150 години от основаването на Българска екзархия

0

На 28 февруари се навършват 150 години от издаването на фермана на султан Абдул Азис с който 1870г. се учредява Българската екзархия като самостоятелна българска църковна организация. По силата на султанския ферман и екзархийския устав, изработен от  в Цариград 1871г., Българската екзархия е призната за официален представител на българската нация в Османската империя.

Ферманът е връхна точка на борбата за българска църковна независимост, започнала още през 20-те години на 19 век, и се смята за едно от най-значителните събития в утвърждаването на българската нация. Ферманът е издаден не заради доброто желание на султана, а заради революционното движение на българите от 1867-1868г. което принуждава османското правителство да се заеме с разрешаването на въпроса с българската църковна самостоятелност.

Независимо от религиозната си форма, екзархията е фактическо начало на модерната българска държавност. Движена от идеите за народна самобитност, народно единство и териториална цялост, църковната борба неминуемо води и към борба за политическа свобода и държавна независимост.

Христо Ботев 1875г. пише: „Екзархията е такова учреждение, което има смисъл само за оние епархии, които още не са смъкнали от шиите си ненавистното фанариотско иго и които се раздират от убийствените пропаганди на гърцизмът и на сърбизмът. Екзархията, повтаряме ние, е потребна само затова, за да прибере разпръснатите части на народът и да ги свърже в едно цяло”.

Учредяването на Българска екзархия и Съединението са светли примери в българската история когато зараждащата се българска държавност постига целите си, въпреки съпротивата на съседите и неблагоприятните международни обстоятелства.

Спорът за установяването на българската национална черква продължава четиридесет години. Оказана е жестока съпротива от Вселенската патриаршия, гръцката и сръбската църковна и световна власт.

Първите градове, които искат сами да избират свещениците си, са Скопие и Самоков през 1833 година. Изискването за български свещеници и владици се допълва с отслужване на собствена литургия на български език и изграждане на училища. Гръцките свещеници и владици в българските епархии често са прогонвани със сила в много градове на Тракия, Македония и Мизия.

Териториалният обхват на Екзархията е посочен в член 10 от учредителния ферман, според който и неупоменати във фермана епархии могат да бъдат признати за български, ако 2/3 от християнското население в епархията го поиска.

Съгласно чл. 10 от фермана, е извършен плебисцит в Македония под контрола на турските власти и Вселенската гръцка патриаршия. Резултатът от този референдум е включването на голяма част от Македония в границите на Българската екзархия. Това са Скопска, Охридска и Битолска епархии. След извоюване на националната независимост се създават още две епархии: Неврокопска и Старозагорска(90-те години на XIX век).

В периода 1870—1918. и 1941-1943г. юрисдикцията на Екзархията се простира на цялата територия на днешна България, части от днешна Гърция (Егейска Македония), Сърбия (Враня, Ниш и Пирот), Турция (Източна Тракия), Албания (Мала Преспа) и Румъния (Северна Добруджа).

Цариградската патриаршия от своя страна се е обявила против образуването на Българската екзархия и на 16 септември 1872 г. я е обявила за схизматична. Схизмата е премахната едва на 22 февруари 1945г.

До освобождението на България от османско владичество екзархията съдейства за обединяването на българските земи и ръководи просветното дело в тях. Тя води борба против западната католическа пропаганда, която се стреми да насажда своето влияние сред българския народ.

След Освобождението Българската екзархия съсредоточава своята дейност главно в онези български земи, които по силата на Берлински договор (1878г.) остават отново в пределите на Османската империя.

Наред с грижите за поддържане на българските черкви, тя полага усилия за разгръщане и на просветното дело сред българското население в Македония и Одринско. Към края на деветнадесети век огромното мнозинство от славянското население в тези области изпраща децата си в български екзархийски училища. До 1912 година егзархийските училища в Македония стават 1196 с 2096 учители и 7000 ученици.

Противопоставя се на сръбската и гръцката в тези области.

След разгрома на България в Междусъюзническата (1913г.) екзарх Йосиф I премества седалището си в София.

В продължение на 30 години след смъртта на Йосиф I (1915г.) българската екзархия се управлява от Свети синод, начело на който стои наместник-председател. За този период постът „наместник-председател“ е заеман последователно от общо 6 митрополити, последният от които е бъдещият екзарх Стефан І.

На 21 януари 1945г., в катедралната църква „Света София“ в столицата Народно църковен събор избира Софийския митрополит Стефан за – както се оказва впоследствие – последен Български екзарх.

След като той е принуден от атеистичния комунистически режим да подаде оставка на 6 септември 1948 г., следва още един период от историята на БПЦ, през който тя се управлява от Свети синод, начело с наместник-председател. На този пост се изреждат общо трима владици, последният от които този път е бъдещият патриарх Кирил.

На 10 май 1953г. свиканият църковен събор прокламира издигането на Българската екзархия в Българска патриаршия. За патриарх е избран пловдивският митрополит Кирил, а след неговата смърт през 1971г. – ловчанският митрополит Максим. Той управлява до смъртта си 2012г. Наследен е от Негово Светейшество Неофит І, Патриарх български и митрополит Софийски, глава на Българската православна църква от 24 февруари 2013г.

Иван Николов

ОСТАВЕТЕ КОМЕНТАР

Please enter your comment!
Моля, въведете името си тук

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.