Вече съм свикнал – щом комшийката тръгне да бере коприви и лобода за зелник, знам, че някоя висопоставена персона я от Сърбия, я от България, я от Япония ще идва в Босилеград. Или пък кметската делегация ще ходи някъде на гости.
Жените дето се водят на трудов договор за по три месеца в общината, оставят метлите, събират тави и тепсии от комшийките, сучат кори за зелници, събират буркани с квасено мляко, спържа и домашен айвар, мъжете точат от „убавата“ джанковицаа и носят на кмета да се отсрами пред гостите.
Дотук му хванаха цаката, ама нали нещо трябва и да подарят на хората на изпращане! Чудиха се какво да бъде и хукнаха по селата да търсят оцелелите от молците шарени вълнени торби, скутачи, възглавници, черджета и други такива работи в раклите на бабите от преди половин век, някога предназначени за чеиз а сега вече с музейна стойност.
Така беше когато в Босилеград дойде японският посланик Джуичи Такахара. Човекът едва не изпадна в шок когато вместо японското вежливо посрещане с поклон и молитвено склопени ръце, нашият кмет го сграбчи и го изцелува като че ли му е сват! На изпращане му окачи на шията шарената на черни и бели квадратчета торба и два буркана със спържа и айвар и едно шише джанковица. Демек, кой знае къде е тая пустта Япония, човекът ще огладнее, ще извади бурканите от торбата и ще си похапне на някоя сянка край пътя.
Така бе посрещната и сръбската министерша Ана Брънабич. След като я изцелува както си му е редът, кмета й отреза едно парче от зелника с коприви, окачи й домашната шарена торба и през изисканият министерски костюм й запаса една домашна скутача от тия със черните, зелени и лъскаво-жълти ивици. Тя остро миришеше на нафталин, ама няма как – това е срещу молците!
Традицията е много хубаво нещо там където й е мястото – в музеите.
Само че у нас никой не се сети да направи музей или музейна къща и затова нашите старини – музейни експонати се подмятат по мазетата и се разнасят навсякъде включително и по бунищата.
Добре бе, няма ли някой да се опомни, че все пак живеем в 21 век?
При това уж сме познати по многобройните „учени“ на глава от населението. Прахосахме сума ти грешни пари за глупости и никой не се сети да направи една лъскава монография в която да опише всичко значително и забележително за Босилеградският край, да го напечати в една хубава луксозна книга на български, на сръбски и на английски език с която да се представим пред света и особено пред гостите когато идват у нас или когато ние ходим у тях. Можем да я сложим и на компакт диск.
И ако това нещо го подарим на гостите които идват в Босилеград – вече ще сме излезли от землянките и ще сме заприличали на цивилизовани хора.
Защо да не стимулираме някой по-предприемчив художник да изработи едни по-оригинални сувенири които да се подаряват или продават на хората които идват в Босилеград и искат да си понесат някакъв спомен от него? Така се прави навсякъде по света. Може и някакви миниатюрни предмети: глинени гърнета, стомни, тави, подници, връшници, бакърени предмети от миналото или каквото се сетиш.
И за шарените торби, възглавници, черджета и пр., си има решение. В някоя старинска къща или помещение се прави музейна сбирка в която се събира и подрежда всичко което има някаква културно-историческа стойност. И когато дойде някой сръбски, български или чуждестран представител, просто го водиме там и с гордост му показваме как са живели нашите предци, как са се обличали, как са се женили и с какво са се хранили – както се прави навсякъде по света.
Само че преди това градът трябва да се поизмете и подреди, черквата и килийното училище в Извор да се лъснат, да се насочи туристическият поток през Босилеград, да се научим любезно да посрещаме хората със зелниците и другите селски и градски манджи и да им предложим удобна нощувка – така както самите ние бихме искали да ни посрещат.
Иван Николов
Издвој новости на српском
