Нѐманьичани от Назъ̀рица

0

-Ееееей, чобане, кротко ли е стадото? – отдалече се провикна конник и вместо да доближи до овчаря, препусна с коня нагоре към Косматица, обиколи няколко чуки и падини и пак се върна към овчаря. Беше турчин, с фес, запасал ятаган отдясно, в лявата ръка държеше кожен камшик, а с дясната придържаше юздата на коня.

-Колко овце пасеш, бе, аркадаш? – благо попита непознатият.

-Епа, всички ги пасем, ефенди!

Турчинът се усмихна, видя, че има работа с отракан човек, слезе от коня и започна да го разпитва за туй-онуй.

-В чие землище пасеш стадото? – не любопитстваше непознатият, а просто искаше да знае къде е попаднал и какви хора ще срещне.

-Тук, в нашето. Селото ни се казва Нѐманьинци. Ето ги къщите, ееей долу, в падината! – посочи чобанинът с гегата си сламените къщурки. – На югоизток оттука е Кюстендил, на запад – Екрѝ паланка, а пък на север е градът на крал Бус.

Позамълча малко, па свали калпака и каза:

-Аз съм Гаврил – и подаде ръката си към непознатия. – Ти кой си и с какви намерения идваш, драги ми ефенди?

-Йелхан съм, от Щипско и работя за Назър ага. Той ме изпрати да намеря добра паша за овцете и конете му. Допадна ми тук мера̀та, има хубава и сочна трева, а и водата не е кът. Такова пасбище търся и го намерих! Ще зарадвам стопанина си – доволен беше Йелхан от видяното.

-Абе, дойдете, място за паша дал Бог, вода – колкото искаш. И сянка има, за да пладнуват овцете през лятото. Тези падини и чукари могат да отгледат с хиляди добитък, а пък и ние ще сме по-защитени от разбойници. Те досега, чува̀л Господ, да са идвали, но знаеш ли… Слушал съм как са ограбвали керваните…

Замалко да се изпусне и да каже: „То турците това и заслужават!”, но в последен момент го преглътна, замълча.

След две седмици пастирите на Назър ага докарали добитъка в неманьинската мера̀. Направили къшла̀ за овцете в днешно Вазлийско бачѐвище, а конете приютили в Конски вирове. Как са се разбирали по това време турци и българи, в началото на 17-ти век, на тези пространства, сам Бог знае. Обаче една случка на Павловден, на събора на Църноок, напълно изменила съдбата на селото.

Стойне, млад и пъргав ерген, влюбил се до уши във Васка, една от селските красавици, искал да я вземе за невеста, но нито тя, а най-вече братята й, искали да я дадат на Стойне, поради простата причина, че тоя не бил по мярка за зет на Васкината фамилия. Опитал момъкът с хубаво, опитвал с магии и тем подобни ритуали, но нищо не помагало.

-Ще я крадем! – доверил се на братята си. – Щом не бива милом, силом ще стане, та да разберат нейните кой е Стойне от Нѐманьинци.

-Брат ми, ще го сторим на Павловден, на събора! Ще я отмъкнем, като бръмбар – сламка, пък тогава нека пукнат от яд, ако щат, нейните братя, но ще бъде волята наша!

Скроил Стойне плана и чакал Павловден да дойде. И дошъл. 

Стойневи тръгнали към събора. Тръгнали и Васкини. Стойне заредил пищова, а и по-големият брат на Васка, и той заредил неговия. „Да се найде!” – рекъл всеки за себе си.

Тъпани, гайди, кавали, кеменета, няколко хора се виели на соборѝщето. Стойне и братята му имали само една задача – да отвлекат гиздавата Васка. В удобен момент Стойне дръпнал Васка, притекли се и братята му, момата започнала да пищи, настанало боричкане и в мелето гръмнал пищов. Стойне се олюлял и паднал с кървава рана на гърди. По-малкият му брат издърпал пищова от пояса на Стойне и улучил убиеца. Музиката млъкнала, разбягали се съборяни, а на поляната останали да лежат мъртви две млади тела.

Властите наложили 1500 гроша глоба – кръвнина. Сумата била непосилна за селото. Назър ага казал:

-Аз ще ви дам парите назаем, а вие с време ще ми ги върнете.

Така и станало. За всеки случай направили сенѐ, демек договор. Селяните платили глобата. И както му днеска викаме, на отсрочено плащане издължавали се на Назър. Когато били върнати и последните пари от заема, селяните поискали да анулират договора, но Назър рекъл:

-Абе, чиляци, какво сенѐ, какви пари, вие знаете ли, че ми дължите 4500 гроша! Я се разкарайте, да нямате работа с кадии и заптиета! И ставате мои аргати, да знаете!

Видели неманьичани, че са измамени, събрали се една вечер и решили вкупом да напуснат селото. Така и станало. Заминали към Щипско, намерили удобно място и формирали ново поселище със същото име – Нѐманьинци.

След време един щипски спахия с две заптиета изнасилил мома от същото село. Бащата и братята й убили злодеите, одрали ги и се изселили в село Извор, Босилеградско. От тях и техните потомци настанала днешна Дра̀ина махала.

Назър останал сам с овчарите и стадата си. Тогава оттук-оттам намерил десетина семейства, заселил ги и селото нарекъл на свое име – Назъ̀рица. От новите заселници на Назъ̀рица произлезли осем махали, обаче незадълго Назър го сполетяла зла участ. Синът му, който бил войник в османската армия, се провинил и го чакало смъртно наказание. Както днеска, така и тогава, Назър решил да спасява сина си чрез подкуп. За да го отърве от смъртното наказание, Назър подарил селото на Бетула бег, влиятелен човек и на военна служба в Отоманската империя. След този подарък синът на Назър бил спасен. Наследниците на Бетула бег владеели селото до освобождението на България от турското робство. Селяните плащали данък на Империята, а на собствениците на селото давали кесим, отбивали и ангария, демек безплатно работели на господарите си.

„Добре, че порасна българският народ, грабна оръжие и натири тиранина от земите си, та прогледнахме!” – тези думи се носеха по веселби, събори, седенки… „Бог да поживи освободителите и свободата ни!” – викаха нашенци.

 

Радко Стоянчов

ОСТАВЕТЕ КОМЕНТАР

Please enter your comment!
Моля, въведете името си тук

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.