Начало / Иван Николов

Иван Николов

Иван Николов е роден 1959г. в с. Ресен, Босилеградско. Изявен поет, писател и общественик. Председател на българският Културно-информационен център в Босилеград. Главен и отговорен редактор на списание “Бюлетин”. Автор на четири стихосбирки и на книгата “Българите в Югославия – последните Версайски заточеници”. Написал е няколко стотин статии за проблемите на българите в Сърбия. Носител на четири награди за поезия и литература, обществена дейност и за принос за опазване на националната идентичност и спазване на правата и интересите на българите в Сърбия. Член кореспондент на Българската академия на науките и изкуствата, член е на Македонският научен институт и на Световният парламент на българите. Носител на наградата „Европейски гражданин за 2016“

Накъде ни пързаля Мая Гойкович?

Сръбската парламентарна делегация начело с председателката на Скупщината Мая Гойкович, беше на посещение в България по покана на председателката на Народното събрание Цвета Караянчева.

Българските медии доста пестеливо отразиха тази среща, но все пак разбрахме, че основните теми са били европейската интеграция на Сърбия и поетите (и все още неизпълнени!) ангажименти към българското малцинство. За тия ангажименти продължавам да съм отчаян песимист.

По-оздачаващото е, че Мая Гойкович обяви, че догодина ще се чества 140 години от установяването на дипломатическите отношения между България и Сърбия!?

Много е странно, че г-жа Гойкович, пък и не само тя, се натиска по всяка цена да се отбележи 140 години от установяването на дипломатическите отношения с България!? Имаше такива опити и по повод 133-та и по повод 135-та годишнина. Още по-странно е наивното, почти детско мълчание от страна на българските политици и дипломати по този въпрос. Изглежда те не проумяват, че смисълът на това честване е по заобиколен път България да признае прекъснатият исторически континуитет на Сърбия, да подправи историческата истина, да заличи или да прередактира със задна дата повечето от събитията на територията на бивша Югославия, довели до изчезването на Сръбската държава в продължение на 86 години.

Днес на тази територия съществуват седем независими, суверенни, самостоятелни държави с които България е установила дипломатически отношения. Понастоящем България де юре не е признала само държавата Сърбия, обявила своята независимост през 2006 година! С оглед на това, че България е членка на ЕС, признаването на Сърбия едва ли може да стане без съгласуване с другите европейски държави и особено без съседните на Сърбия държави. Това е съвсем естествено, защото, ако България беше признала през 2006г. Сърбия, признаването на Косово през 2008г. щеше да бъде невъзможно. Никой от съседите де юре не е признал Сърбия след разпада на федерацията. Почти всички съседни държави имат неуредени териториални претенции към днешна Сърбия, включително и България. Колкото и да искаме да си затворим очите, или да си забием главата в пясъка пред този щекотлив проблем, той продължава да тлее не само в научно-историческото, но и в публичното пространство.

Сърбия, от една страна, не иска (или безкрайно протака) да изпълни поетите ангажименти към българското малцинство в Западните покрайнини, а от друга, чрез честването на 140 години от установяването на дипломатическите отношения с България, иска по заобиколен начин да изнуди де юре признаване на Сърбия, като по този начин накара България да се откаже от най-силния си коз за решаване на проблемите на българите в Западните покрайнини и дори да стане говорител на Сърбия в ЕС. Докато България държи този коз в ръцете си, дотам ще е и надеждата за българите в Западните покрайнини.

За капацитета на някои български политици и дипломати, не искам да говоря, но съм убеден, че всеки студент първокурсник по история, е наясно, че през изтеклите 140 години Сърбия не е била самостоятелна, суверенна и независима държава. Тя губи държавноста си на 1 декември 1918 година след обявеното създаване на Кралството на сърбите, хърватите и словенците и си я възстановява едва на 5 юни 2006г. след излизането на Черна гора от последното югославско държавно формирование – Държавната общност Сърбия и Черна гора. Както и да го смяташ, няма как през 2019г. да начислиш 140 години дипломатически отношения между Сърбия и България.

Проблемът се намира на друго място.

Догодина се навършват 100 години от окупацията на Западните покрайнини от страна на Сърбо-Хърватско-Словенска държава по силата на Чл. 27 от Ньойския договор. Сърбия тогава е заличена от политическата карта на света, не съществува като субект на международното право по Версайската система от договори и не може да черпи самостоятелни права от тях.

По силата на Чл. 27, 36 и 37 от Ньойския договор носител на права и задължения е съответно Сръбско-Хърватско-Словенската държава и България. Като страна по Договора, по силата на Чл. 36, България признава, както това са сторили Съюзните и сдружени сили, Сръбско-Хърватско-Словенската държава, създадена на 1 декември 1918 година, като единствена държава на западната граница, а не Сърбия, която престава да съществува!

На фона на така очертаните факти и действащата правна уредба, определящи статута на Западните покрайнини и правата на граничещите с тях държави, остава само отворен въпрос за безотговорната външна политика, провеждана от всички български правителства през последните 28 години, по отношение на бивши и настоящи съюзници и в частност по отношение на Сърбия, която възкръсна през 2006 г. и за втори път, за по малко от век, съвсем незаконно и без никакво основание в международните договори, реокупира Западните покрайнини след заличаването на субекта на международното право, комуто бе предоставена тази българска земя по силата на международен договор.

За разлика от повечето български политици, Мая Гойкович като юрист и адвокат много добре си знае, че Сърбия по международното право не е, и не може да бъде правоприемник на българските територии окупирани по силата на Ньойския договор от Сърбо-Хърватско-Словенската държава. Знаят го и другите сръбски държавници и политици и затова разчитат на мекошавото „суперевропейско“ поведение на българските политици които наивно продължават да плуват в уюта на „поетите ангажименти по отношение на българското малцинство“ от сръбска страна и европейските стандарти за правата на малцинствата.

Мая Гойкович, по убеждение е последовател на сръбската националистическа десница и има съвсем други политически и дипломатически възгледи. Тя няма как да не знае какво представлява за българският народ стогодишнината от Ньойския договор и бърза да го изпревари с честване на 140 години от установяването на дипломатически отношения когато, хванати за ръчички, пред отрупаните маси, българските и сръбските дипломати най-накрая ще празнуват! Въпреки че няма абсолютно никакви причини за радост и празненство.
Каквито ангажименти и да поеме, и каквото и да обещае, Сърбия няма да го изпълни поради простата причина, че никой няма да строи дом върху чужд имот. Но ако може да си набере без проблеми ябълки от чуждия двор – защо да не? В момента става дума точно за това – никакви инвестиции и безмилостна експлоатация на природните ресурси в Западните покрайнини. Когато стане дума за човешки права – веднага се вади парцалената кукла наречена Национален съвет на българското национално малцинство чрез който то се било ползвало с правото на „автономия“?! На Косово и на Войводина им бе отнета политическата автономия, но българското, барабар с македонското малцинство в Сърбия били имали право на „автономия“ по въпросите за образование, медии, култура и официална употреба на българският език и писмо?

Демографските и социалните резултати опровергават твърденията и на сръбските и на българските политици и дипломати.

Западните покрайнини продължават да са горещ картоф в сръбско-българските отношения, който те не могат да преглътнат. А нашето положение никак не се вписва в блудкавите изказвания след срещите на високо равнище за „добросъседски отношения“, „мост на сътрудничество“ и втръсналите се вече безсмислици от типа на „икономическо развитие на района“, „изграждане на пътна инфраструктура“, „изучаване на български език“, „превеждане на учебници“и т.н.

Истинският показател за сръбско-българските отношения са Паметната костница в двора на Техническо училище „Никола Тесла“ в Сурдулица, Международните конференции за „зверствата“ на българската армия в Първата световна война и отказа да се постави паметна плоча на жертвите от Босилеградският погром. Безотговорното разхвърляне с ангажименти и обещания – също е показателно за ония които могат да го проумеят.

Иван Николов

Слово за историческото „нищо“

Вече два дни се опитвам да осмисля „историческата реч“ на президента Вучич на Газивода и в Косовска Митровица, да открия някаква светлина в тунела и надежда за бъдещето. С огорчение осъзнавам, че тази реч, както и много пъти досега, всъщност беше лишена от смисъл и съдържание, изстрел в нищото, „риалити шоу“ от нищоговорене и нищоправене с цел приспиване на масите, консумиране на власт и разтягане на мандати. Наивно чакане на някакви нови международни отношения в които Европа и САЩ ще се разпаднат и слезнат от световната сцена. Тогава с хляб и сол ще посрещаме руснаците и китайците които ще прогонят албанците там някъде от другата страна на планината Проклетия и така ще постигнем митологичните завети на още по митологичният „цар“(!?) Лазар и Косово (без албанци?) отново ще стане част от Сърбия! Днешното „таканаречено“ независимо Косово, признато от повече от половината държави в света, ще изчезне като лош сън!?

Вместо това беззъбо дъвчене и разтягане на локуми, очаквах да чуя какви са резултатите от дълготрайните преговори между Белград и Прищина, какво е отношението към миналото, каква е бъдещата политика на Белград по отношение на Косово, как може да се постигне помирение между сърби и албанци и каква е европейската перспектива на  Сърбия и Косово.  Световните лидери вече си казаха думата: „Подялба на Косово“, „Размяна на територии“ и „разграничения с албанците“ –  не се приемат. „Трябва да се помирите, да се разберете и да се научите да живеете заедно“ – казват те. От гледна точка на съвременните европейски принципи и ценности, те са прави, всички други решения неминуемо водят до нови войни и кръвопролития и в крайна сметка, до никакви резултати. Но това изисква държавници и политици от друг формат, например нещо като Митеран и Кол. Разбирателството, помирението, съжителството, преосмисляне на миналото – не е по силите на сегашните сръбски и косовски управници.

От всичкото това нищоговорене на Вучич, разбрах само едно: няма, и вероятно в следващите няколко десетилетия, няма и да има никакво решение за Косово. Идеята даже не е как да се намери решение, а как проблема да се остави в наследство на бъдещите поколения! Дотогава сърбите на Косово нека да потърпят, да напреднат икономически и да вярват на държавата „майка“, че тя никога няма да ги изостави! Един вид да замръзнат във времето под управлението на една корумпирана и некомпетентна власт каквато е нямало в по-новата история на Сърбия.

„Милошевич беше велик сръбски лидер, имаше най-добри намерения, но резултатите бяха много лоши. Не защото той не желаеше, а защото тия желания бяха нереалистични и защото подценихме и занемарихме тежненията на другите народи“ – каза президентът Вучич.

Да чуеш от устата на президента, че Милошевич е бил „велик сръбски лидер“, това всъщност означава да оправдаеш войната в Хърватска, Вуковар, Босна, Сребреница, етническото прочистване на Косово, и да си признаеш, че не само оправдаваш, но и следваш същата пагубна политика която ни доведе в международна изолация и пълен разпад на държавата. Това ли е „величието“ на Милошевич? От тук нататък, каквато и да каже Вучич, то  няма да има никаква стойност и никой нищо няма да му повярва вече. Поне ония които мислят с главите си и които няма да се пуснат по течението на буйните медийни потоци в които се героизира неговото безплодно турне на Косово и подгряват емоциите и страховете на хората.

Редакторката на Европейският отдел на Дойче Веле, Аделхайд Фалке пише: „Очакваше се историческа реч, спекулираше се, че ще се обяви, че нещата ще тръгнат в посока на помирение, нармализиране и мирно съжителство, но нищо не се случи от това“, казва тя и добавя: „след една седмица политическа надежда, дойде уйкенд за хладно изтрезняване… Планираното продължение на диалога на двамата президенти се провали в петък, а историческата реч в Митровица повтаряше старите позиции. Вместо нова посока, Вучич продължи по старата, с тежки думи: няма признаване на Косово, няма корекция на границите“.

Да, никак не е лесно да признаеш историческото поражение, че Косово е загубено за Сърбия, а вероятно и за сърбите на Косово. Но не е честно това да го прикриваш под „величието“ на Милошевич, с подклаждане на омраза към съседите и към малцинствата в Сърбия, с подкрепа на Додик и сатанизиране на опозицията и медиите в Сърбия. Защото национализмът има тази особеност, че един път създаден, той вече не може да се унищожи или изостави: или му служиш докрай или ставаш негова жертва.

Всеки един зрял народ, след като претърпи тежко военно поражение, си прави изводи, преосмисля миналото, признава си грешките и започва да се развива на нови основи. Вижте Германия. От една поразена и напълно разорена във Втората световна воюна, тя заклеймява хитлеризма, преосмисля грешките си, тръгва по нов път и за по-малко от половин век отново става световна и европейска сила.

Вместо това, лидерите на Косово и Сърбия продължават с националистическата риторика и се окопават в окопите от Първата световна война. Надеждата в европейското посредничене на Федерика Могерини също помръква с оглед на предстоящите европейски избори през пролетта. Какво ще се случи след тях, никой не знае.

А през това време, единствената мечта на 60%% на младите в Сърбия е да избягат в чужбина. Защото не вярват, че Сърбия може да се реформира в що-годе нормална държава. Не искат да си губят времето в Сърбия. Те повече вярват на здравият си разум, а не на медиите, не се интересуват от политика, не вярват на политиците и  не ги интересува Косово.

Един млад сръбски специалист така постави въпроса. „Какви ценности ние трябва да споделяме в Сърбия? Социалната пропаст между бедни и богати? Демагогията на властта? Сивата икономика? Плагиатите на министрите? Гробищата? Границите? Териториите? Манастирите? Контейнерите? Утопиите? Свободата на медиите? Равноправието? Справедливостта? Приличният живот? Всички ценности са разорени, унищожени, стъпкани или превърнати в привилегии.  Да избягаш, това означава, че не искаш да се превърнеш в нищо, и да запазиш поне малко самоуважение и достойнство“.

Докато чета тия горчиви и страшни думи, измъчвам се с въпроса, какво ни очаква нас? През паметта ми минават километрични ленти от всякакви срещи и разговори на които сме обсъждали проблемите на българите в Западните покрайнини. Спирам се на последната кръгла маса за медиите на българското малцинство организирана от БТА и Сдружение „ГЛАС“ в Босилеград. Г-жа Драгана Сотировска, журналистка на РТС, неформална пиарка на кмета Захариев и началник на Нишката областна управа, не е българка и не знае български език, но пък е председател на комисията по информиране към Националния съвет на българското малцинство!? След повече от два часа стойностни разисквания за проблемите на българите в Сърбия, тя взе думата и в лицето на българския посланик, постави въпрос за положението на „сръбското малцинство“ в България!? За миг осъзнах, че всичко казано дотогава, бе обезсмислено. Щом като търси „сръбско малцинство“ в България, ясно е, че и ние в нейните очи сме „сърби“  и всичко казано за образование, медии на български език, култура, официална употреба на български език и писмо и пр. – всичко това не се брои!

Докато довършвам този текст, слушам по радиото поредната нескопосана лъжа на председателката на сръбската скупщина Мая Гойкович, която на срещата с председателката на Народното събрание Цвета Караянчева в София е заявила, че: „…в момента се решават проблемите с образованието, медиите и вероизповеданието на майчин език“!?

По всичко личи, че според нея, най-потърпевшите са само „сърбо-шопите“ върху българските територии които си бяха набелязали още Гарашанин, крал Милан в Сръбско-българската война 1885г. и Пашич на Парижката конференция 1919г.

Днешното време е спряло някъде там, преди стотина и повече години.

Иван Николов

За „дрането“ на покорните добичета

Чета във вестник „Визия“, че кмета и председател на Националния съвет на българите в (не)оставка Владимир Захариев бил заявил пред РТВ „Цариброд“, че или всички българи в Сърбия ще гласуваме за една единствена (неговата?) бюлетина или той ще ни „одере“ на изборите?!

Едва ли е могъл да бъде по-искрен.

За него, ние вече две десетилетия сме кротко стадо, което той кара на избори, на паша, чифтосва, дои, дере и изобщо, прави си с нас каквото си иска. С щедрата помощ на едни високопоставени националистически вълци облечени в европейски кожи разпоредени по всички етажи на властта: прокурори, съдии, държавни секретари, министри, че даже и по-нагоре.

Благодарение на тяхната къде мълчалива, къде гласна подкрепа, той се издигна над закона и хич пет пари си не дава, че Закона за националните съвети на Националните малцинства не позволява кметове да се кандидатират на изборите за Национален съвет – „Това ще видим дали ще е така“ – казва той!

Значи, нищо не се знае!? Въпреки че закона е гласуван в Скубщината, публикуван е в държавен вестник и Републиканската избирателна комисия вече работи по него, според Захариев, още нищо не се знае – я се приложи, я не? Впрочем, кой може да каже кога за последен път е приложен закона към него или пък той да е приложил някакъв закон?

Свикнал е законите да се съобразяват с него, а не той да се съобразява с тях. Спомняте ли си предишните парламентарни избори, на които неговата кандидадтура за депутат в Скупщината на Сърбия, бе скрепена с три хиляди фалшиви подписа и никой не го подведе под никаква отговорност? Да не говорим за криминалните му изпълнения с приватизацията на бензиностанцията и редица други закононарушения за които никой не му поиска никаква отговорност.

Той (е, не само той!) очевидно разчита още дълго да ни води към „светлото бъдеще“. Иначе, щеше да си подаде оставка, или щяха да му я поискат на последното заседание на Националният съвет съгласно чл. 7а, ал. 4 от Закона за Националните съвети на националните малцинства:

„Председател на националния съвет и член на изпълнителният орган не може да бъде член на ръководните органи на политическата партия каквито са председател, президиум, изпълнителен съвет и пр.

Председател на националния съвет и член на изпълнителният орган не може да бъде избрано или поставено лице в държавен орган, покрайнински орган или орган на местното самоуправлеине което в рамките на своите правомощия решава по въпроси които се отнасят за работата на националните съвети.

С избирането или назначаването по ал. 1. и 2. от този член, престава мандата на председателя на националния съвет или членството в изпълнителният орган.

Преставането на мандата на председателя на националния съвет, или членството в изпълнителния орган на националния съвет, националния съвет констатира на първото следващо заседание след получаване на известие по ал. 3 от този член.“

Според този закон, на последното заседание на Националния съвет, просто трябваше да бъде констатирано, че неговият мандат е престанал, а националният съвет – разпуснат поне един месец преди изборите за да не бъде злоупотребяван с предизборни цели и всички участници на изборите да имат еднакви стартни позиции. Нито той, нито другите членове, нито журналистите, не повдигнаха този въпрос, поне да обсъдят закона или да се произнесат по него.  Окуражен от това, той вече си точи ножа, пак да ни „дере“ на изборите?

И най-лошите и несправедливи закони са по-добри от беззаконието и неравпоставеността на гражданите пред тях.

Какъв е смисълът от демокрацията, изборите и изобщо от участието в общественият и политически живот, ако не сме еднакви пред закона? И ако не носим политическа отговорност за дадените пред гражданите и неизпълнени обещания? Нали законите които уреждат взаимотношенията между хората и институциите са това, което ни отличава от животинският свят, от стадото което той вече две десетилетия безмилостно „дере“ и не носи никаква законова и политическа отговорност за това?

Политикът който „дере“ своите избиратели и политически съперници, трябва да продължи да бди за прилагането на законите в една толкова деликатна област каквато е образованието на български език, информирането, културата и официалната употреба на българският език и писмо! Една негова учителка така казва: „когато беше ученик, най-много мразеше образованието, сега той ли ще решава за образование, медии, култура и български език“?

Образованието и до днес не му се удава. Но „дрането“ на покорните добичета му върви.

Иван Николов

За „любовта“ към чиниите и териториите

Спомняте ли си думите на президента Александър Вучич казани на 23 юни т.г. в Цариброд: „Ние, сърбите, обичаме българите, искрено казвам, че при нас няма нито един сърбин, който не обича българите“? Каза още, че сръбската държава по никакъв начин няма да толерира езика на омразата и действия които водят до прояви от такъв характер.

За ония които, макар и бегло, познават сръбско-българските отношения, това можеше да предизвика само горчива иронична усмивка.

Сръбската „любов“ към българите не може да се скрие. Вече десетилетия наред, сръбският печат редовно излива любовта си към българските територии, културно-историческите паметници, музиката, фолклора, етнографията и какво ли не още.

На 23 август, белградското издание „Телеграф“ излезе с обширна статия според която „шопското“ население около Кюстендил, Самоков и Искърското дефиле в България, както и това в Кратово, Враня, Ниш и Пирот, „открай време“ се считало за „сръбско племе“, имало собствено национално самосъзнание, различавало се от българите и говорело на „призренско-тимошки диалект на сръбският език“!? С цялата си манипулативност в статията се спекулира, че даже българите мразели шопите които през 1836 поискали да се присъединят към Сърбия!? И накрая се твърди, че шопската салата си била „чисто сръбска“ и произхождала от Босилеградско!?

Няколко дена по късно, същото издание публикува друга статия „Да питаме българите къде се намира откраднатият сервиз за хранене на крал Петър“ изпълнена с омраза към България, в която българите се определят като крадци на кралското имущество. В статията има обидни квалификации от типа – „мръсната българска ръка, окупаторските войски, окупаторският печат…“. В текста се казва, че „през 1916 година българските окупационни войски са откраднали в сандъци „дизайнерския сребърен сервиз за хранене на крал Петър Караджорджевич“, който по онова време е струвал над 100 000 франка. „Всички тези предмети, които навремето са били собственост на сръбският кралски двор, днес принадлежат на българската държава“.  На края, авторът иска от България да им върне „откраднатият“ сервиз.

Това не е нищо ново за сръбският печат. Нова е само последната дата. Датата, която за кой ли пореден път показва, че сръбските журналисти са замръзнали във времето и все още оперират с пропагандните клишета от времето на Първата световна война. Извадени от времевия контекст и сложени в днешните рамки, техните писания няма как да се прочетат освен като обиден говор на омразата и неоснователни претенции към българската история и култура. „Чисто сръбската“ шопска салата от чисто българският град Босилеград е „бисерът“ на статията, с която авторът ни засмива и удивлява с великосръбските си комплекси.

Да си искаш чиниите, лъжиците и вилиците на сръбският крал Петър, при положение, че си окупирал изконни български територии към които един век провеждаш чисто колониална политика, наистина е върхът на безобразието. Безобразие, което просто плаче за остър и съкрушителен отговор от българска страна.

Иван Николов

Сръбско-албанските неуредени сметки

Две десетилетия след бомбардировките, пак почнахме да си лягаме и да ставаме с телевизионни емисии за прекрояване на граници, корекции, размяна на територии и тем подобни. Това невероятно напомня за 90-те години от миналия век и разпадането на Югославия. Даже някои от участниците са си същите. Няма никакво значение дали това е разумно и дали изобщо е възможно или не е. Големите исторически нещастия се случват именно поради липсата на разум и наивната надежда, че това не е възможно. Засега облъчването на аудиторията е успешно. Това, което беше немислимо преди два месеца, сега не слиза от екраните.

Нека да си припомним някои ключови моменти.

Преди две години американският конгресмен Рорабахер, написа на сръбският президент Томислав Николич писмо за размяна на територии в Южна Сърбия за Северно Косово. Същото предлагаше и бившият британски посланик в бивша Югославия сър Айвор Робъртс, според когото това бил единствен начин за трайно омиротворяване на Балканите.

Друг бивш британски дипломат Тимоти Лес в списанието „Foreign Affairs“ написа, че западната политика за национално помирение и създаване на мултиетнически държави на Балканите се е провалила и само промяната на границите със създаване на Велика Албания, Хърватска и Сърбия – могат да предотвратят нови войни на Балканите.

На същото мнение е и бившият агент на френските тайни служби Пйер-Анри Бинел както и някогашният ръководител на ЦИА за Балканите Стивен Майер.

И албанският академик Реджеп Чося навремето предупреждаваше, че Прешевската долина трябва да се размени за Северно Косово, за да се стабилизират отношенията между Косово и Сърбия. Сръбският писател и президент на Югославия Добрица Чосич още през 90-те години се застъпваше за подялба на Косово.

И по рано се чуваха идеи за размяна на територии на Балканите като начин за решаване на етническите проблеми и предотвратяване на военните конфликти. Преди пет години за това говореше координатора на Пакта за стабилност на югоизточна Европа Ерхард Бусек. Бившият македонски премиер Любчо Георгиевски в автобиографичната си книга твърди, че е обсъждал размяната на територии между Македония, Албания и Косово с убитият сръбски президент Зоран Джинджич.

Така е било в миналото, така е и днес. Някога непримиримите врагове Вучич и Тачи сега проявяват учудващо разбирателство и заедно търсят международна подкрепа за корекция на границите, размяна на териториите или каквото вече там трябва да се случи.

Напоследък тази идея често се коментира в публичното пространство, което е неестествено и заради факта, че някои балкански страни вече са членки на ЕС, а другите се стремят да станат такива, за което едно от условията е да се зачитат съществуващите граници, добросъседството и регионалното сътрудничество. Един от принципите на ЕС е не да се променят границите, а да се създават предпоставки за съвместен живот в мултиетнически вместо в моноетнически общности. Животът в Европейския съюз обезсмисля границите.

Само че всички си знаем, че така прокламираните европейски цели остро се разминават с Балканската действителност. Многото спорни въпроси от създаването до разпадането на Югославия, и до днес не са решени и няма надежда да се решат скоро. Просто защото е сбъркана концепцията – вместо демократизация на държавите и решаване на реалните житейски проблеми на хората, те се мобилизират под мотото „отечеството зове“ за решаване на „националния въпрос“. Твърдеше се, че след независимостта на Косово е приключил процеса на разпадането на бивша Югославия. Сега пак, за кой ли пореден път, на едро се калкулира с прекрояване на границите на Балканите. И се броят плюсовете и минусите кой какво ще спечели и загуби ако се осъществи сръбско-албанската сделка.

Проблемът е, че старите държавнически концепции за етнически чисти държави върху определени исторически и етнически територии, са по-силни от съвременните демократични концепции за създаване на граждански държави където гражданите да имат еднакви права и възможности без оглед на тяхната национална, религиозна и друга принадлежност. Няма как да е другояче при това историческо наследство и образователните системи които продължават да възпитават и обучават войници и офицери, а не висококултурни, мирни и толерантни граждани. Идентичността в Сърбия се гради чрез противопоставяне и оспорване на чуждата идентичност, а не с утвърждаване на своята.

Косовският и сръбският президент Хашим Тачи и Александър Вучич засега искат само да придобиват нови територии, но не и да отстъпват от своите. Вучич иска да присъедини сръбските общини в Северно Косово, но не и да даде Прешево, Буяновац и Медведжа. Тачи също иска да присъедини Прешево, Буяновац и Медведжа, но да не отстъпи нищо от Северно Косово. Според някои анализатори, това вече е утвърждаване на пазарлъка с предвидим край.

От друга страна, ако вече албанците и сърбите не могат и не искат да живеят заедно, какво друго им остава? И кой може да ги спре? Сърбия загуби много територии затова, че не поиска на време да се разграничи с албанците. Това щеше да спре тяхната демографска инвазия към сръбските територии. Макар че не иска да го каже, Вучич много ясно си дава сметка, че ако албанците от Прешевската долина бъдат оставени спокойно да се размножават със сегашната динамика, те скоро ще залеят не само Враня, но и други села и градове в Южна Сърбия. Както го правеха и на Косово. И затова бърза да се презастрахова с „разграничение“ от тях. Независимо от опасенията, че заиграването с границите може да отприщи и други потискани досега стремежи за прекрояване на границите в Македония, Босна и дори в самата Сърбия. Опасенията са основателни, но и затварянето на очите пред етническите проблеми не води наникъде. Те ще продължат да тлеят и рано или късно, ще пламнат.

Международните авторитети от Европа и САЩ като че ли започнаха да „омекват“ – все по-често се изпускат с двусмислени изявления и не е изключено един ден да се примирят и  съобразят с фактическото състояние на терена. Както се примириха и съобразиха с волята на югославските народи да се разделят. Впрочем, какво друго биха могли да направят?

Засега медиите на Косово и Сърбия успешно курдисват общественото мнение. В публичното пространство от най-високо ниво се налагат понятията като „разграничение“, корекции на границите“, „размяна на територии“ и пр. и хората свикват с това. Никой не говори за съжителство, демократични принципи, общоевропейски ценности, мир и толеранция. От тук натататък, пътят към изненадите е отворен.

И докато Белград иска да присъедини сръбските малцинства на Косово и в Босна, на малцинствата в Сърбия им предлагат избори за Национални съвети!? По всичко личи, че тия избори пак ще се проведат под строг контрол на държавата, от подбрани хора и с крайно орязани правомощия. Тия Национални съвети и досега служеха само за да легитимират Сърбия пред света като демократична и толерантна към малцинствата държава. Или по-точно, да излъжат европейските държавници колко са толерантни и колко им е добре на малцинствата! На практика, Националните съвети нито представляват, нито пък имат правомощия и механизми с които да решават наболелите етнически проблеми в Сърбия. Нито пък Белград очаква това от тях. Няма и как да е другояче в едно общество в което на другите и различните се гледа подозрително – като на потенциални врагове които пречат за решаването на сръбският национален въпрос  и  създаването на етнически чиста, еднонационална държава върху завоюваните в началото на миналия век чужди територии.

Всичко ще стане много по-ясно след срещата между Тачи и Вучич на 7 септември в Брюксел и предизвестено на 9 септември обръщение на Вучич към сърбите на Косово.

После  Вучич ще отпътува в Москва за да се изплаче на рамото на своя стар приятел Путин и да иска неговата подкрепа. А той, Путин, първо ще мисли каква полза може да извади за себе си. Ако се създаде прецедент с корекции на граници или размяна на тритории, дали той може да се приложи в руско-украинските отношения?

Следващите месеци ще разберем дали бурята между Косово и Сърбия временно ще стихне или ще се разрази още по-силно. В зависимост от това, всички други малцинства в Сърбия и региона ще трябва да си сверяваме часовниците.

Иван Николов

Подводните камъни на изборите за Национален съвет на българското малцинство

Сръбското Министерство за държавно управление и местно самоуправление обяви, че на 4 ноември 2018г. в Р Сърбия ще се проведат изборите за 19-те регистрирани Национални съвети на националните малцинства. По закон тия съвети са опълномощени да участват в решаването или самостоятелно да решават в областите на образованието, информирането, културата и официалната употреба на езиците и писмата на националните малцинства.

На тия избори, принадлежащите към националните малцинства, включително и българското, непосредствено гласуват за членове на Националните съвети, но само ако са се регистрирали в отделен избирателен списък по местоживеене с подписване на специална декларация, в която да декларират личните си данни, националната си принадлежност и желанието да участват на избори за Национални съвети.

Нека да оставим настрана всичките си резерви към самата институция Национален съвет на националните малцинства и всичките си резерви към тнр. отделни избирателни списъци за националните малцинства.

Ще се фокусираме върху „Напътствието за провеждане на непосредствени избори за членовете на Националните съвети на националните малцинства“, публикувано в „Службени гласник РС“, број 57/18 и оставените вратички за манипулиране на изборите през които, за трети пореден път, въпреки всички досегашни провали и неуспехи, злоупотребявайки държавната власт, отново могат да се промъкнат старите членове на Националния съвет на българското малцинство.

Органите за провеждането на изборите са Републиканската избирателна комисия (РИК) и избирателните комисии по места. РИК опълномощава свой член или заместник член за Координатор, който провежда действията свързани с организацията и подготовката на изборите. За даване на техническа помощ в организацията на изборите, РИК образува работни тела по общините. Тия работни тела се стараят за уреждане на избирателните секции, организират обучението на избирателните комисии, приемат избирателните материали от Координатора, предават избирателните материали преди гласуването, приемат избирателните материали от избирателните комисии след гласуването и пак ги предават на Координатора.

Работните тела са съставени от членове, назначени по предложение на началника на общинското управление от лицата които са на постоянна работа в общинското управление. Предимство имат лицата с юридическо образование и опит в провеждане на избори. В състава на работното тяло служебно влиза и началника на общинското управление.

В закона е казано, че в работните тела равноправно трябва да бъдат представени половете, но не и партиите, сдруженията или инициативните граждански комитети които се кандидатират на изборите! Следователно, участниците в изборите нямат контрол върху начина на провеждането на изборите и не участват в преброяването и верификацията на резултатите от гласуването!

Същото е и с представителите на избирателните комисии по места. Те се назначават пак по предложение на началника на общинското управление, и са съставени от председател, зам.председател и техните заместници и то от лица, които са на държавна работа. Предимството е пак на страната на лицата регистрирани в отделните избирателни списъци, лицата с висше образование и опит в провеждането на изборите. И тук законодателят настоява за равноправна застъпеност на половете, но не и на самите участници в изборите!

Следователно, кандидатите на изборите нямат свои представители в работните тела и избирателните комисии по места, не подписват протоколите от преброяването на гласовете и не верифицират резултатите от гласуването. Те имат право на наблюдатели върху начина на протичането на изборите по избирателните секции, но правомощията на наблюдателите са от друг тип.

Нека да опростим нещата до едно чисто практическо ниво.

Сегашният председател на Националния съвет на българското малцинство Владимир Захариев е и кмет на община Босилеград. Като кмет, той е назначил своя близък съпартиец Миодраг Якимов за началник на общинското управление. От своя страна, г-н Якимов освен че служебно влиза в работното тяло, той назначава и другите членовете на работното тяло, но и членовете на избирателните комисии по места, както вече споменахме, от чиновниците на държавна работа. Записването и изписването в отделния избирателен списък също е в правомощията на общинското управление. Следователно, възможностите за манипулация на изборите за Национален съвет на българското малцинство в полза на кандидатите които контролират общинското управление и във вреда на опозицията са неограничени!

Благодарение на тия несъвършенства на законодателните решения, благосклонния поглед на държавата и общоизвестните, широко разпространени практики за злоупотреби с държавна власт, се крие и тайната на „успеха“ на всички досегашни избори, тайната на „любовта на народеца“ към своите потисници и нарушаването на правата българското малцинство. С всички произлизащи от това катастрофални последствия за самото малцинство, българо-сръбските отношения и преговорите за членството на Сърбия в ЕС.

Въпреки че сръбските управници не пропускат нито една възможност гордо да покажат Националните съвети на малцинствата на чуждите държавници и брюкселските чиновници, като органи чрез които малцинствата осъществявали правото си на автономия! Правят го и пред българските си колеги. На на практика с тях си измиват ръцете и прехвърлят отговорността си за всички проблеми на българите върху самите българите – имат си Национален съвет, да се оправят сами! Ако не искат, никой не им е виновен. Само че тоя Национален съвет, освен че е избран недемократично от строго подбрани „свръхпатриотични партии“ и контролирани личности, на практика няма нито законодателна, нито изпълнителна власт. Може да играе известна консултативна роля. Но и това не го прави.

Демокрацията никъде по света не е най-съвършена, но демокрацията в Сърбия като че ли е специално е приспособена по мярката на „супер-партиотичните“ сили и несменяемите на изборите досегашни управници. Както каза един наш сънародник, Националния съвет на българското малцинство е нещо като ялова крава – много яде, на вид добре изглежда, но няма никаква полза от него.

Иван Николов

Дали Иван Драгана Миланов и Ивана Бояна Миланов са сърби, българи или джендъри?

На срещата на двамата президенти Александар Вучич и Румен Радев, на 22 юни 2018 г. в Цариброд, представителите на българското национално малцинство, покрай другите, поставиха и въпроса за правилно записване на женските, но и мъжките фамилни имена в сръбските граждански регистри, според българските езикови и правописни стандарти. Тогава, на пресконференцията след срещата, сръбският президент каза, че той „…чак сега се замислил, че се пише Мария Шарапова, а не Мария Шарапов“.

По следите на този въпрос, Министерството за държавно управление и местно самоуправление с писмо от 7 юли т.г. е поискало мнение от Министерството на труда, заетостта, борческите и социалните въпроси, първо, „дали това искане не противоречи на разпоредбите на чл. 344, 345 и 348 от Семейния кодекс на Р. Сърбия“, и второ, „дали фамилията на детето или съпрузите, принадлежащи към българското национално малцинство, която се записва съгласно правилата на сръбския език и кирилично писмо, може да се определи в мъжка или женска форма, имайки предвид разпоредбите на Семейния кодекс, с които се урежда определянето на личното име (дали фамилията на невястата, която е взела фамилията на младоженеца в мъжка форма, напр. Иванов, може да се запише в женска форма, т.е. Иванова, съгласно правилата на сръбски език и писмо)“.

Явно сръбските министерства, както и президентът, чак сега са се замислили над този „сложен казус“ и са поискали експертно мнение от Филологическия факултет на Белградския университет, дали записването на фамилията на детето, родителите и съпрузите в женски и мъжки род отговаря на българските езикови и правописни правила, и дали фамилията на съпрузите, записани в мъжка форма (съпругата е взела фамилията Иванов), може да се запише според българския език като Иванова.

Становището на Филологическия факултет на Белградският университет е, че сегашното записване на фамилиите на децата, родителите и съпрузите в мъжка и женска форма на принадлежащите към българското национално малцинство е според стандартите на сръбският език и писмо, и че не отговаря на традиционалните български езикови стандарти. По-ясно от това не може  да бъде.

Според становището, подписано от министър Зоран Джорджевич, съгласно чл. 17, ал. 1 от Закона за гражданския регистър „Личното име на детето, родителя, съпруга и починалия се записва на сръбски език с кирилично писмо, а принадлежащите към националните малцинства имат право да запишат лично име според езика и правописа на принадлежащите към националните малцинства, което не изключва паралелно записване на личното име и на сръбски език, с кирилично писмо“.

Според това тълкуване, фамилията на детето или фамилията на съпрузите, които при сключването на брак приемат или придават към своята фамилия фамилията на другия съпруг, освен записването според правилата на сръбският език и правопис, се записват в гражданския регистър и според езиковите и правописни правила на националните малцинства. Ако, според езиковите и правописни правила на националното малцинство, така приетата или придадена фамилия се различава в изговора и писането от приетата или придадена фамилия, фамилията се записва във формата, която е определена с тези езикови и правописни правила, без оглед на това, че се различава от фамилията, по която се определя, или фамилията, която се приема или придава.

След това мъчително юридическо увъртане, се стига до крайното становище, че това не противоречи на чл. 344, ал. 2 и чл. 348 от Семейния кодекс и чл. 17 ал. 1 от Закона за гражданския регистър, записването на фамилията на детето и съпрузите (женска и мъжка форма) в гражданския регистър, съгласно езиковите и правописни правила на българският език и писмо, под условие ако е направено и паралелно записване на сръбски език!?

Следователно, тълкуването стига до решението, че женските фамилни имена могат да се записват и на български език (Иванова), под условие, че са записани на сръбски език (Иванов), което означава – записване и на двата езика!?

Съгласно това соломоновско решение, Министерството за държавно управление и местно самоуправление е отправило писмо до Общинските управи по места, с което се иска паралелно записване на имената и фамилиите, според езиковите и правописни правила и на двата езика, а „ако те се различават“, тогава се взема името записано на малцинствения език!?

То се вижда отдалеч, че се различават, иначе проблемът нямаше да съществува. И не се отнася само за женските имена и фамилии. И мъжките имена на принадлежащите към българското национално малцинство в Сърбия не се записват според българската именна система (напр. сега, според сръбските езикови и правописни правила, в гражданските регистри се пише Иван Драгана Миланов, а не както си е българското Иван Драганов Миланов). Ако този нещастен Иван го напишем на сръбски език в една падежна форма като Ивана Драгана Миланов, съвсем ще се объркате дали става дума за мъж или жена.

Според сегашното становище на Министерството на държавно управление и местно самоуправление, българите в Сърбия фактически ще бъдат записвани с по две имена и фамилии –  на български и на сръбски език!? На кой език ще се издават актовете за раждане, кои имена ще бъдат записани в тях, и въз основа на тия актове за раждане, какви имена ще фигурират в документите им за самоличност, на кой език ще са самите документи за самоличност? – това са все въпроси без отговори.

Най-вероятно ще продължи досегашният „възродителен процес“, в който, зад гъстата мрежа от членове, параграфи и точки, се провежда стогодишната практика на сърбизиране на българските лични и фамилни имена. Поне до следващата българо-сръбска президентска среща.

Интересно е как ще се проведе паралелното записване на личните и фамилни имена на сръбски и унгарски, или на сръбски и албански език? Нали същото становище би трябвало да се отнася и за тях.

Това полуюридическо и полуполитикантско шикалкавене и увъртане показва само, че в Сърбия, дори и по времето на отварянето на 24 преговорна глава за членството в ЕС, все още няма нито законова база, нито политическа воля да се реши най-лесният за решаване от всички други проблеми на българското малцинство в Сърбия.

Иван Николов

Чудовищата на демокрацията

В социалните мрежи често прехвръкват искра за това, че нашият самозабравил се кмет посред бял ден кара някаква стара войнишка джипка без табелки в центъра на Босилеград, а пътните полицаи извръщат глава на друга страна, уж че не го виждат. В интерес на истината, това с джипката е най-малкото от всички други нарушения за които прокуратурата и правосъдието години наред си затварят очите. Но иначе зорко бдят ако някой го погледне накриво или през зъби му подхвърли някоя по-нелицеприятна истина. Тогава той се обажда тамкъдетотрябва, идва кметската полиция и нещастният човечец отива право в областния затвор във Враня.

Няма милост. Няма милост даже и за тия които на предишните избори бяха готови глави да режат само за да го изберат на власт. Той ги забрави още на другия ден. И се самоиздигна не само над тях, но и над държавата и закона.  Забрави, че е избран от „народеца“ и си внуши, че е избран от Бог! И държавата не смее да го пипне.

Но иначе държавата няма милост ако не сте си вързали колана в някоя забутана уличка, ако е прегоряла някоя лампичка или шарките на гумите на колата ви са поизтъркани или сте направили някое друго дребно нарушение. Ще си платите според цялата строгост на закона.

По правило, нашите управници презират закона. Законите вече не обслужват хората. Те ги потискат в името на управляващата каста. Органите на МВР, прокуратурата и правосъдието, това го приемат за нещо съвсем естествено и нормално. Пък и накъде ще мърдат, политиците са тези които ги назначават и уволняват от работа. Как го правят, те си знаят. Но е факт. И си затварят очите за да не изхвръкнат от работа. Дето казват, никой не е по-голям от хляба.

Затварят си очите и когато политиците фалшифицират изборите. Затварят си очите и когато продават и унищожават държавна собственост. Затварят си очите и когато се месят в работата на правосъдието. Затварят си очите и когато се месят в работата на частния бизнес. Затварят си очите и когато се нарушават правата гарантирани с Конституцията и законите на страната. Но добре играят ролята на „сърби“ и зорко бдят дали около КИЦ-а няма някакво българско знаме за да докладват в полицията, че е застрашена териториалната цялост на Сърбия! На същата тази Сърбия която те немилостиво крадат, компрометират и застрашават под маската на суперсръбски патриоти.

Така се създаде една каста която се издигна над закона, и превърна собствената си воля в неписани закони и правила. Според тия закони съдбата на някакъв си там обикновен човечец, послушен данъкоплатец и гласоподавател, няма никакво значение. Спомяте ли си оня резил с Боян Радованович от Ново село при Куршумлия, който заради едно нерегистрирано реморке с което е карал сено за кравите си от планината, бе осъден на глоба от половин милион динара и 40 дена затвор и трябваше да си продаде добитъка и да заведе майка си в старчески дом за да може да си излежи наказанието?!

Така е за съжаление в Сърбия днес.

Демокрацията се изроди и доведе чудовища на власт пред които обикновеният гражданин, суверена, трепери от страх. Суверенът не смее по демократичен път да си оттегли доверието от управляващите, защото Боже мой, ще го обвинят, че е предал богоизбраните политици, Косовският завет, сръбството, православието, Русия… И ще го стигне клетвата на „цар“ (?) Лазар и анатемата на всякакви извратени и потънали във всякакви земни грехове владици и попове.

Гласоподавателя, суверена, вече няма сила да изрази собствената си позиция. Или не дай Боже, да поиска отговорност  от управниците които плаща за да го обслужват. Те вече са си присвоили властта и искат гражданите да ги обслужват, да ги слушат и да ги боготворят.

Изборите им служат само за да легитимират властта на чудовищата които бавно изяждат поданиците си.

Иван Николов

Пееш ли ми, Пенке, кой ли ми те слуша…

Една кльощава крава Пенка се прочу  по Европата и пронесе името на село Копиловци. Чудо голямо, напуснала Европейския съюз по време на българското европредседателство и отишла не при „бившите югославски народи“, както бил казал един висшестоящ български депутат от сегашното Народно събрание в село Звонци, а в бившите български земи – 100 години след Ньойския договор!

Насмалко да стане и дипломатически скандал. Британският таблоид „Сън“, илюстрирал дописката за съдбата на кравата Пенка с карта на България, на която тя се простира върху днешна Македония! Сърбия пък е показана в сегашните си граници – без Косово. Представяте ли си какво щеше да стане, ако някой публикуваше карта на която Германия се простира върху части от Полша?!

Ама и това не е важно. Важната е съдбата на кравата Пенка.

Сръбската полиция, естествено, върна кравата на стопанина й. И от тука започна драмата. Според тъпото европейско законодателство, тя трябвало да бъде умъртвена защото „незаконно“ била внесена от държава която не е членка на ЕС! Имало опасност от зараза. Всички информационни агенции и телевизии на първа страница и в най-гледаното време, многократно предаваха пикантната новина за кравата Пенка, докато тя съвсем не се втръсна на всички.

Пример как извратените медии могат да превърнат една съвсем обикновена и ежедневна селска случка в европейска топ-новина. И как европейските, балканските и междудържавните топ-новини, касаещи здравето, мира, добросъседството, живота и сигурността на милиони хора остават незабелязани от медиите.

През изминалите няколко години, месеци наред,  българо-сръбската граница „законно“ пресичаха десетки хиляди бежанци от Сирия, Ирак и Афганистан. По сняг, по дъжд, по студ и пек, с изпити лица и зле облечени и забулени, водеха децата си по улиците на Босилеград и отиваха към вътрешността на Сърбия. Медиите се покриваха. Опасност от зараза „нямаше“. Защото техните работодатели прибираха дебели пачки от тях. А и трябваше да бъдем толерантни, нали?

Миналата година, в Босилеградско и цяла Сърбия превентивно бяха умъртвени стотици крави заради някакво заболяване, което дойде от именно от ЕС, от България. Никой не постави въпроса за съдбата на горките животни. И за съдбата на техните стопани. А някои от тях, пред гледката на умъртвените им любими добичета, получаваха инфаркт или инсулт и умираха! Но това не можа да привлече вниманието на медиите. Журналистите предаваха от гей парадите, подтичваха и приклякваха около политиците, а по сутрешните блокове засукани журналистки се топеха от толеранция към „културните особености“ – циганската педофилия, обирите и изнасилванията на безпомощни старци в опустошените български села.

В държавите в които всекидневно се умъртвяват и правят на кайма десетки и стотици хиляди животни, кравата Пенка покри всичките културни интереси на ония които не се интересуват от съдбата на планетата, от съдбата на родината, от съдбата на милионите българи в чужбина, от националните идеали, от демокрацията, от здравето на хората, от изкуството…

Нима една съвсем обикновена кравичка, която няма абсолютно никакво съзнание къде са държавните граници, може да измести темите като българското евпропредседателство, Западните Балкани (без Западните покрайнини!), предателството на БПЦ по македонския въпрос, 100 години от Ньойския договор, честването на „Сурдулишките новомъченици“, отнемането на паметните плочи с имената на жертвите от Босилеградския погром, изгонването на българските инвеститори от Босилеград, унищожаването на природата с ВЕЦ-ове, ГМО-то, изливането на отпадните води от мините в реката, незаконните бунища, беззаконието, корупцията???

Както виждаме, може. Зависи само как, къде и кога медиите ще ни поднесат кравешкото лайно и ще ни убедят, че то никак не е гадно.

Иван Николов

101 година след Босилеградският погром

Отадаването на почит и опазването на паметта на жертвите от войните е универсална и високохуманна норма на поведение във всички цивилизовани държави по света.

С изключение на Сърбия.

Два пъти за една година сръбските държавни власти не позволиха да се постави паметна плоча на невинните жертви от Босилеградският погром избити  на 15-16 май 1917г. при оня прочут мародерски набег на сръбски четници под водачеството на Коста Милованович Печанац на територията на Царство България.

Първият път плочата бе „временно“ отнета от сръбската полиция, вторият път другата плоча, в нарушение на международното право, безцеремонно бе вдигната от „ничията територия“ между ГПП „Рибарци – Олтоманци“.

И в двата случая обяснението беше, че изработването и поставянето на паметната плоча било „незаконно“.

Нека да порасъждаваме. Ако изработването и поставянето на паметна плоча е „престъпление“, защо не беше повдигнато обвинение срещу извършителите на това нечувано „незаконно“ деяние!? Защото, ако извършителите по надлежен ред бяха осъдени и наказани, тогава всички щяхме да знаем, че в Сърбия е забранено да се отдава почит и да се пази паметта на невинни жертви от българска  народност, когато техните убийци са от сръбска народност и ние, естествено, щяхме да се съобразяваме със закона. Защото, поставянето на паметници на сръбски жертви когато техните убийци са от българска народност е не само законно, но е и супер патриотично и родолюбиво дело. И то без оглед на историческите факти, както се убедихме в случаят със Сурдулица и Прокупле.

И следват логическите изводи.

Първо, ако отдаването на почит и поставяне на паметна плоча с имената на жертвите е „незаконно“, законно ли е избиването на безпомощни старци и деца на територията  на друга държава? И второ, ако поставянето на паметна плоча на невинните жертви е незаконно и наказуемо, то дали е законно и допустимо и след 101 година да се заличава паметта на жертвите?

Ето това е моралната дилема на съвременните сръбски управници на която те нямат отговор и веднага вадят „най-силният“ си аргумент – че не била спазена процедурата за поставяне на паметни знаци!? Забележете, става дума за процедура само в случай когато жертвите са българи, а убийците сърби! Защото в обратния случай процедурата е ясна и няма никакъв проблем.

Проблемът с извършителите на престъпното деяние изработване и поставяне на паметна плоча на невинните жертви е още по-елементарен. Повдига се обвинение и се осъждат по съкратена процедура, какво толкова? Това е почти безобидно на фона на кървавата баня която четниците на Коста Печанац си устройват в Босилеград преди 101 година, а ще се успокоят толкова нечисти съвести на всякакви високопоставени изроди и от двете страни на границата!

Отдаването на почит и пазенето на паметта на жертвите от Босилеградският погром, има високо възвишени и благородни цели – да обслужва мира и националното помирение между българи и сърби, за да няма война никога вече. Само в такъв случай техните страдания и жертви имат смисъл и оправдание. И  обратно, заличаването на паметта значи оправдаване на убийството им, окупацията на чужди територии и етническо прочистване в името на една утопична великодържавническа идеология.

Нещата стават още по-опасни ако се има предвид, че в Босилеград все още има хора които в името на тия високо възвишени и благородни цели за мира и националното помирение са готови да си сложат имената на някоя бъдеща паметна плоча. За съжаление, има и други които в името на жалкото си съществуване са готови да наточат ръждясалата четническа кама на Коста Печанац.

Съвременна Сърбия трябва да изпълни редица условия преди да стане пълноправен член на Европейския съюз.  Най-важното условие е да си остави шайкачата, опинците и камата пред вратата на Европа ако иска да я пуснат вътре.

Иван Николов