Начало / Иван Николов

Иван Николов

Иван Николов е роден 1959г. в с. Ресен, Босилеградско. Изявен поет, писател и общественик. Председател на българският Културно-информационен център в Босилеград. Главен и отговорен редактор на списание “Бюлетин”. Автор на четири стихосбирки и на книгата “Българите в Югославия – последните Версайски заточеници”. Написал е няколко стотин статии за проблемите на българите в Сърбия. Носител на четири награди за поезия и литература, обществена дейност и за принос за опазване на националната идентичност и спазване на правата и интересите на българите в Сърбия. Член кореспондент на Българската академия на науките и изкуствата, член е на Македонският научен институт и на Световният парламент на българите. Носител на наградата „Европейски гражданин за 2016“

Босилеград в пълна блокада

Република Сърбия на 12 март в 8,00 сутринта затвори 44 ГКПП-та към съседните държави, сред които и ГКПП Олтоманци – Рибарци, единственият естествен изход на гражданите на Босилеград към България. От тази сутрин, от сръбската страна е изтеглен и обслужващия персонал и границата е напълно непроходима.

Пътници от Босилеград които вчера бяха пренасочени по заобиколния път през Калотина, тази сутрин съобщиха, че от сръбската страна нощес са били пропуснати без никакви санитарно-медицински проверки. Това значително обезсмисля забраната, защото ако някой пътник е носител на коронавирус няма никакво значение дали ще го внесе в Сърбия през Калотина или Олтоманци, при положение че и на двете ГКПП-та, поне досега, не се провежда никакъв санитарно-медицински контрол от сръбска страна.

Имайки предвид специфичното положение на българското население в Босилеград, както и стотиците студенти които в момента учат в България, работещите и лекуващите се в България, блокадата на ГКПП Олтоманци – Рибарци, освен застой в обществения живот, допълнително ще усложни хуманитарната ситуация в Босилеград. Не по-малко ще усложни и живота на студентите в България, които разчитат на финансова подкрепа от родителите си в Босилеград.

При евентуална поява на заболели от коронавирус в Босилеград, не е ясно къде гражданите ще бъдат изолирани и лекувани.

150 години от основаването на Българска екзархия

На 28 февруари се навършват 150 години от издаването на фермана на султан Абдул Азис с който 1870г. се учредява Българската екзархия като самостоятелна българска църковна организация. По силата на султанския ферман и екзархийския устав, изработен от  в Цариград 1871г., Българската екзархия е призната за официален представител на българската нация в Османската империя.

Ферманът е връхна точка на борбата за българска църковна независимост, започнала още през 20-те години на 19 век, и се смята за едно от най-значителните събития в утвърждаването на българската нация. Ферманът е издаден не заради доброто желание на султана, а заради революционното движение на българите от 1867-1868г. което принуждава османското правителство да се заеме с разрешаването на въпроса с българската църковна самостоятелност.

Независимо от религиозната си форма, екзархията е фактическо начало на модерната българска държавност. Движена от идеите за народна самобитност, народно единство и териториална цялост, църковната борба неминуемо води и към борба за политическа свобода и държавна независимост.

Христо Ботев 1875г. пише: „Екзархията е такова учреждение, което има смисъл само за оние епархии, които още не са смъкнали от шиите си ненавистното фанариотско иго и които се раздират от убийствените пропаганди на гърцизмът и на сърбизмът. Екзархията, повтаряме ние, е потребна само затова, за да прибере разпръснатите части на народът и да ги свърже в едно цяло”.

Учредяването на Българска екзархия и Съединението са светли примери в българската история когато зараждащата се българска държавност постига целите си, въпреки съпротивата на съседите и неблагоприятните международни обстоятелства.

Спорът за установяването на българската национална черква продължава четиридесет години. Оказана е жестока съпротива от Вселенската патриаршия, гръцката и сръбската църковна и световна власт.

Първите градове, които искат сами да избират свещениците си, са Скопие и Самоков през 1833 година. Изискването за български свещеници и владици се допълва с отслужване на собствена литургия на български език и изграждане на училища. Гръцките свещеници и владици в българските епархии често са прогонвани със сила в много градове на Тракия, Македония и Мизия.

Териториалният обхват на Екзархията е посочен в член 10 от учредителния ферман, според който и неупоменати във фермана епархии могат да бъдат признати за български, ако 2/3 от християнското население в епархията го поиска.

Съгласно чл. 10 от фермана, е извършен плебисцит в Македония под контрола на турските власти и Вселенската гръцка патриаршия. Резултатът от този референдум е включването на голяма част от Македония в границите на Българската екзархия. Това са Скопска, Охридска и Битолска епархии. След извоюване на националната независимост се създават още две епархии: Неврокопска и Старозагорска(90-те години на XIX век).

В периода 1870—1918. и 1941-1943г. юрисдикцията на Екзархията се простира на цялата територия на днешна България, части от днешна Гърция (Егейска Македония), Сърбия (Враня, Ниш и Пирот), Турция (Източна Тракия), Албания (Мала Преспа) и Румъния (Северна Добруджа).

Цариградската патриаршия от своя страна се е обявила против образуването на Българската екзархия и на 16 септември 1872 г. я е обявила за схизматична. Схизмата е премахната едва на 22 февруари 1945г.

До освобождението на България от османско владичество екзархията съдейства за обединяването на българските земи и ръководи просветното дело в тях. Тя води борба против западната католическа пропаганда, която се стреми да насажда своето влияние сред българския народ.

След Освобождението Българската екзархия съсредоточава своята дейност главно в онези български земи, които по силата на Берлински договор (1878г.) остават отново в пределите на Османската империя.

Наред с грижите за поддържане на българските черкви, тя полага усилия за разгръщане и на просветното дело сред българското население в Македония и Одринско. Към края на деветнадесети век огромното мнозинство от славянското население в тези области изпраща децата си в български екзархийски училища. До 1912 година егзархийските училища в Македония стават 1196 с 2096 учители и 7000 ученици.

Противопоставя се на сръбската и гръцката в тези области.

След разгрома на България в Междусъюзническата (1913г.) екзарх Йосиф I премества седалището си в София.

В продължение на 30 години след смъртта на Йосиф I (1915г.) българската екзархия се управлява от Свети синод, начело на който стои наместник-председател. За този период постът „наместник-председател“ е заеман последователно от общо 6 митрополити, последният от които е бъдещият екзарх Стефан І.

На 21 януари 1945г., в катедралната църква „Света София“ в столицата Народно църковен събор избира Софийския митрополит Стефан за – както се оказва впоследствие – последен Български екзарх.

След като той е принуден от атеистичния комунистически режим да подаде оставка на 6 септември 1948 г., следва още един период от историята на БПЦ, през който тя се управлява от Свети синод, начело с наместник-председател. На този пост се изреждат общо трима владици, последният от които този път е бъдещият патриарх Кирил.

На 10 май 1953г. свиканият църковен събор прокламира издигането на Българската екзархия в Българска патриаршия. За патриарх е избран пловдивският митрополит Кирил, а след неговата смърт през 1971г. – ловчанският митрополит Максим. Той управлява до смъртта си 2012г. Наследен е от Негово Светейшество Неофит І, Патриарх български и митрополит Софийски, глава на Българската православна църква от 24 февруари 2013г.

Иван Николов

Малцинствените партии – само по мярката на сръбските интереси

На 21 януари 2020г., председателят на Парламентарната група на управляващата Сръбска прогресивна партия Александар Мартинович, внесе за разискване в Народната скупщина на Сърбия предложение за изменение и допълнение на Закона за избиране на народните представители.

Освен занижаване на избирателния ценз за влизане в Народната скупщина от 5% на 3%, има и други изменения които касаят участието на малцинствените партии на изборите.

За малцинствените партии не се прилага разпоредбата за избирателен ценз. Но за това дали подателят на избирателната листа има статус на малцинствена партия или коалиция на политически партии на националните малцинства, решава Републиканската избирателна комисия въз основа на отделно уверение което издава Националния съвет на съответното малцинство.

Така Националните съвети на националните малцинства на практика решават дали подателят на избирателната листа има статут на малцинствена партия или не, и следователно, дали може да участва на изборите или не!?

Абсурдното в случая е, че малцинствените партии са получили този си статут въз основа на Закона за политическите партии още при регистрирането им в Министерството на правосъдието. В техните решения за регистрация пише, че са регистрирани като малцинствени партии. Защо сега за това трябва да се произнасят Националните съвети на националните малцинства които иначе нямат нито законодателна, нито изпълнителна власт? Очевидно, законодателят иска да им пробута задачата да отсяват благонадеждните от неблагонадеждните представители на малцинствата.

Освен всичко това, в предложението за изменение и допълнение на Закона за избиране на народните представители, не са прецизирани и критериите по които Националния съвет на съответното малцинство може да удостовери, дали определена партия е малцинствена или не е. От тук нататък Националните съвети на националните малцинства имат право по свое усмотрение да решават кому да дадат уверение и кому не. С други думи, те решават дали и кои малцинствени партии да допуснат на изборите.

С оглед на това, че Националните съвети на малцинствата също са избрани от партии които често пъти даже не са и малцинствени, основателно е опасението, че така формираните Национални съвети няма да допуснат своите политически опоненти на изборите.

Друг е въпросът дали такива кандидати за избори биха погазили достойнството си да искат милост от Националните съвети на малцинствата.

Примерно, партията на Сюлейман Углянин контролира Националния съвет на Бошняците. Според предложението за изменение и допълнение на Закона за избиране на народните представители, неговият жесток опонент Муамер Зукорлич трябва да пише молба на Углянин да му да даде уверение въз основа на което Републиканската избирателна комисия ще решава дали той може да участва на изборите!?

Същият проблем има и унгарското национално малцинство. Демократичната общност на унгарците от Войводина, навремето бойкотираше изборите за Унгарски национален съвет заради множество нарушения на избирателния процес. Техният най-голям опонент, Съюза на унгарците, сега контролира Унгарския национален съвет и той ще решава дали да допусне или не опонентите си на избори.

Същите, и още по-големи опасения, има и хърватското малцинство. Според лидера на Демократичния съюз на хърватите във Войводина Томислав Жигманов, въпреки че за регистриране на малцинствена партия са необходими 1 000 заверени заявления, за участие на републиканските избори избирателните листи трябва да бъдат скрепени с 10 000 заверени заявления. Така малките малцинства и техните малцинствени партии просто нямат никакъв шанс да участват на републиканските избори.

Нека да конкретизираме.

Българското малцинство към момента има четири регистрирани малцинствени партии. Националния съвет на българското малцинство се контролира от полу-малцинствената партия „Това сме ние – Владимир Захариев” която е производно на Демократичната партия на Сърбия на Воислав Кощуница. Как от убеден сръбски националист, Владимир Захариев се превърна в „лидер” на българското малцинството е въпрос на морал. Но това е отделна тема. Другите три партии – Демократична партия на българите, Партия на българите в Сърбия и Демократичен съюз на българите са опозиция. На практика, за да могат да участват на изборите през април, те трябва да целуват ръка на председателя на Националния съвет на българското малцинство Стефан Стойков и да го молят да им разреши да участват на изборите!? Стефан Стойков е подставено лице на Владимир Захариев и тука кръгът се затваря. За да участваш на изборите, просто трябва да си продадеш душата на дявола.

Нито един що-годе достоен и принципен политик няма да го направи. Демократичния съюз на българите винаги е бил приципна опозиция на политиката която особено в последните две десетилетия съсипа Босилеград. Да иска милост от същата тази политика би било абсолютно предателство. Впрочем, ДСБ още преди повече от десетилетие излезе с позиция за бойкот на местните избори. Нещо, което сръбската опозиция едва сега се опитва да го прави.

Няма никакво съмнение, че със споменатото предложение за изменение и допълнение на Закона за избиране на народните представители, се цели да се делегитимират най-автентичните представители на националните малцинства и на тяхно място да се поставят послушни евет-ефендии които да ги показват на европейските емисари като пример за „спазването на правата на малцинствата”.

С тези партийни хватки, управляващите националисти искат да подхлъзнат и да изолират малцинствата които за тях винаги са били дезинтегриращ фактор за сръбската държавност. Вместо проблемите на малцинствата демократично да се разискват в Скубщината, те ще бъдат изхвърлени на улицата.

Голямата дилема не само на малцинствените, а и на всички други истински опозиционни партии в Сърбия е дали да се оставят на манипулациите на управляващата партия или просто да бойкотират изборите през април. С надеждата да се преборят ако не за равноправни и честни, то поне за по-човешки условия за избори.

Иван Николов

Отново тъмни облаци над Босилеград

В началото на годината сръбските медии отново зачестиха с новините, че в Босилеградско, на самото тримеждие между България, Сърбия и Македония, в района на селата Горно и Долно Тлъмино, Канадската фирма Medgold risorsis била открила огромни залежи на благородни метали.

На само едно място в рамките на проекта Тлъмино били намерени около седем милиона тона руди с около 680 000 унции или 19,3 тона злато на стойност над един милиард долара.

Съдържанието на златото в рудата било около 3 грама на тон. В един слой руда от около 40 метра имало невероятните 8,32 грама злато и 193 грама сребро на тон руда. Смята се, че експлотирането на рудата е печелившо дори и с един грам злато на тон руда. Изследванията продължават.

Канадската изследователска фирма „Medgold risorsis“ имала споразумение с компанията „Fortuna silver” която финансирала изследването, срещу отстъпването на 70% собственически права от проекта Тлъмино. Изследвали се около 200 квадратни километра.

Лиценза за изследователските права били закупени от сръбското министерство за рудодобив през 2016г. Използвани са и данните от изследванията на югославски експерти от 1950г.

Миналата година в края на март, канадската посланичка Кети Чаба във връзка с този проект дойде в Босилеград и кмета на Босилеград я посрещна с песни и танци. На края на срещата той заяви:

„За нас е от голямо значение факта, Босилеград да бъде прочут като голям индустриален център, не само в Сърбия, но и в чужбина. С посланикът на Канада разговаряхме за инвестициите на канадтската компания, както и за отношението на община Босилеград към инвеститорите. Присъствието на подобни инвестиции ще има много положителен ефект върху икономиката на община Босилеград и цяла Сърбия“.

Какъв ще е „положителния ефект върху икономиката на община Босилеград”, ако изобщо има такава – никой не умее да обясни. Въздействието върху околната среда на границите на три държави също никой не споменава. Прави обаче впечатление, че босилеградските села върху които се провеждат изследователските работи вече са почти обезлюдени и че в Босилеград в последните две десетилетия не бяха допуснати други инвеститори които да предложат друго производство, работа и поминък на населението.

В непосредствена близост до изследваните райони се намира и мината „Караманица” в която се експлоатира олово, цинк и бакър. Под формата на научно-изследователски работи бяха изкопани леглата с най-висока концентрация на цветни метали и осъществени баснословни печалби. Мината бе стартирана като тригодишен пилотен проект и в момента е с неизяснен статут, но отпадните води с тежки метали продължават да се изливат в притоците на река Драговищица. Поради острите реакции на жителите на селата и гражданските организации, този проблем е на дневен ред на екологичните министерства на Р Сърбия и Р България.

Симптоматично е също така, че гражданите на община Босилеград не са запознати какво бъдеще им кроят (не)компетентните общински власти и канадските компании. Симптоматично е също така, че докато белградските и даже някои канадски медии размахват проценти с благородни метали на тон руда, Medgold risorsis в Босилеград е на зимна пауза. Според запознати, в посочените данни по сръбските медии нямало нищо ново – това били известни неща. Това, че те се публикуват в публичното пространство, било начин да се вдигне цената на акциите на проекта Тлъмино и да се продаде на поредната заинтересована фирма.

Имайки предвид колко е мръсна технологията за придобиване на злато, безотговорната местна власт и лунния пейзаж който в този район оставиха каскадните ВЕЦ-ове, на Босилеградчани им истава само да се молят, това да е поредната фалшива новина която се пуска с цел да се излъжат оределите наивни гласоподаватели с оглед на предстоящите избори през пролетта.

Но и в единия и в другия случай, Босилеград не го чака нищо добро.

Ден за поклонение и размисъл

През 2011г. по предложение на екс-президентите Желю Желев и Петър Стоянов, 1 февруари е утвърден като Ден на признателност и почит към жертвите на комунистическия режим в България. 

Датата е избрана, защото на 1 февруари 1945г. по заповед на Георги Димитров от Москва, Народния съд издава 2875 смъртни присъди сред които  са трима регенти, всички министри на три кабинета – два на Богдан Филов и на Добри Божилов и половината министри от кабинета на Иван Багрянов – всичко 33 министри, между които трима министър-председатели, двама военни министри и почти цялата администрация на царя; 67 народни представители от 25 обикновено народно събрание; целият висш военен съвет, целият генерален щаб – около 37 души генерали, полковници и офицери от всички чинове: всички директори на полицията, всички областни и помощник-областни директори, началници на държавна сигурност, областни и околийски полицейски началници, коменданти и околийски управители, всички групови полицейски началници и цялата политическа полиция.  Прочети повече »

Сърбия – завръщане към националистическите настройки

Гласуването на Закона за свободата на вероизповеданията в Черна гора, е част от възстановяването на държавната независимост прекъсната след сръбската окупация през 1918г. и оформянето на държавната и юридическа рамка на новата държава след разпадането и на последното югославско формирование през 2006 година. С оглед на това, че в християнските страни религията е ключов фактор за националната идентичност, възстановяването на черногорската държавност не може да мине без възстановяване и на черногорската църковна самостоятелност.

С този закон, държавата гарантира правата на всички вероизповедания признати с Конституцията и се отменя старият закон за вероизповеданията от преди 50 години. Премахва се и декрета от 1920 на крал Александър Караджорджевич с който е премахната автокефалната черногорска църква.

Новият закон бе подготвен в сътрудничество с Венецианската комисия и отчитайки новите европейски стандарти в тази област. В него има и разпоредби за одържавяване на храмовете на Сръбската православна църква построени преди 1920 година за които официална Подгорица претендира, че са част от цивилизационното и културно наследство на Черна Гора.

Това обаче предизвика бурни реакции в Сръбската православна църква, а след това и в държавата Сърбия. Обвиненията бяха, че се отнема църковното имущество на Сръбската православна църква и се ограничава правото на вероизповеданията на сърбите в Черна Гора.

Проблемът е, че вместо спорните разпоредби от закона да се оспорват пред Конституционния съд на Черна Гора или Европейския съд за правата на човека, Сръбската православна църква предварително отказва да се регистрира  под условията предвидени с черногорското законодателство и в рамките на международно признатата държава Черна Гора.

Този отказ в Черна гора се посрещна като оспорване на независимостта й, а в Сърбия създаде политически полигон за състезание по родолюбие и патриотизъм. Сценарият наподобяваше събитията от 90-те години на миналия век. Силен патриотичен патос, блокади на пътищата, преекспонирани медийни нападки срещу свещеници, шествия с хоругви и разнасяне на мощи, ритуално изгаряне на черногорското знаме и физически сблъсъци в Скубщината на Черна Гора. Може би само закрилата на НАТО респектира крайните националисти да не посегнат към още по-радикални средства.

Числеността на протестите организирани от Сръбската православна църква показват, че тя продължава да е водещата не само религиозна, но и политическа и идеологическа организация построена върху основите на тнр. светосавски национализъм разработен през трийсетте години на миналия век от владиката Николай Велимирович.

Крайната десница в Сърбия тръгна да обвинява президента Вучич за предателство на сръбските национални интереси и той, предчувствайки опасността от спадане на рейтинга си, бързо се върна към радикалските си настройки от 90-те години на миналия век и застана в защита на „сръбските светии”. Сръбската общественост за само няколко дни се обедини във връзка със събитията в Черна Гора, а външния министър Ивица Дачич дори намекна, че на черногорците в Сърбия трябва да се преразгледа сръбското им гражданство! От него произлезе и онова многозначно изказване за българското национално малцинство което представлявало 0,26% от населението в Сърбия.

Сръбските историци с „творческото” тълкуване на историята на Черногорската Православна Църква се самоизключиха от сериозните академични дискусии. За тях историята продължава да е литературно- патриотична дисциплина с която се преследват чисто политически, а не научни цели.

Възстановената черногорска държава намира основание за автокефалията на Черногорската православна църква в календара на Вселенската патриаршия от 1766г., но и в томоса на Вселенският патриарх Мелетий ІV и Св. Синод в който, освен че се изброяват 11 митрополии и три епископии които влизат в състава на новосъздадената Сръбска Православна църква, се говори и за Автокефална Православна Църква Черногорска.

Това обаче е само формалната страна на проблема.

Съществената част от проблема е, че Сърбия се стреми да прекъсне процеса на формирането на „хибридната черногорска нация”, да предотврати консолидирането на Черна Гора като самостоятелна и суверенна държава и отново да я върне в старата държавна рамка със Сърбия. Задържането на Черна Гора под патронажа на Белград е сигурен начин да се възстанови старата идея за Велика Сърбия. Ето защо от успеха на Черна Гора да запази държавната си и църковна независимост, зависи не само съдбата на сръбската националистическа идеология, но и мира и сигурността на Балканите и в Европа.

За разбирането на сръбската политика в региона трябва да се има предвид и един друг документ, тнр. Харта за сръбското културно пространство. Този документ е написан в Министерството на културата и информирането на Р Сърбия и Министерството на културата и просветата на Република Сръбска и приет в Сремски Карловци на 4 март 2019г. В този документ и очертано сръбско културно пространство и в него влизат части от съседните държави набелязани още в проекта за Велика Сърбия. С тази харта са дефинирани целите на сръбската културна политика сред сръбския народ „без оглед на политическия формат и държавите в които те живеят”. Няма никакво съмнение, че в основата на така очертаната културна политика е заложено решаването на сръбският национален въпрос и обединението на „всички сръбски земи” след разпадането на Югославия. Имайки предвид, че сръбските претенции се простират на териториите на всички съседни на Сърбия държави и че управляващите в Белград, въпреки европейската си риторика, залагат и на интересите на големи световни играчи като Русия, Турция и Китай, съвсем е основателно Балканите да продължават да са барутния погреб на Европа.

Късопаметните удобно забравят, че сегашните белградски управници всъщност са ястребите на Социалистическата и Радикална партия които водиха войните в Хърватия, Босна и на Косово. Въпреки че загубиха войните и сръбската националистическа идеология претърпя провал, те не признаха поражението си и отново се завърнаха на власт. Широката обществена подкрепа им дава право и основание да продължат „недовършените войни”.

Засега никой не отчита, че Сърбия продължава да пречи на омиротворяването и нормализирането на междудържавните отношения и развитието на региона. Вместо да се модернизира, тя хищнически дебне момента когато в някакви нови геополитически условия, заигравайки между интересите на световните играчи, може да се открие възможност за ново прекрояване на границите и решаване на сръбския национален въпрос чрез обединение „на всички сръбски земи” и създаване на етнически чиста държава. Някой ще каже, че това е анахронизъм. Може би. Но в Сърбия, за съжаление, няма други по-модерни национални и държавнически визии.

Иван Николов

Иван Николов: Дачич – „Назад, назад, моме Калино“

Сръбският вицепремиер и министър на външните работи (и бивш говорител на Слободан Милошевич) Ивица Дачич, от 2014 година втвърди тона си към България в отговор на нейните усилия да защитава правата на българите в Западните покрайнини на двустранните срещи, в Европейския парламент и Съвета на Европа. Неговите, пък и не само негови, злъчни и агресивни изказвания по български адрес, в никакъв случай не бива да се тълкуват като лично отношение. Дачич е вицепремиер и външен министър. Той говори от името на сръбското Правителство дори и когато пее на премиера Бойко Борисов и на президента Румен Радев „Назад, назад, моме Калино“.

Последното му изказване пред сръбската държавна телевизия на 5 януари, лишено от обичайната дипломатическа сдържаност, разголи до край сръбската политика по отношение на българското малцинство в Сърбия.

Коментирайки напрегнатите отношения с Черна гора, Дачич излезе от темата и каза, че България на всяка среща на Европейския съвет поставяла въпроса за правата на българите в Сърбия, които били пренебрежително малко – 0,26% от населението!? Само 48 часа по-късно, след като българското външно министерство отреагира на това изказване, Дачич каза, че не бил правилно разбран! Както през миналата есен, когато поучаваше премиера Борисов, се измъкна, че бил „лошо преведен“. Всъщност, става дума за топло-студена тактика, с която сърбите тестват българската външна политика, с чиято мълчалива позиция сърбите бяха свикнали.

Няма съмнение, Дачич се дразни, че България настоява Република Сърбия да спазва конституцията и законите, които сама е гласувала за своите малцинства и поетите ангажименти в преговорния процес за членството си в ЕС. Той не разглежда спазването на правата на малцинствата като начин за модернизиране на страната и укрепване на добросъседските отношения, а като фактор на вътрешна нестабилност и злонамерена намеса във вътрешните работи на Сърбия. И още, той не допуска легитимното право на България да поставя (макар и безрезултатно) въпроси за своите малцинства извън границите си, но сръбските малцинства в Република Сръбска, Косово, Македония и Черна гора си ги иска заедно с териториите им.

Сръбското правителство би следвало да е наясно, че същността на проблема се крие точно в тия 0,26% българско население. Ако те са толкова малко, тогава къде са останалите? И каква е перспективата и на тия пренебрежителни 0,26%? Истината е, че за 100 години под сръбско управление, българите в Сърбия са намалели пет-шест пъти и продължават да намаляват все повече под натиска на сръбския национализъм.

Именно този агресивен национализъм на лидера на сръбските социалисти Дачич и неговите коалиционни партньори от Сръбската радикална партия, накара повечето българи в Сърбия да напуснат родните си краища и да си потърсят нови места за живот. Както между впрочем и много други граждани на Сърбия, които, отчаяни от управниците си и невъзможността да ги контролират и да ги сменяват на демократични избори, масово напускат страната с намерение да не се върнат никога вече. Нека да припомним, че през последните 15 години, 654 000 сръбски граждани са напуснали Сърбия. 16% от тях са с висше образование. Всеки десети гражданин (и всеки трети студент!) желае да напусне Сърбия. Няма как България да й е виновна за това.

Проблемът на Сърбия не е България, която от време на време, на двустранните срещи и пред европейските институции, плахо настоява за правата на българите в Сърбия. Проблемът е в самата Сърбия, която вече два века се опитва да гради държавността си срещу и за сметка на другите, а не заедно с тях.

Проблемът на София, но и на Брюксел е, че не осъзнават, че Сърбия няма намерение да спазва правата на малцинствата според общоприетата международна практика. Всички такива очаквания са чиста загуба на време. Независимо от либералното си законодателство и щедрите обещания, Сърбия следва друга концепция. Тя дебне момента за прекрояване на границите и решаване на сръбския национален въпрос чрез създаване на етнически чиста държава върху набелязаните територии, които в момента се намират в съседните държави. Брекзит и заиграването с Русия, Китай и Турция дават надежда на сръбските управници, че могат да постигнат целта си с тяхна подкрепа. На това разчита и не малка част от сръбската опозиция.

Арогантното изказване на Дачич обяснява и арогантното поведение на местните власти в Босилеград и Цариброд срещу официалните представители на България, които от време на време идват в Босилеград и Цариброд. Няма защо да се лъжем – кметствата в Цариброд и Босилеград, независимо от това, че в тях работят българи, са част от сръбската държавна администрация. Кметовете са издигнати и „избрани“ не като представители на българското национално малцинство, а като представители на сръбските националистически партии, чиито политически централи са в центъра на Белград. Това обяснява защо кметът на Босилеград през май 2017 г. отказа да приеме вицепрезидентката на България Илияна Йотова. И защо не бе допуснато откриването на паметна плоча на жертвите от Босилеградския погром в Босилеград. Това обяснява защо бяха изгонени българските инвеститори, които се престрашиха да дойдат в Босилеград и да предложат работа на хората. И защо миналата есен кметът на Цариброд отказа да приеме българската парламентарна делегация начело със зам.-председателя на Народното събрание Валери Симеонов. Това обяснява опортюнизма на директорите на училищата не само при възстановяването на българския език, но дори и при провеждането на български културни програми в Босилеград, каквито бяха „Дните на българското кино“ и Коледната програма в Основното училище в Босилеград. Стигна се даже до там, директорът на Основното училище в Босилеград в прав текст да поиска от Столична община да се откаже от партньорството с КИЦ-а при провеждането на културни програми в Босилеград.

Да се надяваме, че тезата за прекрасното разбирателство на сръбските и българските държавни представители на официално ниво и проблемите, които се пишат за сметка на местните власти в Босилеград и Цариброд – сериозно ще бъде преосмислена.

Всичко това доведе българите в Сърбия до пълна безизходица и те масово подават документи за българско гражданство, масово кандидатстват за прием в българските университети и масово си търсят по-добри места за живот. Тази есен само около трийсетина първолачета в Босилеград са тръгнали на училище. До преди две-три десетилетия толкова имаше в най-затънтените босилеградски села.

И докато Босилеград и Цариброд все повече се обезлюдяват, въпросите за спазването на правата на българите се обезсмислят, защото няма вече на кого да се прилагат.

По същото време медиите яростно тиражират „шпионски“ скандали и просто теглят за езика българските политици да им отговорят по най-острия начин. В социалните мрежи, подготвени тролове с фалшиви профили водят разгорещени пропагандни спорове, чертаят карти на „сръбският шоплук“ върху Северозападна България и си измислят езикови, етнографски и исторически доводи за създаване на „шопска“ нация. Точно там, където в селските кръчми силно трещи най-долнопробната сръбска чалга, която вероятно трябва да бъде новата културна матрица на „сръбските шопи“.

София вижда всичко това и си трае. Дачич, Вучич, Вулин и Дрецун от името на сръбското правителство редовно провокират България с българофобията си, а българските държавници продължават с мантрите за европейските ценности и „безрезервната“ подкрепа на Сърбия за членството в Европейския съюз. Те даже не си задават въпроса дали сръбските управници наистина желаят това членство, а още по-малко – дали го заслужават. Именно заради европейските ценности и заради европейските си партньори, България не бива да бута Сърбия към ЕС на всяка цена. Сръбските управници много добре разбират, че нямат никакви шансове за членство в ЕС и затова пускат други балони – Малък Шенген, Евразийски съюз, стратегическо партньорство с Русия, Китай, Турция и пр.

В историческите план, нерешените проблеми имат отложено действие във времето и циклично се завръщат на масата за решаване. България пропусна момента да постави въпроса за българите в Западните покрайнини в процеса на решаването на юго-кризата и обособяването на Сърбия като самостоятелна държава. Затова този проблем днес отново ни застига, но сега е по-сложен и в много по-неудобни външни и вътрешни обстоятелства. Да се надяваме, че вече е отминало времето, когато антибългарските провокации в София се посрещаха с презрение и насмешка. Днес трябва сериозно да се анализират и да им се дават сериозни отговори. /БГНЕС

Како Босилеград обележава 100 година под српском владавином

У новембру ће бити 100 година откад је Босилеград под српском влашћу, а 1 октобра Босилеград су посетили омбудсмани Р Србије и Р Бугарске Зорана Пашалић и г-ђа Диана Ковачева. Баш у то време, Служби за катастар непокретности у Босилеграду, која је део Републичког геодетског завода, Електродистрибуција Србије је искључила струју због неплаћених рачуна. Запослени у овој служби су се на своју одговорност прикачили за неки приватни струјомер у комшилуку тек да би барем један компјутер и штампач могли да раде за странке, које се саплићу по замршеним кабловима од комшилука до канцеларије. Нико од запослених се није пожалио омбудсману због тога, а и да јесте, тешко би он могао ту нешто да помогне.

С обзиром на то да су Републички геодетски завод и Електродистрибуција Србије државна предузећа, изгледа да је држава самој себи почела да искључује струју, а порески обвезници не могу да остваре своја права пред државним органима, због застоја у раду Службе за катастар непокретности у Босилеграду.

Слична ситуација се десила у септембру, када 15 дана није радила једина бензинска пумпа у Босилеграду, због, како се писало у медијима, приватног рата између председника општине и власника пумпе. Две недеље се гориво у Босилеграду точило на мобилној пумпи са свим ризицима које такво точење носи. У септембру власник данске компаније „Кентаур“ се спаковао и отишао из Босилеграда. 75 радника остала су без посла и сада кукају пред општином, е да би дирнули у срце „милостивог“ кмета  Захаријева да их некако ухлеби.

Основни општински суд у Босилеграду је давно пребачен у Врање. Општинско јавно тужилаштво из Босилеграда је такође пребачено у Владичин Хан. Пореска управа, Служба за пензијско инвалидско осигурање, Служба за социјално и здравствено осигурање и Служба за запошљавање све више остају без посла и полако крећу пут Сурдулице, Владичиног Хана и Врања. Из Врања једино редовно сваког јутра долази микробус са полицијом и царинарима који раде на граничном прелазу „Рибарци“. Увеће се враћа. Па нека кошта шта кошта. Није пожељно да на прелазу раде локални момци, ваљда из безбедносних разлога. Ипак треба да се зна да је ово Србија. Оно јесте да је Србија нешто као држава свих њених грађана, али ипак није згодно да са обе стране границе на граничном прелазу раде Бугари. Ипак Србија има више поверења у своје Србе из, рецимо, Прекодолаца или Загужања, него у оне за које се не зна дали им жена и деца нису поднела документа за бугарско држављанство. А и онако нешто много шврчкају са бугарским колима.

Здравство веч годинама не функционише. За хитне случајеве пут преко Власине до Сурдулице је обично пут без повратка. Петком у Дом здравља у Босилеграду долазе лекари са официрским чиновима из Војномедицинске академије у Нишу, али да би сте дошли до њих, морате прво да пољубите руку председнику општине Владимиру Захаријеву који вас чека на улазу и распоређује дали и који лекар може да вас прегледа.

Еколошка катастрофа у Босилеграду је на путу да експлодира и да преко Власинског језера захвати Поморавље, а преко сливова реке Драговищице и Струме, преко Бугарске, стигне до Грчке. Количина олова у отпадним водама из рудника „Грот“ и „Подвирови“ jе само неколико десетина пута већа од дозвољеног. Други специјалитет је неконтролисана изградња малих хидроелектрана у заштићеним подручјима и без грађевинских дозвола које су безмало уништиле природну средину и биодиверзитет на југу општине Босилеград.

Као резултат свега тога, млади у Босилеграду чекају на ред испред Министарства образовања и науке у Софији да упишу факултет. Остали, радноспособни грађани општине Босилеград, су у реду за бугарско државанство испред Министарства правосуђа Р Бугарске. Оданде, трком на први авионски лет на терминал бр. 2 на Софијском аеродрому.

Омбудсман Пашалич и његова екипа су се и лично могли уверити у све то приликом његове недавне посете Босилеграду. Посету, коју је како смо сазнали, опет платила бугарска амбасада у Београду преко пројекта који се финансира из програма  „Помоћ за развој“ Министарства сполњих послова Републике Бугарске! Као, опет смо зајебали Бугаре. Ем су нам платили рачун до Босилеграда, ем ће да нас подрже за чланство Европској унији. А Босилеграду ионако нема помоћи.

После 100 година под српском владавином, Босилеградска општина је на путу да буде и административно угашена и претворена у неку српску сеоску месну заједницу. Која ће првом приликом бити припојена Сурдулици или Трговишту.

Само за још коју годину, познати „ДСС играч“ и председник општине Владимир Захаријев са владиком Врањске епархије Пахомијом могу у центру Босилеграда да заиграју „Играле се делије насред земље Србије“. Сами.

Иван Николов

Мъртвата хватка на Косово

Демократичния съюз на българите неведнъж е призовавал гражданите да бойкотират местните избори заради неравноправни изборни условия, нарушения на изборния процес и натиск от страна на управляващите.

Разбира се, никой не ни подкрепи, независимо от аргументите и фактите които изнасяхме. Така в Босилеград, от една страна,  се  установи безотговорна, корумпирана и несменяема власт, а от друга, демократичните и проевропейски сили които предлагаха модерни решения за проблемите наследени от миналото, бяха маргинализирани и изолирани, като „опасни сепаратисти“, които, застрашават териториалната цялост на Сърбия!? Управлението на Захариев, което буквално съсипа общината, все още се ползва с доверието на Белград, именно защото той и съответните структури на държавна сигурност успешно разиграват „сепаратистката карта“ и се налагат като „пазители на етническия мир“.

След две десетилетия, сръбската опозиция, най-после стигна до същият извод – щом изборите са недемократични, какъв е смисълът да участваш в тях? И се заканват, че ако управляващите не осигурят свободни и демократични избори, те ще ги бойкотират. Надяват се, че така ще застрашат легитимитета на управляващата партия и ще я накарат да отстъпи относно изборните условия и демократичната процедура. Което си е в сферата на научната фантастика.

Ясно е, че управляващите няма да се съгласят, защото това значи сами да предадат властта и да поемат отговорността за всички престъпления по време на изборите и по време на управлението си.

Бойкота на изборите може да успее, ако сръбската опозиция имаше капацитет да го наложи и ако поне половината от сръбската общественост и международната общност го подкрепят. Опозиция не може да разчита на обществеността, защото тя успешно се манипулира от всички национални телевизии и жълтия печат.

Може ли да се разчита на международната общност? Тука нещата са още по-безнадеждни. Например, бойкота на изборите в Албания беше успешен, но ЕС и САЩ честитиха на Еди Рама и даже го похвалиха, че изборите са минали без инциденти. Същото може да се случи и в Сърбия.

Както Захариев в Белград, така и Вучич в Брюксел се наложи като фактор от който зависи „решението“ на Косово. Какво още има да се „решава“ с Косово, не е ясно. Вероятно се очаква Сърбия да го признае. И се очаква това да направят именно ония които са исторически отговорни, че го тласнаха по пътя на независимостта. Когато този въпрос се реши и Косово окончателно си отиде, според логиката на международните фактори, ще си отидат и ония които направиха този проблем.

По тази логика не само управляващи и опозиция, но и гражданите на Сърбия, са заложници на Косово. Управляващите не смеят да го признаят, защото опозицията ще ги атакува че са го предали. По същата причина и опозицията не смее да обещае че ще го признае, защото управляващите ще ги обвинят за предателство. В тази мрътва хватка Сърбия се задушава вече две десетилетия.

Заслужено или не, международната общност разчита на Вучич като партньор който може да реши Косово, а той, здраво стъпил върху това, вече седем години оцелява на власт и изтощава сръбското общество, докато то узрее и приеме факта, че Косово завинаги е загубено. Дотогава всички разговори между власт и опозиция за легитимността на изборите, закани за бойкотиране и всякакви други ходове са за уплътняване на политическото време.

Косово е стабилна основа върху която седи и властта и опозицията. Разделени на патриоти и предатели, управляващите и опозицията взаимно се дисквалифицират, а мъртвото течение все повече засмуква Сърбия към дъното. Докато те се надвикват кой е по-голям патриот и по-голям предател, Сърбия се превръща в държава с евтина работна ръка, низък стандарт, лошо здравеопазване, мръсна индустрия и низко образование.

Демокрацията е последната грижа от която се интересуват.

Иван Николов

Поезията и духовната дипломация на Едвин Сугарев в Ниш

В рамките на тазгодишния Нишвил джаз фестивал, на 9 август вечерта, на една от откритите сцени в Нишката крепост, се проведе поeтичен пърформанс  на превода на сръбски език на стихосбирката „Скрити сетива“ от Едвин Сугарев.

С изключение на отделни стихове в превод на сръбски език от Мила Васов, това е първата преведена на сръбски език книга на Едвин Сугарев в превод на Велимир Костов. Книгата бе представена от Верица Новаков главен редактор в Нишкия Културен център.

Според българската литературна критика, Едвин Сугарев е един от най-добрите съвременни български поети. Неговата поезия е отражение на вътрешната му духовна свобода. Тематично, стиховете му са посветени на вечните теми за любовта и смъртта, за времето и вселената, за човека и съществуването му. Будистката и зен-будистката философия примесена със западно-европейската култура към която самият той принадлежи, придава особен начин на писане и расъждаване за екзистенциалното, за разрухата и забравата, за маските и лицата, за безсилието, за величието на любовта, за смъртта и следите които оставяме в живота. Емоционалното осъзнаване на краткотрайния ни земен престой е предусловие за неговото пълноценно изживяване.

Освен поет, Едвин Сегарев е и критик, публицист, литературен историк и издател. Има богат творчески опус. Автор е на трийсетина стихосбирки, един роман, една книга с фрагменти, четири литературно-исторически и критически книги, осем книги с публицистика, четири книги с приказки и стотици статии в периодичния печат. Негови книги са издавани в САЩ, Франция и Унгария. Превеждан е на английски, немски, френски, унгарски, чешки, италиански, френски, турски, японски, хинду и на други езици. Редактор е на самиздатското сп. „Мост“, дълги години е главен редактор на в. „Литературен вестник“. Работил е дълго време в Института за литература при БАН, а след това е доцент в Нов български университет. Участник и двигател на промените в България, три пъти е правил гладни стачки с които е отстоявал позиции. След промените в България е бил народен представител в три мандата, а също и посланик в Монголия и Индия.

В момента е генерален консул в Генералното консулство на Р България в Ниш. Като общественик, народен трибун и човек на духа, той въпреки деликатността на дипломатическата мисия, не само не можа да остане безучастен към тежката съдба на българското малцинство в Западните покрайнини, но и активно се включи в културния и обществен живот на българското малцинство. Верен на себе си и чужд на ведомствените схеми, Едвин Сугарев смело публично отстояваше правата и интересите на българското малцинство и често влизаше в спорове с консервативните и ретроградни сили които не само спъват културното и духовно развитие на българите в Западните покрайнини, но и застрашават екзистенцията им.

Известни са неговите публични реакции по повод честването на 100 годишнината от Топлишкото въстание, безумното канонизиране на „20 000 сурдулишки мъченици“ от страна на Сръбската православна църква, протестите срещу униженията на българските вицепрезидентки Маргарита Попова и Илияна Йотова от страна на босилеградският кмет, намесата му при задържането на българските лекари в Босилеград, при арестуването на паметните плочи на жертвите на Босилеградския погром от 15-16 май 1917г., публичните му реакции за безумията на босилеградския кмет и пр.

С това, разбира се, не искам да омаловажа труда който положи българската дипломатическа мисия в Сърбия като цяло през последните години да облекчи  и промени положението на българското малцинство в Западните покрайнини. Средствата на дипломацията се оказаха недостатъчни там където от двете страни на масата не се говори с един език и не се споделят еднакви ценности. Инертността на сръбското общество и специално нашата местна инертност ни изиграха лоша шега.

Оределите интелектуални драскачи на българското малцинство, не можаха да осъзнаят това, което Едвин Сугарев правеше за българската култура, за свободата на словото и куража който се опита да ни вдъхне по време на своя престой в Ниш. Кураж да се освободим от натрапената ни роля на послушни поданици, да отстояваме себе си и да бъдем непримирими, свободни и активни граждани.

Иван Николов