Сиротното Рибарци

0

Риба̀рци е поредното село, разцепено от границата, прокарана с Ньойския договор. Една от махалите, останала на българска територия, просъществува до Втората световна война, обаче следствие на студената война и затегнатите отношения между Югославия и България, хората от тази махала са изселени поради „мерки за сигурност”. Окончателно махалата е заличена от географската карта на България през 1956г. 

До 1968 година Рибарци е било едно от обикновените босилеградски крайгранични села, вардено от войска и полиция. Селото е имало живота на всички крайгранични села. Кърската работа се е вършела от изгрев до залез слънце. След залеза всички хора е трябвало да са по домовете си, за да нямат неприятности с властите. Та през тази 1968г. се открива граничният пункт на Рибарци от югославска страна и КПП „Олтоманци” от българска страна. С този пункт се облекчава връзката на босилеградска община с Кюстендил. Разстоянието от 42км, колкото е от Босилеград до Кюстендил, се взима с митническия контрол за има-няма един час. Преди откриването на пункта, човек за да си види роднините в Кюстендил, е трябвало да измине няколкостотин километра от Босилеград до Ниш, през Цариброд и София, та до Кюстендил. По време на социализма, а и на демокрацията, на този пункт колко жалки, тъжни смешни и нечовешки истории са се случили, просто не е за разправяне. Но ето, една от придобивките на съвременния свят и ден днешен съществува. Макар че това е един от „най-твърдите” пунктове в Европа, но добре, че го има…

Рибарци има своя живот и преди откриването на този пункт. Турските документи го споменават като населено място още през 1570 година. Името си е получило най-вероятно от изобилието на риба в река Драговищица, която минава през селото. Първите му заселници са образували махала Грама̀гье, тя е най-близко до реката. Там се намират църквата, училището и селското гробище. На Петковден е рамото на църквата „Св. Петка” и има Селска служба, а навремето – и селски събор. Храмът е построен на основите на стара църква и в днешно време е една от най-посещаваните църкви в Босилеградска община, макар и недействаща, но винаги, всеки мирянин може да влезе в нея, да запали свещ и да се помоли за свое здраве и за здравето на близките си.

Най- голямата махала в Рибарци е Падѝнье. Намира се на левия склон на река Драговищица, в едно малко вдлъбнато място. Родоначалникът й е дошъл от село Бистър.

Единствената махала отдясно на реката на един прекрасен прѐслап, красива равнина, се нарича Гело̀вска. Навремето съдържала е три малки подмахали, а за неин основател се счита дядо Гѐло, дошъл тук от кюстендилското село Сушѝца.

Основателите на останалите махали са от босилеградските села. Така махала Къпински рид е основана от човек, дошъл от Млекомѝнци, а Петелѝвска махала – от заселник от село Радичѐвци.

Село Рибарци никога не е било вкупно село, от което по-късно хората да се изнасят по околните падини и чукари, та да образуват махали, за тяхно удобство и удобство на стадата им, както се е случвало с повечето босилеградски села.

Но все пак землището на село Рибарци е било населено от прастари времена. Това го потвърждават предметите, изкопавани в местността Градѝще. Тя се намира в триъгълника, където Бра̀нковска река се влива в Драговищица. Легендите и преданията сочат, че там е била границата между именията на болярите Бранко и Бусил, чиито основни крепости са били Бранковци и Босилеград, а крепостта на Рибарци е била мястото за срещи и делови разтовори между тях и техните велможи. Преди време тук хората са намирали тухли, остатъци от хоросан, монети и други дребни предмети.

През 70-те години на миналия век в село Рибарци Любен Манов намери печат на Паисий Хилендарски(!) Около този печат се вдигна много шум, но когато самият Тодоров поиска да се направи съвместна югославско-българска комисия за утвърждаване наличността на печата, нещата утихнаха и всичко се потули.

По-новата история на село Рибарци, особено онази, след Ньойския договор, крие много трагични загадки. Всички крайгранични села помнят смъртта на десетки невинни жертви край границата. Това се пази в паметта на хората и до ден днешен, но по-задълбочени изследвания, например от журналисти и историци, освен на французина Анри Пози, няма. Пазят се, разбира се,  „официалните информации” от страна на властите. Моделът почти при всички е един и същ. Според него решението е взето, човекът трябва да се ликвидира, защото е „враг” на държавата, измъчват го, разпитват го, бият го, тормозят домашните му, принуждават го да сътрудничи и да „работи” за тях, а той отказва, тогава го закарват до границата и, уж му дават последен шанс – да мине браздата, командват му „Бягай!” Човекът,  в последното си отчаяние, изтормозен, тича, да премине границата, и още  с първите крачки отеква откосът на автомата и „извергът” бива покосен на десетки крачки пред граничната линия; тогава в джоба му слагат български вестник и оттук нататък започва трагикомичната игра, обвита в страх и омраза, и накрая „експертната комисия” се произнаса: „Опит за нелегално бягство през граница с цел шпионаж и подривна дейност срещу държавата”. Мълвата за убития се шири тихомълком, със страх и предупреждение: „Казах ти го! Но си трай! Само ние двамата да си знаем…”

Това бяха недалечни времена, за които спомените тлеят и днес.

Така демокрацията донесе свободата, но уби селата.

Тази съдба не подмина и Рибарци. Днес, когато се спомене това име, има се предвид митницата, а не хората, останали тук-таме по рибарските чукари като самотни отломки.

Радко Стоянчов

 

ОСТАВЕТЕ КОМЕНТАР

Please enter your comment!
Моля, въведете името си тук

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.