Начало / Иван Николов

Иван Николов

Иван Николов е роден 1959г. в с. Ресен, Босилеградско. Изявен поет, писател и общественик. Председател на българският Културно-информационен център в Босилеград. Главен и отговорен редактор на списание “Бюлетин”. Автор на четири стихосбирки и на книгата “Българите в Югославия – последните Версайски заточеници”. Написал е няколко стотин статии за проблемите на българите в Сърбия. Носител на четири награди за поезия и литература, обществена дейност и за принос за опазване на националната идентичност и спазване на правата и интересите на българите в Сърбия. Член кореспондент на Българската академия на науките и изкуствата, член е на Македонският научен институт и на Световният парламент на българите. Носител на наградата „Европейски гражданин за 2016“

Абдикираме ли от ДАБЧ или от българите в чужбина?

Все още вярвам, че България принадлежи на всички българи – на ония които живеят в България, но и на ония, които поради стечение на исторически обстоятелства, или поради глупостта и невежеството на българските политици и държавници, са принудени да се скитат немили-недраги в чужбина. Вярвам, че повечето от тях никога нямаше да оставят дом и родина, както и че повечето биха се завърнали в България, ако тя можеше да им предложи малко повече справедливост, свобода и сигурност.

За съжаление, саможивата и късогледа политическа класа в България много повече мисли как да измами българските граждани по време на избори, а не как да привлече изгонените и изоставени българи в чужбина, които със своя ум, труд и натрупан опит, биха могли да помогнат за превръщането на България в просперираща държава и в стабилна опора на всички българи по света. Съвременните обитатели на жълтите павета в центъра на София, едва ли отчитат приноса на българите от Русия до Англия и от Америка до Австралия за Освобождението и създаването на държавата която те сега използват като частна собственост. Да не говорим за приноса който те и днес дават не само изпращайки суми за издръжката на семействата си в България. Те са посланиците и лицето от което зависи образа на България по света.

Днешната политическа класа продължава да се самоубива като гони собствените си граждани в чужбина, и си затваря вратите за ония които евентуално биха поискали да се завърнат в България.

Как другояче да си обясним, че процедурата за придобиване на българско гражданство се точи 4-5 години, а само издаването на прословутото удостоверение за български произход в ДАБЧ, вече надхвърли една година? Съмненията за корупционни практики в ДАБЧ, многократните и нескончаеми проверки в Министерството на правосъдието и Президентството, забавиха процедурата за придобиване на българско гражданство с още една-две години които никак не са без значение за един човешки живот.

Вече не можем да се освободим от натрапчивото усещане, че всичко това се прави само за да се спре или ограничи кандидатстването за българско гражданство. Противно на действащото българско законодателство и противно на декларираната политика за българите в чужбина. Изпаднахме в ситуация, че дори една съвременна Албания няма проблем да признае съществуването на българи на своя територия, но съвременна България има проблем да признае правото им на българско гражданство!?

Натрапва се и горчивото усещане, че и корупционните афери в ДАБЧ, и предложените промени  в Закона за българското гражданство, и десетките хиляди спрени преписки в Министерството на правосъдието, и безкрайните проверки в Президентството на вече одобрените от Съвета по гражданство молби за българско гражданство – всичко това се прави с цел България да си затвори вратите за българите в чужбина и да ги натири завинаги от България.

Мрънкачите срещу „безразборното даване на българско гражданство“, най-накрая успяха да се наложат с доводите, че българите в чужбина искали българско гражданство (паспорти) само за да отидат на Запад, че трябвало да се прекрати „търговията с български паспорти“, че „посредниците“ за българско гражданство взимали пари,  че България „нямала полза“ от даването на българско гражданство., че Европейската комисия била против и т.н.

Удобно се забравя, че и „външните“ и „вътрешните“ притежатели на български паспорти отиват на Запад, не за друго, а защото България не може да им предложи нищо по-добро, че „посредниците“ виреят защото процедурата за кандитстването за българско гражданство е прекалено сложна и трудна за обикновеният българин в чужбина, че от „търговията“ пак най-много се „облажваха“ корумпираните български чиновници. Не че и България нямаше полза. Такси, преводи, легализации, купуване на коли и регистрацията им в България, застраховки, банкови сметки, недвижими имоти – всичко това се слива в българската хазна. И на края, европейските забележки се отнасят за „продаването на българско гражданство срещу инвестиции“ а не срещу придобиването му по произход или местоживеене.

Колкото и несъстоятелни, тия доводи в крайна сметка все пак постигнаха целта си – доведоха до застой и задръстване на институциите с преписки за българско гражданство и още по-голямо забавяне на процедурата. С това цената на „консултантските“ услуги за придобиване на българско гражданство и на личните карти за временен престой в България на черния пазар се увеличи много. По същото време, институциите занимаващи се с молбите за българско гражданство са почти блокирани. Регистрираните в ДАБЧ български организации в чужбина по смисъла на ЗБЖИРБ, не могат почти нищо да направят да помогнат на българите в чужбина. Затова пък разни „консултантски“ фирми предлагат услуги за придобиване на „български паспорти“ и „лични карти“ за солидни суми. И така нещата отиват от зле, на още по-зле. „Борбата“ срещу корупцията вече не се води заради самата корупция, а за това кой да я контролира и да се възползва от нея.

Само така можем да си обясним почти двегодишният застой в работата на институциите за българско гражданство и още по-странните идеи за закриването на ДАБЧ – една институция създавана в продължение на три десетилетия, и разхвърлянето на нейните правомощия на няколко министерства. Стратезите за борба с корупцията и яростните политическите опоненти на „патриотизма и родолюбието“, просто не можаха да измислят нищо по-умно.

Българското гражданство е нашата национална светиня и е отвратително да се прави търговия с него. Още по-отвратително е да се използва и за уреждане и разчистване на политически сметки между партиите в Народното събрание. Наказателната и морална отговорност за подобни престъпления винаги е индивидуална и те трябва да се наказват с цялата строгост на закона. В интерес на истината, съмненията за корупционни практики при удостоверяването на български произход и придобиването на българско гражданство, не са от вчера. И преди имаше подведени под отговорност служители на ДАБЧ за корупция. Но никому не хрумна заради тях да закрива ДАБЧ, която, освен издаване на удостоверения за български произход има и други, информационни и културно-просветни правомощия в провеждането на държавната политика към българите в чужбина.

Не съм убеден, че заради някакви си корумпирани служители, трябва да се закрие цялата ДАБЧ. Както и не съм сигурен, че с това корупцията в България ще бъде ликвидирана. Напротив, блокирането на работата на ДАБЧ, включително и чрез електронните заявки, увеличава опашката не само пред нея, но и пред другите държавни органи и институции, с което предпоставките за корупция се увеличават. Кой може да гарантира, че след закриването на ДАБЧ ще приключат и корупционните практики за придобиване на българско гражданство? По-вероятно е само да се преместят на друго място и друг да се възползва от тях. Няма да са кандидатите за българско гражданство. Те винаги ще бъдат потърпевшите. В крайна сметка, за борба с корупцията плащаме на прокуратурата, следствените органи и правосъдието  и трябва да настояваме те да си свършат работата.

В потоците от празнодумство и пустословие които се изляха през последните месеци, никъде не срещнах някой да се запита за вредите които биха настанали с едно прибързано решение за закриване на ДАБЧ, даже без да имаме друг орган или държавна институция която да се занимава с проблемите на българите в чужбина!? А може би точно това е и целта – никой да не се занимава с тях и те да изчезнат завинаги? България няма да спечели от това.

При всичките й недостатъци, ДАБЧ през годините на прехода беше единствената институционална опора и връзка на българите по света с България. За нейното създаване десетилетия наред работиха множество достойни българи в България и чужбина. Независимо от някои несполучливи политически назначения, там работеха и уважавани експерти които владееха цялата информация за българите, българските общности и техните организации в чужбина. Въпреки ограничените финансови възможности, ДАБЧ помагаше на българските организации и техните манифестации в чужбина, на изявени българи, занимаваше се с издателска и културно-просветна дейност, даваше законодателни инициативи и винаги беше там където ставаше дума за българите в чужбина – до министрите на образованието, културата, правосъдието и президента. След време, някак си неусетно, ДАБЧ се пренастрои да (пре)удостоверява българският произход на кандидатите за българско гражданство. Даже наложи монопол върху издаването на удостоверения за български произход, дори и когато кандидатите за българско гражданство си имаха убедителни доказателства за български произход, и реално, нямаше нужда ДАБЧ да ги препотвърждава. Но когато кандидатите нямат доказателства за български произход, независимо от това че са българи, ДАБЧ не им издава удостоверение!

Между другото, повечето български граждани в България трудно биха могли да предоставят доказателство за българска етническа принадлежност. Някои даже нямат такава и това не ги прави по-малко българи. Но българите в чужбина трябва да доказват български етнически корени до девето коляно и то точно пред ДАБЧ.

Така удостоверението на ДАБЧ залезна като задължително в Закона за българите в чужбина, в Постановление 103 и 228 за осъществяване на образователна дейност сред българските общности в чужбина, в Закона за българите живеещи извън Република България, в Наредбата за издаване на визи и някои други закони.

При сегашното законодателство, със закриването или само блокирането на работата на ДАБЧ, какъвто случай е сега, се прекъсва цялата верига и настава застой в изпълнението на държавната политика към българите и българските общности в чужбина. С това се увеличава и струпването на българите които кандидатстват за българско гражданство. Затворените гишета и он-лайн платформи само увеличават корупционният натиск. Да не говорим за неизбежното разочарование и загубата на доверие към родината заради преписки които отлежават с месеци и години в ДАБЧ, Министерството на правосъдието и Президентството.

Днес по света има над хиляда български организации и сдружения за които ДАБЧ беше единствената открехната врата на която можеха да потропат. Защо и тази врата трябва да се затръшне? И то при положение, че Комисията за политиките за българите в чужбина в Народното събрание, Министерството на правосъдието и Президентството, поне досега, не можаха да измислят нищо по-добро.

И накрая, но не на последно място, трябва да се запитаме, дали освен борбата с корупцията, има и други мотиви да се атакува и подвежда под въпрос удостоверяването на български произход и политиката за даване на българско гражданство на българите в чужбина? Включително да се води и компроматна война срещу представителите на българските държавни органи, институции и организации които я провеждат на практика, като например ДАБЧ?

В Сърбия и Македония даването на българско гражданство на македонски и сръбски граждани с български произход, неведнъж беше таксувано като намеса във вътрешните работи и опит за „отвличане“ и „побългаряване“ на техните граждани.

Следователно, българските органи и институции които се произнасят по молбите за придобиване на българско гражданство, особено МВР и ДАНС, трябва да са изключително внимателни за „сигналите“ които им изпращат партньорските служби от съседните държави. Понякога те са точно пресметнати да компрометират определени лица – от кандидатите за българско гражданство, „посредниците“, до представителите на български държавни органи и институции. „Сигналите“ със сигурност не са предназначени да защитават българските, а чуждите интереси. Симптоматично е, че под ударите най-често попадат ония които изповядват патриотични идеали. Което, разбира се, не ги амнистира от отговорност. Независимо дали повдигнатите обвинения за корупция ще се докажат или не, съмненията за провеждане на активни мероприятия на територията на България от чужди държави, трудно могат да се оспорят.

Ето защо хората които все още мислят за България и българите в чужбина, трябва два пъти да помислят преди да отрежат ДАБЧ като „ненужна“ държавна институция и да оставят милиони българи в чужбина без да има поне един телефон в България на който да звъннат. ДАБЧ е нужна. Разбира се, не в сегашният й вид, но е нужна. Нужен е авторитетет и компетентен държавен орган с човешки и финансов ресурс който да стъпи върху Стратегията за българите и българските общности в чужбина и законите които регламентират техните права и да ги приложи на практика.

(Пре)издаването на удостоверения за български произход в ДАБЧ трябва да се преосмисли и преустанови. В крайна сметка, писмените доказателства за български произход са грижа на самите кандидати. Ако те имат такива доказателства, излишно е да чакат една година в ДАБЧ за да им ги препотвърдят, вместо да си ги подадат заедно с молбата за придобиване на българско гражданство в Министерството на правосъдието. Ако нямат доказателства, трябва да се обмисли как да се решават молбите им. Но заради мръсната (корумпирана) вода, не трябва да изхвърляме и бебето (независимо, че е родено в чужбина) защото то е българче и от него зависи бъдещето на България.

Иван Николов

С руска мечка срещу протестите

Най-силното впечатление от помпозното и гротексно посрещане на Путин в Белград е, че Сърбия е твърдо на страната на Русия в хибридната война срещу Запада. Дано само Брюкселските чиновници правилно да са прочели антиевропейските послания от тази среща.

Слагачеството пред Путин като велик вожд който ще брани Косово от „гнилият“ Запад и от проевропейската опозиция на Вучич, вероятно е предизвикало отвращение дори и в самия Путин, който прекара в Белград само седем часа. Много малко за големият масраф който Вучич хвърли за посрещането му в стил на комунистическите манифестации от средата на миналия век. При предишното му посещение в Белград бе организиран военен парад, при сегашното, на държавна сметка допълзяха 100 000 души! Според сръбските икономически анализатори, разноските по посрещането на Путин са безотговорно разхищаване с парите на изтощеният сръбски данъкоплатец.

Личеше си, че сръбските русофили искаха да използват посещението на Путин за да сплашат прозападно ориентираната част от сръбското общество, което изведнъж придоби самочувствие и излезе на улиците. Но Путин все пак не е Жириновски и елегантно се измъкна от неловката ситуация домакините да го вкарат в сценарий да пее на предизборен митинг на Вучич и да плаши опонентите му.

Много е странно това сръбско залитане по Русия, ако се има предвид безспорният исторически факт, че тя, както впрочем и всяка друга държава, работи преди всичко за собствените си интереси на Балканите. Които впрочем, не са от вчера. Особено ако от другата страна на масата седят некадърници които на безценница продават ресурсите си. И все пак.

Само 6,43% от сръбският износ отива в Русия. В страните на ЕС и ЦЕФТА износа е 84%. Дори износът в Босна и Херцеговина с 8,85% е по-голям от този в Русия. Вносът от Русия е 8% от сръбският внос. Инвестициите от Русия са 9,1%, а от ЕС – 75%! Донациите от Запада възлизат на 4,1 милиарда евро, а от Русия – 100 пъти по-малко! Който умее, нека смята ползите и вредите.

На фона на тия числа, можете ли да си представите  Макрон или Ангела Меркел да бъдат посрещнати по същия начин в Белград? Аз не мога. Вероятно и те не биха пожелали и не биха допуснали да ги посрещат по този начин. Но едно е сигурно. Доверието на Брюксел във Вучич и неговата проевропейска ориентация се срина след неуспешните преговори с Прищина и заиграването с Москва. И се превърна в разочарование.

Извън икономиката остава фактът, че Русия през 2003г. се изтегли от Косово. Факт е, че анектира Крим и призна двете отцепили се от Грузия покрайнини Абхазия и Южна Осетия. Активно подпомага и сепаратистите в Приднестровието и Донбас. Русия е противтежест на НАТО, а Сърбия е остров сред НАТО-вските държави. От НАТО бомбардировките през 1999 година, сръбските политици трябваше да са научили, че не може да се разчита на подкрепата на Русия за Косово.

Ясно е като бял ден, че посрещането на Путин нямаше за цел да впечатли самият Путин и русофилските му приятели в Сърбия и на Балканите. Целта беше с руската мечка да се изплашат организаторите на гражданските протести и да се укрепи разклатеното самочувствие на управляващите в Белград.

Вучич вече се паникьосва пред все по-шумните площади в сръбските градове на които гражданите скандират за неговата оставка. Пространството му за маневриране е доста ограничено. Може да разпише преждевременни избори и да ги спечели по начина по който иначе се печелят изборите в Сърбия – с кражби и манипулации. Или да изкара специалните полицейски части с водни топове с които да се опита да поразгони протестиращите. Но стигне ли се дотам, времето на Вучич в управлението на Сърбия ще приключи.

Друг е въпросът дали сегашните протести ще могат да променят сръбската националистическа матрица или отново ще рециклират старите националистически идеи както се случи при свалянето на Милошевич на 5 октомври 2000г. Някои съмнителни политици, лозунги и знамена които се мяркат на протестите, изпращат лоши сигнали. Много ми се иска да вярвам, че гражданите които маршируват на зимните студове по сръбските улици протестирайки срещу поредният си диктатор, споделят европейските а не евроазийските ценности. Само тогава протестите могат да постигнат целта си и макар и с огромно закъснение да донесат така необходимите промени.

Иван Николов

За (еко)логичната катастрофа на Босилеград

Колониалното положение и феодалното управление логично доведоха до катастрофата на Босилеград

Благодарение на гражданите от двете страни на границата и най-много на „Господари на ефира и на „БТВ репортерите“, покрай темата за замърсяването на притоците на река Драговищица и ВЕЦ-овете, в публичното пространство за пореден път изплуваха и неподправените образи на неповторимият ни кмет, „инвеститорите“, „еколозите“ и „миньорите“ и еко-министерствата на двете държави. Бисерите на кмета за „бялата глина“, за „пепелта“ на еколога и „дъждовните порои“ на директора на „БОСИЛ-МЕТАЛ“, показаха цялата нищета и хаос в който се намираме.

На протестите за опазване на околната среда, кмета и „БОСИЛ-МЕТАЛ“ отговориха с контрапротест „за истината“. Спокойно можеха да си го нарекат и контрапротест за унищожаване на околната среда. Лудоста е налице – те можеха да протестират само срещу собствените си решения които доведоха до екологичната катастрофа. Но целта на контрапротеста беше друга – да покажат мускули и да сплашат еко-активистите, да не крещят по много, докато чуждите компании мушкат пачки в джобовете и унищожават всичко след себе си.

В характерния си стил, кмета се опита да насъска миньорите срещу еко-активистите, че щели да останат „без работа“ заради протестите за опазване на природата!? За целта директорът Вукайлович изобилно ги беше почерпил с бира. И то с асистенция на полицията в Босилеград която разреши два протеста по едно и също време и на едно и също място.

Така че ако някому все още пука за истината, тя е, че жестокостта на сръбските и услужливото нехайство на българските управници, които така и не можаха да заживеят със самочувствието на европейци, застрашава не само нас, но и жителите по течението на реките Драговищица и Струма.

Недопустимо е днес, когато България е по-силната страна на международен план, българските управници да се държат като малка, подсмърчаща сестричка в Белград и не пропускат нито една възможност да подчертаят, че щедро подкрепят членството на Сърбия в ЕС. Даже без да споменават за брюкселските условия за еврочленство. И без да разкажат на „големите приятели“ Вучич и Бърнабич, какво трябваше да изпълни България за еврочленството си. Примерно, за скъпите пречиствателни уреди на реките Арда, Места и Марица и тунелите за свободно придвижване на мечките строени по настояване на Гърция. Или за баснословните обезщетения които България трябваше да плати на репресирани граждани по решения на Европейския съд за правата на човека в Страсбург. В крайна сметка, можеха да им разкажат и за референдума в Трън, когато гражданите отнесоха победа и поне засега, не допуснаха на чуждите концесионери да изпепелят околната среда.

Така че, ако България наистина иска да помогне не само на своите сънародници в Западните покрайнини и на българските граждани по течението на Драговищица и Струма, но и на членството на Сърбия в ЕС, това няма да стане с писане на витиевати дипломатически писма на сръбските „приятели“, а със силен удар по масата. Колкото и Вучич да се дърли, че „не се подава на външен натиск“.

Проблемът с отровата е вторичен. Първопричината е във феодалната система на управление в Сърбия. Винаги съм се учудвал на наивните български политици и дипломати които мислят, че кметовете в Босилеград и Цариброд и председателите на Националните съвети на малцинствата могат да се сменят на избори. В историята на Сърбия, изборите винаги са били параван зад който стои една друга, паралелна и много по-брутална държава която дърпа конците на „демократичните“ кукли за забавление на електората. В такава система кметовете и председателите на Националния съвет на българското малцинство може да ги смени само държавата в сянка. Не онази която наднича от екраните, която събира данъците, глобите и контролира медиите, а онази която контролира приватизацията, нарко-каналите, правосъдието, прокуратурата и която назначава и сменява някакви управляващи а понякога ги и разстрелва. За което никой не е осъден.

Ако проследим намеренията на тази истинска, паралелна сръбска държава от окупацията на Западните покрайнини до днес, която в името на стратегическата цел за създаване на Велика Сърбия, провежда политика на сърбизиране и обезлюдване на района, можем да си зададем съществения въпрос: има ли Белград намерение да сменява Владимир Захариев като кмет и председател на Националния съвет?

Нека да анализираме.

През последните 18 години на неговото управление българското население намаля наполовина. Районът почти е обезбългарен и обезлюден – без война, без репресии и без видима етническа криза. Скоро територията може да се окаже свободна за заселване на други хора – босненски миньори, сирийски бежанци или каквито и да е. Те, между другото, вече са в Босилеград. Та от гледна точка на тия стратегически цели на паралелната сръбска държава, тя няма абсолютно никаква причина да маха така полезният за нейните цели кмет. Напротив, има редица причини да го защитава и да го отличи с най-високи отличия.

Това отдавна трябваше да са го разбрали и в София и в Брюксел. Още когато владиката Пахомий канонизира жертвите на българската „кръвожадност“ по времето на Първата световна война, когато Захариев вдигна скандал на бившият вицепрезидент г-жа Маргарита Попова, когато отказа да посрещне сегашният вицепрезидент г-жа Илияна Йотова, когато арестува паметните плочи на жертвите на Босилеградският погром и пр., в София трябваше да са наясно, че не става дума за произвола на един самозабравил се селски кмет, а за сериозни дипломатически послания които се нуждаят от също така сериозен отговор. Освен че си оттегли доверието от Захариев, София трябваше сериозно да се фокусира върху анализа на „големите приятели“, които вече две десетилетия след Милошевич, теглят за носа не само българската, но и европейската и американската дипломация.

Проблемите очевидно не могат да се решават по махленски начин, както стана с позвъняването за коледните подаръци. Или както стана с позвъняването на Вучич за спирането на строежа на ВЕЦ-а в с. Ракита, в Бабушница. Но пък ако наистина може, защо премиерът Борисов не звънне на колежката Бърнабич, да я пита, примерно, кой мъти реките в Босилеградско?

Мината „Караманица“ е собственост на английският консорциум „Минеко“ облечен в сръбската фирма „БОСИЛ-МЕТАЛ“. Нейният директор Миодраг Вукайлович идва от Република Сръбска. Заместник директор е руският гражданин Сергей Степанов. Съсобственик на „БОСИЛ-МЕТАЛ“ е мината Велики Майдан, от Любовия където пък управниците са Николай Морозов и Генади Назаренко. Те идват от страни извън евро-съюза и едва ли имат нещо общо с европейските изисквания за защита на околната среда в областта на рудодобива.

Още по-странното е, че местни и български специалисти по рудодобив и по екология не се допускат до мината. А именно те, освен за печалби, са най-заинтересирани за защита на околната среда, за пътна инфраструктура и за цялостното развитие на общината. Не е ли това поради опасението в публичното пространство да не се появят едни зле прикрити неща?

Едно е сигурно. От концесиите за изследване и експлоатация на рудните залежи Босилеград няма да види никаква полза. Огромна част от печалбите ще отидат в чужбина. На миньорите ще им подхвърлят трохи. Заради тия трохи, те след няколко години ще се разболеят от белодробни заболявания. След тях ще останат сираци и вдовици. Около тях – отровени реки и лунни пейзажи по речните корита.

Има ли надежда да не се случи точно така?

Надеждата е малка, но все още я има. Ако гражданското общество от двете страни на границата се изправи и се пребори за правото си да живее във и от здрава околна среда.

Иван Николов

За ключът на Босилеград, зелниците, водката и мъртвата река

Една паметна плоча за жертвите от Босилеградският погром, на два пъти през 2017 и 2018 година разобличи зловещото лице на сръбската политика към българите в Западните покрайнини и обтегна отношенията между България и Сърбия. Кметът и председател на Националния съвет на българското малцинство Владимир Захариев отказа да постави тази паметна плоча и с това ни лиши от правото на историческа памет. Отказвайки да почете паметта на жертвите, той застана на страната на убиеца им Коста Милованович Печанац и го оправда! В интерес на истината, по искане на президента Румен Радев, президентът Вучич нареди плочите да бъде върнати, но Захариев отново не позволи те да бъдат поставени.

Европейските идеи за преосмисляне на историята, национално помирение между българи и сърби и европеизация на Балканите, бяха яростно отхвърлени от управляващата партия и представителите на Сръбската православна църква. Сърбия продължи по утъпканите пътеки по посоката Белград – Скопие – Москва. Антиевропейската пропаганда продължи да се лее от екраните в Сърбия, а младите масово тръгнаха да си търсят по-добри места за живот на Запад и отвъд океана.

Постъпката с паметната плоча и особено гафът към вицепрезидента на България г-жа Илияна Йотова, преля чашата и България оттегли доверието си от председателя на Националния съвет на българите Владимир Захариев още през май 2017г. и прекрати всички контакти с него. Нещо съвсем очаквано за една европейска държава.

Сърбия направи точно обратното, твърдо застана зад Захариев и с всички законни и незаконни средства му помогна да спечели изборите за Национален съвет на българското малцинство, провокирайки българската дипломация и рискувайки даже българската подкрепа за членството на Сърбия в ЕС. Залагайки на Захариев, Сърбия всъщност застана зад неговата половинчата политика в образованието на български език, контрол на медиите на български език, сръбската чалга като културен образец и официалното (незаконно!) използване на сръбският език в българските общини. Отправеното по този начин послание съвсем не е в полза на българите в Сърбия, прокламираните добросъседски отношения, а още по-малко в полза на сръбското еврочленство.

Това показа, че и отвратителната постъпка с паметната плоча и скандалите около изборите за Националния съвет едва ли са се родили в рошавата глава на кмета. Те идват от самият връх на управляващата партия и това се видя на 21 септември, когато той символично предаде ключа на града на председателя на изпълнителният съвет на управляващата Сръбска прогресивна партия Дарко Глишич. Който умее да прочете това византийско послание, ще разбере, че с този жест  се цели да се покаже, че Сръбската прогресивна партия е тази, която държи ключът и съдбата на Босилеград и може да се разполага с него както намери за добре. С други думи, ключът на Босилеград не е в ръцете на неговите граждани, а в ръцете на Дарко Глишич!

Посланието е отправено не само към активистите на най-активните български организации в Сърбия. То е и отговор на оттеглянето на доверието на българската държава от Захариев. Който не е разбрал, да разбере, че не става дума за произвола на Захариев, а за официално становище на сръбската държава!

Руско-сръбските разведки които, поне засега, претърпяха провал в Черна Гора и Македония днес се концентрират към Босилеград. Тяхното присъствие осезателно се почувства през есента около изборите за Национален съвет на българското малцинство в Сърбия и тържествуването на Захариев след арестуването на председателя на ДАБЧ Петър Харалампиев, оставката на вицепремиерът Валери Симеонов и търканията в Патриотичния фронт кой да оглави листата на евроизборите през май догодина.

Захариев, с подкрепата на партньорите си от Белград и помощтта на сърбоманско-русофилските разведки в България, пак се опитва да се промъкне между капките, да постигне детската си мечта да компрометира и по възможност да закрие КИЦ-а в Босилеград и отново да се завърне в София като победител на бял кон.  Този път, заедно с някогашният лидер на проекта „България без цензура“ Николай Бареков и настоящ евродепутат, журналистът Димитър Байрактаров, уволнената по времето на третото Борисово правителство директорка на дирекция „Българско гражданство“ Катя Матева (носител на специална грамота подписана от кмета на Босилеград Владимир Захариев!). Всички заедно те дойдоха на гости при кмета на Босилеград Владимир Захариев. Резултатът от това посещение бяха серия от поръчкови емисии излъчени по „Евроком“ в които авторите старателно отработиха зелника с квасеното мляко с които Захариев ги посрещна и от негово име оплюха българските дипломатически представители в Сърбия, КИЦ-овете в Босилеград и Цариброд и министъра на отбраната Красимир Каракачанов с мантрата за паспортната мафия!?

Жалко за Бареков и „Евроком“. Яростно вкопчани в партийните си хватки и използвайки оправданият обществен гняв за търговията с български паспорти, те застанаха на страната на Захариев вероятно без да си дават сметка за неговият истински образ и чии всъщност интереси обслужват.

Не че Захариев има нещо против паспортната мафия. Неговият проблем е, че след като България си отгели доверието от него, той вече не е част от нея. За разлика от времето когато документите за българско гражданство се събираха в кметската канцелария и „служебно“ се предаваха в ДАБЧ и Министерството на правосъдието.

Днес той просто има нужда от много пушек в който да скрие всички останали мафии и престъпления в които Босилеград е затънал по време на неговото управление. С други думи, пушека около паспортната мафия има за цел да прикрие животновъдната, горската и рудодобивната мафия които, точно по време на неговото управление, опустошиха околните села, горите и реките в Босилеградско.

Престъпният начин по който се провеждаха местните избори  и изборите за Национален съвет на българското малцинство през последните две десетилетия с купуване и продаване на гласове, фалшифициране на избирателните списъци и документи, генерираха престъпен и едноличен начин на управление, който изобщо не обслужва гражданите на Босилеград, правата на човека и най-малко правата на българите. С това не само се подлагат на изпитание българо-сръбските отношения и членството на Сърбия в ЕС. Най-големите изпитания са за живота и здравето на гражданите на Босилеград. Така стигаме до най-болната тема която тази есен изплува в публичното пространство – мината „Караманица“. Пилотните съоръжения инсталирани в Караманица през 2016г. бяха пуснати без експертна оценка за въздействито им върху околната среда!

Доскоро имахме поне здрава околна среда, главно заради девствено чистата природа и липсата на големи индустриални замърсители наблизо. Днес околната среда не само е застрашена, тя просто е унищожена. Двете мини за олово, цинк и бакър в селата Караманица и Мусул, изливат отпадъчни води с тежки метали и химически реагенти в притоците на Драговищица която се влива в река Струма в България и отива в Гърция. 27-те малки ВЕЦ-а на територията на общината доунищожават речните корита с редките и защитени животински видове, но и подземните води. В цяла Сърбия хората се вдигнаха „с куки и мотики“ срещу това нахално и безобразно унищожаване на природата.

Екологичната катастрофа, за която алармират граждани и неправителствени организации от двете страни на границата, е само въпрос на време кога ще мине границата. Концентрацията на тежки метали в речните води, почвата и въздуха на няколко километра от мината „Караманица“, според все още неофициални данни, е десетки пъти над допустимата норма! Добитъкът вече не иска да пие вода от реката, а речната пъстърва, речните раци и много други животински видове, вече отдавна са измрели в оловно-сивата речна вода. Оределите жители все по-често боледуват от ракови заболявания. Досега липсва редовен и специализиран мониторинг за качеството на водата, но някои проби показват присътвие на арсен и в някои извори с питейна вода!

С присъщата си несериозност едноличното босилеградско управление, изобщо не се замисля за медицинските последствия върху здравето на човека и животните от завишаване на стойностите на тежките метали в реката. А арсенът, може да доведе до Алцхаймер, диабет или в крайна сметка смърт. Известен е „балсамиращият“ ефект на арсеновата интоксикация, запазващ трупа на починалия в продължение на години. Интоксикацията с олово с дози от 0,2 – 0,3 mg/kg  води до нервни и психически разстройства и усложнения. Детоксикацията на човек отровен с олово е невъзможна, а предизвиква и хронични заболявания в потомството на отровените.

Протестите на гражданите и неправителствените организации са на път да разобличат сделката между властта и международните рудодобивни компании (с руски капитали и изпълнители!) които експлоатират природните ресурси на общината и нищо не инвестират в защита на околната среда и жизненият стандарт на населението. Евродепутат Ангел Джамбазки и Министърът на околната среда и водите Нено Димов, отправиха писма до сръбските институции. Сдружение „Балканка“ изпрати писмо до Европейската комисия. Българските медии все по често излизат с тревожни сигнали за замърсяването на река Драговищица. Тревогата е съвсем основателна с оглед на нейният трансграничен характер. Но замърсената вода продължава да си тече, а бройните ВЕЦ-ове я събират в огромни тръби и след тях остават зловещо сухи и мъртви речни корита.

Сърбия явно не се натиска много за членството си в ЕС. И то не само заради проблемите си с Косово. В преговорния процес освен главите 23 и 24 за правата на човека и правосъдието, я чака и глава 22 – за екологията. Това означава транспониране на европейските правила за околната среда в националното законодателство. Списъкът с приоритетните задачи е дълъг и ще споменем само някои от тях: достъп до информация и оценка на въздействието върху околната среда за всеки инвестиционен проект; намаляване на глобалното и трансграничното замърсяване; опазване на природата и биоразнообразието; опазване на чистотата на атмосферния въздух, ограничаване вредното въздействие на отпадъците върху околната среда; ограничаване вредното въздействие на химическите вещества и препарати; опазване на чистотата и качеството на водите, ядрена безопасност и пр.

Ако поне част от европейското законодателство се приложеше в оловно-цинковите мини в „Караманица“ и „Благодат“, в сметището „Кремиково“ и дивите сметища под път и над път, нямаше да има никакъв проблем. Защото щяха да бъдат приложени съвременните научни постижения за опазване на околната среда и за безопасни условия на труд, а международните рудодобивни компании вместо да правят в Босилеград това което никъде другаде по света не им позволяват да правят, щяха добре да си направят сметката дали си струва да инвестират в защита на околната среда, модерни и безопасни технологии, инфраструктурата и повишението на жизнения стандарт на населението.

В момента такива изисквания няма. Работи се с остарели технологии, евтина работна ръка и огромни печалби които потъват в незнайно чии джобове. След тях остават лунени пейзажи, мъртви реки и тъмни и отчаяни лица с угаснали погледи.

Иван Николов

Избори за фалшив Национален съвет

“Националните съвети са лост на властта с който не се помага на малцинствата, те са конец с който се държат малцинствените представители“ – (Аида Чорович) 

Изборите за Национални съвети на малцинствата за пореден път компрометираха демокрацията и разобличиха истинският характер на управлението в Сърбия. Целта на управляващата партия беше да сложи под контрол националните съвети на малцинствата като вкара вътре собствените си активисти които да пишат докладите за Брюксел, а не да отразяват политическата воля и да решават проблемите касаещи националната идентичност на малцинствата.

За тази цел се подбраха и съответният арсенал от всички (не)позволени средства: злоупотреба с административните ресурси, купуване на гласове, малверзации с отделните избирателни списъци, натиск срещу хората които работят в държавните органи, купуване на гласове, пакети с храна, екскурзии, концерти, набиване на страх и напрежение – всичко с което може да се постигне победа по всяка цена и да се подмени вота на малцинствата с програмата на управляващата партия и да се измисли още някоя синекурна длъжност на държавен бюджет.

Едно уточнение. Това не е изобретение на Прогресивната партия на Вучич. И по време на управлението на Демократичната партия имахме същата малцинствена ситуация.

Да не говорим за това, че в самите национални съвети на малцинства са заложени конструкционни грешки които не бяха отклонени и с последните изменения в Закона за националните съвети на малцинствата. Освен съзнателно заложените дупки в избирателната им процедура, изостана дефиницията какво точно са Националните съвети – държавни органи или граждански организации и къде е тяхното място в държавно-административната ирерахия. Така те вместо да се грижат за националната идентичност на малцинствата, станаха огледално изображение на властта – партокрация, некомпетентност и сляпа послушност към лидера.

Отделните избирателни списъци също дадоха неограничени възможности за политически малверзации и за подмяна на вота на националните малцинства с гласовете на активистите от управляващата партия и граждани от немалцинствен или друг малцинствен произход. Избирателният списък на българското малцинство изведнъж се увеличи с около 4 000 души и надвиши броят на българите според официалното преброяване на населението от 2011 година! И не на последно място, не беше ясно кой трябваше да финансира предизборната кампания на участниците в изборния процес.

В крайна сметка, всичко това още повече изостри, вместо да смегчи етническите проблеми в Сърбия. Внимателният анализ на процесите в унгарското, бошняшкото, албанското, словашкото, хърватското, русинското и други малцинства показват, че и сред тях се развиват същите културни, социално-икономически и демографски процеси както и в българското малцинство.

Общото кратно е, че всички малцинства загубиха доверието си в националните съвети и надеждата за институционално и справедливо решаване на проблемите касаещи живота им в Сърбия. Много от принадлежащите към националните малцинства, както впрочем и много сърби, си купуват еднопосочен билет и напускат страната.

Странно е, че нито една международна организация не изпрати наблюдатели да наблюдават изборите. Дали международната общност се отнесе с пълно доверие към държавата или не е заинтересирана за положението на малцинствата в Сърбия?

На този общ фон, и на фона на общата апатия, се проведоха и изборите, ако изобщо можем да ги наречем така, за Национален съвет на българското малцинство. Случи се нещо като имитация на избори с предизвестен край. Или по-точно, активно мероприятие на спец-службите проведено точно по учебник, с асистенцията на трите избирателни листи пряко контролирани и направлявани от политическата централа на управляващата Прогресивна партия в Белград.

Разковничето беше изтеглянето на листата „Съединение на българите в Сърбия“ предвождана от председателя на Общинската скубщина в Цариброд Зоран Гюров и подкрепена от кмета Владица Димитров – и двамата членове на Прогресивната партия. Заедно с тях бяха изтеглени и кандидатите от Демократичната партия на българите на Небойша Иванов, която иначе е в коалиция с управляващата партия в общинския парламент.

Този асиметричен ход, проитвно на всички очаквания, предреши изборите в полза на досегашният председател на Националния съвет Владимир Захариев и неговата листа „Това сме ние – природно движение“.  Оказа се, че Захариев всъщност беше скритият коз на Белград и това си пролича на празника на Босилеград на 21 септември, когато върхът на управляващата партия в лицето на Председателя на Изпълнителният съвет на управляващата Прогресивна партия Дарко Глишич, заедно с офицерския кор и църковни великодостойници на Сръбската православна църква застанаха зад него. Дори и Шабан Шаулич на предизборния концерт в Босилеград на 26 октомври не забрави да припомни, че идва по поръчка на Глишич, да агитира „за най-добрия кмет в историята на Босилеград“?!

Третата листа „Да върнем достойнството на народа“ на Стефан Костов изигра ролята на асистент който осигури необходимата демократична плуралистична форма, без която изборите нямаше да могат да се проведат и в крайна сметка –  легитимира победата на Захариев. „Достойнството“ не му стигна дори за едно честно оттегляне от изборите което можеше поне временно да пообърка сметките на Белград.

Въпреки фамозният чл. 7А от Закона за Националните съвети на малцинствата, според който председател на Национален съвет на малцинствата не може да бъде член на управляващите органи на партии каквито са председател, председателство, изпълнителен орган и пр., на изборните листи се намериха кметовете на Босилеград и Цариброд и лидерите на местните съвети на управляващата партия!? Законът пак беше претълкуван в тяхна полза в смисъл, че те могат да се кандидатират и да участват в изборите, но не могат да бъдат председатели на Националния съвет! Никой не се осмели да постави логическият въпрос, а дали в такъв случай не са измамени гласоподавателите които са гласували за кандидат който не може да бъде председател на Националния съвет?

Кметът на Цариброд Владица Димитров заедно с председателя на Общинската скупщина Зоран Гюров, бяха създали и дори публично агитираха за листата „Съединение на българите в Сърбия“, и дори „критикуваха“ досегашният председател на Националният съвет Владимир Захариев, и то, забележете, не за за каквото и да е, а за „две копчета“ на ризата и за чорлавата му прическа!  За всичко друго, нито дума. Пък и какво друго могат да кажат когато са от едно котило – членове и последователи на Прогресивната партия чиято програма е написана още 1881 година от Стоян Новакович. Какви малцинствени права, какви европейски принципи и ценности! Маските паднаха, когато царибродският кмет изведнъж се обърна за 180 градуса, изтегли листата и застана рамо до рамо със Захариев!?

Моралът в политиката е относително нещо. Но ходът на Димитров по-скоро приличаше на изпълнение на партийна директива и даже на военна заповед. В сконфузените си обяснения по РТВ Цариброд той говореше, че това било направено в името на „единството“ на малцинството, като не пропусна да спомене опасността от „сепаратистите“ и „агресивната намеса на българската дипломация“?!

Наистина е смешно да се говори за „единство“ при положение, че в бъдещия Национален съвет от Цариброд ще има само 3-ма от общо 19 члена на Националния съвет. И за опасност от от институционален „сепаратизъм“!? Всъщност, Владица Димитров говореше това, което Вучич никак не можеше да каже на Радев по време на българското европредседателство и активната европейска политика на Западните Балкани. „Агресивното“ настояване на българската дипломация в Белград, София и Брюксел за вътрешни демократични промени и решаване на проблемите на българското малцинство, може да е необичайно за Белград който е свикнал с българското мълчание, но то е задължително за една европейска държава – да се грижи за своите малцинства в чужбина, сред които има и не малко български граждани. Не че тази политика е застрахована от грешки и не се нуждае от коренно преосмисляне. Но не може да се отрече, че е искрена и добронамерена. За разлика от тази на Прогресивната партия която се опитва да запуши устата на автентичните български представители и типично по сръбски – да се опита да влезне в ЕС през задната врата. Без да решава проблемите на малцинствата и без да изпълнява европейските критерии за човешките права.

Както и да е, изборната шоу-програма приключи. След всичко, остава горчивият въпрос: Има ли смисъл в сръбската паранормална действителност още да се ходи на избори? Защото Захариев можеше да бъде назначен от Белград за Председател на Националния съвет или за каквото си иска и никой няма нищо да забележи. Хората които познават проблемите на малцинството и се посветиха да направят нещо полезно и цивилизовано, бяха изритани извън институциите, без възможност да се изкажат и без шанс да поемат отговорност за решаване на наболелите проблеми.

Всички говорят за нерегулярности, но никой не дръзва да ги оспорва.

Защото хората трябва да мислят и за сигурността си, в атмосферата в която арестите и даже убийствата (спомнете си Оливер Иванович!) са част от съвременният сръбски политически пейзаж.

Измислянето и набеждаването на етнически врагове които застрашават териториалната цялост на Сърбия, е идеален начин за изместване на фокуса на вниманието на обществото от истинските проблеми които днес застрашават Сърбия.

Нямало Национални съвети на малцинствата! Защо ли са ни? Какво от това че има закони за малцинствата, когато няма изпълнителна власт която да ги приложи на практика. Националните съвети нямат, и никога не имали такава власт. Така че не малцинствата, а по-скоро Сърбия има нужда от Националните съвети – да ги показва пред света като важни органи чрез които „малцинствата се ползват с автономия“?!

И докато сръбските политици махат с фалшивите национални съвети, Сърбия остана без най-важната институция върху която почиват основите на всяка държава – Парламента. Той отдавна се е превърнал в риалити-шоу. Остана и без други работещи държавни органи и институции, без образование, здравеопазване, социална защита, без правосъдие и сигурност. С министри които пеят по кръчмите и на приемите, политици които се нуждаят от психиатрична експертиза, финансови, семейни, подземни и какви ли не още афери. Държавните институции днес са пълни с хора които, ако не бяха на власт –  щяха да са шофьори, келнери, плочкаджии, бояджии, или щяха да се мотаят около крайградските кръчми и магистралите. По същото време от летищата излитат най-добрите и най-образованите младежи с намерението да не се върнат никога вече.

Трябваше да се вдигне малко пушек около изборите за да не се вижда  всичко това.

А поуките? Забога, та те отдавна са казани. Сръбските политически партии и техните марионетки в Босилеград и Цариброд няма как да решат житейските проблеми на българите в Сърбия в условия на една симулирана демокрация. Истинска демокраця има само когато е призната и за оная мисъл с която не сте съгласни.

Иван Николов

За кукловодите и куклите на конци

Белградският официоз „Политика“ от 1 октомври излезе с обширна статия под заглавие „Българският консул срещу председателя на българският съвет“.

В статията кмета на Босилеград и председател на Националния съвет на българското малцинство Владимир Захариев, обвинява Генералния консул на Р България Едвин Сугарев, че иска да го смени от поста председател на Националния съвет на Българското малцинство. И то затова, че се е противопоставил в центъра на Босилеград да бъде поставена паметна плоча с имената на жертвите от Босилеградския погром от 15-16 май 1917г., която „представяла сръбският войник като престъпник“, и добавя, че „не позволява да му командват чужди дипломати“, че е попречил да се повдигне паметник който представя „сърбите като престъпници“, и продължава с небивалици достойни за пейката пред селска кръчма, но не и за централен белградски ежедневник: „гледайки през историята, Сърбия не ни е искала, ние сме й дадени“?

С това Захариев публично си призна, че лично той стои зад отнемането на паметните плочи на жертвите от Босилеградският погром и че всичките му изговори с някакви несъществуващи закони и препращане на преписката за паметната плоча в Министерството на труда и социалната политика – са само заблуждаващи ходове с които се опитва да прехвърли проблема от болната върху здравата глава.

С това лъсна фалшивият образ на човека който до вчера призоваваше „майка България“ и „Бате Бойко“ да го защитава от сръбската полиция в скандала с бензиностанцията и в знак на благодарности мъкнеше изстинали зелници и квасено мляко във Военно-медицинска академия.

Сегашният му образ е много по-истински – играе ролята на супер-сръбски патриот който юнашки брани Сърбия от „чуждите дипломати“ и „честа на сръбският войник“ в лицето на Коста Милованович Печанац, който, на 15-16 май 1917 година прониква на територията на Царство България, опожарява Босилеград и околните села и убива 34 невинни старци, жени и деца. Поставянето на паметна плоча на невинните жертви, според неговите разбирания, може да накърни „войнишката чест“ на брата сърбина Коста Милованович Печанац и неговите четници които са клали старците в Горна и Долна Любата за да грабят и да се гаврят със снахите и дъщерите им докато техните синове воюват на фронта!?

На такъв „патриотизъм“ не издържа дори и президента Вучич – и той се разпореди отнетата паметна плоча незабавно да бъде върната. Но за Захариев и това няма значение – вече четвърти месец отказва да даде разрешение за поставянето й в центъра на Босилеград. При това има наглостта да се перчи и срещу българските дипломатическо-конзуларни представители в Сърбия.

Само да не си мислите, че това е негова приумица?

Във въпросната статия в „Политика“ в каре е поместено становището на Министерството на държавната управа и местната самоуправа на Р Сърбия, че дипломатическо-конзуларните представители „много добре знаят какво им е мандата“. Посланието е повече от ясно – „чуждите дипломати“ да не се месят докато Захариев в Босилеградско унищожава всичко по пътя си – даже много по-жестоко от двудневното мародерстване на „честният сръбски войник“ Коста Милованович Печанац. Само за незапознатите: в това министерство обитава и един държавен секретар, личен приятел на Захариев, Иван Бошняк.

С такива послания Захариев влезе в кампания за избори за тнр. Национален съвет на българското национално малцинство в Р Сърбия. Даже се закани, че ще „одере“ противниците си на тия избори, които даже са част от управляващата партия на президента Вучич? Само че на 21 септември, председателят на Изпълнителният съвет на управляващата Сръбска прогресивна партия Дарко Глишич, подмина офиса на собствената си партия в Босилеград и отиде при Захариев! От своя страна, Захариев символично връчи ключа на Босилеград на Глишич и то в присътвието на сръбски офицерски кор и на владиката Пахомий!

В тая блудкава предизборна каша, освен държавата Сърбия, основно са забъркани сръбските националистически партии на които местните българи малолумно се надяват! Българските малцинствени партии са изхвърлени от играта с последните изменения на Закона за националните съвети на националните малцинства. То няма и смисъл от участие, щом резултатите ще ни ги спуска отгоре лично г-н Глишич с асистенцията на БИА и владиката Пахомий.

Преди година вицепремиерът на България Валери Симеонов заяви в Цариброд, че България е снела доверието си от Захариев.

Да снемеш доверието си от една кукла на конци е само половин знамето. Втората половина е да имаш умението и куража да стигнеш до самите кукловоди.

Иван Николов

Накъде ни пързаля Мая Гойкович?

Сръбската парламентарна делегация начело с председателката на Скупщината Мая Гойкович, беше на посещение в България по покана на председателката на Народното събрание Цвета Караянчева.

Българските медии доста пестеливо отразиха тази среща, но все пак разбрахме, че основните теми са били европейската интеграция на Сърбия и поетите (и все още неизпълнени!) ангажименти към българското малцинство. За тия ангажименти продължавам да съм отчаян песимист.

По-оздачаващото е, че Мая Гойкович обяви, че догодина ще се чества 140 години от установяването на дипломатическите отношения между България и Сърбия!?

Много е странно, че г-жа Гойкович, пък и не само тя, се натиска по всяка цена да се отбележи 140 години от установяването на дипломатическите отношения с България!? Имаше такива опити и по повод 133-та и по повод 135-та годишнина. Още по-странно е наивното, почти детско мълчание от страна на българските политици и дипломати по този въпрос. Изглежда те не проумяват, че смисълът на това честване е по заобиколен път България да признае прекъснатият исторически континуитет на Сърбия, да подправи историческата истина, да заличи или да прередактира със задна дата повечето от събитията на територията на бивша Югославия, довели до изчезването на Сръбската държава в продължение на 86 години.

Днес на тази територия съществуват седем независими, суверенни, самостоятелни държави с които България е установила дипломатически отношения. Понастоящем България де юре не е признала само държавата Сърбия, обявила своята независимост през 2006 година! С оглед на това, че България е членка на ЕС, признаването на Сърбия едва ли може да стане без съгласуване с другите европейски държави и особено без съседните на Сърбия държави. Това е съвсем естествено, защото, ако България беше признала през 2006г. Сърбия, признаването на Косово през 2008г. щеше да бъде невъзможно. Никой от съседите де юре не е признал Сърбия след разпада на федерацията. Почти всички съседни държави имат неуредени териториални претенции към днешна Сърбия, включително и България. Колкото и да искаме да си затворим очите, или да си забием главата в пясъка пред този щекотлив проблем, той продължава да тлее не само в научно-историческото, но и в публичното пространство.

Сърбия, от една страна, не иска (или безкрайно протака) да изпълни поетите ангажименти към българското малцинство в Западните покрайнини, а от друга, чрез честването на 140 години от установяването на дипломатическите отношения с България, иска по заобиколен начин да изнуди де юре признаване на Сърбия, като по този начин накара България да се откаже от най-силния си коз за решаване на проблемите на българите в Западните покрайнини и дори да стане говорител на Сърбия в ЕС. Докато България държи този коз в ръцете си, дотам ще е и надеждата за българите в Западните покрайнини.

За капацитета на някои български политици и дипломати, не искам да говоря, но съм убеден, че всеки студент първокурсник по история, е наясно, че през изтеклите 140 години Сърбия не е била самостоятелна, суверенна и независима държава. Тя губи държавноста си на 1 декември 1918 година след обявеното създаване на Кралството на сърбите, хърватите и словенците и си я възстановява едва на 5 юни 2006г. след излизането на Черна гора от последното югославско държавно формирование – Държавната общност Сърбия и Черна гора. Както и да го смяташ, няма как през 2019г. да начислиш 140 години дипломатически отношения между Сърбия и България.

Проблемът се намира на друго място.

Догодина се навършват 100 години от окупацията на Западните покрайнини от страна на Сърбо-Хърватско-Словенска държава по силата на Чл. 27 от Ньойския договор. Сърбия тогава е заличена от политическата карта на света, не съществува като субект на международното право по Версайската система от договори и не може да черпи самостоятелни права от тях.

По силата на Чл. 27, 36 и 37 от Ньойския договор носител на права и задължения е съответно Сръбско-Хърватско-Словенската държава и България. Като страна по Договора, по силата на Чл. 36, България признава, както това са сторили Съюзните и сдружени сили, Сръбско-Хърватско-Словенската държава, създадена на 1 декември 1918 година, като единствена държава на западната граница, а не Сърбия, която престава да съществува!

На фона на така очертаните факти и действащата правна уредба, определящи статута на Западните покрайнини и правата на граничещите с тях държави, остава само отворен въпрос за безотговорната външна политика, провеждана от всички български правителства през последните 28 години, по отношение на бивши и настоящи съюзници и в частност по отношение на Сърбия, която възкръсна през 2006 г. и за втори път, за по малко от век, съвсем незаконно и без никакво основание в международните договори, реокупира Западните покрайнини след заличаването на субекта на международното право, комуто бе предоставена тази българска земя по силата на международен договор.

За разлика от повечето български политици, Мая Гойкович като юрист и адвокат много добре си знае, че Сърбия по международното право не е, и не може да бъде правоприемник на българските територии окупирани по силата на Ньойския договор от Сърбо-Хърватско-Словенската държава. Знаят го и другите сръбски държавници и политици и затова разчитат на мекошавото „суперевропейско“ поведение на българските политици които наивно продължават да плуват в уюта на „поетите ангажименти по отношение на българското малцинство“ от сръбска страна и европейските стандарти за правата на малцинствата.

Мая Гойкович, по убеждение е последовател на сръбската националистическа десница и има съвсем други политически и дипломатически възгледи. Тя няма как да не знае какво представлява за българският народ стогодишнината от Ньойския договор и бърза да го изпревари с честване на 140 години от установяването на дипломатически отношения когато, хванати за ръчички, пред отрупаните маси, българските и сръбските дипломати най-накрая ще празнуват! Въпреки че няма абсолютно никакви причини за радост и празненство.
Каквито ангажименти и да поеме, и каквото и да обещае, Сърбия няма да го изпълни поради простата причина, че никой няма да строи дом върху чужд имот. Но ако може да си набере без проблеми ябълки от чуждия двор – защо да не? В момента става дума точно за това – никакви инвестиции и безмилостна експлоатация на природните ресурси в Западните покрайнини. Когато стане дума за човешки права – веднага се вади парцалената кукла наречена Национален съвет на българското национално малцинство чрез който то се било ползвало с правото на „автономия“?! На Косово и на Войводина им бе отнета политическата автономия, но българското, барабар с македонското малцинство в Сърбия били имали право на „автономия“ по въпросите за образование, медии, култура и официална употреба на българският език и писмо?

Демографските и социалните резултати опровергават твърденията и на сръбските и на българските политици и дипломати.

Западните покрайнини продължават да са горещ картоф в сръбско-българските отношения, който те не могат да преглътнат. А нашето положение никак не се вписва в блудкавите изказвания след срещите на високо равнище за „добросъседски отношения“, „мост на сътрудничество“ и втръсналите се вече безсмислици от типа на „икономическо развитие на района“, „изграждане на пътна инфраструктура“, „изучаване на български език“, „превеждане на учебници“и т.н.

Истинският показател за сръбско-българските отношения са Паметната костница в двора на Техническо училище „Никола Тесла“ в Сурдулица, Международните конференции за „зверствата“ на българската армия в Първата световна война и отказа да се постави паметна плоча на жертвите от Босилеградският погром. Безотговорното разхвърляне с ангажименти и обещания – също е показателно за ония които могат да го проумеят.

Иван Николов

Слово за историческото „нищо“

Вече два дни се опитвам да осмисля „историческата реч“ на президента Вучич на Газивода и в Косовска Митровица, да открия някаква светлина в тунела и надежда за бъдещето. С огорчение осъзнавам, че тази реч, както и много пъти досега, всъщност беше лишена от смисъл и съдържание, изстрел в нищото, „риалити шоу“ от нищоговорене и нищоправене с цел приспиване на масите, консумиране на власт и разтягане на мандати. Наивно чакане на някакви нови международни отношения в които Европа и САЩ ще се разпаднат и слезнат от световната сцена. Тогава с хляб и сол ще посрещаме руснаците и китайците които ще прогонят албанците там някъде от другата страна на планината Проклетия и така ще постигнем митологичните завети на още по митологичният „цар“(!?) Лазар и Косово (без албанци?) отново ще стане част от Сърбия! Днешното „таканаречено“ независимо Косово, признато от повече от половината държави в света, ще изчезне като лош сън!?

Вместо това беззъбо дъвчене и разтягане на локуми, очаквах да чуя какви са резултатите от дълготрайните преговори между Белград и Прищина, какво е отношението към миналото, каква е бъдещата политика на Белград по отношение на Косово, как може да се постигне помирение между сърби и албанци и каква е европейската перспектива на  Сърбия и Косово.  Световните лидери вече си казаха думата: „Подялба на Косово“, „Размяна на територии“ и „разграничения с албанците“ –  не се приемат. „Трябва да се помирите, да се разберете и да се научите да живеете заедно“ – казват те. От гледна точка на съвременните европейски принципи и ценности, те са прави, всички други решения неминуемо водят до нови войни и кръвопролития и в крайна сметка, до никакви резултати. Но това изисква държавници и политици от друг формат, например нещо като Митеран и Кол. Разбирателството, помирението, съжителството, преосмисляне на миналото – не е по силите на сегашните сръбски и косовски управници.

От всичкото това нищоговорене на Вучич, разбрах само едно: няма, и вероятно в следващите няколко десетилетия, няма и да има никакво решение за Косово. Идеята даже не е как да се намери решение, а как проблема да се остави в наследство на бъдещите поколения! Дотогава сърбите на Косово нека да потърпят, да напреднат икономически и да вярват на държавата „майка“, че тя никога няма да ги изостави! Един вид да замръзнат във времето под управлението на една корумпирана и некомпетентна власт каквато е нямало в по-новата история на Сърбия.

„Милошевич беше велик сръбски лидер, имаше най-добри намерения, но резултатите бяха много лоши. Не защото той не желаеше, а защото тия желания бяха нереалистични и защото подценихме и занемарихме тежненията на другите народи“ – каза президентът Вучич.

Да чуеш от устата на президента, че Милошевич е бил „велик сръбски лидер“, това всъщност означава да оправдаеш войната в Хърватска, Вуковар, Босна, Сребреница, етническото прочистване на Косово, и да си признаеш, че не само оправдаваш, но и следваш същата пагубна политика която ни доведе в международна изолация и пълен разпад на държавата. Това ли е „величието“ на Милошевич? От тук нататък, каквато и да каже Вучич, то  няма да има никаква стойност и никой нищо няма да му повярва вече. Поне ония които мислят с главите си и които няма да се пуснат по течението на буйните медийни потоци в които се героизира неговото безплодно турне на Косово и подгряват емоциите и страховете на хората.

Редакторката на Европейският отдел на Дойче Веле, Аделхайд Фалке пише: „Очакваше се историческа реч, спекулираше се, че ще се обяви, че нещата ще тръгнат в посока на помирение, нармализиране и мирно съжителство, но нищо не се случи от това“, казва тя и добавя: „след една седмица политическа надежда, дойде уйкенд за хладно изтрезняване… Планираното продължение на диалога на двамата президенти се провали в петък, а историческата реч в Митровица повтаряше старите позиции. Вместо нова посока, Вучич продължи по старата, с тежки думи: няма признаване на Косово, няма корекция на границите“.

Да, никак не е лесно да признаеш историческото поражение, че Косово е загубено за Сърбия, а вероятно и за сърбите на Косово. Но не е честно това да го прикриваш под „величието“ на Милошевич, с подклаждане на омраза към съседите и към малцинствата в Сърбия, с подкрепа на Додик и сатанизиране на опозицията и медиите в Сърбия. Защото национализмът има тази особеност, че един път създаден, той вече не може да се унищожи или изостави: или му служиш докрай или ставаш негова жертва.

Всеки един зрял народ, след като претърпи тежко военно поражение, си прави изводи, преосмисля миналото, признава си грешките и започва да се развива на нови основи. Вижте Германия. От една поразена и напълно разорена във Втората световна воюна, тя заклеймява хитлеризма, преосмисля грешките си, тръгва по нов път и за по-малко от половин век отново става световна и европейска сила.

Вместо това, лидерите на Косово и Сърбия продължават с националистическата риторика и се окопават в окопите от Първата световна война. Надеждата в европейското посредничене на Федерика Могерини също помръква с оглед на предстоящите европейски избори през пролетта. Какво ще се случи след тях, никой не знае.

А през това време, единствената мечта на 60%% на младите в Сърбия е да избягат в чужбина. Защото не вярват, че Сърбия може да се реформира в що-годе нормална държава. Не искат да си губят времето в Сърбия. Те повече вярват на здравият си разум, а не на медиите, не се интересуват от политика, не вярват на политиците и  не ги интересува Косово.

Един млад сръбски специалист така постави въпроса. „Какви ценности ние трябва да споделяме в Сърбия? Социалната пропаст между бедни и богати? Демагогията на властта? Сивата икономика? Плагиатите на министрите? Гробищата? Границите? Териториите? Манастирите? Контейнерите? Утопиите? Свободата на медиите? Равноправието? Справедливостта? Приличният живот? Всички ценности са разорени, унищожени, стъпкани или превърнати в привилегии.  Да избягаш, това означава, че не искаш да се превърнеш в нищо, и да запазиш поне малко самоуважение и достойнство“.

Докато чета тия горчиви и страшни думи, измъчвам се с въпроса, какво ни очаква нас? През паметта ми минават километрични ленти от всякакви срещи и разговори на които сме обсъждали проблемите на българите в Западните покрайнини. Спирам се на последната кръгла маса за медиите на българското малцинство организирана от БТА и Сдружение „ГЛАС“ в Босилеград. Г-жа Драгана Сотировска, журналистка на РТС, неформална пиарка на кмета Захариев и началник на Нишката областна управа, не е българка и не знае български език, но пък е председател на комисията по информиране към Националния съвет на българското малцинство!? След повече от два часа стойностни разисквания за проблемите на българите в Сърбия, тя взе думата и в лицето на българския посланик, постави въпрос за положението на „сръбското малцинство“ в България!? За миг осъзнах, че всичко казано дотогава, бе обезсмислено. Щом като търси „сръбско малцинство“ в България, ясно е, че и ние в нейните очи сме „сърби“  и всичко казано за образование, медии на български език, култура, официална употреба на български език и писмо и пр. – всичко това не се брои!

Докато довършвам този текст, слушам по радиото поредната нескопосана лъжа на председателката на сръбската скупщина Мая Гойкович, която на срещата с председателката на Народното събрание Цвета Караянчева в София е заявила, че: „…в момента се решават проблемите с образованието, медиите и вероизповеданието на майчин език“!?

По всичко личи, че според нея, най-потърпевшите са само „сърбо-шопите“ върху българските територии които си бяха набелязали още Гарашанин, крал Милан в Сръбско-българската война 1885г. и Пашич на Парижката конференция 1919г.

Днешното време е спряло някъде там, преди стотина и повече години.

Иван Николов

За „дрането“ на покорните добичета

Чета във вестник „Визия“, че кмета и председател на Националния съвет на българите в (не)оставка Владимир Захариев бил заявил пред РТВ „Цариброд“, че или всички българи в Сърбия ще гласуваме за една единствена (неговата?) бюлетина или той ще ни „одере“ на изборите?!

Едва ли е могъл да бъде по-искрен.

За него, ние вече две десетилетия сме кротко стадо, което той кара на избори, на паша, чифтосва, дои, дере и изобщо, прави си с нас каквото си иска. С щедрата помощ на едни високопоставени националистически вълци облечени в европейски кожи разпоредени по всички етажи на властта: прокурори, съдии, държавни секретари, министри, че даже и по-нагоре.

Благодарение на тяхната къде мълчалива, къде гласна подкрепа, той се издигна над закона и хич пет пари си не дава, че Закона за националните съвети на Националните малцинства не позволява кметове да се кандидатират на изборите за Национален съвет – „Това ще видим дали ще е така“ – казва той!

Значи, нищо не се знае!? Въпреки че закона е гласуван в Скубщината, публикуван е в държавен вестник и Републиканската избирателна комисия вече работи по него, според Захариев, още нищо не се знае – я се приложи, я не? Впрочем, кой може да каже кога за последен път е приложен закона към него или пък той да е приложил някакъв закон?

Свикнал е законите да се съобразяват с него, а не той да се съобразява с тях. Спомняте ли си предишните парламентарни избори, на които неговата кандидадтура за депутат в Скупщината на Сърбия, бе скрепена с три хиляди фалшиви подписа и никой не го подведе под никаква отговорност? Да не говорим за криминалните му изпълнения с приватизацията на бензиностанцията и редица други закононарушения за които никой не му поиска никаква отговорност.

Той (е, не само той!) очевидно разчита още дълго да ни води към „светлото бъдеще“. Иначе, щеше да си подаде оставка, или щяха да му я поискат на последното заседание на Националният съвет съгласно чл. 7а, ал. 4 от Закона за Националните съвети на националните малцинства:

„Председател на националния съвет и член на изпълнителният орган не може да бъде член на ръководните органи на политическата партия каквито са председател, президиум, изпълнителен съвет и пр.

Председател на националния съвет и член на изпълнителният орган не може да бъде избрано или поставено лице в държавен орган, покрайнински орган или орган на местното самоуправлеине което в рамките на своите правомощия решава по въпроси които се отнасят за работата на националните съвети.

С избирането или назначаването по ал. 1. и 2. от този член, престава мандата на председателя на националния съвет или членството в изпълнителният орган.

Преставането на мандата на председателя на националния съвет, или членството в изпълнителния орган на националния съвет, националния съвет констатира на първото следващо заседание след получаване на известие по ал. 3 от този член.“

Според този закон, на последното заседание на Националния съвет, просто трябваше да бъде констатирано, че неговият мандат е престанал, а националният съвет – разпуснат поне един месец преди изборите за да не бъде злоупотребяван с предизборни цели и всички участници на изборите да имат еднакви стартни позиции. Нито той, нито другите членове, нито журналистите, не повдигнаха този въпрос, поне да обсъдят закона или да се произнесат по него.  Окуражен от това, той вече си точи ножа, пак да ни „дере“ на изборите?

И най-лошите и несправедливи закони са по-добри от беззаконието и неравпоставеността на гражданите пред тях.

Какъв е смисълът от демокрацията, изборите и изобщо от участието в общественият и политически живот, ако не сме еднакви пред закона? И ако не носим политическа отговорност за дадените пред гражданите и неизпълнени обещания? Нали законите които уреждат взаимотношенията между хората и институциите са това, което ни отличава от животинският свят, от стадото което той вече две десетилетия безмилостно „дере“ и не носи никаква законова и политическа отговорност за това?

Политикът който „дере“ своите избиратели и политически съперници, трябва да продължи да бди за прилагането на законите в една толкова деликатна област каквато е образованието на български език, информирането, културата и официалната употреба на българският език и писмо! Една негова учителка така казва: „когато беше ученик, най-много мразеше образованието, сега той ли ще решава за образование, медии, култура и български език“?

Образованието и до днес не му се удава. Но „дрането“ на покорните добичета му върви.

Иван Николов

За „любовта“ към чиниите и териториите

Спомняте ли си думите на президента Александър Вучич казани на 23 юни т.г. в Цариброд: „Ние, сърбите, обичаме българите, искрено казвам, че при нас няма нито един сърбин, който не обича българите“? Каза още, че сръбската държава по никакъв начин няма да толерира езика на омразата и действия които водят до прояви от такъв характер.

За ония които, макар и бегло, познават сръбско-българските отношения, това можеше да предизвика само горчива иронична усмивка.

Сръбската „любов“ към българите не може да се скрие. Вече десетилетия наред, сръбският печат редовно излива любовта си към българските територии, културно-историческите паметници, музиката, фолклора, етнографията и какво ли не още.

На 23 август, белградското издание „Телеграф“ излезе с обширна статия според която „шопското“ население около Кюстендил, Самоков и Искърското дефиле в България, както и това в Кратово, Враня, Ниш и Пирот, „открай време“ се считало за „сръбско племе“, имало собствено национално самосъзнание, различавало се от българите и говорело на „призренско-тимошки диалект на сръбският език“!? С цялата си манипулативност в статията се спекулира, че даже българите мразели шопите които през 1836 поискали да се присъединят към Сърбия!? И накрая се твърди, че шопската салата си била „чисто сръбска“ и произхождала от Босилеградско!?

Няколко дена по късно, същото издание публикува друга статия „Да питаме българите къде се намира откраднатият сервиз за хранене на крал Петър“ изпълнена с омраза към България, в която българите се определят като крадци на кралското имущество. В статията има обидни квалификации от типа – „мръсната българска ръка, окупаторските войски, окупаторският печат…“. В текста се казва, че „през 1916 година българските окупационни войски са откраднали в сандъци „дизайнерския сребърен сервиз за хранене на крал Петър Караджорджевич“, който по онова време е струвал над 100 000 франка. „Всички тези предмети, които навремето са били собственост на сръбският кралски двор, днес принадлежат на българската държава“.  На края, авторът иска от България да им върне „откраднатият“ сервиз.

Това не е нищо ново за сръбският печат. Нова е само последната дата. Датата, която за кой ли пореден път показва, че сръбските журналисти са замръзнали във времето и все още оперират с пропагандните клишета от времето на Първата световна война. Извадени от времевия контекст и сложени в днешните рамки, техните писания няма как да се прочетат освен като обиден говор на омразата и неоснователни претенции към българската история и култура. „Чисто сръбската“ шопска салата от чисто българският град Босилеград е „бисерът“ на статията, с която авторът ни засмива и удивлява с великосръбските си комплекси.

Да си искаш чиниите, лъжиците и вилиците на сръбският крал Петър, при положение, че си окупирал изконни български територии към които един век провеждаш чисто колониална политика, наистина е върхът на безобразието. Безобразие, което просто плаче за остър и съкрушителен отговор от българска страна.

Иван Николов