Начало / Иван Николов

Иван Николов

Иван Николов е роден 1959г. в с. Ресен, Босилеградско. Изявен поет, писател и общественик. Председател на българският Културно-информационен център в Босилеград. Главен и отговорен редактор на списание “Бюлетин”. Автор на четири стихосбирки и на книгата “Българите в Югославия – последните Версайски заточеници”. Написал е няколко стотин статии за проблемите на българите в Сърбия. Носител на четири награди за поезия и литература, обществена дейност и за принос за опазване на националната идентичност и спазване на правата и интересите на българите в Сърбия. Член кореспондент на Българската академия на науките и изкуствата, член е на Македонският научен институт и на Световният парламент на българите. Носител на наградата „Европейски гражданин за 2016“

Посланията на (анти)Националния съвет на Българското малцинство

В началото на март, преди още „най-смешният вирус на света”да им обърка плановете, кметствата в Босилеград и Цариброд бяха впрегнали Националния съвет на българското малцинство в предизборната кампания за непроведените на 26 април парламентарни и местни избори. 

„Тържествената сесия” на 3 март в Цариброд, на която кметовете, общинските съветници, ръководството и членовете на Националния съвет, директорите на училищата и някои малцинствени медии, дружно хванати за ръка, практически откриха предизборната кампания, е учебен пример за злоупотреба с власт и малцинствените права за партийни цели. Разбира се, „тържествената сесия” нямаше да е успешна, ако не бе използвана като трибуна от която, точно на 3 март, да се излее помия върху българските културно-просветни сдружения и личности които отстояват националните и европейски ценности в Босилеград и Цариброд.

Злоупотребата на държавна (общинска) власт за партийни цели е симптом за загниването на демокрацията у нас. В нормалните демократични държави с изтичането на мандата и разписването на изборите се разпускат политически институции и длъжностни лица, именно за да не могат да злоупотребяват с държавни средства при провеждането на изборите и да се осигури равнопоставеност на всички участници в изборния процес.  

Този принцип така и не можа да заживее у нас, а злоупотребата на държавна власт за партийни цели се превърна в практика която превърна българското малцинство в заложник на шепа професионални тарикати, които, насърчавани и толерирани от Белград, усъвършенстваха умението си да курдисват вота на гражданите в собствена полза. И то до такава степен, че се обезсмисля участието в изборите. Това е въпрос, който днес си задават и не малко партии в Сърбия.

Националните съвети на малцинствата, по презумпция, би трябвало да са надпартийни институции които представляват всички граждани които се декларират като принадлежащи към определено малцинство. Ако те по закон трябва да защитават малцинствените права в областта на образованието, културата, информирането и служебната употреба на езиците и писмата, тогава тази защита не е от кой и да е, а именно от държавните органи и институции които не спазват законите с които се гарантират тези права. Ясно е, че правата на малцинствата няма как да се постигнат ако Националните съвети имат общи (несъвместими) интереси с кметовете, директорите на училищата, редакторите на медиите и общинските органи. 

На чисто идеологически план, Националния съвет на българското малцинство винаги е бил част или в най-добрия случай патерица на управляващите сръбски консервативни националистически партии, чиито политически програми са изведени от идеологията за „сръбска Македония” и „сръбски Шоплук”. С такива разбирания те няма как да представляват интересите на българите. В най-добрия случай могат да бъдат инструмент на вековната сръбска националистическа политика срещу тях.  

Всеки който е прозрял тази горчива истина, рискува да бъде нарочен за държавен враг който трябва да бъде смазан на всяка цена. Казвам го от опита на човек който три десетилетия отбива атаките срещу хората които отстояват българската култура в Западните покрайнини от позициите на европейски норми за правата на човека и правата на малцинствата.

През това време в Европа и на Балканите се промениха много неща. У нас не се промени нищо. 

Сравнявайки посланията които през 1992г. Общинският комитет на Социалистическата партия на Сърбия в Босилеград ни отправяше чрез своите партийни съобщения и чрез статиите на А. Давинич, Д. Велькович, Д. Пешич, В. Велинов, М. Янев, М. Присойски, В. Божилов, В. Димитров  и много други говорители на престъпната политика на Милошевич, с посланията които настоящият председател на Националния съвет на българското малцинство Стефан Стойков на 3 март в Цариброд отправи към „определени български дипломати” с призив да „…преразгледат политиката си да помагат на някои сдружения и отделни лица които разпространяват омраза и фашизъм”, „работят за собствени интереси”, „държат се като българи по професия” и пр., („Ново Братство”, 13 март 2020г.), се убеждавам, че Националния съвет на българското малцинство използва същите постановки, клевети и даже изразни средства и квалификации упражнявайки се в същата онази политика която потопи Югославия в кръв и развалини. Даже наглостта на Стойков превиши наглостта на ОК на СПС в Босилеград който 1998 година поиска от прокуратурата да закрие КИЦ-а. Днес Стойков си позволява същото това да го поиска от България и е добре, че българският посланик в Белград Радко Влайков в специално изявление в същия брой на „Ново Братство” го постави на място. За което го поздравявам и му благодаря.

За пореден път се убеждавам, че Националния съвет на българското малцинство е инструмент на продължаващата политика за дебългаризация на българите в Западните покрайнини и обезлюдване на българските общини. 

Тази проста истина не може да се скрие зад пластмасовите цветя пред паметника на Левски, дебелашката демагогия на В. Захариев и С. Стойков, за „преведените учебници”, „българските паралелки” и провъзгласяване  на основното училище в село Звонци с двайсетина ученици (в което даже и българска паралелка!) за „институция от особено национално значение”!? 

В изтеклите три десетилетия ми омръзна, но няма да се уморя да отговарям на клеветите за „омраза”, „фашизъм”, „корупция”, „лични интереси” и пр. изплюти комунистически дъвки които днес предъвкват техните „демократични” синове и внуци. 

Не, другари, не става дума за омраза. Омразата е присъща само за примитивните хора. Ние просто не можем да скрием презрението си към жалките креатури на държавна сигурност, които, обсебени от манията за власт, се превърнаха в инструменти на  политиката чиято цел е да ни промие мозъците от българското национално самосъзнание. Тезата за „българският фашизъм” е конструкт на югославската комунистическа историография, която за съжаление, се споделя и от българските комунисти. Тя обаче приключи заедно с Югославия и истината излезе и плъзна навсякъде в ефира, в научното и интернет пространство. 

Колкото и да не им се иска, сръбските другари трябва да приемат, че в България не е имало фашизъм. В Сърбия, да. Защото докато цар Борис ІІІ спасява 50 000 български евреи, сръбският министър-председател Милан Недич, Димитрийе Льотич, Коста Печанац и особено Митрополит Николай Велимирович (носител на орден от Хитлер), не само величаят фюрера и издават фашистки вестници, но и заедно с нацистите систематично изтребват евреите и тържествено осведомяват Хитлер, че Сърбия е Judenfrei т.е „освободена от евреи”. 

Босилеградските другари не бива да забравят този исторически факт, когато на 8 септември, под погледа на Левски, полагат венци и цветя и изнасят слова по повод „Деня на освобождението на Босилеград от българската фашистка окупация”. Не е зле да споменат, че за сръбските фашисти Недич, Льотич и Коста Печанац в днешни дни в Белград се водят дела за реабилитация, а самият Николай Велимирович 2003г. бе канонизиран от СПЦ за светец. Също така не бива да забравят, че освен Червената армия, в освобождението на Белград от фашизма 1944г., участва и Първа българска армия. 

Подсказвам още. Като „изявени” борци срещу фашизма, да отидат в Белград на Старо саймище и Топовске шупе и да положат пласмасовите си цветя на мястото където сръбските и немските фашисти са убили над 6 000 еврейски жени, деца и старци. Ако им е далече, нека да подкрепят поставянето на паметната плоча на жертвите на Босилеградският погром от 15-16 май 1917г. избити от фашистът и сътрудник на нацистите Коста Милованович Печанац.

Що се отнася до изтърканата от дългогодишна употреба фраза за „българите по професия които работят за собствен интерес”,  те много добре знаят, че „сърбите по професия” много по-лесно постигат личните си интереси и именно затова направиха своя избор. За разлика от София, Белград (и Москва) и до днес добре плащат на агентите си у нас и в Македония. Ако „българин по професия” беше печелившата формула за личен успех в живота, сигурен съм, че никой нямаше да е „по-велик българин” от тях. 

За разлика от тях, ние направихме своя личен избор по времето когато да бъдеш българин, не само не беше печелившо, но и опасно по живота. И го направихме не заради „лични интереси”, както и до днес зубри Стефан Стойков, а заради интересите на стотици българи в Западните покрайнини, които, благодарение на България и на нашите усилия, завършиха или и в момента следват висшето си образование в България, получиха българско гражданство а с него и нов шанс за живот и работа в Европейския съюз, западни коли с българска регистрация или животоспасяваща медицинска помощ. Друг е въпросът, че някои от тях не заслужаваха това.

Точно когато Министерски съвет на Р България 1993г. донесе 103 Постановление, Общинския комитет на СПС в Босилеград, чрез в-к „Братство” водеше най-мръсната си пропаганда срещу нас, с обвинения и клевети от които тогава падаха глави. Въпреки всичко, от сегашната дистанция от време и от гледна точка на свършената работа, спокойно мога да кажа, че всички опасности и рискове си струваха. Съжалявам само за това което не можахме да свършим, но съпротивата и предателствата бяха по-силни от нас.

Сравнявайки изказванията в „новото” и „старото” Братство, се убеждавам, че нищо не се променило в начина на мислене, писане, говорене и работа в сравнение с времето на Тито и Милошевич. Няма и как. Това са същите хора, които изтласкаха поетите, писателите, публицистите, художниците, музикантите и други хора на изкуството и духа (сред които има и такива с европейски признания), и ги заместиха с двойкаджии които едва-едва сричат на български. Техните политически и културни хоризонти  се простират от бюрото до масата и тоалетната чиния. А на кръчмарските срещи, чорлави и с мътни кръвясали погледи решават деликатни идеологически, гео-политически, културно-просветни, екологични и медицински въпроси. 

Може би и затова дойде пандемията да ни покаже, че мястото все пак не ни е Европейския съюз, а в Средновековието.

Иван Николов 

103 години от Босилегадския погром

Въпреки извънредните мерки наложени поради пандемията от коронавируса, представители на на българските организации в Босилеград и тази година на 15-ти май почетоха паметта на 34-те невинни жертви избити от разбойническата чета на сръбският поручик Коста Милованович Печанац. В село Долна Любата те се поклониха и положиха цветя пред гроба на учителя Стою Яначков Попов, зверски убит на прага на къщата си пред семейството му. Гробът му е бил бутнат и така е оцелял до наши дни, когато беше открит от краеведския изследовател Александър Младенов.  Димитър Димитров Треперски от Босилеград го възстанови в първоначалния му вид и го подържа и до днес със собствени средства и сили.

 

 

Преди три години, по повод 100 годишнината от това ужасяващо събитие,  усилията на българските организации в Босилеград да поставят паметна плоча с имената на жертвите се провалиха.  Две паметни плочи бяха конфискувани от босилеградската полиция през 2017-та и 2018-та година и бяха върнати едва след намесата на българският президент Румен Радев по време на неговото официално посещение през юни 2018-та г. в Белград.

Въпреки това, кметската власт в Босилеград и до сега не разрешава паметните плочи да бъдат поставени. Безсмислието на това съпротивление е още по-голямо ако се знае, че въпреки отказа да се поставят паметните плочи с имената жертвите, за това гнусно историческо събитие през 2017г. историк Ангел Джонев издаде книгата „Погромът в Босилеградско на 15 -16 май 1917г.” а КИЦ „Босилеград” и Ангел Джонев с помощта на родолюбиви българи направи фотодокументална изложба със същото заглавие която в продължение на две години бе представена на няколко места в България.

Нека да припомним, че обяснението на кмета Вадимир Захариев тогава беше, че изработването и поставянето на паметната плоча било „незаконно“ и подлежи на наказание и че той няма да позволи „братята сърби” да бъдат представяни като престъпници!?

Въпросът е, ако изработването и поставянето на паметните плочи на невинни цивилни жертви е наказуемо, защо не беше повдигнато обвинение срещу извършителите на това „незаконно“ деяние!? Защото, ако извършителите по надлежен ред бяха осъдени и наказани, тогава всички щяхме да знаем, че в Сърбия е забранено да се отдава почит и да се пази паметта на невинни жертви от българска  народност, когато техните убийци са от сръбска народност и ние, естествено, щяхме да се съобразяваме със закона. Защото, поставянето на паметници на сръбски жертви когато техните убийци са от българска народност, е не само законно, но е и супер патриотично и родолюбиво дело. И то без оглед на историческите факти, както се убедихме в случаите със Сурдулица и Прокупле.

И следват логическите изводи.

Първо, ако отдаването на почит и поставяне на паметна плоча с имената на жертвите е „незаконно“, законно ли е избиването на безпомощни старци и деца на територията на друга

държава? И второ, ако поставянето на паметна плоча на невинните жертви е незаконно и наказуемо, то дали е законно и допустимо и след 103 година да се заличава паметта на жертвите?

Ето това е моралната дилема на съвременните сръбски управници на която те нямат отговор и веднага вадят „най-силният“ си аргумент – че не била спазена процедурата за поставяне на паметни знаци!? Забележете, става дума за процедура само в случай когато жертвите са българи, а убийците сърби! Защото в обратния случай процедурата е ясна и няма никакъв проблем.

Проблемът с извършителите на „престъпното” деяние изработване и поставяне на паметна плоча на невинните жертви е още по-елементарен. Повдига се обвинение и се осъждат по съкратена процедура, какво толкова? Това е почти безобидно на фона на кървавата баня която четниците на Коста Печанац си устройват в Босилеград преди 103 година, а ще се успокоят толкова нечисти съвести на всякакви високопоставени изроди и от двете страни на границата!

Отдаването на почит и пазенето на паметта на жертвите от Босилеградският погром, има високо възвишени и благородни цели – да обслужва мира и националното помирение между българи и сърби, за да няма война никога вече. Само в такъв случай техните страдания и жертви имат смисъл и оправдание. И  обратно, заличаването на паметта значи оправдаване на убийството им, окупацията на чужди територии и етническо прочистване в името на една утопична великодържавническа идеология.

Нещата стават още по-опасни ако се има предвид, че в Босилеград все още има хора, които в името на тия високо възвишени и благородни цели за мира и националното помирение са готови да си сложат имената на някоя бъдеща паметна плоча.

За съжаление, има и други, които в името на жалкото си съществуване са готови да наточат ръждясалата четническа кама на Коста Печанац.

Съвременна Сърбия трябва да изпълни редица условия преди да стане пълноправен член на Европейския съюз.  Най-важното условие е да си остави шайкачата, опинците и камата пред вратата на Европа, ако иска да я пуснат вътре.

Иван Николов

ГЛАС ПРЕСС

 

Лишиха ни от бъдеще, но и от правото на минало

15 май 2020г. Навършват се 103 години от Босилеградския погром и две години откакто две паметни плочи с имената на невинните жертви които сръбската власт не разрешава да бъдат поставени, стоят в помещенията в КИЦ „Босилеград”. Въпреки положените дипломатически усилия и въпреки дадените обещания на най-високо ниво. 

Българската външна политика и дипломация като че ли все още се ослушват да не би с някоя по-остра реакция да застрашат лицемерните „добросъседски” българо-сръбски отношения. Що за добросъседство е това, когато българското малцинство в Западните покрайнини е лишено не само от бъдеще, но и от минало – няма право да почете паметта на невинните цивилни жертви от войните.

Разчитайки на началото на преговорния процес за членството на Сърбия в ЕС, КИЦ „Босилеград“ още през 2013г. по повод 100 години от Балканската война, излезе с инициатива да се намерят войнишките гробове на 526 сръбски и 442 български войници и офицери загинали в Босилеградско в бойните действия през лятото на 1913г., да се изгради мемориален комплекс на който сръбските и българските държавни представители веднъж годишно да отдават почит на жертвите и да си подават ръка в знак на помирение между българи и сърби. 

Тази широко разпространена европейска практика, не бе приета от сръбска страна вероятно защото застрашава дълбоко вкоренените исторически митове, че Сърбия никога не била водила завоевателни войни и че българите са окупатори и вечни сръбски врагове. 

Инициативата бе премълчана и от българска страна, защото вадеше на показ заметените проблеми и отваряше нови рани в българо-сръбските отношения. Отварянето на тия въпроси, неизбежно води до отварянето на други касаещи обезлюдването и обезбългаряването на общините населени с българи в Сърбия, нарушаването на правата на българското малцинство и статута на териториите окупирани с Ньойския договор.

В крайна сметка, с надчовешки усилия родолюбиви българи и организации, с крайни сили и на ръба на закона, поставиха и поддържат пет скромни паметни плочи на петима разстреляни от сръбската армия български офицери и погребани в Босилеградското гробище.

През 2017г. по повод 100 години от Босилеградският погром когато сръбската паравоенна чета на Коста Печанац на 15-16 май 1917г., опожарява Босилеград и околните села и избива 32 невинни граждани, българските организации в Босилеград подновиха опитите да се отбележи и отдаде почит на жертвите, като се открие паметна плоча с имената им в центъра на Босилеград. 

Идеята пак беше официалните представители на двете държави да открият паметната плоча в знак на национално помирение между двата народа. Това също не можа да стане поради координираното противодействие на кметската власт, Сръбската православна църква, полицията и прокуратурата. Даже българската вицепрезидентка Илияна Йотова по този повод бе унизена от кмета на Босилеград Владимир Захариев. Паметната плоча бе прибрана от полицията като веществено доказателство за наказателно производство срещу извършителите. Опитът за поставяне на друга паметна плоча със същото съдържание през 2018г. завърши по същия начин.

Скандалът с отнемането на двете паметни плочи, приключи по време на официалната среща между двамата президенти Румен Радев и Александър Вучич през юни 2018г. в Белград. Полицията върна паметните плочи на КИЦ-а в Босилеград. И от българска и от сръбска страна бе отправен упрек към инициаторите, че не били „спазили законовата процедура”!? И до днес не е ясно, има ли изобщо и каква е законовата процедура за поставянето на тия паметни плочи които, вече забравени, си стоят в помещенията на КИЦ-а. 

Няма кой да попита по каква „законова процедура” в близките сръбски градове, включително и на няколко места в Босилеградско, са издигнати десетки паметници на „сръбските жертви избити от Българската армия по време на Първата световна война” както и на „сръбските жертви избити по време на българската фашистка окупация във Втората световна война”. 

Сръбската православна църква отиде още по-далеч – канонизира „Сурдулишките мъченици” които, според нея, били убити от българската армия по време на Първата световна война. Разбира се, агентите на Държавна сигурност в Светия синод на Българската православна църква премълчаха и тая гавра с каноните на християнската църква. Чест прави на някои български учени които на висок глас казаха, че цялата тая уйдурма със „Сурдулишките мъченици” е просто една брутална лъжа. 

Аналогни на обвиненията за „бугарската фашистичка окупация” и спора за народността на „най-големиот македонец” Гоце Делчев, са обвиненията в геноцид към сръбското население в днешна Южна Сърбия през Първата световна война. Теза, която в Сърбия е канонизирана в безусловна историческа и идеологическа догма. На поколения сърби с това се внушава омраза и реваншизъм към българите, а на младите българи в Сърбия, така едностранчиво поднесената история, се внушават комплекси за вина, срам и даже отвращение от сънародниците си. А това е първата стъпка по пътя на дебългаризацията им. 

Проблемите между България и Македония около интепретирането на историята, са класически пример колко може да бъде опасна една изкуствено създадена национална идентичност формирана под влиянието на пропагандните югославски исторически фалшификации и митове. 

Ставащото в Македония винаги е било огледално изображение на ставащото в Западните покрайнини. Похватите са пресметнати за постигане на една и съща цел – дебългаризация на българското население там и неговото насъскване срещу България и всичко българско.

С оглед на това, че познанията ни по история до значителна степен определят националната ни идентичност и отношението към другите, юго-македонизма положи огромни усилия да изфалшифицира българската история по начин по който потомците на българите в Македония и Западните покрайнини завинаги да замразят България.

Така формираните исторически познания, възприети по един ирационален начин, предлагат решаване на настоящите проблеми изхождайки от предишни, коренно различни исторически ситуации. 

Само че ние не можем да разберем настоящето без да познаваме миналото си. Изучавайки миналото, можем да вникнем в историческите процеси и да си обясним произхода на сегашните явления и проблеми, които, между другото, са резултат и на грешни политически решения в миналото. Това не означава, че трябва да робуваме на историята. Винаги имаме право на избор, и от този избор, зависи не само решаването на наследените от миналото проблеми, но и как ще изглежда бъдещето ни.

Изхождайки от тази взаимозависимост на историческите процеси между минало, настояще и бъдеще, изводът който са направили европейските народи е, че едностранчивото и еднозначно тълкуване на историческите събития формира един тип културни възгледи които почти винаги водят до нови войни и конфликти. 

Именно затова историята трябва да се освободи от всякакви идеологически и субективни интепретации, да се изучи максимално обективно, да се направят правилните изводи и редовно да се отбелязва паметта и отдава почит на жертвите като предупреждение към идващите поколения какво не бива да се прави. 

Ако България вече е направила своя европейски избор, това означава, че задължително трябва да споделя и защитава европейските принципи и ценности каквото и да й струва това. Същото, с още по-голяма сила се отнася за Сърбия и Македония.

В новите европейски реалности, след разпадането на Югославия и поражението на идеята за Велика Сърбия, теорията за македонизма също издиша и това го осъзнават всички трезвомислещи хора, включително и някои млади македонци. 

Македонизмът няма как да бъде спасен с яростни псувни и обиди по български адрес от фалшивите профили на платени тролове в социалните мрежи. Както не можаха да бъдат спасени югославянството и комунизма.

Залитането по евразийските блянове само ще забави европеизацията на Балканите, но пък може да се окаже и част от оздравителния процес. Нито Сърбия, нито Македония ще намерят щастието си в прегръдките на вековните руски имперски амбиции на Балканите, а още по-малко в новата инвазия на „китайските братя” които се стремят към европейските пазари. 

Паметните плочи с имената на жертвите от Босилеградския погром, непостроеният паметник на светите братя Кирил и Методий в Цариброд на който президентите Вучич и Радев преди две години сложиха първата копка, все още невърнатото име на Цариброд, спорадичните антибългарски изказвания на кметовете и техните подставени чираци в (анти)националния съвет на българското малцинство са само лакмусът който показва, че сръбските политици не могат да излезнат от окопите на Първата световна война.

Докато са окопани в тях, всички разговори и договорености за подобряване на положеинето на българското малцинство са безсмислени и предварително обречени на неуспех. 

 

                                                                                    Иван Николов 

 

Босилеград в пълна блокада

Република Сърбия на 12 март в 8,00 сутринта затвори 44 ГКПП-та към съседните държави, сред които и ГКПП Олтоманци – Рибарци, единственият естествен изход на гражданите на Босилеград към България. От тази сутрин, от сръбската страна е изтеглен и обслужващия персонал и границата е напълно непроходима.

Пътници от Босилеград които вчера бяха пренасочени по заобиколния път през Калотина, тази сутрин съобщиха, че от сръбската страна нощес са били пропуснати без никакви санитарно-медицински проверки. Това значително обезсмисля забраната, защото ако някой пътник е носител на коронавирус няма никакво значение дали ще го внесе в Сърбия през Калотина или Олтоманци, при положение че и на двете ГКПП-та, поне досега, не се провежда никакъв санитарно-медицински контрол от сръбска страна.

Имайки предвид специфичното положение на българското население в Босилеград, както и стотиците студенти които в момента учат в България, работещите и лекуващите се в България, блокадата на ГКПП Олтоманци – Рибарци, освен застой в обществения живот, допълнително ще усложни хуманитарната ситуация в Босилеград. Не по-малко ще усложни и живота на студентите в България, които разчитат на финансова подкрепа от родителите си в Босилеград.

При евентуална поява на заболели от коронавирус в Босилеград, не е ясно къде гражданите ще бъдат изолирани и лекувани.

150 години от основаването на Българска екзархия

На 28 февруари се навършват 150 години от издаването на фермана на султан Абдул Азис с който 1870г. се учредява Българската екзархия като самостоятелна българска църковна организация. По силата на султанския ферман и екзархийския устав, изработен от  в Цариград 1871г., Българската екзархия е призната за официален представител на българската нация в Османската империя.

Ферманът е връхна точка на борбата за българска църковна независимост, започнала още през 20-те години на 19 век, и се смята за едно от най-значителните събития в утвърждаването на българската нация. Ферманът е издаден не заради доброто желание на султана, а заради революционното движение на българите от 1867-1868г. което принуждава османското правителство да се заеме с разрешаването на въпроса с българската църковна самостоятелност.

Независимо от религиозната си форма, екзархията е фактическо начало на модерната българска държавност. Движена от идеите за народна самобитност, народно единство и териториална цялост, църковната борба неминуемо води и към борба за политическа свобода и държавна независимост.

Христо Ботев 1875г. пише: „Екзархията е такова учреждение, което има смисъл само за оние епархии, които още не са смъкнали от шиите си ненавистното фанариотско иго и които се раздират от убийствените пропаганди на гърцизмът и на сърбизмът. Екзархията, повтаряме ние, е потребна само затова, за да прибере разпръснатите части на народът и да ги свърже в едно цяло”.

Учредяването на Българска екзархия и Съединението са светли примери в българската история когато зараждащата се българска държавност постига целите си, въпреки съпротивата на съседите и неблагоприятните международни обстоятелства.

Спорът за установяването на българската национална черква продължава четиридесет години. Оказана е жестока съпротива от Вселенската патриаршия, гръцката и сръбската църковна и световна власт.

Първите градове, които искат сами да избират свещениците си, са Скопие и Самоков през 1833 година. Изискването за български свещеници и владици се допълва с отслужване на собствена литургия на български език и изграждане на училища. Гръцките свещеници и владици в българските епархии често са прогонвани със сила в много градове на Тракия, Македония и Мизия.

Териториалният обхват на Екзархията е посочен в член 10 от учредителния ферман, според който и неупоменати във фермана епархии могат да бъдат признати за български, ако 2/3 от християнското население в епархията го поиска.

Съгласно чл. 10 от фермана, е извършен плебисцит в Македония под контрола на турските власти и Вселенската гръцка патриаршия. Резултатът от този референдум е включването на голяма част от Македония в границите на Българската екзархия. Това са Скопска, Охридска и Битолска епархии. След извоюване на националната независимост се създават още две епархии: Неврокопска и Старозагорска(90-те години на XIX век).

В периода 1870—1918. и 1941-1943г. юрисдикцията на Екзархията се простира на цялата територия на днешна България, части от днешна Гърция (Егейска Македония), Сърбия (Враня, Ниш и Пирот), Турция (Източна Тракия), Албания (Мала Преспа) и Румъния (Северна Добруджа).

Цариградската патриаршия от своя страна се е обявила против образуването на Българската екзархия и на 16 септември 1872 г. я е обявила за схизматична. Схизмата е премахната едва на 22 февруари 1945г.

До освобождението на България от османско владичество екзархията съдейства за обединяването на българските земи и ръководи просветното дело в тях. Тя води борба против западната католическа пропаганда, която се стреми да насажда своето влияние сред българския народ.

След Освобождението Българската екзархия съсредоточава своята дейност главно в онези български земи, които по силата на Берлински договор (1878г.) остават отново в пределите на Османската империя.

Наред с грижите за поддържане на българските черкви, тя полага усилия за разгръщане и на просветното дело сред българското население в Македония и Одринско. Към края на деветнадесети век огромното мнозинство от славянското население в тези области изпраща децата си в български екзархийски училища. До 1912 година егзархийските училища в Македония стават 1196 с 2096 учители и 7000 ученици.

Противопоставя се на сръбската и гръцката в тези области.

След разгрома на България в Междусъюзническата (1913г.) екзарх Йосиф I премества седалището си в София.

В продължение на 30 години след смъртта на Йосиф I (1915г.) българската екзархия се управлява от Свети синод, начело на който стои наместник-председател. За този период постът „наместник-председател“ е заеман последователно от общо 6 митрополити, последният от които е бъдещият екзарх Стефан І.

На 21 януари 1945г., в катедралната църква „Света София“ в столицата Народно църковен събор избира Софийския митрополит Стефан за – както се оказва впоследствие – последен Български екзарх.

След като той е принуден от атеистичния комунистически режим да подаде оставка на 6 септември 1948 г., следва още един период от историята на БПЦ, през който тя се управлява от Свети синод, начело с наместник-председател. На този пост се изреждат общо трима владици, последният от които този път е бъдещият патриарх Кирил.

На 10 май 1953г. свиканият църковен събор прокламира издигането на Българската екзархия в Българска патриаршия. За патриарх е избран пловдивският митрополит Кирил, а след неговата смърт през 1971г. – ловчанският митрополит Максим. Той управлява до смъртта си 2012г. Наследен е от Негово Светейшество Неофит І, Патриарх български и митрополит Софийски, глава на Българската православна църква от 24 февруари 2013г.

Иван Николов

Малцинствените партии – само по мярката на сръбските интереси

На 21 януари 2020г., председателят на Парламентарната група на управляващата Сръбска прогресивна партия Александар Мартинович, внесе за разискване в Народната скупщина на Сърбия предложение за изменение и допълнение на Закона за избиране на народните представители.

Освен занижаване на избирателния ценз за влизане в Народната скупщина от 5% на 3%, има и други изменения които касаят участието на малцинствените партии на изборите.

За малцинствените партии не се прилага разпоредбата за избирателен ценз. Но за това дали подателят на избирателната листа има статус на малцинствена партия или коалиция на политически партии на националните малцинства, решава Републиканската избирателна комисия въз основа на отделно уверение което издава Националния съвет на съответното малцинство.

Така Националните съвети на националните малцинства на практика решават дали подателят на избирателната листа има статут на малцинствена партия или не, и следователно, дали може да участва на изборите или не!?

Абсурдното в случая е, че малцинствените партии са получили този си статут въз основа на Закона за политическите партии още при регистрирането им в Министерството на правосъдието. В техните решения за регистрация пише, че са регистрирани като малцинствени партии. Защо сега за това трябва да се произнасят Националните съвети на националните малцинства които иначе нямат нито законодателна, нито изпълнителна власт? Очевидно, законодателят иска да им пробута задачата да отсяват благонадеждните от неблагонадеждните представители на малцинствата.

Освен всичко това, в предложението за изменение и допълнение на Закона за избиране на народните представители, не са прецизирани и критериите по които Националния съвет на съответното малцинство може да удостовери, дали определена партия е малцинствена или не е. От тук нататък Националните съвети на националните малцинства имат право по свое усмотрение да решават кому да дадат уверение и кому не. С други думи, те решават дали и кои малцинствени партии да допуснат на изборите.

С оглед на това, че Националните съвети на малцинствата също са избрани от партии които често пъти даже не са и малцинствени, основателно е опасението, че така формираните Национални съвети няма да допуснат своите политически опоненти на изборите.

Друг е въпросът дали такива кандидати за избори биха погазили достойнството си да искат милост от Националните съвети на малцинствата.

Примерно, партията на Сюлейман Углянин контролира Националния съвет на Бошняците. Според предложението за изменение и допълнение на Закона за избиране на народните представители, неговият жесток опонент Муамер Зукорлич трябва да пише молба на Углянин да му да даде уверение въз основа на което Републиканската избирателна комисия ще решава дали той може да участва на изборите!?

Същият проблем има и унгарското национално малцинство. Демократичната общност на унгарците от Войводина, навремето бойкотираше изборите за Унгарски национален съвет заради множество нарушения на избирателния процес. Техният най-голям опонент, Съюза на унгарците, сега контролира Унгарския национален съвет и той ще решава дали да допусне или не опонентите си на избори.

Същите, и още по-големи опасения, има и хърватското малцинство. Според лидера на Демократичния съюз на хърватите във Войводина Томислав Жигманов, въпреки че за регистриране на малцинствена партия са необходими 1 000 заверени заявления, за участие на републиканските избори избирателните листи трябва да бъдат скрепени с 10 000 заверени заявления. Така малките малцинства и техните малцинствени партии просто нямат никакъв шанс да участват на републиканските избори.

Нека да конкретизираме.

Българското малцинство към момента има четири регистрирани малцинствени партии. Националния съвет на българското малцинство се контролира от полу-малцинствената партия „Това сме ние – Владимир Захариев” която е производно на Демократичната партия на Сърбия на Воислав Кощуница. Как от убеден сръбски националист, Владимир Захариев се превърна в „лидер” на българското малцинството е въпрос на морал. Но това е отделна тема. Другите три партии – Демократична партия на българите, Партия на българите в Сърбия и Демократичен съюз на българите са опозиция. На практика, за да могат да участват на изборите през април, те трябва да целуват ръка на председателя на Националния съвет на българското малцинство Стефан Стойков и да го молят да им разреши да участват на изборите!? Стефан Стойков е подставено лице на Владимир Захариев и тука кръгът се затваря. За да участваш на изборите, просто трябва да си продадеш душата на дявола.

Нито един що-годе достоен и принципен политик няма да го направи. Демократичния съюз на българите винаги е бил приципна опозиция на политиката която особено в последните две десетилетия съсипа Босилеград. Да иска милост от същата тази политика би било абсолютно предателство. Впрочем, ДСБ още преди повече от десетилетие излезе с позиция за бойкот на местните избори. Нещо, което сръбската опозиция едва сега се опитва да го прави.

Няма никакво съмнение, че със споменатото предложение за изменение и допълнение на Закона за избиране на народните представители, се цели да се делегитимират най-автентичните представители на националните малцинства и на тяхно място да се поставят послушни евет-ефендии които да ги показват на европейските емисари като пример за „спазването на правата на малцинствата”.

С тези партийни хватки, управляващите националисти искат да подхлъзнат и да изолират малцинствата които за тях винаги са били дезинтегриращ фактор за сръбската държавност. Вместо проблемите на малцинствата демократично да се разискват в Скубщината, те ще бъдат изхвърлени на улицата.

Голямата дилема не само на малцинствените, а и на всички други истински опозиционни партии в Сърбия е дали да се оставят на манипулациите на управляващата партия или просто да бойкотират изборите през април. С надеждата да се преборят ако не за равноправни и честни, то поне за по-човешки условия за избори.

Иван Николов

Отново тъмни облаци над Босилеград

В началото на годината сръбските медии отново зачестиха с новините, че в Босилеградско, на самото тримеждие между България, Сърбия и Македония, в района на селата Горно и Долно Тлъмино, Канадската фирма Medgold risorsis била открила огромни залежи на благородни метали.

На само едно място в рамките на проекта Тлъмино били намерени около седем милиона тона руди с около 680 000 унции или 19,3 тона злато на стойност над един милиард долара.

Съдържанието на златото в рудата било около 3 грама на тон. В един слой руда от около 40 метра имало невероятните 8,32 грама злато и 193 грама сребро на тон руда. Смята се, че експлотирането на рудата е печелившо дори и с един грам злато на тон руда. Изследванията продължават.

Канадската изследователска фирма „Medgold risorsis“ имала споразумение с компанията „Fortuna silver” която финансирала изследването, срещу отстъпването на 70% собственически права от проекта Тлъмино. Изследвали се около 200 квадратни километра.

Лиценза за изследователските права били закупени от сръбското министерство за рудодобив през 2016г. Използвани са и данните от изследванията на югославски експерти от 1950г.

Миналата година в края на март, канадската посланичка Кети Чаба във връзка с този проект дойде в Босилеград и кмета на Босилеград я посрещна с песни и танци. На края на срещата той заяви:

„За нас е от голямо значение факта, Босилеград да бъде прочут като голям индустриален център, не само в Сърбия, но и в чужбина. С посланикът на Канада разговаряхме за инвестициите на канадтската компания, както и за отношението на община Босилеград към инвеститорите. Присъствието на подобни инвестиции ще има много положителен ефект върху икономиката на община Босилеград и цяла Сърбия“.

Какъв ще е „положителния ефект върху икономиката на община Босилеград”, ако изобщо има такава – никой не умее да обясни. Въздействието върху околната среда на границите на три държави също никой не споменава. Прави обаче впечатление, че босилеградските села върху които се провеждат изследователските работи вече са почти обезлюдени и че в Босилеград в последните две десетилетия не бяха допуснати други инвеститори които да предложат друго производство, работа и поминък на населението.

В непосредствена близост до изследваните райони се намира и мината „Караманица” в която се експлоатира олово, цинк и бакър. Под формата на научно-изследователски работи бяха изкопани леглата с най-висока концентрация на цветни метали и осъществени баснословни печалби. Мината бе стартирана като тригодишен пилотен проект и в момента е с неизяснен статут, но отпадните води с тежки метали продължават да се изливат в притоците на река Драговищица. Поради острите реакции на жителите на селата и гражданските организации, този проблем е на дневен ред на екологичните министерства на Р Сърбия и Р България.

Симптоматично е също така, че гражданите на община Босилеград не са запознати какво бъдеще им кроят (не)компетентните общински власти и канадските компании. Симптоматично е също така, че докато белградските и даже някои канадски медии размахват проценти с благородни метали на тон руда, Medgold risorsis в Босилеград е на зимна пауза. Според запознати, в посочените данни по сръбските медии нямало нищо ново – това били известни неща. Това, че те се публикуват в публичното пространство, било начин да се вдигне цената на акциите на проекта Тлъмино и да се продаде на поредната заинтересована фирма.

Имайки предвид колко е мръсна технологията за придобиване на злато, безотговорната местна власт и лунния пейзаж който в този район оставиха каскадните ВЕЦ-ове, на Босилеградчани им истава само да се молят, това да е поредната фалшива новина която се пуска с цел да се излъжат оределите наивни гласоподаватели с оглед на предстоящите избори през пролетта.

Но и в единия и в другия случай, Босилеград не го чака нищо добро.

Ден за поклонение и размисъл

През 2011г. по предложение на екс-президентите Желю Желев и Петър Стоянов, 1 февруари е утвърден като Ден на признателност и почит към жертвите на комунистическия режим в България. 

Датата е избрана, защото на 1 февруари 1945г. по заповед на Георги Димитров от Москва, Народния съд издава 2875 смъртни присъди сред които  са трима регенти, всички министри на три кабинета – два на Богдан Филов и на Добри Божилов и половината министри от кабинета на Иван Багрянов – всичко 33 министри, между които трима министър-председатели, двама военни министри и почти цялата администрация на царя; 67 народни представители от 25 обикновено народно събрание; целият висш военен съвет, целият генерален щаб – около 37 души генерали, полковници и офицери от всички чинове: всички директори на полицията, всички областни и помощник-областни директори, началници на държавна сигурност, областни и околийски полицейски началници, коменданти и околийски управители, всички групови полицейски началници и цялата политическа полиция.  Прочети повече »

Сърбия – завръщане към националистическите настройки

Гласуването на Закона за свободата на вероизповеданията в Черна гора, е част от възстановяването на държавната независимост прекъсната след сръбската окупация през 1918г. и оформянето на държавната и юридическа рамка на новата държава след разпадането и на последното югославско формирование през 2006 година. С оглед на това, че в християнските страни религията е ключов фактор за националната идентичност, възстановяването на черногорската държавност не може да мине без възстановяване и на черногорската църковна самостоятелност.

С този закон, държавата гарантира правата на всички вероизповедания признати с Конституцията и се отменя старият закон за вероизповеданията от преди 50 години. Премахва се и декрета от 1920 на крал Александър Караджорджевич с който е премахната автокефалната черногорска църква.

Новият закон бе подготвен в сътрудничество с Венецианската комисия и отчитайки новите европейски стандарти в тази област. В него има и разпоредби за одържавяване на храмовете на Сръбската православна църква построени преди 1920 година за които официална Подгорица претендира, че са част от цивилизационното и културно наследство на Черна Гора.

Това обаче предизвика бурни реакции в Сръбската православна църква, а след това и в държавата Сърбия. Обвиненията бяха, че се отнема църковното имущество на Сръбската православна църква и се ограничава правото на вероизповеданията на сърбите в Черна Гора.

Проблемът е, че вместо спорните разпоредби от закона да се оспорват пред Конституционния съд на Черна Гора или Европейския съд за правата на човека, Сръбската православна църква предварително отказва да се регистрира  под условията предвидени с черногорското законодателство и в рамките на международно признатата държава Черна Гора.

Този отказ в Черна гора се посрещна като оспорване на независимостта й, а в Сърбия създаде политически полигон за състезание по родолюбие и патриотизъм. Сценарият наподобяваше събитията от 90-те години на миналия век. Силен патриотичен патос, блокади на пътищата, преекспонирани медийни нападки срещу свещеници, шествия с хоругви и разнасяне на мощи, ритуално изгаряне на черногорското знаме и физически сблъсъци в Скубщината на Черна Гора. Може би само закрилата на НАТО респектира крайните националисти да не посегнат към още по-радикални средства.

Числеността на протестите организирани от Сръбската православна църква показват, че тя продължава да е водещата не само религиозна, но и политическа и идеологическа организация построена върху основите на тнр. светосавски национализъм разработен през трийсетте години на миналия век от владиката Николай Велимирович.

Крайната десница в Сърбия тръгна да обвинява президента Вучич за предателство на сръбските национални интереси и той, предчувствайки опасността от спадане на рейтинга си, бързо се върна към радикалските си настройки от 90-те години на миналия век и застана в защита на „сръбските светии”. Сръбската общественост за само няколко дни се обедини във връзка със събитията в Черна Гора, а външния министър Ивица Дачич дори намекна, че на черногорците в Сърбия трябва да се преразгледа сръбското им гражданство! От него произлезе и онова многозначно изказване за българското национално малцинство което представлявало 0,26% от населението в Сърбия.

Сръбските историци с „творческото” тълкуване на историята на Черногорската Православна Църква се самоизключиха от сериозните академични дискусии. За тях историята продължава да е литературно- патриотична дисциплина с която се преследват чисто политически, а не научни цели.

Възстановената черногорска държава намира основание за автокефалията на Черногорската православна църква в календара на Вселенската патриаршия от 1766г., но и в томоса на Вселенският патриарх Мелетий ІV и Св. Синод в който, освен че се изброяват 11 митрополии и три епископии които влизат в състава на новосъздадената Сръбска Православна църква, се говори и за Автокефална Православна Църква Черногорска.

Това обаче е само формалната страна на проблема.

Съществената част от проблема е, че Сърбия се стреми да прекъсне процеса на формирането на „хибридната черногорска нация”, да предотврати консолидирането на Черна Гора като самостоятелна и суверенна държава и отново да я върне в старата държавна рамка със Сърбия. Задържането на Черна Гора под патронажа на Белград е сигурен начин да се възстанови старата идея за Велика Сърбия. Ето защо от успеха на Черна Гора да запази държавната си и църковна независимост, зависи не само съдбата на сръбската националистическа идеология, но и мира и сигурността на Балканите и в Европа.

За разбирането на сръбската политика в региона трябва да се има предвид и един друг документ, тнр. Харта за сръбското културно пространство. Този документ е написан в Министерството на културата и информирането на Р Сърбия и Министерството на културата и просветата на Република Сръбска и приет в Сремски Карловци на 4 март 2019г. В този документ и очертано сръбско културно пространство и в него влизат части от съседните държави набелязани още в проекта за Велика Сърбия. С тази харта са дефинирани целите на сръбската културна политика сред сръбския народ „без оглед на политическия формат и държавите в които те живеят”. Няма никакво съмнение, че в основата на така очертаната културна политика е заложено решаването на сръбският национален въпрос и обединението на „всички сръбски земи” след разпадането на Югославия. Имайки предвид, че сръбските претенции се простират на териториите на всички съседни на Сърбия държави и че управляващите в Белград, въпреки европейската си риторика, залагат и на интересите на големи световни играчи като Русия, Турция и Китай, съвсем е основателно Балканите да продължават да са барутния погреб на Европа.

Късопаметните удобно забравят, че сегашните белградски управници всъщност са ястребите на Социалистическата и Радикална партия които водиха войните в Хърватия, Босна и на Косово. Въпреки че загубиха войните и сръбската националистическа идеология претърпя провал, те не признаха поражението си и отново се завърнаха на власт. Широката обществена подкрепа им дава право и основание да продължат „недовършените войни”.

Засега никой не отчита, че Сърбия продължава да пречи на омиротворяването и нормализирането на междудържавните отношения и развитието на региона. Вместо да се модернизира, тя хищнически дебне момента когато в някакви нови геополитически условия, заигравайки между интересите на световните играчи, може да се открие възможност за ново прекрояване на границите и решаване на сръбския национален въпрос чрез обединение „на всички сръбски земи” и създаване на етнически чиста държава. Някой ще каже, че това е анахронизъм. Може би. Но в Сърбия, за съжаление, няма други по-модерни национални и държавнически визии.

Иван Николов

Иван Николов: Дачич – „Назад, назад, моме Калино“

Сръбският вицепремиер и министър на външните работи (и бивш говорител на Слободан Милошевич) Ивица Дачич, от 2014 година втвърди тона си към България в отговор на нейните усилия да защитава правата на българите в Западните покрайнини на двустранните срещи, в Европейския парламент и Съвета на Европа. Неговите, пък и не само негови, злъчни и агресивни изказвания по български адрес, в никакъв случай не бива да се тълкуват като лично отношение. Дачич е вицепремиер и външен министър. Той говори от името на сръбското Правителство дори и когато пее на премиера Бойко Борисов и на президента Румен Радев „Назад, назад, моме Калино“.

Последното му изказване пред сръбската държавна телевизия на 5 януари, лишено от обичайната дипломатическа сдържаност, разголи до край сръбската политика по отношение на българското малцинство в Сърбия.

Коментирайки напрегнатите отношения с Черна гора, Дачич излезе от темата и каза, че България на всяка среща на Европейския съвет поставяла въпроса за правата на българите в Сърбия, които били пренебрежително малко – 0,26% от населението!? Само 48 часа по-късно, след като българското външно министерство отреагира на това изказване, Дачич каза, че не бил правилно разбран! Както през миналата есен, когато поучаваше премиера Борисов, се измъкна, че бил „лошо преведен“. Всъщност, става дума за топло-студена тактика, с която сърбите тестват българската външна политика, с чиято мълчалива позиция сърбите бяха свикнали.

Няма съмнение, Дачич се дразни, че България настоява Република Сърбия да спазва конституцията и законите, които сама е гласувала за своите малцинства и поетите ангажименти в преговорния процес за членството си в ЕС. Той не разглежда спазването на правата на малцинствата като начин за модернизиране на страната и укрепване на добросъседските отношения, а като фактор на вътрешна нестабилност и злонамерена намеса във вътрешните работи на Сърбия. И още, той не допуска легитимното право на България да поставя (макар и безрезултатно) въпроси за своите малцинства извън границите си, но сръбските малцинства в Република Сръбска, Косово, Македония и Черна гора си ги иска заедно с териториите им.

Сръбското правителство би следвало да е наясно, че същността на проблема се крие точно в тия 0,26% българско население. Ако те са толкова малко, тогава къде са останалите? И каква е перспективата и на тия пренебрежителни 0,26%? Истината е, че за 100 години под сръбско управление, българите в Сърбия са намалели пет-шест пъти и продължават да намаляват все повече под натиска на сръбския национализъм.

Именно този агресивен национализъм на лидера на сръбските социалисти Дачич и неговите коалиционни партньори от Сръбската радикална партия, накара повечето българи в Сърбия да напуснат родните си краища и да си потърсят нови места за живот. Както между впрочем и много други граждани на Сърбия, които, отчаяни от управниците си и невъзможността да ги контролират и да ги сменяват на демократични избори, масово напускат страната с намерение да не се върнат никога вече. Нека да припомним, че през последните 15 години, 654 000 сръбски граждани са напуснали Сърбия. 16% от тях са с висше образование. Всеки десети гражданин (и всеки трети студент!) желае да напусне Сърбия. Няма как България да й е виновна за това.

Проблемът на Сърбия не е България, която от време на време, на двустранните срещи и пред европейските институции, плахо настоява за правата на българите в Сърбия. Проблемът е в самата Сърбия, която вече два века се опитва да гради държавността си срещу и за сметка на другите, а не заедно с тях.

Проблемът на София, но и на Брюксел е, че не осъзнават, че Сърбия няма намерение да спазва правата на малцинствата според общоприетата международна практика. Всички такива очаквания са чиста загуба на време. Независимо от либералното си законодателство и щедрите обещания, Сърбия следва друга концепция. Тя дебне момента за прекрояване на границите и решаване на сръбския национален въпрос чрез създаване на етнически чиста държава върху набелязаните територии, които в момента се намират в съседните държави. Брекзит и заиграването с Русия, Китай и Турция дават надежда на сръбските управници, че могат да постигнат целта си с тяхна подкрепа. На това разчита и не малка част от сръбската опозиция.

Арогантното изказване на Дачич обяснява и арогантното поведение на местните власти в Босилеград и Цариброд срещу официалните представители на България, които от време на време идват в Босилеград и Цариброд. Няма защо да се лъжем – кметствата в Цариброд и Босилеград, независимо от това, че в тях работят българи, са част от сръбската държавна администрация. Кметовете са издигнати и „избрани“ не като представители на българското национално малцинство, а като представители на сръбските националистически партии, чиито политически централи са в центъра на Белград. Това обяснява защо кметът на Босилеград през май 2017 г. отказа да приеме вицепрезидентката на България Илияна Йотова. И защо не бе допуснато откриването на паметна плоча на жертвите от Босилеградския погром в Босилеград. Това обяснява защо бяха изгонени българските инвеститори, които се престрашиха да дойдат в Босилеград и да предложат работа на хората. И защо миналата есен кметът на Цариброд отказа да приеме българската парламентарна делегация начело със зам.-председателя на Народното събрание Валери Симеонов. Това обяснява опортюнизма на директорите на училищата не само при възстановяването на българския език, но дори и при провеждането на български културни програми в Босилеград, каквито бяха „Дните на българското кино“ и Коледната програма в Основното училище в Босилеград. Стигна се даже до там, директорът на Основното училище в Босилеград в прав текст да поиска от Столична община да се откаже от партньорството с КИЦ-а при провеждането на културни програми в Босилеград.

Да се надяваме, че тезата за прекрасното разбирателство на сръбските и българските държавни представители на официално ниво и проблемите, които се пишат за сметка на местните власти в Босилеград и Цариброд – сериозно ще бъде преосмислена.

Всичко това доведе българите в Сърбия до пълна безизходица и те масово подават документи за българско гражданство, масово кандидатстват за прием в българските университети и масово си търсят по-добри места за живот. Тази есен само около трийсетина първолачета в Босилеград са тръгнали на училище. До преди две-три десетилетия толкова имаше в най-затънтените босилеградски села.

И докато Босилеград и Цариброд все повече се обезлюдяват, въпросите за спазването на правата на българите се обезсмислят, защото няма вече на кого да се прилагат.

По същото време медиите яростно тиражират „шпионски“ скандали и просто теглят за езика българските политици да им отговорят по най-острия начин. В социалните мрежи, подготвени тролове с фалшиви профили водят разгорещени пропагандни спорове, чертаят карти на „сръбският шоплук“ върху Северозападна България и си измислят езикови, етнографски и исторически доводи за създаване на „шопска“ нация. Точно там, където в селските кръчми силно трещи най-долнопробната сръбска чалга, която вероятно трябва да бъде новата културна матрица на „сръбските шопи“.

София вижда всичко това и си трае. Дачич, Вучич, Вулин и Дрецун от името на сръбското правителство редовно провокират България с българофобията си, а българските държавници продължават с мантрите за европейските ценности и „безрезервната“ подкрепа на Сърбия за членството в Европейския съюз. Те даже не си задават въпроса дали сръбските управници наистина желаят това членство, а още по-малко – дали го заслужават. Именно заради европейските ценности и заради европейските си партньори, България не бива да бута Сърбия към ЕС на всяка цена. Сръбските управници много добре разбират, че нямат никакви шансове за членство в ЕС и затова пускат други балони – Малък Шенген, Евразийски съюз, стратегическо партньорство с Русия, Китай, Турция и пр.

В историческите план, нерешените проблеми имат отложено действие във времето и циклично се завръщат на масата за решаване. България пропусна момента да постави въпроса за българите в Западните покрайнини в процеса на решаването на юго-кризата и обособяването на Сърбия като самостоятелна държава. Затова този проблем днес отново ни застига, но сега е по-сложен и в много по-неудобни външни и вътрешни обстоятелства. Да се надяваме, че вече е отминало времето, когато антибългарските провокации в София се посрещаха с презрение и насмешка. Днес трябва сериозно да се анализират и да им се дават сериозни отговори. /БГНЕС