На 20 август 917 г., край малката река Ахелой, се разиграва една от най-мащабните битки във вековния двубой на средновековната българска държава с Византийската империя. Това сражение е сред най-грандиозните битки за цялото европейско Средновековие. В него вземат участие над 120 000 войници.
Източниците леко се различават в данните си, но по-достоверните от тях твърдят, че българската войска възлизала на близо 60 000 души, ръководена лично от цар Симеон. За византийците, самият Николай Мистик разказва, че са съсредоточили войските си от цялата империя. Към византийците били прибавени и арменски части, а благодарение на мирния договор с арабите, армията от Мала Азия също била налице. С това те събират около 62 000 души, от които 12 000 конници, начело на които застава великият доместик Лъв Фока, известен с храбростта си и с многото си победи в азиатските предели на империята.
Преди решителният сблъсък, византийските управници правят опити да организират антибългарска коалиция и да привлекат на своя страна печенегите, както и маджарските и сръбски племена на Петър Гойникович. Българската дипломация обаче успява напълно да обърка византийския план и дори да привлече на своя страна маджарите и печенегите.
Все още има спорове за точното място на провеждане на битката – дали е станала североизточно от устието на Ахелой, близо до Месемврия (дн. Несебър), или сражението е проведено югозападно от реката, т.е. в полето между Анхиало (дн. Поморие) и с. Ахелой.
Фронтът на имперската армия бил обърнат с лице на север, с предполагаема дължина над 4 км, докато този на българската армия бил успореден на ромеите и с лице на юг. Началото на битката започва с крайно ожесточен сблъсък в центъра. И от двете страни пленници не са вземани. Постепенно ромеите започват да надделяват, но макар българския център да се огъва, започва да отстъпва организирано. Заблуждавайки се, че битката на практика е спечелена, Лъв Фока решава да нанесе главния удар с дясното си крило и с това да довърши българите. За целта дори вкарва резервите в боя. Непосилно да отстои на силния натиск, българското ляво крило също започва да отстъпва.
Обстановката за ромеите се усложнила при отстъпването на българите от височините към р. Ахелой. В този момент, по думите на византийския патриарх Николай Мистик, цар Симеон лично повел в битката резерва си. Отстъпващите български части се спрели и на свой ред също се обърнали срещу преследващия ги противник. Резервът бил насочен към тила на главните византийски сили, а не към техния стан. Ромеите бързо се престрояват, за да окажат отпор.
Конят на цар Симеон е ранен, но той не напуска полесражението. Уморени от тежкия продължителен бой, зашеметени от неочаквания съкрушителен удар, византийците нямат повече сили, за да устоят. Настъпва суматоха и те побягват към крепостта Месемврия. Там е единственото им спасение, защото пътят им към Анхиало вече е прекъснат. Пред тях се изпречва тинестата и дълбока в мястотото за преход река Ахелой, където те били настигнати от българите. Започва страшна сеч. Византийците са напълно разгромени.
Теофан свидетелства: ”И тъй като божиите решения са неиздирими и непроследими – ромеите и цялата войска били обърнали гръб и настъпило всеобщо бягство и страшно ридание. Тъпчели се едни други, други били избивани от враговете. Настанало кръвопролитие, каквото от векове не било ставало”.
Главнокомандващият ромеите Лъв Фока едва успял да се спаси с бягство в Месемврия, откъдето отново се спасява с бягство, този път с кораб, тъй като крепостта била превзета от българите.
Според византийски източници от Х век, жертвите на ромеите достигнали 60 000 души. Спасили се само 2000 души – конници от невлязъл в действие отряд. Това се потвърждава и от Лъв Дякон, който посещавайки полесражението 50 години по-късно възкликва: “И днес могат да се видят край Ахелой купища от кости на позорно изкланата, бягаща ромейска войска”.
Жертвите от страна на българите били около 20 000 души, предимно пехотинци от централната част на бойния строй, които поемат върху себе си първоначалния ромейски натиск.
За военната загуба на империята допринесло и обстоятелството, че византийският флот не успял да изпълни възложената му задача, тъй като цар Симеон успял да привлече на своя страна част от печенежките племена. Спокоен за своя тил, след поражението на византийската армия, Симеон предприел стратегическо преследване към Цариград. Лъв Фока набързо събрал нови войски, за да посрещне българите, но при Катасирти – недалеч от Константинопол, те били разбити.
Цар Симеон изпраща една армия към владенията на сръбския княз Петър Гойникович начело с Теодор Сигрица и Мармаис. Те успяват да заловят сръбския княз и го откарват като пленник във Велики Преслав, където го хвърлят в тъмница и там умира. Неговото място заема Павел Бранович, синът на ослепения от Петър Гойникович Бран Мутимирович, забягнал в България. По този начин в сръбските земи е установено българско политическо влияние.
Войната през 917 г. с битката при р. Ахелой в българската историческа летопис е определена като връхна точка в двубоя между България и Византия по време на великия цар Симеон и най-голяма за времето си в Европа. Тази паметна битка е една от най-славните страници на българската история от епохата на могъщата Първа българска държава.
По заповед на цар Симеон, преди битката край Ахелой за първи път е отслужен водосвет на бойните знамена. До падането на България под турско робство преди всяка битка, която води българската войска, се извършва водосвет.
След Освобождението тази традиция е възстановена от първия военен министър на Княжество България – Пьотр Паренсов и продължава до 1946 г. След демократичните промени у нас ритуалът Водосвет на бойните знамена е възстановен през 1993 г.
Оттогава, всяка година на 6-ти януари – Богоявление, във всички гарнизони в страната, най-висшият йерарх на Българската православна църква в епархията, след прочитане на молитвата „За успех на народа”, ръси със светена вода за здраве и успехи представителни части на Българската армия и нейните бойни знамена.
Източник: epicenter.bg
Издвој новости на српском
