Начало / Иван Николов

Иван Николов

Иван Николов е роден 1959г. в с. Ресен, Босилеградско. Изявен поет, писател и общественик. Председател на българският Културно-информационен център в Босилеград. Главен и отговорен редактор на списание “Бюлетин”. Автор на четири стихосбирки и на книгата “Българите в Югославия – последните Версайски заточеници”. Написал е няколко стотин статии за проблемите на българите в Сърбия. Носител на четири награди за поезия и литература, обществена дейност и за принос за опазване на националната идентичност и спазване на правата и интересите на българите в Сърбия. Член кореспондент на Българската академия на науките и изкуствата, член е на Македонският научен институт и на Световният парламент на българите. Носител на наградата „Европейски гражданин за 2016“

Мъртвата хватка на Косово

Демократичния съюз на българите неведнъж е призовавал гражданите да бойкотират местните избори заради неравноправни изборни условия, нарушения на изборния процес и натиск от страна на управляващите.

Разбира се, никой не ни подкрепи, независимо от аргументите и фактите които изнасяхме. Така в Босилеград, от една страна,  се  установи безотговорна, корумпирана и несменяема власт, а от друга, демократичните и проевропейски сили които предлагаха модерни решения за проблемите наследени от миналото, бяха маргинализирани и изолирани, като „опасни сепаратисти“, които, застрашават териториалната цялост на Сърбия!? Управлението на Захариев, което буквално съсипа общината, все още се ползва с доверието на Белград, именно защото той и съответните структури на държавна сигурност успешно разиграват „сепаратистката карта“ и се налагат като „пазители на етническия мир“.

След две десетилетия, сръбската опозиция, най-после стигна до същият извод – щом изборите са недемократични, какъв е смисълът да участваш в тях? И се заканват, че ако управляващите не осигурят свободни и демократични избори, те ще ги бойкотират. Надяват се, че така ще застрашат легитимитета на управляващата партия и ще я накарат да отстъпи относно изборните условия и демократичната процедура. Което си е в сферата на научната фантастика.

Ясно е, че управляващите няма да се съгласят, защото това значи сами да предадат властта и да поемат отговорността за всички престъпления по време на изборите и по време на управлението си.

Бойкота на изборите може да успее, ако сръбската опозиция имаше капацитет да го наложи и ако поне половината от сръбската общественост и международната общност го подкрепят. Опозиция не може да разчита на обществеността, защото тя успешно се манипулира от всички национални телевизии и жълтия печат.

Може ли да се разчита на международната общност? Тука нещата са още по-безнадеждни. Например, бойкота на изборите в Албания беше успешен, но ЕС и САЩ честитиха на Еди Рама и даже го похвалиха, че изборите са минали без инциденти. Същото може да се случи и в Сърбия.

Както Захариев в Белград, така и Вучич в Брюксел се наложи като фактор от който зависи „решението“ на Косово. Какво още има да се „решава“ с Косово, не е ясно. Вероятно се очаква Сърбия да го признае. И се очаква това да направят именно ония които са исторически отговорни, че го тласнаха по пътя на независимостта. Когато този въпрос се реши и Косово окончателно си отиде, според логиката на международните фактори, ще си отидат и ония които направиха този проблем.

По тази логика не само управляващи и опозиция, но и гражданите на Сърбия, са заложници на Косово. Управляващите не смеят да го признаят, защото опозицията ще ги атакува че са го предали. По същата причина и опозицията не смее да обещае че ще го признае, защото управляващите ще ги обвинят за предателство. В тази мрътва хватка Сърбия се задушава вече две десетилетия.

Заслужено или не, международната общност разчита на Вучич като партньор който може да реши Косово, а той, здраво стъпил върху това, вече седем години оцелява на власт и изтощава сръбското общество, докато то узрее и приеме факта, че Косово завинаги е загубено. Дотогава всички разговори между власт и опозиция за легитимността на изборите, закани за бойкотиране и всякакви други ходове са за уплътняване на политическото време.

Косово е стабилна основа върху която седи и властта и опозицията. Разделени на патриоти и предатели, управляващите и опозицията взаимно се дисквалифицират, а мъртвото течение все повече засмуква Сърбия към дъното. Докато те се надвикват кой е по-голям патриот и по-голям предател, Сърбия се превръща в държава с евтина работна ръка, низък стандарт, лошо здравеопазване, мръсна индустрия и низко образование.

Демокрацията е последната грижа от която се интересуват.

Иван Николов

Поезията и духовната дипломация на Едвин Сугарев в Ниш

В рамките на тазгодишния Нишвил джаз фестивал, на 9 август вечерта, на една от откритите сцени в Нишката крепост, се проведе поeтичен пърформанс  на превода на сръбски език на стихосбирката „Скрити сетива“ от Едвин Сугарев.

С изключение на отделни стихове в превод на сръбски език от Мила Васов, това е първата преведена на сръбски език книга на Едвин Сугарев в превод на Велимир Костов. Книгата бе представена от Верица Новаков главен редактор в Нишкия Културен център.

Според българската литературна критика, Едвин Сугарев е един от най-добрите съвременни български поети. Неговата поезия е отражение на вътрешната му духовна свобода. Тематично, стиховете му са посветени на вечните теми за любовта и смъртта, за времето и вселената, за човека и съществуването му. Будистката и зен-будистката философия примесена със западно-европейската култура към която самият той принадлежи, придава особен начин на писане и расъждаване за екзистенциалното, за разрухата и забравата, за маските и лицата, за безсилието, за величието на любовта, за смъртта и следите които оставяме в живота. Емоционалното осъзнаване на краткотрайния ни земен престой е предусловие за неговото пълноценно изживяване.

Освен поет, Едвин Сегарев е и критик, публицист, литературен историк и издател. Има богат творчески опус. Автор е на трийсетина стихосбирки, един роман, една книга с фрагменти, четири литературно-исторически и критически книги, осем книги с публицистика, четири книги с приказки и стотици статии в периодичния печат. Негови книги са издавани в САЩ, Франция и Унгария. Превеждан е на английски, немски, френски, унгарски, чешки, италиански, френски, турски, японски, хинду и на други езици. Редактор е на самиздатското сп. „Мост“, дълги години е главен редактор на в. „Литературен вестник“. Работил е дълго време в Института за литература при БАН, а след това е доцент в Нов български университет. Участник и двигател на промените в България, три пъти е правил гладни стачки с които е отстоявал позиции. След промените в България е бил народен представител в три мандата, а също и посланик в Монголия и Индия.

В момента е генерален консул в Генералното консулство на Р България в Ниш. Като общественик, народен трибун и човек на духа, той въпреки деликатността на дипломатическата мисия, не само не можа да остане безучастен към тежката съдба на българското малцинство в Западните покрайнини, но и активно се включи в културния и обществен живот на българското малцинство. Верен на себе си и чужд на ведомствените схеми, Едвин Сугарев смело публично отстояваше правата и интересите на българското малцинство и често влизаше в спорове с консервативните и ретроградни сили които не само спъват културното и духовно развитие на българите в Западните покрайнини, но и застрашават екзистенцията им.

Известни са неговите публични реакции по повод честването на 100 годишнината от Топлишкото въстание, безумното канонизиране на „20 000 сурдулишки мъченици“ от страна на Сръбската православна църква, протестите срещу униженията на българските вицепрезидентки Маргарита Попова и Илияна Йотова от страна на босилеградският кмет, намесата му при задържането на българските лекари в Босилеград, при арестуването на паметните плочи на жертвите на Босилеградския погром от 15-16 май 1917г., публичните му реакции за безумията на босилеградския кмет и пр.

С това, разбира се, не искам да омаловажа труда който положи българската дипломатическа мисия в Сърбия като цяло през последните години да облекчи  и промени положението на българското малцинство в Западните покрайнини. Средствата на дипломацията се оказаха недостатъчни там където от двете страни на масата не се говори с един език и не се споделят еднакви ценности. Инертността на сръбското общество и специално нашата местна инертност ни изиграха лоша шега.

Оределите интелектуални драскачи на българското малцинство, не можаха да осъзнаят това, което Едвин Сугарев правеше за българската култура, за свободата на словото и куража който се опита да ни вдъхне по време на своя престой в Ниш. Кураж да се освободим от натрапената ни роля на послушни поданици, да отстояваме себе си и да бъдем непримирими, свободни и активни граждани.

Иван Николов

Неделя в Босилеград

В Босилеград неделя е най-скучният (и срамен) ден в седмицата. Ако не си останете в къщи или ако не се махнете някъде извън града, ще останете гладен, жаден и без кафе. Освен ако не решите да си купите бира от магазина и да я пиете стоешком или на пейката пред магазина и да пикаете под моста. Не че някой ще ви види, де. Но обществена тоалетна няма. Нито едно кафене не работи.

Босилеградчани както и да е, свикнали са.

Но българските туристи, пък и някои други, които с колела, с мотори или с коли и автобуси, за чудо, все още минават или направо идват в Босилеград, живи да ги ожалиш. Те се разхождат из двете улици и просто не могат да повярват, че в 21 век, в центъра на Босилеград, в неделя няма къде да си поръчат кафе и да обядват. Въпреки че кафенета дал Господ в изобилие.

Неделя е почивен ден за всички ресторантьори в Босилеград, та ако ще пари да валят от небето. Така са свикнали още от времето на социалистическото самоуправление. В неделя животът спира и всички си почиват. Собственици на заведения и обслужващ персонал превъртат ключовете и сипват вода на скарите. Казват, нямало било оборот.

То и в работен ден няма да ви предложат нищо друго освен скара и шопска салата.

Но ако се случи в неделя да ви дойдат гости и искате да ги изведете на ресторант, единственият начин да излезете от положението е, да палите колата и да ги водите в Кюстендил. Или в по-близките до границата села, в Драговищица или Копиловци. Ако си носят задграничните документи. Или да ги водите на Власина. Там също няма кой знае какъв оборот, но ресторантьорите държат до уважението към посетителите, та ако ще и на загуба да са, но ще ви посрещнат и ще ви предложат нещо. Дето се казва, само вратата да ви отворят и празна маса да ви предложат, пак ще сте доволни.

В Босилеград си караме по комунистически. Борбата за доверието на посетителите и клиентите, може да е норма навсякъде в деловите и търговските среди, но не и в Босилеград. Логиката на предприемчивите хора по света е, че точно в събота и неделя хората са свободни и че точно тогава би трябвало да излезнат на ресторант. Пък и на загуба да са, доверието на клинтелата им е много по-важно.

В Босилеград дори автомат за кафе няма, каквито иначе в цивилизования свят има пред повечето магазини и бензиностанции. Сигурно защото нямаме монета еквивалентна на стойността на едно кафе.

За обществените тоалетни да не говорим. Общинските управници които ни проглушиха с „великите си управленски постижения“ не се сещат дори да поставят две пластмасови тоалетни каквито на на магистралите има на всяка спирка.

Иван Николов

Да се откажеш от бащината къща

Гледам, слушам и чета как македонските историци от девет кладенеца вода носят да докажат, че Гоце Делчев бил македонец, въпреки че самият той приживе неведнъж се е декларирал като етнически българин! Гледам ги как с празен поглед се вайкат, кършат пръсти и правят изкуствено дишане на агонизиращата фалшива история кроена по мярката на македонистката идеология. История, написана за да прослави и оправдае победителите и да сатанизира и накаже победените. Напук на безспорните исторически факти.

Живи да ги ожалееш тия македонски „историчари“. Имам чувството, че даже сами не си вярват на това което твърдят. Но Македонската историография прилича на църковен канон. Не подлежи на обсъждане. Никакви доказателства не помагат – вярата им е по-силна от разума.

Давам си сметка за пораженията които фалшивата и пренадута история по времето на бивша Югославия е произвела в съзнанието им. Днес, в ерата на интернет, когато историческите източници излязоха от архивохранилищата и плъзнаха в социалните мрежи, македонците са шокирани и не могат да повярват, че всичко което са учили в югославските училища, в което са вярвали и което са възприели като част от собствената си личност, е лъжа. Дим и прах. И се опитвам да разбера хаоса в който се мята съзнанието им.

От чисто човешка гледна точка, знам колко е трудно да изживееш катарзиса от юго-македонската комунистическа пропаганда която беше проникнала не само в учебниците по история, но и в литературата, театъра, кинематографията, изкуството, медиите и пр. Култът към Тито, мантрите за „братството и единството“, за стандарта на живот, за „българските фашистки окупатори“ и пр., бяха образователната матрица за македонизирането, югославянизирането и сърбизирането на българите, която, за съжаление, продължава да действа и сега. Върху тази матрица е изградено уверението, че родните им братя са най-големите им врагове, а окупаторите им са най-големите приятели!?

Никак не е лесно да осъзнаеш, че всичко което си учил и възприел като част от себе си, е лъжа и да тръгнеш наново да пренареждаш познанията си и да опознаваш света около тебе. Все едно си разбрал, че жената с която си живял, обичал и боготворил, те е  лъгала и изневерявала. Трябва наистина огромно усилие, за да преглътнеш и преосмислиш това което ти се е случило. И никой не може да ти помогне. Трябва сам да го преодолееш. Не всеки може и е готов да го направи, защото това никак не се постига лесно и бързо. Някои успяват, други не.

Повечето македонци, но и българи в Западните покрайнини, три десетилетия след пропастта на юго-комунистическата утопия, все още с носталгия и умиление си мислят за нея. Тя като че ли е кодирана в съзнанието им и не могат да се освободят от нея. Те, и не само те, бяха възпитавани да обичат окупаторите си повече от родните си братя. Днес е много по-трудно да забравят старото, отколкото да научат и да възприемат нещо ново. Но абсолютна истина няма – тя е само мъчителен процес на нейното осъзнаване. 

Ето защо България не може и не бива да се примири с фалшифицирането на българската история в Македония. Фалшивата история произвежда фалшиво национално самосъзнание което не почива върху исторически факти, а върху митология. В случаят с Македония и на съзнателно възпитавани и отглеждани антибългарски чувства които покрай всичко останало са и опасни за българите и за България, но и за македонците и Македония.

Държавата е всепак нещо прекалено сериозно и не може да се гради върху фалшиви културни основи и противопоставяне срещу съседите. Истинските неща виреят върху истината. Добрите неща се постигат с победата на доброто над злото.

Един начеващ политик в Македония, се опитваше да обясни, че въпреки че се е декларирал като етнически българин, Гоце Делчев трябвало да бъде оставен на македонците като идентификационна матрица, защото иначе те щели да се идентифицират с комунистическите юго-македонски водачи като Лазар Колишевски, Лазар Мойсов, Киро Глигоров и пр.!? Фактите говорят, че дори и те са българи, въпреки че са били безнадеждни юго-комунисти и носители на най-черната антибългарска пропаганда.

Съвременна България в никакъв случай не бива да повтори грешката на българските комунисти които са правили референдум в Благоевградски окръг и са предали костите на Гоце Делчев на Македония. Последствията от тия предателски действия са били фатални и за България и за Македония и се чувстват и днес. Предаването на Гоце Делчев и на цялата плеяда българи възрожденци воювали за автономна Македония,  значи да се признаят откровените лъжи и фалшификации на юго-македонската историография и да се легитимира антибългарската пропаганда в Македония. Да се настройват и възпитават цели поколения в дух на омраза и презрение към българите и България.

България не бива да допусне това не само заради собственото си национално достойнство и интереси, не само заради паметта на българските революционери дали живота си за свободата и изграждането на съвременната македонска държава, но и заради интересите на самата Македония.

Македония не може да стане членка на Европейския съюз преди да е решила всички спорни въпроси със съседите си. Европа не иска да внася балканските спорове които могат да я взривят отвътре. Решаването на изкуствено създадените исторически спорове между България и Македония, освен разбира се, вътрешните реформи съгласно европейските критерии, е наложително и неизбежно за оздравяването на самата Македония и трайно омиротворяване на Балканите. Пренебрегването или замитането на проблемите  заради външни или дневно-политически интереси, би било поредното историческо престъпление. Впрочем, българите искат само да се изясни и признае историческата истина. Как самоопределящите се днешни македонци ще съчетават македонското си самосъзнание с българското самосъзнание на техните предци и с българската история – това си е техен проблем. 

Почти идентични са тлеещите проблеми между Р България и Р Сърбия. Не само заради продължаващата агресивна политика на дебългаризация и обезлюдване на  Западните покрайнини. Историческите фалшификации и антибългарската пропаганда в Р Сърбия, по нищо не се различават от тези в Република Северна Македония. На моменти даже са и по-интензивни и брутални. Псевдо-историческите спекулации в Южна Сърбия по повод отбелязването на 100-годишнината от Първата световна и Балканските войни, преувеличаването на „зверствата на Българската армия“ в Поморавието, агресивната антибългарска кампания на Сръбската православна църква, канонизацията на „Сурдулишките мъченици“, отказът да се почете паметта и да се постави паметна плоча на жертвите от погромът в Босилеградско като сигнал за национално помирение между българи и сърби, героизирането на четническия поручик Коста Печанац, тиражирането на етнически и териториални претенции към България по сръбските медии, популяризирането на псевдо-научната теория за „сърбошопската“ нация на територията на България, промовирането на спорни идеи, събития и личности  в българското публично пространство – всичко това е само част от мрачната картина която все още се крие зад протоколарните дипломатически срещи и лицемерни политически изказвания на пресконференциите за „най-добрите в историята“ отношения между България и Сърбия.

Европейският опит и международната практика ни учат, че проблемите между държавите не бива да се замитат. Те трябва да се идентифицират и решават колкото и болезнено да е това. И независимо колко време ще продължи.

Българската позиция срещу посегателствата върху българската история от страна на македонската историография, и особено изказванията на външния министър Екатерина Захариева и министъра на отбраната Красимир Каракачанов, заслужават адмирации.

Но българската позиция срещу посегателствата на сръбската историография върху българската история, е под всяка критика. Това не само окуражава сръбската националистическа пропаганда срещу България и подхранва евроскептицизма, но и пречи на процеса на европеизирането и омиротворяването на Балканите. 

Балканските проблеми почиват върху Версайското наследство и не могат да се решават с прийомите и риториката на 19-ти век. Европа се отърси от от това наследство. След векове войни, европейските политици осъзнаха, че бъдещето не може да се гради върху окупацията на чужди територии и асимилацията на чужди народи и малцинства. Мирът, разбирателството и сътрудничеството между народите и държавите не може да се постигне с преиначаването на историческите факти, а напротив, с тяхното признаване и уважаване. Не съм сигурен, че тази проста истина е осъзната и приета в Балканските столици. Особено в Белград и Скопие. Даже и в София.

Тази година Сърбия и България отбелязаха 140 години от установяването на дипломатически отношения. Което не е съвсем вярно, поради прекъсването на държавния континуитет на Сърбия по време на съществуването на Югославия. София пое тази изкусно подхвърлена топка от Белград, може би като проява на добра воля и готовност за диалог. Дано да не е от невежество.

Нека да го приемем така. Но как да приемем пълното мълчание по повод 100 годишнината от подписването на Ньойския договор? Като че ли удобно забравяме, че и в Сърбия, не само в Македония, историческите фалшификации и антибългарската пропаганда са издигнати на ниво на църковен канон. И това не бива да се забравя, дори и когато Сърбия дава ордени на българските политици, а сръбския външен министър им пее на  ухо популярни български песни.

Обединена Европа е изградена върху развалините на Версайското наследство.  Балканите няма как да станат част от Европа върху наследството на Ньой, Дейтън или Куманово. Защото европеизирането на Балканите, не е само отваряне и затваряне на преговорни глави. Това е труден и дълготраен културно-исторически процес в който бавно се стопяват пропагандните наслагвания от миналото.

В крайна сметка, идеологиите са временни. Понякога и държавите. Но народите остават. Ние, които имахме злощастната съдба да се родим в Югославия, имахме възможност да видим как някои наши сънародници се изживяваха като „югославяни“ на стадионите и на концертите на Лепа Брена. И се декларираха като такива. Днес някои от тях се обиждат когато им припомниш това минало. Не съм сигурен че са си извадили поука. А трябва. За да могат да погледнат по-трезво на сегашните си национални и идеологически заблуждения.

Иван Николов

Извършители и поръчители

Вандалите които тия дни свалиха билборда от сградата на КИЦ „Босилеград“ с кравата на бунището, овцете и екологично послание „Пазете природата“, са поредният симптом за дълбоко духовно загниване. На друго място, извършителите на такова гнусно деяние можеха да минат в категориите дребно хулиганство или кръчмарски приключения. Но не и тука където събитията си имат и втор план.

Зачеващите граждански и младежки инициативи с цел опазване на околната среда и здравето на хората, животните и растенията, нашите набедени управници ги прочетоха както дяволът чете Евангелието.

„Виждате ли ги тия? Те искат да ви закрият мините и ВЕЦ-овете и да ви оставят без работа! Дръжте ги!“

Това е съвсем достатъчно малограмотните извършители, свикнали да си изхвърлят боклука от прозореца или балкона, при това оскотели в тъмните минни галерии в които смъртта ги дебне отвсякъде, да скочат срещу децата които се вълнуват от съдбата на белите мечки, пеперудите, врабчетата или от съдбата на кравите които умират гълтайки найлонови торбички и употребени памперси, захвърлени на сметището и по пасбищата.

При всичката им бруталност, извършителите не са най-опасните.

В техните действия си личи почерка на поръчителите които живеят със самочувствието, че са не само над обществените, но и над природните закони. Посланията които ни изпращат чрез кръвясалите погледи и подутите от бира шкембета, съвсем не са безобидни и наивни.

„Затварюйте си устата и не ни се бъркайте в бизнеса, защото ще ви скъсаме кожата като билборда на стената на КИЦ-а. Какво значение има там някаква си ваша природа, пред нашето право да трупаме милиони? Ние сме си откупили това право от вашите управници и не ни интересуват никакви ваши защитени зони с кримски бор, речни пъстърви, раци, пеперуди или някакви си билки. Ние сме дошли тука да трупаме пари и нищо друго не ни интересува. Нашият живот е само между раждането и смърта. Тук и сега. Не ни пречете“.

Зад това зловещо послание стои цяла глутница от дребни чиновници със самочувствието на богове, присвоили си правото да разполагат с живота и съдбата на хората. Тяхната задача е да произвеждат и да разпространяват страх. Страх за живота, за работата, за близките. Страх от беззаконието, от безотговорната и безконтролна власт. Страх който има за цел да ни подчини и да ни превърне в послушни роби. Страх който да подреже крилете на младите в техния вечен стремеж към знанието и свободата. И да ги превърне в свити и мълчаливи роби които боготворят своите господари.

Напразно. Страхът се изчерпа. Идва времето на яростта и бунта.

Най-големият кошмар за господарите на робите, са свободните и просветените хора. В исторически план те побеждават и оставят трайни дири по които поколенията вървят напред, забравяйки завинаги човеконенавистните господари на другия ден след смъртта им.

Билбордът „пазете природата“ временно падна, за да продължи практиката „унищожавайте природата“, стига това да е печелившо. Но не, не е печелившо. Губещо е. По-скоро природата ще ни унищожи всички нас, за да запази космическото си равновесие. Ако не успеем да създадем общество от културни и извисени хора които знаят как до изчистят боклука от душите си, от обществото и от природата.

Иван Николов

За протестите, контрапротестите, истината и лъжата

Еко-протестите в Босилеград през зимата, острите реакции на медиите и на обществеността, срещите на еко-министрите на Сърбия и България, писмата които си размениха евродепутат Ангел Джамбазки и сръбският еко-министър и реакциите на българската дипломация  в Белград и Бюксел, като че ли засега малко поизбистриха водата която неконтролирано се изливаше от мината в Караманица в Ярешничка и Бранковска реки – притоци на Драговищица и Струма. Поне толкова може да се види с просто око.

Какъв е сега съставът на водата в реката и какви са пораженията върху околната среда, засега никой не може да каже. Просто защото няма такива данни или поне не са публикувани досега.

Във всеки случай обясненията на кмета за „бялата глина“, за „пепелта“ на еколога и за „дъждовните порои“ на директора на фирмата „Босил-метал“  която стопанисва мината, вече не се споменават и никой не им ярва. Няма ги и заклинанията, че в мината „Подвирове“ в село Караманица се прилагат най-съвременни методи за защита на околната среда.

Едва ли и има някой, който да им повярва. Институциите които трябва да дадат отговор на този въпрос, напоследък като че ли започаха да си противоречат. В това противоречие, истината се мъчи да изплува на повърхността.

Преди три месеца, в писмо № 07-00-00051/2018-01 от 29.01.2019г. от Министерството за защита на околната среда, в отговор на запитването на евродепутат Ангел Джамбазки, сръбският еко-министър Триван подробно описва производствения процес в мината и безуспешно се опитва да го увери, че „отпадните води не се изпускат в притоците на реката“ и „рудният материал не може да попадне във водосбора“!? Все едно искаше да ни каже да не вярваме на очите си, докато той не ни каже.

Към днешна дата, Секторът за надзор и предострожност в околната среда – Министерството за защита на околната среда във Враня, в писмо № 480-501-00010/2019-07 от 03.05.2019г., в отговор на Сдружение „ГЛАС“ пише, че републиканският инспектор за защита на околната среда е направил редовен инспекционен надзор и е наложил на „Босил-метал“ ДОО Босилеград, в мината „Подвирове“ в Караманица да проведе следните мерки:

  1. Да сложи протокомер на местата където се испускат отпадните води от утайниците на четвърти и пети хоризонт;
  2. Да осигури квартално изследване на качеството на отпадните води;
  3. Да постави най-малко по три пиезометра на хвостохранилищата на платформите на четвърти и пети хоризонт за изследване на качеството на подземните води;
  4. Да донесе акционен план за крайните стойности на емисиите във водата със срокове за тяхното постигане;
  5. Да докладва един път годишно за изследването на качеството на водата на Общественото водно-стопанско предприятие, на Министерството на околната среда и на Агенцията за защита на околната среда на Република Сърбия.

Освен това, републиканският инспектор за защита на околната среда е сезирал прокуратурата за стопанско престъпление срещу мината „Подвирове“ в Караманица, като юридическо и отговорно лице, заради неприлагане на мерките от Решението съгласно студията за въздействие върху околната среда за мина „Подвирове“.

За забелязаните незаконни действия са осведомени Инспекцията за водите към Министерството на земеделието, горите и водното стопанство и Инспекцията за рударство към Министерството за рударство и енергетиката.

Няма никакво съмнение, че писмото за последният инспекционен надзор в мината „Подвирове“ в Караманица, потвърждава съмненията на местните селяни и еко-активистите за замърсяване на притоците на река Драговищица с цветни метали и химически реагенти. Но това е само половин знамето.

Тежката борба тепърва предстои. Трябва да се наложи постоянен мониторинг от независим орган за състоянието на притоците на река Драговищица, а управниците на мините да прилагат всички съвременни методи за опазване на околната среда съгласно законите на Р Сърбия и международните изисквания за опазване на качеството на водата, почвата и въздуха.

Иван Николов

„Публична дискусия“ зад затворени врати?

На 15 май следобед в Градското управление във Враня се проведе презентация и „публична“ дискусия за актуализираната „Студия за оценка за въздействие върху околната среда на проекта за експлоатация на руда за олово и цинк в местностите „Вучково леговище“ и „Кула“ в състава на мината „Грот“ А.Д. Крива фея, (бившата мина „Благодат“ в с. Мусул, Босилеградско).

В презентацията участваха авторите на въпросната Студия – специалисти от Рударско-геологическия факултет при Белградския университет: д-р Никола Лилич, д-р Динко Кнежевич и д-р Александар Цвийетич, шефът на Отдела за оценка на проекти и дейности върху околната среда при Министерството за защита на околната среда Зоран Велькович, поръчителят на Студията и носител на проекта директорът на „Грот“ А.Д. Крива фея д-р Златко Драгосавльевич, представители на общинските служби за защита на околната среда във Враня и Босилеград и представители на неформално Сдружение „Еко Краище“ като представители на заинтересираните граждани от Босилеград.

Самата Студия има 182 страници и подробно описва географията, геологията, технологията за изследване, изкопаване, първоначална обработка, флотация, извозване на оловно-цинковата руда и отлагане и изпускане на вредните материи. Авторите повече се концентрират върху цялата мина, и по-малко върху конкретното предстоящо разширение на мината което е и предмет на Студията.

Въз основа на това са дадени и оценките за въздействие върху околната среда, които накрая могат да се сведат до общоизвестното мъдро заключение „опасно е, но ако се приложат предвидените стандарти за мониторинг и защита на околната среда, няма страшно“. Разковничето е точно в това „ако“.

Въпреки че презентацията и дискусията бяха обявени за „публични“ и бе отправена покана за изпращане на мнения и забележки, журналисти нямаше и следователно, в медиите не се появи никаква информация нито за презентацията, нито за самата дискусия. Със Студията се запознаха само ония които имаха времето и търпението да отварят сайта на Министерството за защита на околната среда и да четат десетки страници на трудно смилаем специализиран език. Обработена журналистическа информация, пригодена и разбираема за средностатистическия читател, няма и сега.

Така презентацията и дискусията във Враня се превърнаха в монолог на празна сцена, в който специалистите от Рударско-геологическия факултет и Министерството на околната среда, изложиха чисто научно-технологичната и законодателната страна на въпроса. Представителите на общинските служби за защита на околната среда във Враня и в Босилеград с мълчаливото си „евет“ присъствие, също не дадоха никакъв принос в дискусията.

Не така стоят нещата с представителите на неформалното гражданско Сдружение „Еко Краище“. Те най-напред са доставили две бутилки силно замътена вода наточени в непосредствена близост до мината. На Министерството за защита на околната среда са доставили цели 18 забележки върху Студията и накрая са поискали мината „Грот“ да бъде закрита в интерес на околната среда на Краището, а срещу собствениците да се образува съдебно производство! Това, разбира се, е предизвикало възмущение и негодувание сред поръчителите и авторите на Студията.

Само че на повечето мнения и забележки, специалистите са нямали никакви отговори.

От въпроса защо презентацията и дискусията се провеждат във Враня, когато въпросните разширения на оловно-цинкови руди се правят на територията на Босилеградска община, до въпросите защо изобщо се дискутира разширяване на мината върху територии защитени с Плана за защита на околната среда на община Босилеград и с Местния екологичен акционен план на Босилеград (2018-2022), са получени само изненадани погледи и двусмислени намеци, че забележките са прекалено подробни и вероятно са резултат от „екипна работа“!?

Имаше и такива съкрушителни забележки, че Студията не отчита, че на мястото предвидено за разширяване на оловно-цинковата мина в слива на Любатска река има защитени растителни и животински видове (инсекти, птици и влечуги), някои от които са под международна защита, че има особени места за размножаване и опазване на застрашени видове речни риби и пр. Изказани са забележки и за неефективното „пречистване“ на отпадните води които се изливат в притоците на Любатска река, както и за липсата на задължителните и редовни замервания на качеството на текущите, подземните и питейни води в слива на Мусулска и Любатска река. На въпросите за съмненията, че Лисинко и Власинско езеро са само утайници за замърсените от мината отпадъчни води, също не бе даден категоричен отговор.

Студията не дава отговори за качеството на питейната вода, за качеството на въздуха над мината и околните села Горна Любата, Ръжана, Лисина и Босилеград и за качеството на почвата в близост и около мината. Студията не дава пълна оценка за опасността при екстремни ситуации от високата дига (80 м.) и препълненото с опасна тиня хвостохранилище (6,5 милиона тона отпадни материи, върху площ от 24 декара). Бяха изказани и забележки за използването в производствения процес на забранени в света отровни химически реагенси: натриум-цианид, оловен и меден сулфид и за тяхното изливане в притоците на Любатска река. Не по-малко са опасни и използваните експлозиви и неизбежното изливане на гасове и синтетични масла от тежките машини, шумът, който те произвеждат и неговото въздействие върху хората, домашните и дивите животни.

Към тия забележки можем да добавим и още.

Според международните конвенции, при разработка на проекти в които има съмнения за вредно екологично влияние в трансграничен аспект, трябва да се поиска мнението и на съседните засегнати държави. Следователно, ако част от отпадните води от мината „Грот“ (особено при съмнения за наличието на отровни реагенси), се изливат в Любатска река, която е притока на Драговищица и Струма, авторите на Студията за оценка на въздействието върху околната среда е трябвало да осведомят и да поканят за участие в нейното изработване специалисти от Министерството на околната среда и водите на Р България. Такава покана, според публично достъпните информации, не е била отправена.

В Студията на стр. 96 пише: „Когато става въпрос за защита на природата, трябва да се отбележи, че съгласно Решението, на мястото на което се предвижда провеждането на рударски експлоатационни дейности, няма природни богатства за които да е задвижена и проведена процедура за защита, което облекчава провеждането на мероприятия за защита на околната среда. Обаче, трябва да се припомни, че част от водите на Божишка, Любатска и Лисинска река се насочват в Лисинско езеро, а от него се изпомпват във Власинско езеро, което, според посочените Закони, е защитено природно богатство от изключително значение.“

Твърдението, че на мястото където се планира разширението на мината „няма природни ценности за които да е задвижена и проведена процедура за защита..“, не е съвсем точно, което се вижда и от „Картата за положението на защитените природни богатства и значителни екологични райони на територията на община Босилеград“.

За Власина обаче са прави. Правителството на Сърбия през 2006г. донася специална Уредба за защита на Власина като район с изключителни природни дадености. Власина е регистрирана и в регистъра на международно значителните райони за орнитофауната и растителността и др. Няма никакво съмнение, че водите които се изпомпват от Лисинско във Власинско езеро трябва да бъдат напълно чисти, а това изцяло зависи от това какво се изпуска от мината „Грот“ в Любатска река.

В коментарите в социалните мрежи по този повод остана съмнението, че някой нарочно замита под килима опасността по околната среда и дава зелен сигнал на фалирала фирма „Грот“ А.Д Крива фея, да продължи експлоатацията на оловно-цинковите руди по стария начин с всички произтичащи от това последици за околната среда на територията на общините Босилеград и Враня. И не само. Водите от Власинско езеро изтичат през Върла река и отиват в Южна Морава. Опасността от замърсяване на цялото Поморавие съвсем не е за подценяване. Размерите на това замърсяване, предизвикано от дългогодишната експлотация на олово и цинк в мината „Благодат“, все още са неизвестни поради „липса на официални данни“.

Липсата на данни се дължи на това, че някой не иска или няма интерес да ги събере и публикува. А точно от това зависи съдбата на Краището.

Остава да видим кой ще победи: еколозите-идеалисти които се вълнуват от съдбата на природата за десетилетия напред, или хищните международни рудодобивни компании и свързаните с тях корумпирани държавни органи които се вълнуват само от лесни и бързи печалби.

Иван Николов

В Босилеград почетоха паметта на жертвите на Коста Печанац (ВИДЕО – ГЛАСПРЕСС)

Българските организации в Босилеград, КИЦ „Босилеград“, Демократичен съюз на българите и Сдружение „ГЛАС“ отдадоха помен и положиха цветя на гробовете на учителят Стою Аначков Попов в село Долна Любата, Рангел Илиев в село Горна Любата, учителят Стоимен Божков в село Горна Лисина и на Митре Пейчев в Босилеград – жертви на Босилеградския погром от 15 май 1917г.

На събитието дойдоха пълномощния министър при Генералното консулство на Р България в Ниш г-н Николай Колев, представители на Македонския научен институт – научно информационна група Кюстендил и преподавателят по история Стефан Дечев с група студенти от Югозападен университет „Св. Неофит Рилски“ в Благоевград.

Николай Колев прочете благодарствено писмо до организаторите на възпоменателната церемония от изпълняващия длъжността председател на Държавната агенция за българите в чужбина Димитър Владимиров. В писмото между другото се казва: „От  българска страна възпоменанието се прави за да се извлече поука от миналите исторически събития, които са противопоставяли българи и сърби. Да бъдат осмислени събитията и да се направят изводи за бъдещите взаимоотношения между нашите страни и народи. С болка и тревога трябва да кажем, че от сръбска страна продължава едностранчивия прочит на историята. Едни събития се митологизират, други се премълчават или откровено се преиначават. Но задълбочен поглед в миналото и решителна крачка в бъдещето, са възможни само при сериозна заинтересованост и активно участие на двете страни.“

Доц. Ангел Джонев подробно говори за бойния път на разбойническата чета на Коста Милованович Печанац и за пораженията които тя нанася в Босилеград и околните села – убива 33 души, сред които и две деца, изгаря 317 къщи и нанася щети за 2,5 милиона лева. Той подчерта, че не случайно целта на издевателствата на Печанац са българските учители Стою Аначков Попов  и Стоимен Божков. Джонев говори и за неуспешните опити по повод 100 години от събитието да се постави паметна плоча с имената на жертвите на видно място в Босилеград където българи и сърби да отдават почит на жертвите в името на национално помирение между българи и сърби.

Двете паметни плочи за жертвите на Босилеградския погром по нареждане на кмета на Босилеград, бяха „арестувани“ от полицията и повече от година престояха в Окръжна прокуратура във Владичин Хан. По искане на българският президент Румен Радев, сръбският президент Александър Вучич разпореди плочите да бъдат върнати през юни миналата година. Сега плочите се намират под „домашен“ арест в КИЦ „Босилеград“ и не се знае дали и кога  ще бъдат поставени. Затова пък 100-годишнината от събитието беше отбелязана с отпечатването на книга „Босилеградският погром 15-16 май 1917г“ и едноименна фотодокументална изложба с автор доц. Ангел Джонев.

Историк Стефан Дечев също говори в дух на помирение и че не бива да бягаме от миналото а градивно да го използваме в името на помирението и европейското бъдеще на Балканите.

Присъстващите с минута мълчание на колене отдадоха почит на учителя Стою Аначков Попов и положиха цветя, след което отидоха на гроба на Рангел Илиев в с. Горна Любата.

Димитър Димитров Треперски, който откри и възстанови надгробията на четири жертви на Печанац, занесе цветя на гроба на учителя Стоимен Божков в църковния двор в с. Горна Лисина и на гроба на убития Митре Пейчев в Босилеградското гробище.

Полицейски джип проследи помена на жертвите на Босилеградския погром.

Иван Николов

Помен на жертвите на Босилеградския погром

КИЦ „Босилеград“, Сдружение „ГЛАС“ и Демократичния съюз на българите, на 15 май в 12,00 часа ще организират поклонение пред гробовете на Стою Аначков Попов в с. Долна Любата и на Рангел Илиев в с. Горна Любата и ще отдадат помен на жертвите на Босилеградския погром.

На 15 май 1917 година сръбска паравоенна чета от 200 души командвана от поручик  Коста Милованович Печанац, нахлува на територията на Царство България, избива 33 души цивилно население, изгаря две деца, опожарява Босилеград и селата: Горна и Долна Ръжана, Горна и Долна Любата и Горна Лисина като изгаря 317 къщи и нанася материални щети за 2,5 милиона тогавашни лева.

По същия повод на 16 май, в 17,00 часа в Общинския театър в Кюстендил, Македонския научен институт – научно информационна група Кюстендил и КИЦ „Босилеград“ ще открият фотодокументална изложба „Погромът в Босилеградско 15-16 май 1917г.“

От 2017г. гражданските организации в Босилеград, полагат огромни усилия да поставят паметна плоча с имената на жертвите от Босилеградския погром по повод 100 години от събитието. Целта на отбелязването на тази трагична за Босилеград дата е да се отдаде почит на жертвите и да започне процес за национално помирение между българи и сърби.

Идеята не можа да се осъществи поради съпротивата на местната власт. Две паметни плочи с имената на жертвите бяха отнети от полицията и бяха върнати след срещата на президентите Румен Радев и Александър Вучич през юни миналата година. Отново бе задвижена процедурата за поставяне на паметна плоча, но кметът Владимир Захариев отново се обяви против.

Иван Николов

Синдромът на раздвоените личности или как се мътят куковици в чужди гнезда

Истинско чудо е, че въпреки стогодишното систематично прилагане на всички известни досега методи за национална и културна асимилация, в Босилеград все още има българи. По стечение на обстоятелствата, през последните две десетилетия бях част от почти всички български културни събития в Босилеград. Бях и неволен свидетел на лицемерието на сръбските управници, които на срещите на високо равнище в София, Белград и Брюксел обещаваха всичко каквото им се поискаше, докато Босилеград и Цариброд издъхваха в мъртвата им хватка под безпомощният поглед на България.

Всяко българско културно събитие което има за цел да утвърждава и укрепва българското и европейското самосъзнание сред българите в Западните покрайнини бива дублирано с друго събитие с цел да постигне точно обратното – да компрометира българската история и култура и да утвърждава сръбската. Целта е не само децата на българите да се възпитат като „прави сърби“, а и да се насъскат срещу България и всичко българско.  Методиката на асимилацията изисква за тази цел да се разложат моралните норми и да се разори българската духовност.

През 20-годишната история на КИЦ „Босилеград“ сме организирали около 300 културни събития. Не си спомням поне едно да е минало без проблеми. Редовните полицейски и митнически безобразия на границата трябва да внушат на партньорите и гостите на КИЦ-а, че не са добре дошли и че нямат работа тука. Особено са бдителни към българските книги. Може би по-бдителни отколкото към контрабандата на наркотици и оръжие. Смешно и жалко е да преследваш български книги в Западните покрайнини и Македония в ерата на интернет когато спокойно можеш да си изтеглиш „Mein Kampf“ от Адолф Хитлер или каквото друго си поискаш. Сръбските управници сякаш са замръзнали във времето в което в Македония е унищожавана българската книжнина и замествана със сръбска.

Имаше един кратък проблясък в който се появи надеждата, че нещо може и да се промени. Този проблясък угасна с убийството на първият и последен проевропейски премиер Зоран Джинджич. Откриването на КИЦ-овете в Цариброд и Босилеград трябваше да бъде нов попътен вятър в сръбско-българските отношения и ново начало за българите в Западните покрайнини. На откриването им дойдоха най-високи български държавни представители и почти никой от сръбска страна. Този знак тогава не беше прочетен правилно. Вече след първите български културни прояви започна специалната война срещу КИЦ-овете в която имаше не малко драматични моменти. Целта беше да ни сатанизират и дублират с други подобни институции, но с противоположни цели. Скоро осъзнахме и почувствахме на гърба си методите с които се стараеха да неутрализират нашите действия.

През лятото на 2004 година, внимателно преценявайки обстановката в Сърбия и в Босилеград решихме да заиграем ва банк и да опипаме пулса на кмета Владимир Захарийев за построяване на паметник на Левски в Босилеград. Тогава той беше на края на първия си мандат, още не беше се „изшлифовал“ в сръбската политика, пък и вероятно не си даваше сметка какво точно прави.

Откриването на паметник на Левски като символ на българската свобода си заслужаваше всички рискове.  Веднъж построен, вече нямаше как да бъде махнат. Самото откриване на паметника на Левски през март 2005г. се превърна в забележително българско културно събития на което дойдоха високи български държавни представители и много българи от България. Паметникът на Левски се превърна в символ на Босилеград.

Тогава за първи път се сблъсках с тактиката за дублиране и подмяна на характера на българските културни събития и послания.

През пролетта на 2006г. в КИЦ-а дойде тогавашният председател на общинската организация на Съюза на бойците Драган Тодоров и почна да ме „опипва“ дали след паметника на Левски, ние бихме подкрепили изграждането на паметник на „падналите за свобода“!? Пред мен седеше един пенсиониран полицай комунист и аз мигновено съобразих накъде бие. Опитах се да пренасоча разговора в наша полза. Да, казах, ние сме готови да подкрепим изграждането на мемориал на който да бъдат изковани имената на всички загинали войници от Босилеградско в Балканските, Първата и Втората световна война и даже му предложих списък с имената им. Той млъкна и си излезе. Но през есента на 2006 година, на три крачки вдясно от паметника на Левски, с помощта на тогава вече преизбраният втори мандат кмет Захарийев, изникна паметна чешма за „слава на падналите за свобода“, която бе открита по повод 8 септември „ден на освобождението на Босилеград от българската фашистка окупация“!?

До паметника на Апостола на свободата беше струпан един нескопосан символ на робството и комунизма, на който група нещастници всяка година държат речи срещу „българските фашисти“ и полагат по една кошничка пластмасови цветя, в стремежа да „избалансират“ българското и сръбското присъствие в духът на „братството и единството“. Естествено, това беше разделителната линия в отношенията ни с кмета Захарийев. Но той вече беше яхнал паметника на Левски и благодарение на него, спечели доверието на покойният министър Божидар Димитров. Той му отвори вратите на българските държавни институции влючително и кабинета на премиера.  От там той, малко прибързано, тръгна в решителната си битка за компрометиране, дублиране на ролята, задачите и дейностите  на КИЦ „Босилеград“ с цел закриването му.  КИЦ-а беше очернен, а общината (чети кметът) „безплатно“ уреждаше българско гражданство, „записваше“ кандидатстудентите на българските ВУЗ-ове по Постановление 103, „безплатно“ лекуваше на ВМА и същевременно водеше бясна антибългарска пропаганда в Босилеград. Това продължи до момента до който Захарийев бе прогласен за „персона нон грата“ в България.

Същото се случи и с „Детския Великденски фестивал“. Година след година фестивалът набираше скорост и се превърна в уникално българско културно събитие, не само в Босилеград, но и на Балканите. Благодарение на енергичният организатор Александър Димитров и на широката институционална и обществена подкрепа в България, фестивалът достигна до 857 деца участници от Босилеград, от балканските държави, Молдова и Украйна.

Настаняването на децата на семейни начала, близките контакти на деца и родители, богатите Великденски културни програми, състезанията и наградите, разбиваха на пух и прах внушаваните десетилетия наред антибългарски настроения сред хората.

Отговорът не закъсня.

Кметът Захариев и подопечните му „културтрегери“ създадоха паралелен, с претенции за още по-помпозен и по-мащабен фолклорен фестивал „Краище пее и танцува“. Неговите сътрудници хукнаха из България да търсят спонсори и танцови състави. И те се отзоваваха и охотно идваха на фестивала с чисти сърца, въпреки студените стаи в общежитието в Долна Любата и оскъдната храна. До момента до който забелязаха, че на пилоните на фестивала липсва българският флаг.

И докато почувстваха унижението да стоят в публиката и да гледат бабаитлъка на сърбеещите се и македонстващи танцови състави докато вилнеят със сръбски и македонски знамена, шайкачи и шумадийски цървули и да слушат „Играле се делийе, насред землье Сърбийе“!?  Много от гостите от България си отиваха разочаровани и огорчени от посрещането. А вероятно това беше и целта на домакините.

Но и това се оказа недостатъчно. Създаде се друг Великденски фестивал, по същото време и на същото място, със същите деца участници, с намерението да бъде още по-богат, по-помпозен и не толкова български: „Ускрс на тромеђи – Великден на тримеждието“!?

В него май само думата Великден е българска.  „Тримеждие“ не случайно беше заимствано от заглавието на сборника с партизански разкази „Пролет на тримеждието“ от Миле Николов Присойски. „Тромеђа – тримеждие“ би трябвало да означава межда която разделя на три. В този ред на мисли „Великден на тримеждието“ може спокойно да се прочете и като „Възкресение“ (или ново начало) на разделението и противопоставянето!? Разделянето и противопставянето на един и същ народ в три държави – България, Сърбия и Македония. Как да го свържеш с Великден като празник на който християните честват Възкресение Христово символизиращо саможертвата и безсмъртието на Исус Христос в името на мира и любовта между  хората?

Каквото названието, такова бе и съдържанието на фестивала. Вместо празнично облечени деца, детски културни програми,музика и детски забавления на сцената бяха качени деца прихлупени с шайкачи които друсаха сръбски„кола“ под оглушителния трясък на музиката от тонколоните!

Историята с честването на 24 май, ден на светите братя Св. Св. Кирил и Методий и празника на българската култура и на славянската писменост в село Извор, беше още по-показателна. След като заедно с партньорите ни от НСА „Васил Левски“ и високи гости от Народното събрание успяхме да възстановим празника на буквите и да кажем някои замитани истини за светите братя, за писмеността и просвещението на Краището, Сръбската православна църква ни изправи пред полицейски кордон и дори се опита да ни изгони от нашия рушащ се храм „Св. Троица“.

Не се забави дублиращото честване на „св. Чирило и Методије“, само че вместо църковни хорове и награди за най-добрите ученици, на входа на черквата бяха окачени тонколони от които трещеше сръбска чалга. Под ореха пред черквата димеше скара и се трупаха каси бира докато децата по мокри чорапи играеха „кола“ по росният неокосен църковен двор, гръмко аплодирани от кмета!

След време 103 Постановление започна да дава своите плодове. Един млад треньор и педагог, Желко Насев, възпитаник на НСА „Васил Левски“, създаде детски „Олмпийски клуб Босилеград“ с идеята през летните ваканции чрез игра и спорт да възпитава децата в духът на олимпийските принципи и ценности в спорта.

Първото което направиха, е да го изгонят от игрището на „Пескара“. С голям ентусиазъм и упоритост той продължи заниманията си с децата по ливадите и в крайна сметка заниманието му се превърна в дългоочакваната и обичана от децата на Босилеград „Детска олимпийска ваканция“.

На нея се противопостави спортен клуб „Младост“ и една дузина „спортни“ сдружения в които си вадят хляба партийните активисти на кмета. Заниманията и цялата им възпитателно-образователна работа  беше да се опълчат и на всяка цена да бият „бугарите“ – децата на техните роднини и съседи! Съвременните педагогически методи на възпитанието чрез игра и спорт, бяха заместени с яростни състезания без правила и накрая с автомобилни клаксони и запои с неограничени количества бира и скара.

По същия начин бе неутрализиран и опита да се отбележи 100-годишнината от Босилеградският погром и да започне процес на национално помирение между българи и сърби. Кмета не разреши, както обясни по-късно, защото паметна плоча с имената на жертвите от Босилеградският погром, представяла „братята сърби като престъпници“!? И пак по същата схема на дублирането обяви, че той ще открива някакъв абстрактен „паметник на помирението“!

Борбата срещу българското присъствие в Босилеград не беше само на полето на културата и спорта.

След един век отсъствие, първият и единствен български инвеститор дойде в Босилеград. Международната компания „Калинел“ от Троян и нейният съсобственик Марин Радевски дойдоха с намерение да инвестират и да предложат работа и препитание на хората. Кмета го дочака с полицейски кордон! След едногодишен систематичен тормоз, той се видя принуден да напусне и да остави 100 души без работа на прага на зимата. Във Вранска Баня никой не му пречеше и там той си построи модерен шивашки цех.

На неговото място в Босилеград дойде друг, само че тоя път, холандски „инвеститор“, който бе посрещнат с широки обятия. Важното е, да не е българин.

На фона на всичко това, имах възможността да наблюдавам еволюцията на изявените босилеградски сърбомани и югославяни които по времето на Тито се отвращаваха от българската халва и лукчетата, как леко се снишиха и си подадоха молбите за българско гражданство. Как за сметка на българския данъкоплатец децата им си изкараха висше образование. После си купиха и коли с български табелки. В България почнаха да говорят на български и даже се изкараха по-големи българи от българите. Но връщайки се обратно в Босилеград, продължиха да се ослушват, озъртат и оправдават като че ли нещо са виновни.

Наблюдавах и ония жалки индивиди които си останаха безнадеждни сърбомани въпреки безспорния си български произход. Дори и когато завършиха висшето си образование в България, дори и когато българските лекари им спасиха живота, дори и когато България им даде работа и дом,  те не престанаха да веят сръбските байраци по стадионите и да се надуват с тениските „Косово е Сърбия“. По същото време нас ни разкарваха по съдилища и ни налагаха баснословни глоби заради това, че по повод 3 март бяхме сложили български флаг на балкона на КИЦ-а.

В Босилеград днес почти всички имат българско гражданство, почти всички карат коли с български табелки, всички млади учат на българските университети и пътят им към Европа минава през България. В манталитета им обаче остава дълбоко внедрена робската психология. Обременени с българската генетика и култивираната антибългарска омраза, моите сънародници продължават да страдат от синдрома на „раздвоената личност“ която не им позволява да строшат оковите, да разперят криле и да покажат творческите си възможности на достойни, свободни и независими европейски граждани. София, Белград и Брюксел щяха да се съобразяват само с такива граждани. Робите никой не ги брои за нищо.

Иван Николов