Начало / Колумнисти / Слово за историческото „нищо“

Слово за историческото „нищо“

Вече два дни се опитвам да осмисля „историческата реч“ на президента Вучич на Газивода и в Косовска Митровица, да открия някаква светлина в тунела и надежда за бъдещето. С огорчение осъзнавам, че тази реч, както и много пъти досега, всъщност беше лишена от смисъл и съдържание, изстрел в нищото, „риалити шоу“ от нищоговорене и нищоправене с цел приспиване на масите, консумиране на власт и разтягане на мандати. Наивно чакане на някакви нови международни отношения в които Европа и САЩ ще се разпаднат и слезнат от световната сцена. Тогава с хляб и сол ще посрещаме руснаците и китайците които ще прогонят албанците там някъде от другата страна на планината Проклетия и така ще постигнем митологичните завети на още по митологичният „цар“(!?) Лазар и Косово (без албанци?) отново ще стане част от Сърбия! Днешното „таканаречено“ независимо Косово, признато от повече от половината държави в света, ще изчезне като лош сън!?

Вместо това беззъбо дъвчене и разтягане на локуми, очаквах да чуя какви са резултатите от дълготрайните преговори между Белград и Прищина, какво е отношението към миналото, каква е бъдещата политика на Белград по отношение на Косово, как може да се постигне помирение между сърби и албанци и каква е европейската перспектива на  Сърбия и Косово.  Световните лидери вече си казаха думата: „Подялба на Косово“, „Размяна на територии“ и „разграничения с албанците“ –  не се приемат. „Трябва да се помирите, да се разберете и да се научите да живеете заедно“ – казват те. От гледна точка на съвременните европейски принципи и ценности, те са прави, всички други решения неминуемо водят до нови войни и кръвопролития и в крайна сметка, до никакви резултати. Но това изисква държавници и политици от друг формат, например нещо като Митеран и Кол. Разбирателството, помирението, съжителството, преосмисляне на миналото – не е по силите на сегашните сръбски и косовски управници.

От всичкото това нищоговорене на Вучич, разбрах само едно: няма, и вероятно в следващите няколко десетилетия, няма и да има никакво решение за Косово. Идеята даже не е как да се намери решение, а как проблема да се остави в наследство на бъдещите поколения! Дотогава сърбите на Косово нека да потърпят, да напреднат икономически и да вярват на държавата „майка“, че тя никога няма да ги изостави! Един вид да замръзнат във времето под управлението на една корумпирана и некомпетентна власт каквато е нямало в по-новата история на Сърбия.

„Милошевич беше велик сръбски лидер, имаше най-добри намерения, но резултатите бяха много лоши. Не защото той не желаеше, а защото тия желания бяха нереалистични и защото подценихме и занемарихме тежненията на другите народи“ – каза президентът Вучич.

Да чуеш от устата на президента, че Милошевич е бил „велик сръбски лидер“, това всъщност означава да оправдаеш войната в Хърватска, Вуковар, Босна, Сребреница, етническото прочистване на Косово, и да си признаеш, че не само оправдаваш, но и следваш същата пагубна политика която ни доведе в международна изолация и пълен разпад на държавата. Това ли е „величието“ на Милошевич? От тук нататък, каквато и да каже Вучич, то  няма да има никаква стойност и никой нищо няма да му повярва вече. Поне ония които мислят с главите си и които няма да се пуснат по течението на буйните медийни потоци в които се героизира неговото безплодно турне на Косово и подгряват емоциите и страховете на хората.

Редакторката на Европейският отдел на Дойче Веле, Аделхайд Фалке пише: „Очакваше се историческа реч, спекулираше се, че ще се обяви, че нещата ще тръгнат в посока на помирение, нармализиране и мирно съжителство, но нищо не се случи от това“, казва тя и добавя: „след една седмица политическа надежда, дойде уйкенд за хладно изтрезняване… Планираното продължение на диалога на двамата президенти се провали в петък, а историческата реч в Митровица повтаряше старите позиции. Вместо нова посока, Вучич продължи по старата, с тежки думи: няма признаване на Косово, няма корекция на границите“.

Да, никак не е лесно да признаеш историческото поражение, че Косово е загубено за Сърбия, а вероятно и за сърбите на Косово. Но не е честно това да го прикриваш под „величието“ на Милошевич, с подклаждане на омраза към съседите и към малцинствата в Сърбия, с подкрепа на Додик и сатанизиране на опозицията и медиите в Сърбия. Защото национализмът има тази особеност, че един път създаден, той вече не може да се унищожи или изостави: или му служиш докрай или ставаш негова жертва.

Всеки един зрял народ, след като претърпи тежко военно поражение, си прави изводи, преосмисля миналото, признава си грешките и започва да се развива на нови основи. Вижте Германия. От една поразена и напълно разорена във Втората световна воюна, тя заклеймява хитлеризма, преосмисля грешките си, тръгва по нов път и за по-малко от половин век отново става световна и европейска сила.

Вместо това, лидерите на Косово и Сърбия продължават с националистическата риторика и се окопават в окопите от Първата световна война. Надеждата в европейското посредничене на Федерика Могерини също помръква с оглед на предстоящите европейски избори през пролетта. Какво ще се случи след тях, никой не знае.

А през това време, единствената мечта на 60%% на младите в Сърбия е да избягат в чужбина. Защото не вярват, че Сърбия може да се реформира в що-годе нормална държава. Не искат да си губят времето в Сърбия. Те повече вярват на здравият си разум, а не на медиите, не се интересуват от политика, не вярват на политиците и  не ги интересува Косово.

Един млад сръбски специалист така постави въпроса. „Какви ценности ние трябва да споделяме в Сърбия? Социалната пропаст между бедни и богати? Демагогията на властта? Сивата икономика? Плагиатите на министрите? Гробищата? Границите? Териториите? Манастирите? Контейнерите? Утопиите? Свободата на медиите? Равноправието? Справедливостта? Приличният живот? Всички ценности са разорени, унищожени, стъпкани или превърнати в привилегии.  Да избягаш, това означава, че не искаш да се превърнеш в нищо, и да запазиш поне малко самоуважение и достойнство“.

Докато чета тия горчиви и страшни думи, измъчвам се с въпроса, какво ни очаква нас? През паметта ми минават километрични ленти от всякакви срещи и разговори на които сме обсъждали проблемите на българите в Западните покрайнини. Спирам се на последната кръгла маса за медиите на българското малцинство организирана от БТА и Сдружение „ГЛАС“ в Босилеград. Г-жа Драгана Сотировска, журналистка на РТС, неформална пиарка на кмета Захариев и началник на Нишката областна управа, не е българка и не знае български език, но пък е председател на комисията по информиране към Националния съвет на българското малцинство!? След повече от два часа стойностни разисквания за проблемите на българите в Сърбия, тя взе думата и в лицето на българския посланик, постави въпрос за положението на „сръбското малцинство“ в България!? За миг осъзнах, че всичко казано дотогава, бе обезсмислено. Щом като търси „сръбско малцинство“ в България, ясно е, че и ние в нейните очи сме „сърби“  и всичко казано за образование, медии на български език, култура, официална употреба на български език и писмо и пр. – всичко това не се брои!

Докато довършвам този текст, слушам по радиото поредната нескопосана лъжа на председателката на сръбската скупщина Мая Гойкович, която на срещата с председателката на Народното събрание Цвета Караянчева в София е заявила, че: „…в момента се решават проблемите с образованието, медиите и вероизповеданието на майчин език“!?

По всичко личи, че според нея, най-потърпевшите са само „сърбо-шопите“ върху българските територии които си бяха набелязали още Гарашанин, крал Милан в Сръбско-българската война 1885г. и Пашич на Парижката конференция 1919г.

Днешното време е спряло някъде там, преди стотина и повече години.

Иван Николов

Докладвай за грешка на тази страница!

Докладвай за грешка на тази страница!




За Иван Николов

Иван Николов е роден 1959г. в с. Ресен, Босилеградско. Изявен поет, писател и общественик. Председател на българският Културно-информационен център в Босилеград. Главен и отговорен редактор на списание “Бюлетин”. Автор на четири стихосбирки и на книгата “Българите в Югославия – последните Версайски заточеници”. Написал е няколко стотин статии за проблемите на българите в Сърбия. Носител на четири награди за поезия и литература, обществена дейност и за принос за опазване на националната идентичност и спазване на правата и интересите на българите в Сърбия. Член кореспондент на Българската академия на науките и изкуствата, член е на Македонският научен институт и на Световният парламент на българите. Носител на наградата „Европейски гражданин за 2016“

Още за четене...

КОТКА ПО ГРЪБ ПАДА ЛИ? или ВИСОКОКВАЛИФИЦИРАНИ ЛЪЖИ НА НИСКОКВАЛИФИЦИРАНИ ПОЛИТИЦИ

Двадесет поредни мъчителни години откакто КИЦ „Босилеград” се бори с прекарването на дарения от България …

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.