Иван Николов

Иван Николов е роден 1959г. в с. Ресен, Босилеградско. Изявен поет, писател и общественик. Председател на българският Културно-информационен център в Босилеград. Главен и отговорен редактор на списание “Бюлетин”. Автор на четири стихосбирки и на книгата “Българите в Югославия – последните Версайски заточеници”. Написал е няколко стотин статии за проблемите на българите в Сърбия. Носител на четири награди за поезия и литература, обществена дейност и за принос за опазване на националната идентичност и спазване на правата и интересите на българите в Сърбия. Член кореспондент на Българската академия на науките и изкуствата, член е на Македонският научен институт и на Световният парламент на българите. Носител на наградата „Европейски гражданин за 2016“

100 Новогодишни пакетчета и 500 календара

КИЦ „Босилеград” и тази година спази традицията и по повод Коледа и Нова година осигури 100 пакетчета за най-малките. С оглед на пандемичната обстановка и мерките за защита от КОВИД-19, изостана обичайната културна програма и струпването на родители и деца на едно място. Пакетчетата ще бъдат раздавани на децата в КИЦ-а през работните дни след празника до изчерпване на количеството. Първите пакетчета вече бяха раздадени в навечерието на Нова година.

Също така, Столична община обезпечи 500 календара на КИЦ „Босилеград” които също бяха раздадени на гражданите на Босилеград в навечерието на българска Коледа.

КИЦ „Босилеград”

За цар Самуил и критериите от Копенхаген

Отказът на Р България да подкрепи на този етап преговорната рамка за еврочленството на РС Македония предизвика бурни антибългарски реакции, които в РС Македония никога не са и стихвали, но сега пламнаха и в някои кръгове в България, съседните страни, та дори и в Европа. Бивши и настоящи политици, журналисти и политически коментатори и анализатори си дадоха за право да раздават непоискани „европейски” съвети на България, която, както и винаги досега, трябвало да си затвори очите и щедро и безусловно да подкрепи македонското еврочленство, пък после в процеса на преговорите да се решават спорните въпроси? Дори конструираха тезата, че задържането на преговорите за македонското еврочленство било обслужвало руските интереси на Балканите!? Като че ли езика на омразата и сатанизацията на България обслужва европейските интереси.

Ходът с безусловната и безрезервна подкрепа, България го игра със сръбското еврочленство и той не само не бе оценен по достойнство от сръбските правителства, но и с нищо не допринесе за подобрение на положението на българското малцинство в Западните покрайнини, които, между другото, Сърбия съвсем незаконно ги владее след разпадането на Югославия.

Относително леко получената подкрепа за началото на преговорите, утвърди убеждението сред сръбските политици, че в Европа лесно може да се влезне през задния двор и даже дълбоко да се бръкне в еврофондовете. Така преговорния процес зацикли – от март 2012 година до сега, Сърбия е затворила само две от общо 35 преговорни глави. С други думи, умишлено протака преговорния процес с цел печелене на време и изчакване на благоприятни международни обстоятелства за решаване на сръбския национален въпрос – създаване на Велика Сърбия от териториите на Република Сръбска, Черна Гора, Косово, пък и от Македония.

Независимо от мантрата за „никога по-добрите отношения между Сърбия и България” която често едностранчиво се подхвърля от българска страна, достатъчно е да прочетем антибългарските изявления на сръбски официални лица през последните няколко години, за да разберем откъде духат ветровете и какви са целите на последните яростни антибългарски провокации в Македония.

Изместването на същността на спора за преговорната рамка към историческите въпроси от българска и към въпросите за „идентитетот и язикот” от македонска страна, води до замитане на съществените политически и икономически въпроси от които зависи не само устойчивото решаване на отношенията между двете държави и македонското еврочленство, но и стабилността на Балканите и в Европа.

От това и от лобистките ходове на учениците на сръбската дипломатическа школа, идват и недоуменията по българската позиция за историческите въпроси които прозвучаха в изказванията на някои евро-бюрократи. Колкото и да сме прави в исканията си, ние не можем да очакваме от Михаел Рот или Ангела Меркел да познават тънкостите и да арбитрират в нашите спорове за цар Самуил и Гоце Делчев. Най-много да ги бутнат в графата „двустранни спорове” и както с Гърция, да ни оставят две-три десетилетия да се разправяме с македонските „историчари”.

Може би точно затова българо-македонския спор за преговорната рамка трябваше да им бъде сервиран на по-разбираемият за тях, брюкселски език.

Днешните евробюрократи едва ли разбират нещо от нашата средновековна и нова българска история, но ако им кажем, че РС Македония не покрива критериите от Копенхаген, тогава може и да се замислят. А тя определено не ги покрива. Защото, за да започне преговори за присъединяване към ЕС, РС Македония трябва най-напред да отговаря на първият основен критерий: „институционална стабилност като гаранция за демократичен и правов ред, за опазването на човешките права, както и зачитането и защитата на малцинствата. На второ място е: Функциониращо пазарно стопанство и способност за справяне с конкурентния натиск и пазарните сили в рамките на ЕС, и на трето: Възможност за поемане на задълженията на членството, включително и капацитета за ефективно прилагане на правилата, стандартите и политиките, които съставляват законодателния корпус на ЕС („достиженията на правото“), както и придържане към целите на политическия, икономическия и паричен съюз.

За нас е по-важно и политически по-печелившо, изхождайки от критериите от Копенхаген, заедно с нашите европейски партньори да настояваме, преди започването на преговорния процес, РС Македония да осигури институционална рамка и ефикасни правни механизми за защита на личната сигурност и човешките и малцинствени права на ония македонски граждани които се декларират като българи. Да настояваме да санкционират езика на омразата срещу българите и да престанат преследванията и кампаниите срещу тях. Когато те се почувстват признати и сигурни, тогава и българската история и българският език си идват на мястото като неделима част от тяхното българско национално самосъзнание.

Към настоящия момент Конституцията на РС Македония не признава нито българите, нито техните национални и човешки права, а ние искаме да признаят, че самите македонци са произлезли от тях и от българската история! Не че не е вярно. Но за да може тази историческа истина и правно да се материализира, българите първо трябва да бъдат признати с македонската конституция а след това и с един пакет закони благодарение на които те не само да се почувстват сигурни и защитени, но и свободно да упражняват своите граждански и културно-просветни права които са в основата на всяка национална самобитност и гражданска сигурност.

Също така, македонската позиция е много по-уязвима пред европейските партньори от гледна точка на вековното протакане на строежа на ЖП линията София – Скопие и на македонската отсечка от транспортен коридор № 8. Европеизирането на СР Македония без свободно движение на хора, стоки, идеи и капитали, няма как да се случи. Ето за тия фундаментални неща трябва да говорим много повече с македонските и европейските ни партньори. Културната надстройка и историческите спорове ще продължат още известно време и по примера с другите юго-републики, ще си дойдат на място и постепенно ще стихнат.

Парадоксално е, че една Албания нямаше никакъв проблем да признае съществуването на българско малцинство върху собствената си територия. Македонските власти също няма как да изтрият българите от етническата си карта, независимо от това колко дълго ще си затварят очите пред безспорните исторически факти. Освен това, през изтеклите три десетилетия над 110 000 македонски българи документално са доказали българският си произход и са подписали нотариално заверени декларации за българско национално самосъзнание в процедурата за придобиване на българско гражданство. Сред тях са и не малко високопоставени официални представители на СР Македония. Следователно, има българи в СР Македония, спазвайте правата им, ако искате да станете членка на Европейския съюз!

Ние не бива да допуснем европейските ни партньори да останат с впечатлението, че българо-македонския спор за преговорната рамка, е някаква инатчийска комшийска разправия. Най-малко става дума за зачитането на фундаменталните принципи и критерии върху които е изграден ЕС и които са задължителни за всички кандидат-членки. В по-широкия смисъл, става дума за по-мащабни геополитически игри от които зависи не само мира и сигурността на Балканите, но засягат и самия Европейски съюз. При всичкото ни уважение към европейските лидери, те също не са застраховани от грешки. Да припомним, че едно изказване на Ангела Меркел създаде бежанския проблем в Европа. Това, че една кандидат-членка влиза в брутален конфликт със съседна държава членка на Европейския съюз, би трябвало да включи всички сигнални лампи в Брюксел. Особено на фона на надигащия се великосръбски национализъм в Белград и случващото се в Република Сръбска, Черна Гора и Косово.

През изтеклите три десетилетия от разпадането на Югославия, ние научихме, че колкото и убедителни да са историческите факти, не малко македонци вече считат себе си за отделна нация. Как ще хармонизират македонското си национално самосъзнание, с безспорния български произход и българската национална история си е техен проблем, до момента докато не нагазят в нашата история и нашите интереси. Тогава вече стават не само наш, но и европейски проблем. В ерата на свободата на словото и дигитализация на историческите източници, те закономерно ще трябва да преосмислят юго-комунистическата си историография и да преминат през сложен културно-просветен катарзис. Проблемът е, че в РС Македония свободата на словото все още не може да извади скритите исторически факти и да разобличи фалшивите антибългарски догми дълбоко залегнали в съзнанието на македонците. Проблемът не е само в това, че тия догми са фалшиви, а затова че са опасни. Сатанизацията на България и българите като „фашистки окупатори” и врагове които заплашват „македонскиот язик и идентитет”, съвсем не е нещо безобидно пред което можем да си затворим очите.

Изясняването на безспорните и спорните исторически въпроси, е фундаментална предпоставка за цивилизовано решаване на проблемите от тоталитарното юго-комунистическо наследство. Това не е само български но и европейски интерес. Така че от разбирателството с България реално зависи дали РС Македония ще започне преговорите за членство в ЕС. Агентурните влияния, лобистките натисци и заиграване с прийомите от времето на Антантата и Централните сили, със сигурност няма да помогнат.

Все пак, в заключенията на Съвета на ЕС за началото на преговорите с РС Македония от 25 март т.г. беше казано: „Добросъседските отношения и регионалното сътрудничество продължават да бъдат основни елементи от процеса на разширяване, както и от процеса на стабилизиране и асоцииране. Съветът припомня, че е важно да се постигат осезаеми резултати и да се прилагат добросъвестно двустранните споразумения, включителното Преспанското споразумение с Гърция и Договорът за добросъседски отношения с България, като част от процеса на разширяване”.

Няма как македонските политици да не знаят тия елементарни принципи за добросъседството, регионалното сътрудничество и спазването на двустранните споразумения. Другото би било недопустим държавнически дефицит. Или умишлено миниране на преговорите за македонското еврочленство в интерес на чужди антиевропейски геополитически интереси.

За нас е единствено важно да защитим нашата позиция пред европейските ни партньори по възможно най-убедителният начин. Да я представим не само като наша, но и като обща европейска позиция. Тогава ще отпаднат и „европейските уроци” и упреците които ни отправят разни бивши и сегашни политици, журналисти, анализатори и коментатори. Да не говорим за истеричните крясъци на македонските политици, които още не надникнали през  вратата на ЕС, почнаха да ни учат кое е европейско и кое не е.

Иван Николов

Между тамяна и ваксината

В тия пандемични дни докато бием битка с времето и със затаен дъх и надежда чакаме учените да открият ваксина или лекарство срещу коронавируса, вече ми омръзна да чета и слушам всякакви антиковид, антиваксър и какви ли не конспиративни теории които вероятно ще се окажат по-опасни за живота и здравето на хората и от самата пандемия.

Много е странно, че по времето когато учените в областта на медицината, фармацията, биотехнологията, автомобилната и ИТ индустрията постигат все по-невероятни резултати, доверието в науката спада. Сякаш живеем в средновековието, а не в ерата на интернет и телекомуникациите.

Никой не спори, че с науката често се злоупотребява, но е опасно да се правят генерални изводи изхождайки от някакви проблемни и повърхностни информации. С такова произволно тълкуване и отричане на безспорните научни факти се нанася тежка вреда на човечеството. Защото през изтеклите стотина години именно антибиотиците и ваксините изкорениха заразните болести и значително намалиха смъртността и удължиха живота на хората.

Само един пример. Едрата шарка (variola vera) е с 30-40%  смъртен изход при възрастните и 90% при децата. През 20 век от нея са починали между 300 и 500 милиона души в света. През 1972 година тя се появява и в Югославия. Държавата се мобилизира максимално и за само няколко дни са ваксинирани 18 милиона югославски граждани, благодарение на което починалите са по-малко от 40. И тогава без доказателство за ваксинация не е могло да се влезне в обществен транспорт, да се отиде на училище или на работа. По същото време световната здравна организация започва кампания за всеобща ваксинация и за по-малко от три години болестта е напълно изкоренена.

Какво ли щеше да се случи ако учените на времето не бяха открили антибиотиците и ваксините срещу едрата шарка, дребната шарка, хепатит Б, полиомиелита, тетануса, туберкулозата и други болести от които умираха стотици милиони души? Пандемиите не са нищо ново, човечеството неведнъж се е срещало с техните опустошителни последствия.

Проблемът е, че днешната пандемия е нещо ново и завари човечеството неподготвено. Откриването и производството на ваксина е сложен и по-дълъг процес. Мерките от които пропищяха съвременните разглезени и егоистични общества, трябваше да спрат разпространението на вируса докато науката и фармацевтичната индустрия открият и произведат ваксината срещу Ковид-19. За съжаление, разглезеният съвременен човек възприема мерките като посегателство върху свободата му. Под действието и сензационализма на медиите които често злоупотребяват със свободата на словото, настана всеобща истерия която като че ли обезуми обществото.

Човек може да разбере, но не и да прости безотговорността и невежеството на гражданите. Но за институциите от национално значение, каквато например е Сръбската православна църква, обществените медии и дори някои лекари които явно имат проблеми с медицинската етика, е непростимо лекомислието и безотговорността с която излагат себе си, вярващите и цялото общество на опасност. Ролята на свещениците е  да се занимават с менталната хигиена, вярата, морала и човеколюбието сред вярващите. Те нямат нито научните познания нито подготовката да се занимават с чисто медицински въпроси. Само че имат силно обществено влияние и авторитет с който могат да подведат ония които бепрекословно им вярват и да направят фатални грешки.

Колкото и да си вярвящ, каденето с тамян определено не помага срещу разпространението на коронавируса, а прощаването с починали от коронавирус, изразяване на съболезнование по традиционния начин, струпване на хората на едно място и причастие, па било то и със сребърна лъжичка, съвсем не е безопасно. Защото антиковид, антиваксърството и конспиративните теории вършат работа само докато не качиш температура. Или докато не те сполети тъжната новина, че твой близък е починал от коронавирус. После задължително си променяш мнението, но тогава вече няма никакво значение.

Иван Николов

Съболезнование за Максим Минчев

Отиде си Максим Минчев, Генерален директор на БТА. За тия които го познавахме, отиде си един велик човек и българин който милееше за всички българи в чужбина и особено за българите в Западните покрайнини.

Чрез организираните от него Световни срещи на българските медии, се запознахме с колегите които носят в сърцето си българският дух и слово независимо къде се намират по света, но и с постиженията и проблемите на българските общности по света. Обсъждахме не само тях, но и съвременна България, единствената мечта, надежда и опора на всички българи по света. И бяхме заедно, независимо от разстоянията които ни разделят.

БТА на Максим Минчев и Световните срещи на българските медии бяха една трибуните от която трагичната истина за българите в Западните покрайнини, след десетилетия затишие отново тръгна по света. Максим Минчев винаги беше съпричастен с нашата болка и винаги, с повод и без повод, редовно идваше при нас. Ще го запомним само с добро.

КИЦ „Босилеград” изразява съболезнование  на семейството и близките на Максим Минчев.

Ден на народните будители в дните на изкушения

Епидемичната обстановка и мерките за защита от КОВИД-19 ни попречиха да отбележим Деня на народните будители по начина по който си бяхме утвърдили през изтеклите две десетилетия – с богата културна програма заедно с партньорите от Столична община, съграждани и гости от България.

По повод Деня на народните будители в КИЦ „Босилеград” през годините гостуваха известни български културни дейци, а босилеградчани имаха не само възможността да си припомнят и да почетат паметта към българските будители, но и да се докоснат до магията на българската култура и изкуство.

Опитвахме се максимално да доближим до душите и сърцата на хората идеалите на нашите будители, изкуството което ни връща към корените и ни прави по-благородни и духовно по-извисени. И не само това. Правехме го заедно с нашите сънародници от България и по този начин заздравяхме връзките със сънародниците си в отечеството които ставаха все по-съпричастни към нашата кауза. Мисия тежка и отговорна в условията на едно уморено от тоталитарните рефлекси общество, което не понася великите идеи за свобода, равенство и демокрация. И което все още предпочита послушните, мълчаливите и посредствените пред свободолюбивите бунтовници които се стремят към образование и просвета. Вероятно защото ги е страх, че просвещението може да ни направи свободни.

За характера на едно общество най-добре говори отношението му към поетите, писателите, журналистите и публицистите – ония които подпадат под категорията будители. Нито един тиранин не е спечелил битка срещу тях, независимо от цената.

Нека и днес да си припомним.1 ноември е Ден на народните будители – официален общобългарски празник, ознаменуващ делото на българските просветители, книжовници, революционери и свети будители на възраждащия се национален дух, стремеж към образование и книжовност.

Духовното просвещение на българския народ дава тласък на националноосвободително движение по българските земи.

В освободена от османско владичество България както интелигенцията, така и масовият човек съзнават подвига на възрожденските писатели и от стремеж; само тогава животът е съдържателен и смислен, когато е обзет от идеализъм, когато душите и сърцата трептят за хубавото, националното, идеалното, а това е вложено в образите и творенията на всички ония наши дейци, които будиха нашия народ в дните на неговото робство, които го водиха към просвета и национална свобода през епохата на възраждането и които му създадоха вечни културни ценности през неговия свободен живот… Министерството на народното просвещение определя деня 1 ноември, деня на св. Йоан Рилски за празник на българските будители, за празник, да го наречем, на големите българи, чрез който празник, уреден планомерно и системно, да се обединяват всички усилия в това направление, като тоя ден се превърне в култ на българския народен гений: отдавайки почит към паметта на народните будители, към ония, които като самоотвержени воини, водеха българския народ в миналото към просвета, към свобода, към култура, да вдъхновим младежта чрез техните светли образи към народни и културни идеали.

През 1945 г. честването на празника е отменено от комунистическия режим. Забраната е част от системно налаганата в обществото пропаганда и цензура, характерни за целия период на тоталитарно управление на България.

С този акт комунистическата власт се опитва да омаловажи значимостта на будителите и техния принос за развитието на културата и историята в България. Въпреки това традицията остава запазена в паметта на българския народ.

След дълго прекъсване, със Закона за допълнение на Кодекса на труда, приет от 36 Народно събрание, на 28 октомври 1992 г., се възобновява традицията на празника. Първи ноември официално е обявен за Ден на народните будители и неприсъствен ден за всички учебни заведения в страната. Идеята за възстановяването му е на професор Петър Константинов, председател на Общонародното сдружение „Мати Болгария“. От 2002 г. се изпълнява ритуал по издигане на националното знаме пред парадния вход на Президентската администрация и извършване на тържествена смяна на караула.

По повод отбелязването на Деня на народните будители през 2018г., Президентът Румен Радев казва: Будителят не е интелектуалец по европейски образец. Това е българска духовна категория. За да си будител, интелектуалният авторитет не стига. Трябва да имаш добавена стойност от доблест, кураж и посветеност. Будителите са

революционери, които създали атмосферата и довели българския дух до решимостта да поведе борба за държавен суверенитет. Много градове и села искат да отдадат заслужената признателност към народните будители не само като кръщават улици, читалища и училища на тяхно име.

Всепризнат патрон на българското будителство е свети Йоан Рилски, почитан като небесен покровител на българския народ и държава, който в народната памет е образец за себеотдаване, безсребърничество, любов към ближния и Отечеството и към когото народната обич и уважение остава жива през вековете на османско владичество. Почитани са и много други будители, които народът канонизира като светци в своята историческа памет.

Три години след подписване на Ньойския договор българското общество изпитва остра нужда от духовни стимули и ги намира в наследството от идеи на най-мъдрите българи.

През 1922г.  Стоян Омарчевскиминистър на народното просвещение в правителството на Стамболийски по инициативата на група интелектуалци внася предложение в Министерския съвет за определянето на 1 ноември за Ден на българските народни будители.

На 28 юли 1922 г. Министерството на народното просвещение излиза с окръжно с което 1 ноември е определен за „празник на българските будители, ден за отдаване на почит към паметта на големите българи, далечни и близки строители на съвременна България“. На 31 октомври 1922 г. излиза постановление на Министерския съвет за обявяване на празника. На 13 декември същата година 19 Обикновено Народно събрание приема Закон за допълнение Закона за празниците и неделната почивка. Цар Борис III подписва закона за въвеждането на Деня на народните будители на 3 февруари 1923 г. и издава Прокламация:

„Нека Денят на св. Йоан Рилски да се превърне в Ден на народните будители, в празник на големите българи, за да събуди у младите здрав смисъл за съществуването и интерес към дейците на миналото ни.“

По повод обявяване празника за общонационален министър Стоян Омарчевски казва: „…първата наша грижа е да обърнем погледа на нашата младеж към всичко ценно и светло от нашето минало и да я приобщим към това минало, за да почерпи тя от него бодрост и упование, сила и импулс към дейност и творчество. Нашата младеж трябва да знае, че животът само тогава е ценен, когато е вдъхновен от идейност,

мисионерите на културата, морала и свободата. Едни будят с таланта си, други с пример. Едни пишат книги и играят на театралната сцена, а други пишат история и носят достойно своята роля на сцената на живота”.

Честит празник на Народните будители!

КИЦ „Босилеград”

Вирусът на тоталитаризма

Бяхме свикнали да си мислим, че благодарение на технично-технологичния напредък и компютрите сме достигнали някакво свръхцивилизационно равнище и че никой нищо не ни може. В това самозабравяне, пропуснахме да се замислим за своята деструктивна природа, която застрашава не само всички живи същества и бъдещето на планетата, но накрая и самите нас.

По ирония на съдбата, един вирус, както неведнъж в историята, реши да забави човечеството по пътя на тнр. „прогрес” и да отложи самоунищожението му. Коронавируса засега е нашия най-голям враг и нашата имунна система не може да го разпознае и да се справи с него. Вирусите имат свойството да симулират и да копират здравите клетки и така се вмъкват в организма и го атакуват. Още повече, блокират здравите клетки да не могат да активират имунната система.

По същия начин, вирусът на тоталитаризма сериозно застрашава организма на обществото и особено имунната му система – парламентаризма, правосъдието, пазарната икономика, свободата на словото, здравеопазването, образованието и пр. Тоталитарния вирус симулира някакви паралелни, уж „нормални” институции които приспиват обществото до момента, до който той ще се почувства достатъчно силен и ще тръгне в унищожителни акции – войни, грабежи, изтребления, прогонства и пр.

Този феномен е описан от Хана Арендт на примера с нацистите в Германия които, след като премахват Райхстага, централизират властта, волята на фюрера се превръща в абсолютен закон, а злото започва да се разпространява в Европа и по света – следва война, Холокауста и почти глобално унищожение на световната икономика.

Въпреки това, до Втората световна война нацистка Германия се счита за „икономическо чудо”. Хитлер се смята за умен и успешен държавник който успешно преодолява кризата и много народи си пожелават точно такива водачи, които да „оправят” нещата и у тях. Те скоро наводняват европейския континент, но знаем как приключи всичко това.

Пардон, у нас не е приключило. Който иска да се замисли ще открие, че настоящето е идентично с миналото, а понякога го и превъзхожда с бруталността си. Ние мечтаем не за свобода, а за водач който да ни плаща сметките за парно и ток, пък ако ще, нека да си упражнява и правото на първата брачна нощ.

В нашия случай, тоталитарния вирус премина от симулираща в агресивна фаза. Имунната система вече ни е разорена и вирусът се е вкопчил в гърлото ни. Температурата вече е толкова висока, че застрашава виталните функции на обществото. Ваксина няма. Оцелелите тук-таме кръвни зрънца безуспешно се опитваме да се групираме и да го атакуваме горе високо под короната и в горните дихателни пътища. Той обаче е пуснал пипалата си сред нас, изолирал ни е, и не само ни е затворил в непроветрените и задушни домове, но за всеки случай ни е сложил и превръзки на устата. Имаме право само да гледаме и слушаме телевизора от който някакви странни същества с превръзки фъфлят неразбираеми неща. Обществото ни е устроено по модела на казарма от отворен тип. Страхът от среща и контакт със себеподобните, постепенно ни превръща в самотни, изплашени и беззащитни същества докато Великия вирусоносител непрекъснато ни държи под око.

През това кошмарно време ние бълнуваме всякакви небивалици и ако някога все пак оцелеем и дойдем на себе си, ще се почувстваме толкова слаби и изтощени, че ще ни трябват години докато отново се изправим на крака.

Иван Николов

8 септември ще бъде (ли) май?

От 2006 година насам, в следобедните часове на 8 септември, бях свикнал Димитър Димитров да ми носи снимки от поредното честване на „Деня на освобождението на Босилеград от българската фашистка окупация”. Събитие, на което пет-шестима тнр. „ветерани” от „Съюза на бойците на народноосвободителните войни”, полагаха кошничка с пластмасови цветя и и държаха речи с антибългарски послания пред чешмата, която кмета преди петнайсетина години им беше построил с общински пари за тази цел, в строгия център на града, на три крачки от паметника на Левски.

Сами по себе си, и чешмата и честването в непосредствена близост до паметника на Левски поругават символа на българската свобода, и заедно с другите гафове на кмета Владимир Захариев, не само го превърнаха в „персона нон грата” в България, но и леко обтегнаха българо-сръбските отношения.

Тази година, за наша приятна изненада, останахме без тема.

„Ветераните” не се появиха на 8 септември. Не се появиха и на 9 септември. За първи път от Втората световна война, в Босилеград не прозвучаха изтърканите от дългогодишна употреба яростни речи за „българските фашистки окупатори” и за „героизма” на Титовите партизани.

Догадки много. Може да им омръзнало на хората да им се „влачат” снимките по социалните мрежи и просто да са „забравили” и да са си отишли на пазар в Кюстендил. Може и да ги е „досрамяло” от укорите на българските дипломати в Белград и Ниш. Все пак, някои от „ветераните” имат българско гражданство, карат български коли и децата им учат и живеят в България. Може и да са се „разкаяли” което все още ми се вижда малко вероятно, ама знае ли човек.

Както и да е, като за начало не е лошо.

Трябва да поощрим кметската власт и Националния съвет на Българското малцинство да направят още няколко стъпки, за да подобрят отношенията си с България и евентуално някога отново да спечелят нейното уважение. Защото Босилеград загуби страшно много от антибългарските изцепки на кметската власт. И не заради КИЦ-а, ДСБ и „ГЛАС” както неведнъж се е изказвал кмета и неговия заместник, а за няколко съвсем конкретни неща.

Първо, обидното отбелязване на тнр. „8 септември – Ден на освобождението на Босилеград от българската фашистка окупация” – нещо, което няма да търпи никоя уважаваща себе си държава, особено пък членка на Европейския съюз.

Второ, отказа на кмета да разреши поставянето и впоследствие „арестуването” по негова заповед на паметните плочи на жертвите на Босилеградския погром и отказ да посрещне българската вицепрезидентка г-жа Илияна Йотова дошла по този повод в Босилеград на 15 май 2017г. И затова няма как да е виновен КИЦ-а, защото това го направиха лично кмета и владиката Пахомий на среща в кметската канцелария пред българските дипломатически представители – Генералния консул на Р България г-н Едвин Сугарев и първи секретар на българското Посолство в Белград г-н Юлиян Китипов.

Трето, принуждаването на българските инвеститори Валентин Златков от Кюстендил и Марин Радевски от Троян да напуснат Босилеград. Това, че модерните фабрики които те впоследствие построиха в Кюстендил и Вранска баня, а не в Босилеград, е благодарение и единствено на кмета на Босилеград.

Мога да изброявам и още, но ще спра дотук.

Без да съм говорител на Външно министество на Р България, бих искал да препоръчам на босилеградските управници най-накрая да преосмислят поведението си и от привърженици на комунизма и на великосръбския национализъм, да понаучат нещичко за ценностите които са неразделна част от европейския начин на живот: – човешко достойнство, свобода, демокрация, равенство, върховенство на закона и права на човека. В крайна сметка, това е светът в който искат да живеят техните деца.

След „забравянето” за 8 септември (надявам се да завинаги), нека да помислят дали да не възстановят името на Гимназията, да променят името на Основното училище „Георги Димитров”, имената на главните улици „Маршал Тито” и „Георги Димитров”, да премахнат „антифашистките” плочи в Долна Любата и Горно Тлъмино. Това нищо няма да им струва, а значително може да подобри позицията на Босилеград в България.

На следващия етап могат да разрешат поставянето на паметните плочи на жертвите на Босилеградския погром като цивилизован акт на отдаване на почит на жертвите от войните и стартиране на процес на помирение между двата народа – сръбският и българският. После да дадат шанс на българският бизнес, на туризма и здравата околна среда, а не на нарко-картелите които идват да изпират мръсните си пари във ВЕЦ-ове и мини които застрашават здравето и живота на босилеградските жители.

Има и още. Препоръчвам им да прочетат за домашно „Платформата за защита на правата на българското малцинство в Сърбия” която на 15 юли 2013г. в Ниш подписаха Националния съвт на българското малцинство и петнайсетина НПО-та и малцинствени партии.  В нея е казано почти всичко което трябва да се направи в интерес на българското малцинство, в интерес на българо-сръбските отношения и в интерес на членството на Сърбия в ЕС.

Също така, би било добре за Босилеград и за босилеградските управници да престанат да пишат своите неграмотни доноси срещу КИЦ-а в София. Не че това нас ни притеснява, а защото по тоя начин излагат и себе си и Босилеград в очите на официална България, защото и след тия писма, и след всеки разговор на тая тема, навсякъде ги посрещат с присмех и презрение.

Както и да ни клепат в София и в Белград, българските държавни институции, Европейския парламент и Европейската комисия отдавна се произнесоха в полза на КИЦ и „ГЛАС” и колкото и да блъскат на тая врата, тя няма скоро да им се отвори.

Иван Николов

Празнични размисли

Днес е национален празник – 6 септември – Ден на Съединението. По-точно на Съединението на Източна Румелия с Княжество България. Нашите сънародници в България наистина има за какво да празнуват и ние се присъединяваме към техния празник.

Въпреки че някои от тях, за разлика от българите извън България, не осъзнават значението на това което имат.

Другите, които един век безпомощно протягат ръце към майка България с риск жестоко да ги пернат през тях, все още нямат повод за празнуване.

Защото нали знаете как „братята сърби” посрещат Съединението – с обявяване на Сръбско-българската война от 1885. Даже по-лошо и от Турция, която въпреки правата й над Източна Румелия дадени с Берлинския договор, все пак се въздържа да навлезе с армията си в областта.

След Освобождението Съединението е най-голямата военна и дипломатическа победа в историята на България, постигната със собствени сили, напук на интересите и нежеланието на Великите сили и на Балканските съседи, които и до днес са единствени в намерението да не допуснат Съединението ни.

От днешна гледна точка можем да си тълкуваме колко много звезди е трябвало да тръгнат по една траектория за да се случи Съединението. Но тогава то се е случило въпреки съпротивата от Изток и Запад и то само благодарение на волята, мъжеството и единството на българския народ, интелигенцията, княз Батенберг и армията.

След Съединението, като че ли започва епохата на нашето разединение. Доктрината на разделението, привнесена отвън и десетилетия отглеждана от вътре, ни кара все повече да се вторачваме в това което ни разделя, вместо в това което ни обединява. На фона на оглушителните крясъци между русофили и русофоби, на комунисти и антикомунисти, на про и анти, посланията за единство като че ли стават все по-патетични и банални.

Само че дереджето до което ни докара разделението, отново поражда необходимостта от Съединение  изпълнено с друго съдържание – различни мнения свързани с мисълта за демократична и модерна България, уютен дом за всички българи в България и закрилница на българите по света.

Съединението на Княжество България и Източна Румелия, е пример, че можем да постигнем всичко около което се обединим. Ако сме могли тогава, значи можем и сега. Днеска може да имаме друг дневен ред.

Но необходимостта от (съ)единение е по-належаща от всякога. Въпреки партийните крамоли, въпреки чуждите интереси, въпреки енергийните и финансовите потоци, въпреки Москва, въпреки Вашингтон, въпреки Брюксел  – ние имаме нужда от единство не просто да оцелеем, а за да заживеем достойно.

Иван Николов

Съзнанието което съсипа битието ни

В неделя, погледът ми напразно търси някой случаен минувач в центъра на Босилеград. Отнякъде ме сполитат цитати на Имануел Кант който в „Критика на чистия разум” твърди, че „съзнанието на хората определя  тяхното битие”, и Карл Маркс, който твърди точно обратното, че „не съзнанието на хората определя тяхното битие, а напротив, тяхното обществено битие определя тяхното съзнание”.

Расъждавайки върху същността на спора, в спомените ми се появява образа на майка ми, която, без да беше чувала за Кант и Маркс, простичко обясняваше житейските несгоди с думите, „дете, всичко ни е от акъл”.

Давам си сметка, колко е била права.

Сегашната социално-икономическа и демографска катастрофа на Босилеград се дължи именно на тази, съзнателно отглеждана и възпитавана по времето на самоуправителния социализъм, колективна глупост и морална поквара.

Когато социалистическата система се срина под собствената си тежест, нейните възпитаници не само не бяха способни да се вземат в ръце и да се погрижат за себе си и за обществото, а продължиха да разсъждават с прийомите от миналото и да обикалят с канчетата около общинския казан.

На местните избори през 2004 година, когато улиците на Босилеград все още бяха пълни с хора, на листата на Демократичния съюз на българите от 31 кандидати за общински съветници, 17 бяхме с висше и високо образование. Загубихме катастрофално от сегашните управляващи които на листата нямаха нито един висшист.

В ценностната система на средностатистическият босилеградчанин, пощальоните които им носеха пенсиите, горските които им разрешаваха да крадат в селската мера, магазинерите които им даваха вересия, контрабандистите на границата, „поверениците” на БИА и пр., бяха предпочитани пред учителите, поетите, журналистите, историците, инженерите, селскостопанските специалисти, икономистите, юристите и пр. Още тогава разбрах, че югокомунизма трайно е увредил съзнанието ни и че това съзнание само след едно поколение окончателно ще съсипе и битието ни.

От друга страна, въпреки мащабната културно-просветна и обществена дейност която развивахме в КИЦ-а, благодарение на която децата всяка година отиваха на море, а младите отиваха да следват в България на държавна поръчка, въпреки масовото придобиване на българско гражданство благодарение на което получаваха нов шанс за живот, модернизирането на возния парк, въпреки медицинската помощ и богатите културни програми – босилеградчани от избори на избори, преизбираха управлението което систематично опустошаваше общината и караше собствените им деца да бягат, за да не се върнат никога вече.

Сръбските патриоти (от български произход), продължаваха да ни оплюват и да водят война срещу КИЦ-а и България. КИЦ-а беше мишената върху която те се упражняваха в супер-сръбски патриотизъм и печелеха политически дивиденти и бонуси в Белград. Водеха акция след акция за компрометиране и закриване на КИЦ-а и само благодарение на това, че имаше и свестни хора които ни подаваха изпреварващи информации, можехме да разиграваме успешни спасителни ходове.

През тия две десетилетия бях свидетел на такива морални падения от които се погнусих от дън душа. Хора, които багодарение на КИЦ-а изкараха висшето си образование в България, или дължат живота си на животоспасяващите операции които им уреждахме на софийските клиники, после с чиста съвест подписваха и изпращаха подписки в държавните институции в София с които искаха закриването на КИЦ-а! Тия подписки още на другия ден се връщаха на бюрото ми, и само аз знаех що за хора са съгражданите с които всеки ден се срещах и които понякога влизаха при мен, сякаш нищо не е било.

След две десетилетия игра на котка и мишка със сръбските служби и продажният кмет, КИЦ-а все пак оцеля. Босилеград, за съжаление, не можа. Не защото не можеше да бъде спасен, а защото самите босилеградчани го предадоха в ръцете на най-големия си враг – зловещите останки от някогашната УДБ-а и консервативният великосръбски национализъм.

След разпадането на Югославия, се разпадна и икономиката в Босилеград и остави хората без работа. Имаше не малко шансове икономиката да се трансформира и отново да се изправи на крака, градчето да се модернизира и да живне, а малкото преостанали жители да си изкарват препитанието у дома вместо да го търсят на строителните площадки в България и Западна Европа.

С малко повече разум и добра воля, границата от наше проклятие, можеше да се превърне в средство за устойчиво развитие. От време на време в Босилеград идваха инвеститори привлечени от празните хали и работната ръка и искаха да приватизират.

Скоро се убедих, че няма да им позволят. Не само защото пренареждането на капитала можеше да освободи хората от феодалната зависимост от кмета, а и защото можеше да застраши целите на великосръбската завоевателска политика – етническото прочистване на района.

Пред тази цел, падаха всички наши мечти и блянове, за някои от които все още съжалявам.

По това време положихме не малко усилия за популяризиране на монументалната църква „Св. Троица” в с. Извор. Тя е значителен културно-исторически и православен паметник. От тук в началото на 19 век е започнало българското Възраждане на Краището. Защо от тук, в началото на 21 век, да не тръгне и второто, европейско възраждане на Краището?

По това време в Босилеград през лятото седмично идваха по два, понякога и повече автобуси туристи от България и освен паметника на Левски, нямаше какво друго да видят. Мечтаехме за реконструкцията и реставрацията на тази забележителна църква, която можеше да стане значителна туристическа дестинация и да даде силен тласък на туризма, търговията и ресторантьорството в Босилеград. За целта трябваше да се уреди центъра на Извор, да се асфалтира пътя до селото, а защо не, да се открие и ново ГКПП на „Славчето”. По тоя начин Босилеград и Трекляно можеха пряко да се свържат и още да се съкрати пътя до София. Църквата в Земен, църквата в Извор, Власинското езеро и девствената природа на Краището, можеха да се превърнат в привлекателно място за почивка на жителите на близките български и сръбски градове.

Скоро около тази идея се обединихме доста хора. Знаещи и можещи, почнаха съвсем безкористно да се ангажират за реализацията на тази идея.

Един много студен зимен ден нашата приятелка, архитект Татяна Немска с един свой колега дойдоха от София и цял ден снимаха, мериха и изчисляваха в Изворската църква. На базата на това, Сдружението на архитектите в София, съвсем безвъзмездно направи технически план на църквата, подписан от архитект Димитър Гочев, специалист по църковна архитектура. На базата на този план местните строителни инженери направиха и финансов план.

Вече кроехме планове как да съберем необходимите средства и даже как да възстановим вътрешните и външните стенописи. Нашите приятели от Дирекция „Вероизповедания” към МС, „13 века България”, БНТ, Художествена академия – всичките даваха съвсем конкретни и реалистични предложения. Само ние си знаехме каква жестока съпротива ще срещнем в лицето на кмета на Босилеград и епископа на Вранска епархия Пахомий.

Много хора в София това не го разбираха.

За мъртвите или добро, или нищо. По това време директорът на НИМ и министър без потрфейл отговарящ и за българите в чужбина, проф. Божидар Димитров, често идваше в Босилеград и явно беше попаднал под влиянието на „зелник дипломацията” на кмета. От своя страна, той му беше отворил вратите на държавните институции в ДАБЧ, Министерството на образованието, Министерството на правосъдието, ВМА, Столична община и даже на Правителството. Имахме приятели навсякъде и общо взето, знаехме съдържанието на клеветите които кмета ръсеше на едро срещу КИЦ-а. Скоро обаче почувствахме, че под негово влияние примката около КИЦ-а започна да се затяга, а отношенията ни с него се изостриха.

Една сутрин, тъкмо бях дошъл на работа и на стълбите пред КИЦ-а се сблъсках с проф. Божидар Димитров. Разбира се, седнахме и веднага започнахме тежката тема – отношенията ни с кмета. Веднага разбрах, че той е дошъл с намерението да ни „сдобрява”. Обясних му, че това не е личен, а чисто идеологически спор – между провежданият от кмета консервативен великосръбски национализъм чиято крайна цел е Босилеградско да бъде обезбългарено и обезлюдено, и защитаваните от нас национални и европейски ценности чиято крайна цел беше Българското малцинство в Сърбия да получи статус на едно европейско малцинство в интерес на неговото оцеляване и всестранно материално и културно развитие, нови българо-сръбски отношения и членството на Сърбия в ЕС.

Обяснявах му, че това не е най-добрата и политически печеливша, но в дадените обстоятелства е единствено възможна позиция от която могат да се защитават интересите на българите. Той се опитваше да ми обясни, че и кмета бил българин, че бил легитимно избран и че трябвало да работим заедно с него. „Заедно, за какви цели? – попитах го и добавих – за неговите или за нашите? Ако кмета е готов да работи за българщината и да пусне българските инвеститори в Босилеград – съгласен съм”. Мигновено разбрах, че той, професора, е попаднал под влиянието на един тарикат кмет, просто защото се харесват и си подхождат, че той не разбира и не вярва на моите обяснения и че този разговор е излишен.

Бързо се овладях и обърнах подхода. „Добре – казах му – нека да оставим тия дълбоки анализи. Хайде вие като авторитетен човек, който помагате и вярвате на кмета, опитайте се да го убедите да направим нещо практично и полезно за общината, за Изворската църква”.

Запознах го с нашия проект и със стъпките които бяхме направили. Наблегнах на икономическите ползи, на увеличението на пътникопотока между Босилеград и България, показах му плановете и споделих идеите за набиране на необходимите средства за реконструкция и реставрация на църквата. Това вече го заинтересува и ме попита дали съм готов да се съберем на една среща при кмета и да обсъдим тази идея. „Да, ако и вие сте там – казах”.

След десетина дни, проф. Божидар Димитров ми каза по телефона, че е уговорил среща при кмета и ще ме очакват да се видим да поговорим за съдбата на църквата. Реших да изиграя и този коз, не защото се надявах на успех, а заради започнатия разговор с проф. Божидар Димитров, който така и не разбра с кого си имаше работа.

В уговореният час, заедно с колегите Радко Стоянчов и Александър Димитров бяхме пред кметската канцелария. Кмета се правеше на много зает и ни остави да го чакаме двайсетина минути. Знаех за този негов полицейски маниер, с който изнервяше и убиваше самочувствието на посетителите си, но не почувствах нищо освен презрение и вътрешен смях.

Най-после влязохме в задимената канцелария. Професора беше напълнил пепелника с фасове, от което разбрах, че преди да влезем ние, двамата дълго време са си говорили. Кмета ни предложи кафе, прекъсваше ни и водеше, дълги, неуместни и шумни разговори по телефона.

Накрая ми дадоха думата, разтворих плановете и почнах да защитавам проекта. Кмета нетърпеливо се въртеше на креслото и едва ли чуваше и разбираше за какво говоря, но когато споменах стойността на проекта – 136 000 евро, той подскочи, разрови рошавата си фризура и почна да ругае – че това са много пари, че сме мошеници, че ще откраднем парите, че той няма да участва в това, че Общинската строителна дирекция щяла да поправи църквата за много по-малко пари и пр. и пр. Проф. Димитров пушеше цигара след цигара и видимо се чувстваше неприятно под моя въпросителен поглед. Събрахме си плановете и напуснахме общината. Това беше последното ми влизане при кмета. За пореден път се убедих, че под управлението на този човек, в Босилеград не може да се направи нищо свестно и устойчиво и че неговата стратегия не е да строи и развива, а да досъсипе родния ни град.

В крайна сметка, дирекция „Вероизповедания” към МС след няколко години прехвърли събраната сума от 20 000 евро на общината, с която Изворската църква беше позакърпена и така приключиха нашите мечти и планове за Извор като второ възраждане на Краището през 21 век.

Някъде по това време, една група български туристи бяха напръскани със сълзотворен гас в ресторант „Моника”. От съображения за сигурност, приятелската туроператорска фирма вече не ги доведе в Босилеград.  Автобусите с български туристи, се пренасочиха към Власинското езеро, където Власинските хотели и ресторанти и Сурдулишка община и до днес добре печелят от тях.

В Босилеград, кафенетата в центъра стоят празни. Магазините, също. А в неделя, погледът ми напразно търси случаен минувач в центъра на Босилеград.

Иван Николов