Човеци

0

„Всички човеци сме еднакви” – ме убеждаваше наскоро един познат, който работи в международния отдел на една голяма държавна компания. Добави два много силни аргумента – как българите като отидели в „западните” държави за нула време свиквали на правилата и ставали „други хора”, по-изрядни граждани дори от местните. И обратно – как когато високопоставени представители на тия „западни” нации, богати и важни люде, дойдат в България се чувстват като „отвързани кутрета” – беснеят и щуреят ден и нощ, направо и те стават „други хора”. Тезата на моя познат продължи с иначе логичното „кучето скача според тоягата”, демек – където има правила всички хора ги спазват, където няма справедливост и винаги можеш да минеш „между капките”, всеки си прави каквото си иска. И накрая това травмиращо разсъждение завърши с извода, че ние на Балканите сме обречени заради трайните изменения на нашите характери – свикнали да сме винаги на опашката след някой от големите и да правим чупки в кръста.

Вече се бях заредил с много аргументи да опонирам как това е вярно, но само на теория, как всъщност почтения човек навсякъде си е почтен човек, а говедото – говедо. Как бедния може да е много по-ларж от богатия и как чуждия човек може да ти помогне много повече от този, който ти е роднина, или когото мислиш за най-близък. Как обикновено те предават тази, в които си готов да се закълнеш, а ти помагат тия, от които никога не си го очаквал. Как не всеки превива гръб пред силните на деня и как все пак има хора, които са готови да се борят докрай. И точно тогава по телевизията показаха един миньор. Този човек изглеждаше като бежанец от Ислямска държава – мръсен, небръснат, брадясал безформено, с изпокъсани дрехи. До него беше Омбудсманът на България Мая Манолова, която беше отишла да се бори за неговата заплата, защото не стига, че е мизерна, но я вземали от дъжд на вятър. И когато го питаха за проблемите, това същество, превито на две каза: „Няма проблеми, при нас всичко е нормално, заплатите се изплащат навреме”. Доплака ми се. Същите тези миньори, които идваха в София и сваляха правителства, които осветяваха сенките в нашите мозъци с фенерчетата на своите каски, днес са превърнати в бледи сенки на хора. А дали само те? Май всички ние станахме сенки на себе си. Страхът е най-лошия съветник. И в София, и в Босилеград, и в Москва, и в Рака. Важните дела се вършат от смелите хора. А другите обясняват колко смелите са били свестни…след като си отидат от тая грешна Земя.

Та така – не всички човеци са еднакви, не всички…

Стефан Иванов

ОСТАВЕТЕ КОМЕНТАР

Please enter your comment!
Моля, въведете името си тук

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.