„Ние“ или „Те“

0
Стефан Иванов
Стефан Иванов

„и ще познаете истината, и истината ще ви направи свободни” (Йоан 8:32)

В този свят най-трудно стават промените. Особено тези, които изискват усилията на много хора. Особено тези, които водят към по-добро. Защо ли? Защото откакто свят светува човекът винаги е предпочитал да не си създава главоболия, да се отпусне по течението пък каквото стане. Защото така е по-лесно. Това е особено вярно за нашите географски ширини – на Балканите. Тук, където са се водили безбройни войни, където какви ли не армии са минавали и са сеели гени, смърт и разорение сред местните хора. И така те са се научили да си мълчат. За да им се размине. С успокоението, че това, което ни се случва е лошо, но може да стане и още по-лошо. Само ние имаме отвратителната поговорка „Преклонена главица сабя не я сече”. Само тук можеш да виждаш, че нещата стават все по-зле и да се правиш пред самия себе си, че не виждаш какво става. Само тук можеш да усещаш с всичките си сетива, че положението вече става неспасяемо и да се успокояваш с глупавото „Е, добре, де, кой съм аз, та да мога да променя това положение”? Само при нас може да си убеден, че отчаяно се нуждаем от обществена промяна, а все така да си гласуваш на избори против нея. Тук се сещам за приказката на един известен човек, който преди време каза на мен и на няколко мои приятели, които все така не искаме да се примирим с положението: „Момчета, прави сте във всичко. Вие действайте, пък като стане работата и аз ще дойда”. Ей такива сме си. Ако може някой друг да ни свърши работата, а ние да дойдем да получим ръкоплясканията и цветята. Ама иначе като дойде време да се държат речи или да се обсъжда „международното положение” на две чаши ракия, тогава няма кой думата да ни вземе. В тази духовна безпътица пропиляхме на вятъра дори и огромната човешка енергия и желанието за промяна, която имаше след падането на комунизма. Ей така – просто отлетя. Е, някои станаха по-богати на наш гръб, други изчезнаха по света, трети се предадоха на безпътицата, четвърти просто се страхуват. Но енергия у хората вече няма, никой не се интересува от нищо и не иска да му говорят за нищо. Никой не вярва на нищо и на никого. Отровена обществена среда, в която най-комфортно се чувстват крадците и мошениците.

Някой сигурно ще каже: „Какво толкова – просто ние, балканците, имаме различни ценности?” Друг пък ще попита: „Ама само ние ли сме такива?” Сигурно не сме само ние. Ама тук си живеем само ние. И няма да ни донесат промяната ни исландците, ни финландците. За да спрем да сме най-бедните, с най-ниските заплати и за да започнат да ни приемат сериозно, трябва да започнем с промяната в самите себе си. Няма как човек, който сам не се оценява високо и не е готов да се бори за правата и за свободата си, да бъде уважаван и от другите. Същото се отнася и за нациите, и за държавите.

Това обаче е тъжната част от разговора. Добрата е, че тази конструкция е обречена. Защото накрая винаги побеждава доброто. Дори и след най-голямата буря изгрява слънце, след отчаянието следва нова надежда, а след нощта винаги идва ден. А големите промени се правят от малко на брой хора, понякога – само от единици. Важно е да има кой да поддържа и разпространява огъня на истината, за да пламне от него рано или късно очистителния пожар, от който така отчаяно се нуждаем.

Стефан Иванов

ОСТАВЕТЕ КОМЕНТАР

Please enter your comment!
Моля, въведете името си тук

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.