Начало / Колумнисти / Сръбско-албанските неуредени сметки

Сръбско-албанските неуредени сметки

Две десетилетия след бомбардировките, пак почнахме да си лягаме и да ставаме с телевизионни емисии за прекрояване на граници, корекции, размяна на територии и тем подобни. Това невероятно напомня за 90-те години от миналия век и разпадането на Югославия. Даже някои от участниците са си същите. Няма никакво значение дали това е разумно и дали изобщо е възможно или не е. Големите исторически нещастия се случват именно поради липсата на разум и наивната надежда, че това не е възможно. Засега облъчването на аудиторията е успешно. Това, което беше немислимо преди два месеца, сега не слиза от екраните.

Нека да си припомним някои ключови моменти.

Преди две години американският конгресмен Рорабахер, написа на сръбският президент Томислав Николич писмо за размяна на територии в Южна Сърбия за Северно Косово. Същото предлагаше и бившият британски посланик в бивша Югославия сър Айвор Робъртс, според когото това бил единствен начин за трайно омиротворяване на Балканите.

Друг бивш британски дипломат Тимоти Лес в списанието „Foreign Affairs“ написа, че западната политика за национално помирение и създаване на мултиетнически държави на Балканите се е провалила и само промяната на границите със създаване на Велика Албания, Хърватска и Сърбия – могат да предотвратят нови войни на Балканите.

На същото мнение е и бившият агент на френските тайни служби Пйер-Анри Бинел както и някогашният ръководител на ЦИА за Балканите Стивен Майер.

И албанският академик Реджеп Чося навремето предупреждаваше, че Прешевската долина трябва да се размени за Северно Косово, за да се стабилизират отношенията между Косово и Сърбия. Сръбският писател и президент на Югославия Добрица Чосич още през 90-те години се застъпваше за подялба на Косово.

И по рано се чуваха идеи за размяна на територии на Балканите като начин за решаване на етническите проблеми и предотвратяване на военните конфликти. Преди пет години за това говореше координатора на Пакта за стабилност на югоизточна Европа Ерхард Бусек. Бившият македонски премиер Любчо Георгиевски в автобиографичната си книга твърди, че е обсъждал размяната на територии между Македония, Албания и Косово с убитият сръбски президент Зоран Джинджич.

Така е било в миналото, така е и днес. Някога непримиримите врагове Вучич и Тачи сега проявяват учудващо разбирателство и заедно търсят международна подкрепа за корекция на границите, размяна на териториите или каквото вече там трябва да се случи.

Напоследък тази идея често се коментира в публичното пространство, което е неестествено и заради факта, че някои балкански страни вече са членки на ЕС, а другите се стремят да станат такива, за което едно от условията е да се зачитат съществуващите граници, добросъседството и регионалното сътрудничество. Един от принципите на ЕС е не да се променят границите, а да се създават предпоставки за съвместен живот в мултиетнически вместо в моноетнически общности. Животът в Европейския съюз обезсмисля границите.

Само че всички си знаем, че така прокламираните европейски цели остро се разминават с Балканската действителност. Многото спорни въпроси от създаването до разпадането на Югославия, и до днес не са решени и няма надежда да се решат скоро. Просто защото е сбъркана концепцията – вместо демократизация на държавите и решаване на реалните житейски проблеми на хората, те се мобилизират под мотото „отечеството зове“ за решаване на „националния въпрос“. Твърдеше се, че след независимостта на Косово е приключил процеса на разпадането на бивша Югославия. Сега пак, за кой ли пореден път, на едро се калкулира с прекрояване на границите на Балканите. И се броят плюсовете и минусите кой какво ще спечели и загуби ако се осъществи сръбско-албанската сделка.

Проблемът е, че старите държавнически концепции за етнически чисти държави върху определени исторически и етнически територии, са по-силни от съвременните демократични концепции за създаване на граждански държави където гражданите да имат еднакви права и възможности без оглед на тяхната национална, религиозна и друга принадлежност. Няма как да е другояче при това историческо наследство и образователните системи които продължават да възпитават и обучават войници и офицери, а не висококултурни, мирни и толерантни граждани. Идентичността в Сърбия се гради чрез противопоставяне и оспорване на чуждата идентичност, а не с утвърждаване на своята.

Косовският и сръбският президент Хашим Тачи и Александър Вучич засега искат само да придобиват нови територии, но не и да отстъпват от своите. Вучич иска да присъедини сръбските общини в Северно Косово, но не и да даде Прешево, Буяновац и Медведжа. Тачи също иска да присъедини Прешево, Буяновац и Медведжа, но да не отстъпи нищо от Северно Косово. Според някои анализатори, това вече е утвърждаване на пазарлъка с предвидим край.

От друга страна, ако вече албанците и сърбите не могат и не искат да живеят заедно, какво друго им остава? И кой може да ги спре? Сърбия загуби много територии затова, че не поиска на време да се разграничи с албанците. Това щеше да спре тяхната демографска инвазия към сръбските територии. Макар че не иска да го каже, Вучич много ясно си дава сметка, че ако албанците от Прешевската долина бъдат оставени спокойно да се размножават със сегашната динамика, те скоро ще залеят не само Враня, но и други села и градове в Южна Сърбия. Както го правеха и на Косово. И затова бърза да се презастрахова с „разграничение“ от тях. Независимо от опасенията, че заиграването с границите може да отприщи и други потискани досега стремежи за прекрояване на границите в Македония, Босна и дори в самата Сърбия. Опасенията са основателни, но и затварянето на очите пред етническите проблеми не води наникъде. Те ще продължат да тлеят и рано или късно, ще пламнат.

Международните авторитети от Европа и САЩ като че ли започнаха да „омекват“ – все по-често се изпускат с двусмислени изявления и не е изключено един ден да се примирят и  съобразят с фактическото състояние на терена. Както се примириха и съобразиха с волята на югославските народи да се разделят. Впрочем, какво друго биха могли да направят?

Засега медиите на Косово и Сърбия успешно курдисват общественото мнение. В публичното пространство от най-високо ниво се налагат понятията като „разграничение“, корекции на границите“, „размяна на територии“ и пр. и хората свикват с това. Никой не говори за съжителство, демократични принципи, общоевропейски ценности, мир и толеранция. От тук натататък, пътят към изненадите е отворен.

И докато Белград иска да присъедини сръбските малцинства на Косово и в Босна, на малцинствата в Сърбия им предлагат избори за Национални съвети!? По всичко личи, че тия избори пак ще се проведат под строг контрол на държавата, от подбрани хора и с крайно орязани правомощия. Тия Национални съвети и досега служеха само за да легитимират Сърбия пред света като демократична и толерантна към малцинствата държава. Или по-точно, да излъжат европейските държавници колко са толерантни и колко им е добре на малцинствата! На практика, Националните съвети нито представляват, нито пък имат правомощия и механизми с които да решават наболелите етнически проблеми в Сърбия. Нито пък Белград очаква това от тях. Няма и как да е другояче в едно общество в което на другите и различните се гледа подозрително – като на потенциални врагове които пречат за решаването на сръбският национален въпрос  и  създаването на етнически чиста, еднонационална държава върху завоюваните в началото на миналия век чужди територии.

Всичко ще стане много по-ясно след срещата между Тачи и Вучич на 7 септември в Брюксел и предизвестено на 9 септември обръщение на Вучич към сърбите на Косово.

После  Вучич ще отпътува в Москва за да се изплаче на рамото на своя стар приятел Путин и да иска неговата подкрепа. А той, Путин, първо ще мисли каква полза може да извади за себе си. Ако се създаде прецедент с корекции на граници или размяна на тритории, дали той може да се приложи в руско-украинските отношения?

Следващите месеци ще разберем дали бурята между Косово и Сърбия временно ще стихне или ще се разрази още по-силно. В зависимост от това, всички други малцинства в Сърбия и региона ще трябва да си сверяваме часовниците.

Иван Николов

Докладвай за грешка на тази страница!

Докладвай за грешка на тази страница!





captcha

За Иван Николов

Иван Николов е роден 1959г. в с. Ресен, Босилеградско. Изявен поет, писател и общественик. Председател на българският Културно-информационен център в Босилеград. Главен и отговорен редактор на списание “Бюлетин”. Автор на четири стихосбирки и на книгата “Българите в Югославия – последните Версайски заточеници”. Написал е няколко стотин статии за проблемите на българите в Сърбия. Носител на четири награди за поезия и литература, обществена дейност и за принос за опазване на националната идентичност и спазване на правата и интересите на българите в Сърбия. Член кореспондент на Българската академия на науките и изкуствата, член е на Македонският научен институт и на Световният парламент на българите. Носител на наградата „Европейски гражданин за 2016“

Още за четене...

Да се откажеш от бащината къща

Гледам, слушам и чета как македонските историци от девет кладенеца вода носят да докажат, че …

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.