизират.

Скоро се убедих, че няма да им позволят. Не само защото пренареждането на капитала можеше да освободи хората от феодалната зависимост от кмета, а и защото можеше да застраши целите на великосръбската завоевателска политика – етническото прочистване на района.

Пред тази цел, падаха всички наши мечти и блянове, за някои от които все още съжалявам.

По това време положихме не малко усилия за популяризиране на монументалната църква „Св. Троица” в с. Извор. Тя е значителен културно-исторически и православен паметник. От тук в началото на 19 век е започнало българското Възраждане на Краището. Защо от тук, в началото на 21 век, да не тръгне и второто, европейско възраждане на Краището?

По това време в Босилеград през лятото седмично идваха по два, понякога и повече автобуси туристи от България и освен паметника на Левски, нямаше какво друго да видят. Мечтаехме за реконструкцията и реставрацията на тази забележителна църква, която можеше да стане значителна туристическа дестинация и да даде силен тласък на туризма, търговията и ресторантьорството в Босилеград. За целта трябваше да се уреди центъра на Извор, да се асфалтира пътя до селото, а защо не, да се открие и ново ГКПП на „Славчето”. По тоя начин Босилеград и Трекляно можеха пряко да се свържат и още да се съкрати пътя до София. Църквата в Земен, църквата в Извор, Власинското езеро и девствената природа на Краището, можеха да се превърнат в привлекателно място за почивка на жителите на близките български и сръбски градове.

Скоро около тази идея се обединихме доста хора. Знаещи и можещи, почнаха съвсем безкористно да се ангажират за реализацията на тази идея.

Един много студен зимен ден нашата приятелка, архитект Татяна Немска с един свой колега дойдоха от София и цял ден снимаха, мериха и изчисляваха в Изворската църква. На базата на това, Сдружението на архитектите в София, съвсем безвъзмездно направи технически план на църквата, подписан от архитект Димитър Гочев, специалист по църковна архитектура. На базата на този план местните строителни инженери направиха и финансов план.

Вече кроехме планове как да съберем необходимите средства и даже как да възстановим вътрешните и външните стенописи. Нашите приятели от Дирекция „Вероизповедания” към МС, „13 века България”, БНТ, Художествена академия – всичките даваха съвсем конкретни и реалистични предложения. Само ние си знаехме каква жестока съпротива ще срещнем в лицето на кмета на Босилеград и епископа на Вранска епархия Пахомий.

Много хора в София това не го разбираха.

За мъртвите или добро, или нищо. По това време директорът на НИМ и министър без потрфейл отговарящ и за българите в чужбина, проф. Божидар Димитров, често идваше в Босилеград и явно беше попаднал под влиянието на „зелник дипломацията” на кмета. От своя страна, той му беше отворил вратите на държавните институции в ДАБЧ, Министерството на образованието, Министерството на правосъдието, ВМА, Столична община и даже на Правителството. Имахме приятели навсякъде и общо взето, знаехме съдържанието на клеветите които кмета ръсеше на едро срещу КИЦ-а. Скоро обаче почувствахме, че под негово влияние примката около КИЦ-а започна да се затяга, а отношенията ни с него се изостриха.

Една сутрин, тъкмо бях дошъл на работа и на стълбите пред КИЦ-а се сблъсках с проф. Божидар Димитров. Разбира се, седнахме и веднага започнахме тежката тема – отношенията ни с кмета. Веднага разбрах, че той е дошъл с намерението да ни „сдобрява”. Обясних му, че това не е личен, а чисто идеологически спор – между провежданият от кмета консервативен великосръбски национализъм чиято крайна цел е Босилеградско да бъде обезбългарено и обезлюдено, и защитаваните от нас национални и европейски ценности чиято крайна цел беше Българското малцинство в Сърбия да получи статус на едно европейско малцинство в интерес на неговото оцеляване и всестранно материално и културно развитие, нови българо-сръбски отношения и членството на Сърбия в ЕС.

Обяснявах му, че това не е най-добрата и политически печеливша, но в дадените обстоятелства е единствено възможна позиция от която могат да се защитават интересите на българите. Той се опитваше да ми обясни, че и кмета бил българин, че бил легитимно избран и че трябвало да работим заедно с него. „Заедно, за какви цели? – попитах го и добавих – за неговите или за нашите? Ако кмета е готов да работи за българщината и да пусне българските инвеститори в Босилеград – съгласен съм”. Мигновено разбрах, че той, професора, е попаднал под влиянието на един тарикат кмет, просто защото се харесват и си подхождат, че той не разбира и не вярва на моите обяснения и че този разговор е излишен.

Бързо се овладях и обърнах подхода. „Добре – казах му – нека да оставим тия дълбоки анализи. Хайде вие като авторитетен човек, който помагате и вярвате на кмета, опитайте се да го убедите да направим нещо практично и полезно за общината, за Изворската църква”.

Запознах го с нашия проект и със стъпките които бяхме направили. Наблегнах на икономическите ползи, на увеличението на пътникопотока между Босилеград и България, показах му плановете и споделих идеите за набиране на необходимите средства за реконструкция и реставрация на църквата. Това вече го заинтересува и ме попита дали съм готов да се съберем на една среща при кмета и да обсъдим тази идея. „Да, ако и вие сте там – казах”.

След десетина дни, проф. Божидар Димитров ми каза по телефона, че е уговорил среща при кмета и ще ме очакват да се видим да поговорим за съдбата на църквата. Реших да изиграя и този коз, не защото се надявах на успех, а заради започнатия разговор с проф. Божидар Димитров, който така и не разбра с кого си имаше работа.

В уговореният час, заедно с колегите Радко Стоянчов и Александър Димитров бяхме пред кметската канцелария. Кмета се правеше на много зает и ни остави да го чакаме двайсетина минути. Знаех за този негов полицейски маниер, с който изнервяше и убиваше самочувствието на посетителите си, но не почувствах нищо освен презрение и вътрешен смях.

Най-после влязохме в задимената канцелария. Професора беше напълнил пепелника с фасове, от което разбрах, че преди да влезем ние, двамата дълго време са си говорили. Кмета ни предложи кафе, прекъсваше ни и водеше, дълги, неуместни и шумни разговори по телефона.

Накрая ми дадоха думата, разтворих плановете и почнах да защитавам проекта. Кмета нетърпеливо се въртеше на креслото и едва ли чуваше и разбираше за какво говоря, но когато споменах стойността на проекта – 136 000 евро, той подскочи, разрови рошавата си фризура и почна да ругае – че това са много пари, че сме мошеници, че ще откраднем парите, че той няма да участва в това, че Общинската строителна дирекция щяла да поправи църквата за много по-малко пари и пр. и пр. Проф. Димитров пушеше цигара след цигара и видимо се чувстваше неприятно под моя въпросителен поглед. Събрахме си плановете и напуснахме общината. Това беше последното ми влизане при кмета. За пореден път се убедих, че под управлението на този човек, в Босилеград не може да се направи нищо свестно и устойчиво и че неговата стратегия не е да строи и развива, а да досъсипе родния ни град.

В крайна сметка, дирекция „Вероизповедания” към МС след няколко години прехвърли събраната сума от 20 000 евро на общината, с която Изворската църква беше позакърпена и така приключиха нашите мечти и планове за Извор като второ възраждане на Краището през 21 век.

Някъде по това време, една група български туристи бяха напръскани със сълзотворен гас в ресторант „Моника”. От съображения за сигурност, приятелската туроператорска фирма вече не ги доведе в Босилеград.  Автобусите с български туристи, се пренасочиха към Власинското езеро, където Власинските хотели и ресторанти и Сурдулишка община и до днес добре печелят от тях.

В Босилеград, кафенетата в центъра стоят празни. Магазините, също. А в неделя, погледът ми напразно търси случаен минувач в центъра на Босилеград.

Иван Николов

Босилеградска мистерия Covid-19

Заради отговорността за живота и здравето на гражданите, заради паметта към починалите и болката на близките им, истината трябва да се открие и да се каже.

Од 10 юни в Сърбия вече не се публикуват дневни данни за броя на заразените от Covid-19 по общините и градовете. На многобройните въпроси на журналистите, членовете на Кризния щаб за борба с пандемията най-напред се опитаха да стоварят отговорността на IT специалистите които отговарят за подръжка на електронната информационна система.  След това започнаха да се измъкват с тълкувания на препоръките на Световната здравна организация, според които в смъртните актове като причина за смъртта трябва да се посочи Covid-19, „…когато тази болест е причинила, има съмнения, че е причинила или е довела до смъртен изход”. На практика, при всеки починал, при когото е установено присъствието на коронавирус, се приема, че е починал от Covid-19.

Само че, дори и драматичното увеличаване на броя на новозаразените в Сърбия, не можа да повлияе на отговорните органи да прецизират данните за броя на положителните тестове, хоспитализираните, лекуваните, излекуваните и починалите по възраст, пол и място. Липсва точно това, което, според експертите, е най-необходимото за борбата с вируса на място – идентифициране на заразените и контактните лица и тяхната изолиране.

Това, което се дава по държавната телевизия е, че от 19 март до днес, заболелите са 22 031, новозаразените на дневно ниво са между 300 и 400 души, а починалите са 499.

Според  изследванията на неправителствената организация БИРН, чиито резултати бяха публикувани в началото на юни, броят на починалите от Covid-19 в Сърбия от 19 март до 1 юни е много по-голям –  632, или с 388 повече от официално обявените тогава 244 починали лица! Разбира се, това веднага бе отречено, но за съжаление, и до днес не е аргументирано оспорено.

Общото усещане е, че истинските данни за размерите на пандемията и броя на починалите лица, се крият от обществото. Според социологическите изследвания, 44% от гражданите на Сърбия не вярват на официалните данни на Кризния щаб за борба с Covid-19. Още повече, не им вярва и лекарското съсловие. Над 1 000 лекари в Сърбия подписаха петиция с която се иска оставката на Кризния щаб заради неговото политизиране. От данните за Covid-19, вероятно пряко зависи политическата отговорност на управляващите в Сърбия, които, още от началото се отнасяха несериозно и пренебрежително към пандемията. В началото на март, те още говореха за Covid-19 като за „най-смешния вирус на света” и изпращаха жените в Италия на шопинг!? По това време пандемията в Италия върлуваше със страшна сила. Само десетина дни след това, Сърбия обяви извънредно положение и безпрецедентни „китайски” мерки за борба с пандемията. Здравната система, както и в повечето други държави по света, беше напълно неподготвена. В продължение на повече от два месеца, бяхме свидетели на отвратителни сцени в които управляващите злоупотребяваха пандемията с предизборни цели.

След два месеца управляващите отпуснаха мерките, въпреки че, според експертите, това беше недопустимо от медицинска гледна точка. Последваха масови спортни манифестации, парламентарни и местни избори, истерични тържества по повод „най-голямата историческа победа на Вучич” и масови протести на опозицията които се изляха по площадите на големите сръбски градове.

Съвсем очаквано, пандемията отново пламна. Този път, правителството прехвърли борбата с Covid-19 на местната власт! До 7 юли в 18 общини и градове бе обявено извънредно положение заради увеличаването на броя на заразените. Специализираните клинични центрове в редица областни градове се препълниха и към тях започнаха да се добавят военнополеви Covid болници. По телевизията отново потекоха общи бройки на тестирани, новозаразени и починали, но липсваха така необходимите подробности, анализи и изводи по места, които да се приложат в борбата с коронавируса на местно ниво.

Това, общо взето, беше макро рамката в която и община Босилеград влезе в пандемията.

Гражданите на Босилеград, 6 месеца от началото на световната пандемия, все още нямат официална информация има ли и колко са заразените с Covid-19 в общината и какво конкретно се прави за да се защитят здравето и живота на хората. През цялото това време, броят на заразените и починалите в близките сръбски и български общини непрекъснато се увеличаваше. Беше невъзможно, само в Босилеград да няма заразени, както упорито твърдеше началника на щаба за борба с коронавируса и кмет на Босилеград Владимир Захариев.

До 10 юни на сайта на Министерството на здравеопазването седмици наред стоеше, че в Босилеград има 4 заразени. По същото време, началникът на щаба за извънредни ситуации и кмет на Босилеград Владимир Захариев се кълнеше, че и тия четирима имали само адресна регистрация, които пък не живеели в Босилеград и не само, че заразени нямало, но нямало и да има!?

На 15 юли пред информационния портал „ФАР” Захариев все още, по един неподражаемо несериозен и безотговорен начин  твърдеше, че в Здравния дом в Босилеград били открити само 6 лица с пневмония, от които пък само две пребивавали в Босилеград, но всичките били с отрицателни ПСР тестове!?

Само един ден по-късно, на 16 юли, той в качеството си на началник на щаба за извънредни ситуации, предлага на себе си като кмет на Босилеград, да обяви извънредно положение на територията на общината от 17 юли в 6,00 часа сутринта, „заради увеличаване на броя на пациентите с тежки респираторни инфекции (белодробни пневмонии) когато не им е време, а симптомите са като при Covid-19”. Въпреки че пандемията вече помита всичко пред себе си, и се е стигнало до извънредно положение, той все още говори с недомлъвки и прави двусмислени изказвания от които не може да се разбере, има ли и колко са заразените. Целта на тия словесни еквибилистрики най-вероятно е замитане на собствената си политическа, морална и най-много наказателна отговорност.

На 21 юли, в подобни, меко казано, двусмислени и противоречиви изказвания по телефона за РТВ „Цариброд” и информационен портал „ФАР, той продължава да твърди, че пандемия няма, но „има 10-15, може би и двайсет пациенти”, с респираторни инфекции и белодробни пневмонии, със „симптоми като при Covid-19, ама не е Covid-19”!? Извънредното положение пък било въведено не заради това, че имало някаква голяма пандемия, а заради превентива от пандемия и пр. и пр. Не е нужно да си лекар, за да видиш, че невежите му опити да замести Covid-19 с някаква безобидна респираторна инфекция или пневмония, са съшити с бели конци. Добре, да приемем че ония „10-15 може би и 20 пациенти” са болни от белодробна пневмония. Каква е причината те да развият белодробна пневмония? Пневмонията сама по себе си, не е заразна. В конкретния случай и в условия на световна пандемия, тя е един от симптомите на напреднала инфекция с Covid-19 и това няма как да се скрие.

В атмосферата на паника и страх които буквално се сгъстяват по часове, витаят множество въпроси.

Какво точно се случи на 16 юли, и какво принуди Захариев, който месеци наред самоуверено твърдеше, че в Босилеград няма (и няма и да има!) заразени с Covid-19, изведнъж да заведе извънредно положение?

На 16 юли, Босилеград е попарен от новината, че в Кюстендилската окръжна болница е починал 50-годишен мъж от Босилеград, постъпил в терминално състояние, интубиран, починал след 24 часа на апаратна вентилация. Този мъж е близък на Захариев съпартиец, дългогодишен общински съветник, член на Националния съвет на българското малцинство и директор на енергоразпределителното в Босилеград. В семейството и работния му колектив също има болни и хоспитализирани от остри респираторни инфекции. Всеки опит да се изиска по-подробна информация се посреща с възмущение от щаба, че това едва ли не било било подигравка с паметта на починалия и с болката на семейството му!?

Именно заради болката на близките му и заради живота и сигурността на всички нас, трябва да си зададем въпроса дали починалият и заразените с Covid-19, не са жертви на едно престъпно нехайство при което месеци наред не бяха прилагани предписаните мерки за борба с коронавируса?

На 21 юни Захариев празнува победа на местните избори. Във фейсбук са пуснати снимки на които се вижда, че той си прави селфи с плътно наблъскани един до друг общински съветници и почитатели които под звуците на оркестър се наливат с бира.

Снимка: Facebook/ licen arhiv

 

На 7 юли се провежда учредително събрание на Общинска скупщина Босилеград. 31 общински съветници в една малка зала заседават и после празнуват до късно през нощтта. 11 дена по-късно един от тях почива. Друг също развива симптоми на заболяване с коронавирус. Според медицинските експерти, задържането на група хора в затворено помещение за повече от 20 минути и на по-малко от 2 метра разстояние, е изключително опасно ако вътре само един от тях е заразен с Covid-19.

На погребението на починалия 50-годишен мъж, въпреки извънредното положение, се стичат над 100 души! В такива ситуации е позволено да присъстват най-много 10 души и то без никакави традиционни обреди каквито са ръкуване, прегръщане, целуване и пр. Рискът от заразяване е изключително голям. Там е и началника на щаба и кмет на Босилеград Владимир Захариев. Самият той не прилага мерките които е наложил ден преди това.

В следващите дни, пред Здравния дом в Босилеград се трупат тълпи от хора които искат помощ. Някои от тях имат температура и проблеми с дишането, други са се подали на паниката и искат да се прегледат. По същото време, на 21 юни Захариев по телефона пред информационен портал „ФАР” все още твърди, че имало само един заразен „там някъде си”. Но само на 22 юли 14 съмнителни лица са  извозени от Здравния дом в Босилеград в Медицинския център във Враня. На 23 юли информационния портал „Южни вести” излиза с информация, че са установени 2 заразени от Босилеград. Има и хоспитализирани в Covid болниците в Сурдулица и Враня.

Какво следва от тук нататък? Както се убедихме, на босилеградският щаб за извънредни ситуации и на „експертно-оперативния екип за борба с Covid-19” на този етап, не може да се разчита за подробни данни за броя на съмнителни, тестирани, положителни на тестове, хоспитализирани, излекувани и починали.

Босилеградското общество е свикнало да бъде лъгано. Но тоя път не става въпрос за откраднатите пари за плувния басейн или за спортната хала. Става въпрос за живота и здравето на хората и техните деца и те имат право да знаят истината.

Тази истина те искат да я чуят не от устата на политик, а от устата на медик който открито да застане с лицето си, с дипломата и морала и отговорно да им я каже. Каквото и да му струва.

                                                                                       Иван Николов

В Босилеград извънредно положение заради Ковид-19!

В днешно съобщение  на началника на Общинския щаб за извънредни ситуации в Босилеград Владимир Захариев се казва, че на телефонно заседание на щаба проведено вчера, щабът е предложил и препоръчал на кмета на Босилеград Владимир Захариев (!?), да заведе извънредно положение на територията на цялата община от сутринта на 17.07.2020г., заради увеличаване на броя на лица с тежки респираторни инфекции  със симптоми подобни на Ковид-19 със смъртен изход.

В съобщението се казва, че е формиран експертен екип от двама лекари и един медицински техник за следене на епидемичната ситуация и предприемане на защитни мерки.

Забранява се събиране на открито и закрито на повече от пет лица, въвежда се задължително носене на маски и спазване на дистанция, както и организиране на тържества, спортни и други забавни манифстации. Работното време в кафенетата и ресторантите се ограничава от 7 до 20 часа със спазване на дистанция от 4 метра.

В предучилищните заведения, основните и средните училища да се прилагат всички превантивни мерки и да се отложат всички събирания , да се провежда пране на улици и дезинфекции на публични повърхности и пр.

Епидемичната обстановка в Босилеград беше неизвестна още от началото на март. Кмета на Босилеград и началник на Общинския щаб за извънредни ситуации Владимир Захариев, до скоро твърдеше, че в Босилеград нямало (нямало и да има!?) заболели от Ковид-19.

На сайта на Министерството на здравеопазването на Р Сърбия до началото на юни пишеше, че  в Босилеград имало четири лица с положителни проби.  С оглед на това, че Босилеград е малко място и всички се познават, хората до скоро споделяха тревогите си от липса на информация за епидемичната обстановка в общината.

Нещата излязоха от контрол след смъртта на 50 годишен мъж от Босилеград в Кюстендил с положителна проба на Ковид-19. Ден след това бе обявено извънредно положение. Смъртния случай сякаш отвори кутията на Пандора и остро се поставиха въпросите за веригата на заразата и контактните лица.

Положението се усложнява още повече предвид, че от 16 юли ГКПП „Рибарци – Олтоманци” край Босилеград отново е затворен за българите от Босилеград и те могат да влезнат в България само с отрицателен ПСР тест. Освен че струва около 100 лева, ПСР тест не може да се направи в близките в Сърбия болници и се обезсмисля поради дългото чакане на резултатите от пробите.

В Босилеград видимо се влошава хуманитарната ситуация и се чувства паника сред гражданите.

                                                                                                                                          Иван Николов

Нелегалните престъпления на легитимното управление

Обсъждайки трагичните житейски съдби на съграждани и близки приятели които ненадейно се разболяха от странни болести и преждевременно си отидоха от тоя свят, един приятел ме светна за нещо което буквално всеки ден става пред очите ни и почти никой не го забелязва.

Концентрираната галенитна руда която се произвежда в мината „Подвирове“ в село Караманица, се извозва с едни доста разнебитени, открити камиони от село Караманица до халите на една бивша фабрика в Босилеград където се складира, и когато достатъчно се натрупа, отново се товари на по-големи камиони и се извозва по посока на пристанището Бар в Черна гора. По непотвърдени данни в момента в халите, в които някога се чистеше и сушеше зеленчук като вторична суровина за производство на лекарства, има десетки тонове концентриран галенит! Достъпът за журналисти и хора с фотоапарати е строго забранен.

Очевидно става въпрос за нещо съмнително, ако се знае, че концентрираният галенит изпуска силно токсичен и канцероген прах от оловен сулфид, който няма как да не се вдигне при извозването, изтоварването, складирането и товаренето на рудата и то почти в самия център на Босилеград!

Миналата есен, в двора на същата фабрика бе инсталирана подвижна бензиностанция в която се точи гориво напук на всички законови предписания. На по-малко от 600 метра се намира бунар с питейна вода която влиза във водопровода с който се снабдяват Босилеград и село Райчиловци. 

Същата фабрика се използва и за гараж и за склад на всякакви други опасни материали за нуждите на мината „Подвирове” в село Караманица. 

Само на десетки метри от двора на бившата фабрика има населени къщи и майките невъзмутимо си карат количките с бебетата, докато наоколо се вдига силно токсичен и канцероген оловен прах. Вятърът го разнася из целия град и из зеленчуковите градини около реката и по дворовете. 

Ако към него добавим оловото което се получава при изгарянето на бензина от колите и розата на ветровете която понякога дни и седмици наред оставят„непроветрена“ Босилеградската котловина, нещата стават още по-заплашителни.

Една бегла справка в интернет показва следното.

Галенитът е руда от естествен минерал – оловен сулфид и най-често се използва за добив на олово. Оловото и неговите съединения са силно отровни. Според изследвания на Мичиганския държавен университет, не само работниците които работят в мините за галенит, но и децата им живеещи в рударските селища, имат висока концентрация на олово в кръвта. Това оставя трайни увреждания в психо-физическото им и интелектуално развитие и по-късно, в репродуктивната им способност. 

Според изследванията на Института за почвата в Р Сърбия, на определени места около Лазаревац, Обреновац, Велика Морава и Костолац в почвата има повече арсен, олово, никел и хром от максимално допустимите норми. Известно е, че всичките тия елементи са изключително токсични и канцерогенни. 

Според специалистите, отравянето с олово може да стане чрез вдишването на оловни изпарения и оловен прах, пиене на вода наситена с олово или внасянето му в организма чрез храна. Симптомите на отравянето с олово са: главоболие, гадене, виене на свяст и спазми. При вдишването на оловни  изпарения се абсорбира до 30-40% от оловото от което 80-100% преминава в кръвта. Така абсорбираното олово отива в черния дроб и бъбрезите които изхвърлят по-голямата част през уринарната система, но с времето оловото се натрупва в костите и косата. Оловото в бъбрезите, кръвта, мускулите и нервната система е опасно за здравето в зависимост от концентрацията и индивидуалните особености на човека. Важно е да се знае, че наслагванията от олово в организма не могат да се отстранят, те завинаги си остават в него. Човешкият организъм може да толерира 20-30 милиграма олово на килограм тегло. При животните фаталната доза е още по-малка – 6-8 милиграма на килограм живо тегло. Конете например, умират за няколко седмици ако конзумират само 3 – 4 милиграма олово на килограм живо тегло.

Всичко това показва, че безотговорното разпиляване на оловен прах в центъра на Босилеград е равнозначно на тежко наказателно продължително престъпление което застрашава живота и здравето на хората. За което Наказателния кодекс предвижда тежки наказания. Само че това тежко криминално деяние, не само ще остане ненаказано, но по всяка вероятност и ще продължи, а неговите последствия ще се чувстват десетилетия напред. 

Разбира се, никой не е правил изследвания за вредното въздействие на мините за олово и цинк в селата Караманица и Мусул, но няма как да е другояче. Дори и един бегъл поглед върху заболеваемостта и смъртността на населението в Тлъминския и Любатския район оставя впечатление за нещо изключително зловещо. 

Изхождайки от тия съмнения и позовавайки се на Закона за свободен достъп до информациите от обществено значение, Инициативен комитет „ЕКО КРАИЩЕ” с председател инж. Бранко Митов, на 13. 03. 2019г. се е обърнал към Общинската управа – Служба за защита на околната среда, с въпроси какво е направила община Босилеград по Програмата за наблюдаване на качеството на надземните и отпадни води, в реките Драговищица, Любатска, Караманичка и Бистърска, особено в близост до мините „Грот” и „Подвирове”. Поставени са и въпроси за качеството на питейната вода от градският и селските водопроводи, за качеството на почвата с оглед на мините замърсители в крайбрежната речна ивица обработваема земя в селата Горно и Долно Тлъмино, Бистър, Рикачево, Бранковци, Мусул, Горна и Долна Любата, Долна Лисина, Босилеград, Райчиловци, Млекоминци и Рибарци.  Поставени са въпроси и за качеството на почвата в тнр. индустриална зона в Босилеград, за местата на рудни и флотационни отпадъци и за качеството на въздуха.

Администрацията мълчи месеци наред. Председателят на „ЕКО КРАИЩЕ”, инж. Бранко Митов се обръща към омбудсмана на Р Сърбия. След година и три месеца, на 01.06.2020г., Службата за защита на околната среда при Общинската управа в Босилеград, отговаря на омбудсмана и на „ЕКО КРАИЩЕ”.

В отговорите се признава, че по Програмата за наблюдаване на качеството на надземните и отпадните води, не е направено нищо „поради недостиг на средства”. За качеството на питейната вода отговорността е прехвърлена на Комуналното предприятие „Услуга” от Босилеград. Въпросът за местата на рудни и флотационни отпадъци е прехвърлен на съответните републикански инспекции, които най-вероятно не са осведомени. Виновни няма. Отговорни – също. Причините вероятно се крият в печалбите които отиват в нечии чужди джобове.

А въпросът за отговорността си има дежурен отговор, чиято цел е не да оспорва безспорното, а да измества фокуса на общественото внимание и да компрометира хората които поставят въпроси и разобличават проблемите. 

Истинските виновници ще си останат незасегнати. Вината ще се стовари върху екоактивистите, гражданските сдружения и журналистите. Обвиненията срещу тях отново ще бъдат стандартни –  оставете ги тия, те се финансират от чуждестранни държави за да подриват „легитимно“ избраното управление на общината. Което ще продължи да отравя собствените си избиратели. На мъртвите им е все едно – те не могат да поискат политическа отговорност от своите управници. А живите? Те вече са напуснали Босилеград в стремежа да си намерят някое по-добро место за живот в България, Западна Европа или в скандинавските страни.

Иван Николов

Посланията на (анти)Националния съвет на Българското малцинство

В началото на март, преди още „най-смешният вирус на света”да им обърка плановете, кметствата в Босилеград и Цариброд бяха впрегнали Националния съвет на българското малцинство в предизборната кампания за непроведените на 26 април парламентарни и местни избори. 

„Тържествената сесия” на 3 март в Цариброд, на която кметовете, общинските съветници, ръководството и членовете на Националния съвет, директорите на училищата и някои малцинствени медии, дружно хванати за ръка, практически откриха предизборната кампания, е учебен пример за злоупотреба с власт и малцинствените права за партийни цели. Разбира се, „тържествената сесия” нямаше да е успешна, ако не бе използвана като трибуна от която, точно на 3 март, да се излее помия върху българските културно-просветни сдружения и личности които отстояват националните и европейски ценности в Босилеград и Цариброд.

Злоупотребата на държавна (общинска) власт за партийни цели е симптом за загниването на демокрацията у нас. В нормалните демократични държави с изтичането на мандата и разписването на изборите се разпускат политически институции и длъжностни лица, именно за да не могат да злоупотребяват с държавни средства при провеждането на изборите и да се осигури равнопоставеност на всички участници в изборния процес.  

Този принцип така и не можа да заживее у нас, а злоупотребата на държавна власт за партийни цели се превърна в практика която превърна българското малцинство в заложник на шепа професионални тарикати, които, насърчавани и толерирани от Белград, усъвършенстваха умението си да курдисват вота на гражданите в собствена полза. И то до такава степен, че се обезсмисля участието в изборите. Това е въпрос, който днес си задават и не малко партии в Сърбия.

Националните съвети на малцинствата, по презумпция, би трябвало да са надпартийни институции които представляват всички граждани които се декларират като принадлежащи към определено малцинство. Ако те по закон трябва да защитават малцинствените права в областта на образованието, културата, информирането и служебната употреба на езиците и писмата, тогава тази защита не е от кой и да е, а именно от държавните органи и институции които не спазват законите с които се гарантират тези права. Ясно е, че правата на малцинствата няма как да се постигнат ако Националните съвети имат общи (несъвместими) интереси с кметовете, директорите на училищата, редакторите на медиите и общинските органи. 

На чисто идеологически план, Националния съвет на българското малцинство винаги е бил част или в най-добрия случай патерица на управляващите сръбски консервативни националистически партии, чиито политически програми са изведени от идеологията за „сръбска Македония” и „сръбски Шоплук”. С такива разбирания те няма как да представляват интересите на българите. В най-добрия случай могат да бъдат инструмент на вековната сръбска националистическа политика срещу тях.  

Всеки който е прозрял тази горчива истина, рискува да бъде нарочен за държавен враг който трябва да бъде смазан на всяка цена. Казвам го от опита на човек който три десетилетия отбива атаките срещу хората които отстояват българската култура в Западните покрайнини от позициите на европейски норми за правата на човека и правата на малцинствата.

През това време в Европа и на Балканите се промениха много неща. У нас не се промени нищо. 

Сравнявайки посланията които през 1992г. Общинският комитет на Социалистическата партия на Сърбия в Босилеград ни отправяше чрез своите партийни съобщения и чрез статиите на А. Давинич, Д. Велькович, Д. Пешич, В. Велинов, М. Янев, М. Присойски, В. Божилов, В. Димитров  и много други говорители на престъпната политика на Милошевич, с посланията които настоящият председател на Националния съвет на българското малцинство Стефан Стойков на 3 март в Цариброд отправи към „определени български дипломати” с призив да „…преразгледат политиката си да помагат на някои сдружения и отделни лица които разпространяват омраза и фашизъм”, „работят за собствени интереси”, „държат се като българи по професия” и пр., („Ново Братство”, 13 март 2020г.), се убеждавам, че Националния съвет на българското малцинство използва същите постановки, клевети и даже изразни средства и квалификации упражнявайки се в същата онази политика която потопи Югославия в кръв и развалини. Даже наглостта на Стойков превиши наглостта на ОК на СПС в Босилеград който 1998 година поиска от прокуратурата да закрие КИЦ-а. Днес Стойков си позволява същото това да го поиска от България и е добре, че българският посланик в Белград Радко Влайков в специално изявление в същия брой на „Ново Братство” го постави на място. За което го поздравявам и му благодаря.

За пореден път се убеждавам, че Националния съвет на българското малцинство е инструмент на продължаващата политика за дебългаризация на българите в Западните покрайнини и обезлюдване на българските общини. 

Тази проста истина не може да се скрие зад пластмасовите цветя пред паметника на Левски, дебелашката демагогия на В. Захариев и С. Стойков, за „преведените учебници”, „българските паралелки” и провъзгласяване  на основното училище в село Звонци с двайсетина ученици (в което даже и българска паралелка!) за „институция от особено национално значение”!? 

В изтеклите три десетилетия ми омръзна, но няма да се уморя да отговарям на клеветите за „омраза”, „фашизъм”, „корупция”, „лични интереси” и пр. изплюти комунистически дъвки които днес предъвкват техните „демократични” синове и внуци. 

Не, другари, не става дума за омраза. Омразата е присъща само за примитивните хора. Ние просто не можем да скрием презрението си към жалките креатури на държавна сигурност, които, обсебени от манията за власт, се превърнаха в инструменти на  политиката чиято цел е да ни промие мозъците от българското национално самосъзнание. Тезата за „българският фашизъм” е конструкт на югославската комунистическа историография, която за съжаление, се споделя и от българските комунисти. Тя обаче приключи заедно с Югославия и истината излезе и плъзна навсякъде в ефира, в научното и интернет пространство. 

Колкото и да не им се иска, сръбските другари трябва да приемат, че в България не е имало фашизъм. В Сърбия, да. Защото докато цар Борис ІІІ спасява 50 000 български евреи, сръбският министър-председател Милан Недич, Димитрийе Льотич, Коста Печанац и особено Митрополит Николай Велимирович (носител на орден от Хитлер), не само величаят фюрера и издават фашистки вестници, но и заедно с нацистите систематично изтребват евреите и тържествено осведомяват Хитлер, че Сърбия е Judenfrei т.е „освободена от евреи”. 

Босилеградските другари не бива да забравят този исторически факт, когато на 8 септември, под погледа на Левски, полагат венци и цветя и изнасят слова по повод „Деня на освобождението на Босилеград от българската фашистка окупация”. Не е зле да споменат, че за сръбските фашисти Недич, Льотич и Коста Печанац в днешни дни в Белград се водят дела за реабилитация, а самият Николай Велимирович 2003г. бе канонизиран от СПЦ за светец. Също така не бива да забравят, че освен Червената армия, в освобождението на Белград от фашизма 1944г., участва и Първа българска армия. 

Подсказвам още. Като „изявени” борци срещу фашизма, да отидат в Белград на Старо саймище и Топовске шупе и да положат пласмасовите си цветя на мястото където сръбските и немските фашисти са убили над 6 000 еврейски жени, деца и старци. Ако им е далече, нека да подкрепят поставянето на паметната плоча на жертвите на Босилеградският погром от 15-16 май 1917г. избити от фашистът и сътрудник на нацистите Коста Милованович Печанац.

Що се отнася до изтърканата от дългогодишна употреба фраза за „българите по професия които работят за собствен интерес”,  те много добре знаят, че „сърбите по професия” много по-лесно постигат личните си интереси и именно затова направиха своя избор. За разлика от София, Белград (и Москва) и до днес добре плащат на агентите си у нас и в Македония. Ако „българин по професия” беше печелившата формула за личен успех в живота, сигурен съм, че никой нямаше да е „по-велик българин” от тях. 

За разлика от тях, ние направихме своя личен избор по времето когато да бъдеш българин, не само не беше печелившо, но и опасно по живота. И го направихме не заради „лични интереси”, както и до днес зубри Стефан Стойков, а заради интересите на стотици българи в Западните покрайнини, които, благодарение на България и на нашите усилия, завършиха или и в момента следват висшето си образование в България, получиха българско гражданство а с него и нов шанс за живот и работа в Европейския съюз, западни коли с българска регистрация или животоспасяваща медицинска помощ. Друг е въпросът, че някои от тях не заслужаваха това.

Точно когато Министерски съвет на Р България 1993г. донесе 103 Постановление, Общинския комитет на СПС в Босилеград, чрез в-к „Братство” водеше най-мръсната си пропаганда срещу нас, с обвинения и клевети от които тогава падаха глави. Въпреки всичко, от сегашната дистанция от време и от гледна точка на свършената работа, спокойно мога да кажа, че всички опасности и рискове си струваха. Съжалявам само за това което не можахме да свършим, но съпротивата и предателствата бяха по-силни от нас.

Сравнявайки изказванията в „новото” и „старото” Братство, се убеждавам, че нищо не се променило в начина на мислене, писане, говорене и работа в сравнение с времето на Тито и Милошевич. Няма и как. Това са същите хора, които изтласкаха поетите, писателите, публицистите, художниците, музикантите и други хора на изкуството и духа (сред които има и такива с европейски признания), и ги заместиха с двойкаджии които едва-едва сричат на български. Техните политически и културни хоризонти  се простират от бюрото до масата и тоалетната чиния. А на кръчмарските срещи, чорлави и с мътни кръвясали погледи решават деликатни идеологически, гео-политически, културно-просветни, екологични и медицински въпроси. 

Може би и затова дойде пандемията да ни покаже, че мястото все пак не ни е Европейския съюз, а в Средновековието.

Иван Николов 

103 години от Босилегадския погром

Въпреки извънредните мерки наложени поради пандемията от коронавируса, представители на на българските организации в Босилеград и тази година на 15-ти май почетоха паметта на 34-те невинни жертви избити от разбойническата чета на сръбският поручик Коста Милованович Печанац. В село Долна Любата те се поклониха и положиха цветя пред гроба на учителя Стою Яначков Попов, зверски убит на прага на къщата си пред семейството му. Гробът му е бил бутнат и така е оцелял до наши дни, когато беше открит от краеведския изследовател Александър Младенов.  Димитър Димитров Треперски от Босилеград го възстанови в първоначалния му вид и го подържа и до днес със собствени средства и сили.

 

 

Преди три години, по повод 100 годишнината от това ужасяващо събитие,  усилията на българските организации в Босилеград да поставят паметна плоча с имената на жертвите се провалиха.  Две паметни плочи бяха конфискувани от босилеградската полиция през 2017-та и 2018-та година и бяха върнати едва след намесата на българският президент Румен Радев по време на неговото официално посещение през юни 2018-та г. в Белград.

Въпреки това, кметската власт в Босилеград и до сега не разрешава паметните плочи да бъдат поставени. Безсмислието на това съпротивление е още по-голямо ако се знае, че въпреки отказа да се поставят паметните плочи с имената жертвите, за това гнусно историческо събитие през 2017г. историк Ангел Джонев издаде книгата „Погромът в Босилеградско на 15 -16 май 1917г.” а КИЦ „Босилеград” и Ангел Джонев с помощта на родолюбиви българи направи фотодокументална изложба със същото заглавие която в продължение на две години бе представена на няколко места в България.

Нека да припомним, че обяснението на кмета Вадимир Захариев тогава беше, че изработването и поставянето на паметната плоча било „незаконно“ и подлежи на наказание и че той няма да позволи „братята сърби” да бъдат представяни като престъпници!?

Въпросът е, ако изработването и поставянето на паметните плочи на невинни цивилни жертви е наказуемо, защо не беше повдигнато обвинение срещу извършителите на това „незаконно“ деяние!? Защото, ако извършителите по надлежен ред бяха осъдени и наказани, тогава всички щяхме да знаем, че в Сърбия е забранено да се отдава почит и да се пази паметта на невинни жертви от българска  народност, когато техните убийци са от сръбска народност и ние, естествено, щяхме да се съобразяваме със закона. Защото, поставянето на паметници на сръбски жертви когато техните убийци са от българска народност, е не само законно, но е и супер патриотично и родолюбиво дело. И то без оглед на историческите факти, както се убедихме в случаите със Сурдулица и Прокупле.

И следват логическите изводи.

Първо, ако отдаването на почит и поставяне на паметна плоча с имената на жертвите е „незаконно“, законно ли е избиването на безпомощни старци и деца на територията на друга

държава? И второ, ако поставянето на паметна плоча на невинните жертви е незаконно и наказуемо, то дали е законно и допустимо и след 103 година да се заличава паметта на жертвите?

Ето това е моралната дилема на съвременните сръбски управници на която те нямат отговор и веднага вадят „най-силният“ си аргумент – че не била спазена процедурата за поставяне на паметни знаци!? Забележете, става дума за процедура само в случай когато жертвите са българи, а убийците сърби! Защото в обратния случай процедурата е ясна и няма никакъв проблем.

Проблемът с извършителите на „престъпното” деяние изработване и поставяне на паметна плоча на невинните жертви е още по-елементарен. Повдига се обвинение и се осъждат по съкратена процедура, какво толкова? Това е почти безобидно на фона на кървавата баня която четниците на Коста Печанац си устройват в Босилеград преди 103 година, а ще се успокоят толкова нечисти съвести на всякакви високопоставени изроди и от двете страни на границата!

Отдаването на почит и пазенето на паметта на жертвите от Босилеградският погром, има високо възвишени и благородни цели – да обслужва мира и националното помирение между българи и сърби, за да няма война никога вече. Само в такъв случай техните страдания и жертви имат смисъл и оправдание. И  обратно, заличаването на паметта значи оправдаване на убийството им, окупацията на чужди територии и етническо прочистване в името на една утопична великодържавническа идеология.

Нещата стават още по-опасни ако се има предвид, че в Босилеград все още има хора, които в името на тия високо възвишени и благородни цели за мира и националното помирение са готови да си сложат имената на някоя бъдеща паметна плоча.

За съжаление, има и други, които в името на жалкото си съществуване са готови да наточат ръждясалата четническа кама на Коста Печанац.

Съвременна Сърбия трябва да изпълни редица условия преди да стане пълноправен член на Европейския съюз.  Най-важното условие е да си остави шайкачата, опинците и камата пред вратата на Европа, ако иска да я пуснат вътре.

Иван Николов

ГЛАС ПРЕСС

 

Лишиха ни от бъдеще, но и от правото на минало

15 май 2020г. Навършват се 103 години от Босилеградския погром и две години откакто две паметни плочи с имената на невинните жертви които сръбската власт не разрешава да бъдат поставени, стоят в помещенията в КИЦ „Босилеград”. Въпреки положените дипломатически усилия и въпреки дадените обещания на най-високо ниво. 

Българската външна политика и дипломация като че ли все още се ослушват да не би с някоя по-остра реакция да застрашат лицемерните „добросъседски” българо-сръбски отношения. Що за добросъседство е това, когато българското малцинство в Западните покрайнини е лишено не само от бъдеще, но и от минало – няма право да почете паметта на невинните цивилни жертви от войните.

Разчитайки на началото на преговорния процес за членството на Сърбия в ЕС, КИЦ „Босилеград“ още през 2013г. по повод 100 години от Балканската война, излезе с инициатива да се намерят войнишките гробове на 526 сръбски и 442 български войници и офицери загинали в Босилеградско в бойните действия през лятото на 1913г., да се изгради мемориален комплекс на който сръбските и българските държавни представители веднъж годишно да отдават почит на жертвите и да си подават ръка в знак на помирение между българи и сърби. 

Тази широко разпространена европейска практика, не бе приета от сръбска страна вероятно защото застрашава дълбоко вкоренените исторически митове, че Сърбия никога не била водила завоевателни войни и че българите са окупатори и вечни сръбски врагове. 

Инициативата бе премълчана и от българска страна, защото вадеше на показ заметените проблеми и отваряше нови рани в българо-сръбските отношения. Отварянето на тия въпроси, неизбежно води до отварянето на други касаещи обезлюдването и обезбългаряването на общините населени с българи в Сърбия, нарушаването на правата на българското малцинство и статута на териториите окупирани с Ньойския договор.

В крайна сметка, с надчовешки усилия родолюбиви българи и организации, с крайни сили и на ръба на закона, поставиха и поддържат пет скромни паметни плочи на петима разстреляни от сръбската армия български офицери и погребани в Босилеградското гробище.

През 2017г. по повод 100 години от Босилеградският погром когато сръбската паравоенна чета на Коста Печанац на 15-16 май 1917г., опожарява Босилеград и околните села и избива 32 невинни граждани, българските организации в Босилеград подновиха опитите да се отбележи и отдаде почит на жертвите, като се открие паметна плоча с имената им в центъра на Босилеград. 

Идеята пак беше официалните представители на двете държави да открият паметната плоча в знак на национално помирение между двата народа. Това също не можа да стане поради координираното противодействие на кметската власт, Сръбската православна църква, полицията и прокуратурата. Даже българската вицепрезидентка Илияна Йотова по този повод бе унизена от кмета на Босилеград Владимир Захариев. Паметната плоча бе прибрана от полицията като веществено доказателство за наказателно производство срещу извършителите. Опитът за поставяне на друга паметна плоча със същото съдържание през 2018г. завърши по същия начин.

Скандалът с отнемането на двете паметни плочи, приключи по време на официалната среща между двамата президенти Румен Радев и Александър Вучич през юни 2018г. в Белград. Полицията върна паметните плочи на КИЦ-а в Босилеград. И от българска и от сръбска страна бе отправен упрек към инициаторите, че не били „спазили законовата процедура”!? И до днес не е ясно, има ли изобщо и каква е законовата процедура за поставянето на тия паметни плочи които, вече забравени, си стоят в помещенията на КИЦ-а. 

Няма кой да попита по каква „законова процедура” в близките сръбски градове, включително и на няколко места в Босилеградско, са издигнати десетки паметници на „сръбските жертви избити от Българската армия по време на Първата световна война” както и на „сръбските жертви избити по време на българската фашистка окупация във Втората световна война”. 

Сръбската православна църква отиде още по-далеч – канонизира „Сурдулишките мъченици” които, според нея, били убити от българската армия по време на Първата световна война. Разбира се, агентите на Държавна сигурност в Светия синод на Българската православна църква премълчаха и тая гавра с каноните на християнската църква. Чест прави на някои български учени които на висок глас казаха, че цялата тая уйдурма със „Сурдулишките мъченици” е просто една брутална лъжа. 

Аналогни на обвиненията за „бугарската фашистичка окупация” и спора за народността на „най-големиот македонец” Гоце Делчев, са обвиненията в геноцид към сръбското население в днешна Южна Сърбия през Първата световна война. Теза, която в Сърбия е канонизирана в безусловна историческа и идеологическа догма. На поколения сърби с това се внушава омраза и реваншизъм към българите, а на младите българи в Сърбия, така едностранчиво поднесената история, се внушават комплекси за вина, срам и даже отвращение от сънародниците си. А това е първата стъпка по пътя на дебългаризацията им. 

Проблемите между България и Македония около интепретирането на историята, са класически пример колко може да бъде опасна една изкуствено създадена национална идентичност формирана под влиянието на пропагандните югославски исторически фалшификации и митове. 

Ставащото в Македония винаги е било огледално изображение на ставащото в Западните покрайнини. Похватите са пресметнати за постигане на една и съща цел – дебългаризация на българското население там и неговото насъскване срещу България и всичко българско.

С оглед на това, че познанията ни по история до значителна степен определят националната ни идентичност и отношението към другите, юго-македонизма положи огромни усилия да изфалшифицира българската история по начин по който потомците на българите в Македония и Западните покрайнини завинаги да замразят България.

Така формираните исторически познания, възприети по един ирационален начин, предлагат решаване на настоящите проблеми изхождайки от предишни, коренно различни исторически ситуации. 

Само че ние не можем да разберем настоящето без да познаваме миналото си. Изучавайки миналото, можем да вникнем в историческите процеси и да си обясним произхода на сегашните явления и проблеми, които, между другото, са резултат и на грешни политически решения в миналото. Това не означава, че трябва да робуваме на историята. Винаги имаме право на избор, и от този избор, зависи не само решаването на наследените от миналото проблеми, но и как ще изглежда бъдещето ни.

Изхождайки от тази взаимозависимост на историческите процеси между минало, настояще и бъдеще, изводът който са направили европейските народи е, че едностранчивото и еднозначно тълкуване на историческите събития формира един тип културни възгледи които почти винаги водят до нови войни и конфликти. 

Именно затова историята трябва да се освободи от всякакви идеологически и субективни интепретации, да се изучи максимално обективно, да се направят правилните изводи и редовно да се отбелязва паметта и отдава почит на жертвите като предупреждение към идващите поколения какво не бива да се прави. 

Ако България вече е направила своя европейски избор, това означава, че задължително трябва да споделя и защитава европейските принципи и ценности каквото и да й струва това. Същото, с още по-голяма сила се отнася за Сърбия и Македония.

В новите европейски реалности, след разпадането на Югославия и поражението на идеята за Велика Сърбия, теорията за македонизма също издиша и това го осъзнават всички трезвомислещи хора, включително и някои млади македонци. 

Македонизмът няма как да бъде спасен с яростни псувни и обиди по български адрес от фалшивите профили на платени тролове в социалните мрежи. Както не можаха да бъдат спасени югославянството и комунизма.

Залитането по евразийските блянове само ще забави европеизацията на Балканите, но пък може да се окаже и част от оздравителния процес. Нито Сърбия, нито Македония ще намерят щастието си в прегръдките на вековните руски имперски амбиции на Балканите, а още по-малко в новата инвазия на „китайските братя” които се стремят към европейските пазари. 

Паметните плочи с имената на жертвите от Босилеградския погром, непостроеният паметник на светите братя Кирил и Методий в Цариброд на който президентите Вучич и Радев преди две години сложиха първата копка, все още невърнатото име на Цариброд, спорадичните антибългарски изказвания на кметовете и техните подставени чираци в (анти)националния съвет на българското малцинство са само лакмусът който показва, че сръбските политици не могат да излезнат от окопите на Първата световна война.

Докато са окопани в тях, всички разговори и договорености за подобряване на положеинето на българското малцинство са безсмислени и предварително обречени на неуспех. 

 

                                                                                    Иван Николов