Начало / Колумнисти / Синдромът на раздвоените личности или как се мътят куковици в чужди гнезда

Синдромът на раздвоените личности или как се мътят куковици в чужди гнезда

Истинско чудо е, че въпреки стогодишното систематично прилагане на всички известни досега методи за национална и културна асимилация, в Босилеград все още има българи. По стечение на обстоятелствата, през последните две десетилетия бях част от почти всички български културни събития в Босилеград. Бях и неволен свидетел на лицемерието на сръбските управници, които на срещите на високо равнище в София, Белград и Брюксел обещаваха всичко каквото им се поискаше, докато Босилеград и Цариброд издъхваха в мъртвата им хватка под безпомощният поглед на България.

Всяко българско културно събитие което има за цел да утвърждава и укрепва българското и европейското самосъзнание сред българите в Западните покрайнини бива дублирано с друго събитие с цел да постигне точно обратното – да компрометира българската история и култура и да утвърждава сръбската. Целта е не само децата на българите да се възпитат като „прави сърби“, а и да се насъскат срещу България и всичко българско.  Методиката на асимилацията изисква за тази цел да се разложат моралните норми и да се разори българската духовност.

През 20-годишната история на КИЦ „Босилеград“ сме организирали около 300 културни събития. Не си спомням поне едно да е минало без проблеми. Редовните полицейски и митнически безобразия на границата трябва да внушат на партньорите и гостите на КИЦ-а, че не са добре дошли и че нямат работа тука. Особено са бдителни към българските книги. Може би по-бдителни отколкото към контрабандата на наркотици и оръжие. Смешно и жалко е да преследваш български книги в Западните покрайнини и Македония в ерата на интернет когато спокойно можеш да си изтеглиш „Mein Kampf“ от Адолф Хитлер или каквото друго си поискаш. Сръбските управници сякаш са замръзнали във времето в което в Македония е унищожавана българската книжнина и замествана със сръбска.

Имаше един кратък проблясък в който се появи надеждата, че нещо може и да се промени. Този проблясък угасна с убийството на първият и последен проевропейски премиер Зоран Джинджич. Откриването на КИЦ-овете в Цариброд и Босилеград трябваше да бъде нов попътен вятър в сръбско-българските отношения и ново начало за българите в Западните покрайнини. На откриването им дойдоха най-високи български държавни представители и почти никой от сръбска страна. Този знак тогава не беше прочетен правилно. Вече след първите български културни прояви започна специалната война срещу КИЦ-овете в която имаше не малко драматични моменти. Целта беше да ни сатанизират и дублират с други подобни институции, но с противоположни цели. Скоро осъзнахме и почувствахме на гърба си методите с които се стараеха да неутрализират нашите действия.

През лятото на 2004 година, внимателно преценявайки обстановката в Сърбия и в Босилеград решихме да заиграем ва банк и да опипаме пулса на кмета Владимир Захарийев за построяване на паметник на Левски в Босилеград. Тогава той беше на края на първия си мандат, още не беше се „изшлифовал“ в сръбската политика, пък и вероятно не си даваше сметка какво точно прави.

Откриването на паметник на Левски като символ на българската свобода си заслужаваше всички рискове.  Веднъж построен, вече нямаше как да бъде махнат. Самото откриване на паметника на Левски през март 2005г. се превърна в забележително българско културно събития на което дойдоха високи български държавни представители и много българи от България. Паметникът на Левски се превърна в символ на Босилеград.

Тогава за първи път се сблъсках с тактиката за дублиране и подмяна на характера на българските културни събития и послания.

През пролетта на 2006г. в КИЦ-а дойде тогавашният председател на общинската организация на Съюза на бойците Драган Тодоров и почна да ме „опипва“ дали след паметника на Левски, ние бихме подкрепили изграждането на паметник на „падналите за свобода“!? Пред мен седеше един пенсиониран полицай комунист и аз мигновено съобразих накъде бие. Опитах се да пренасоча разговора в наша полза. Да, казах, ние сме готови да подкрепим изграждането на мемориал на който да бъдат изковани имената на всички загинали войници от Босилеградско в Балканските, Първата и Втората световна война и даже му предложих списък с имената им. Той млъкна и си излезе. Но през есента на 2006 година, на три крачки вдясно от паметника на Левски, с помощта на тогава вече преизбраният втори мандат кмет Захарийев, изникна паметна чешма за „слава на падналите за свобода“, която бе открита по повод 8 септември „ден на освобождението на Босилеград от българската фашистка окупация“!?

До паметника на Апостола на свободата беше струпан един нескопосан символ на робството и комунизма, на който група нещастници всяка година държат речи срещу „българските фашисти“ и полагат по една кошничка пластмасови цветя, в стремежа да „избалансират“ българското и сръбското присъствие в духът на „братството и единството“. Естествено, това беше разделителната линия в отношенията ни с кмета Захарийев. Но той вече беше яхнал паметника на Левски и благодарение на него, спечели доверието на покойният министър Божидар Димитров. Той му отвори вратите на българските държавни институции влючително и кабинета на премиера.  От там той, малко прибързано, тръгна в решителната си битка за компрометиране, дублиране на ролята, задачите и дейностите  на КИЦ „Босилеград“ с цел закриването му.  КИЦ-а беше очернен, а общината (чети кметът) „безплатно“ уреждаше българско гражданство, „записваше“ кандидатстудентите на българските ВУЗ-ове по Постановление 103, „безплатно“ лекуваше на ВМА и същевременно водеше бясна антибългарска пропаганда в Босилеград. Това продължи до момента до който Захарийев бе прогласен за „персона нон грата“ в България.

Същото се случи и с „Детския Великденски фестивал“. Година след година фестивалът набираше скорост и се превърна в уникално българско културно събитие, не само в Босилеград, но и на Балканите. Благодарение на енергичният организатор Александър Димитров и на широката институционална и обществена подкрепа в България, фестивалът достигна до 857 деца участници от Босилеград, от балканските държави, Молдова и Украйна.

Настаняването на децата на семейни начала, близките контакти на деца и родители, богатите Великденски културни програми, състезанията и наградите, разбиваха на пух и прах внушаваните десетилетия наред антибългарски настроения сред хората.

Отговорът не закъсня.

Кметът Захариев и подопечните му „културтрегери“ създадоха паралелен, с претенции за още по-помпозен и по-мащабен фолклорен фестивал „Краище пее и танцува“. Неговите сътрудници хукнаха из България да търсят спонсори и танцови състави. И те се отзоваваха и охотно идваха на фестивала с чисти сърца, въпреки студените стаи в общежитието в Долна Любата и оскъдната храна. До момента до който забелязаха, че на пилоните на фестивала липсва българският флаг.

И докато почувстваха унижението да стоят в публиката и да гледат бабаитлъка на сърбеещите се и македонстващи танцови състави докато вилнеят със сръбски и македонски знамена, шайкачи и шумадийски цървули и да слушат „Играле се делийе, насред землье Сърбийе“!?  Много от гостите от България си отиваха разочаровани и огорчени от посрещането. А вероятно това беше и целта на домакините.

Но и това се оказа недостатъчно. Създаде се друг Великденски фестивал, по същото време и на същото място, със същите деца участници, с намерението да бъде още по-богат, по-помпозен и не толкова български: „Ускрс на тромеђи – Великден на тримеждието“!?

В него май само думата Великден е българска.  „Тримеждие“ не случайно беше заимствано от заглавието на сборника с партизански разкази „Пролет на тримеждието“ от Миле Николов Присойски. „Тромеђа – тримеждие“ би трябвало да означава межда която разделя на три. В този ред на мисли „Великден на тримеждието“ може спокойно да се прочете и като „Възкресение“ (или ново начало) на разделението и противопоставянето!? Разделянето и противопставянето на един и същ народ в три държави – България, Сърбия и Македония. Как да го свържеш с Великден като празник на който християните честват Възкресение Христово символизиращо саможертвата и безсмъртието на Исус Христос в името на мира и любовта между  хората?

Каквото названието, такова бе и съдържанието на фестивала. Вместо празнично облечени деца, детски културни програми,музика и детски забавления на сцената бяха качени деца прихлупени с шайкачи които друсаха сръбски„кола“ под оглушителния трясък на музиката от тонколоните!

Историята с честването на 24 май, ден на светите братя Св. Св. Кирил и Методий и празника на българската култура и на славянската писменост в село Извор, беше още по-показателна. След като заедно с партньорите ни от НСА „Васил Левски“ и високи гости от Народното събрание успяхме да възстановим празника на буквите и да кажем някои замитани истини за светите братя, за писмеността и просвещението на Краището, Сръбската православна църква ни изправи пред полицейски кордон и дори се опита да ни изгони от нашия рушащ се храм „Св. Троица“.

Не се забави дублиращото честване на „св. Чирило и Методије“, само че вместо църковни хорове и награди за най-добрите ученици, на входа на черквата бяха окачени тонколони от които трещеше сръбска чалга. Под ореха пред черквата димеше скара и се трупаха каси бира докато децата по мокри чорапи играеха „кола“ по росният неокосен църковен двор, гръмко аплодирани от кмета!

След време 103 Постановление започна да дава своите плодове. Един млад треньор и педагог, Желко Насев, възпитаник на НСА „Васил Левски“, създаде детски „Олмпийски клуб Босилеград“ с идеята през летните ваканции чрез игра и спорт да възпитава децата в духът на олимпийските принципи и ценности в спорта.

Първото което направиха, е да го изгонят от игрището на „Пескара“. С голям ентусиазъм и упоритост той продължи заниманията си с децата по ливадите и в крайна сметка заниманието му се превърна в дългоочакваната и обичана от децата на Босилеград „Детска олимпийска ваканция“.

На нея се противопостави спортен клуб „Младост“ и една дузина „спортни“ сдружения в които си вадят хляба партийните активисти на кмета. Заниманията и цялата им възпитателно-образователна работа  беше да се опълчат и на всяка цена да бият „бугарите“ – децата на техните роднини и съседи! Съвременните педагогически методи на възпитанието чрез игра и спорт, бяха заместени с яростни състезания без правила и накрая с автомобилни клаксони и запои с неограничени количества бира и скара.

По същия начин бе неутрализиран и опита да се отбележи 100-годишнината от Босилеградският погром и да започне процес на национално помирение между българи и сърби. Кмета не разреши, както обясни по-късно, защото паметна плоча с имената на жертвите от Босилеградският погром, представяла „братята сърби като престъпници“!? И пак по същата схема на дублирането обяви, че той ще открива някакъв абстрактен „паметник на помирението“!

Борбата срещу българското присъствие в Босилеград не беше само на полето на културата и спорта.

След един век отсъствие, първият и единствен български инвеститор дойде в Босилеград. Международната компания „Калинел“ от Троян и нейният съсобственик Марин Радевски дойдоха с намерение да инвестират и да предложат работа и препитание на хората. Кмета го дочака с полицейски кордон! След едногодишен систематичен тормоз, той се видя принуден да напусне и да остави 100 души без работа на прага на зимата. Във Вранска Баня никой не му пречеше и там той си построи модерен шивашки цех.

На неговото място в Босилеград дойде друг, само че тоя път, холандски „инвеститор“, който бе посрещнат с широки обятия. Важното е, да не е българин.

На фона на всичко това, имах възможността да наблюдавам еволюцията на изявените босилеградски сърбомани и югославяни които по времето на Тито се отвращаваха от българската халва и лукчетата, как леко се снишиха и си подадоха молбите за българско гражданство. Как за сметка на българския данъкоплатец децата им си изкараха висше образование. После си купиха и коли с български табелки. В България почнаха да говорят на български и даже се изкараха по-големи българи от българите. Но връщайки се обратно в Босилеград, продължиха да се ослушват, озъртат и оправдават като че ли нещо са виновни.

Наблюдавах и ония жалки индивиди които си останаха безнадеждни сърбомани въпреки безспорния си български произход. Дори и когато завършиха висшето си образование в България, дори и когато българските лекари им спасиха живота, дори и когато България им даде работа и дом,  те не престанаха да веят сръбските байраци по стадионите и да се надуват с тениските „Косово е Сърбия“. По същото време нас ни разкарваха по съдилища и ни налагаха баснословни глоби заради това, че по повод 3 март бяхме сложили български флаг на балкона на КИЦ-а.

В Босилеград днес почти всички имат българско гражданство, почти всички карат коли с български табелки, всички млади учат на българските университети и пътят им към Европа минава през България. В манталитета им обаче остава дълбоко внедрена робската психология. Обременени с българската генетика и култивираната антибългарска омраза, моите сънародници продължават да страдат от синдрома на „раздвоената личност“ която не им позволява да строшат оковите, да разперят криле и да покажат творческите си възможности на достойни, свободни и независими европейски граждани. София, Белград и Брюксел щяха да се съобразяват само с такива граждани. Робите никой не ги брои за нищо.

Иван Николов

Докладвай за грешка на тази страница!

Докладвай за грешка на тази страница!





captcha

За Иван Николов

Иван Николов е роден 1959г. в с. Ресен, Босилеградско. Изявен поет, писател и общественик. Председател на българският Културно-информационен център в Босилеград. Главен и отговорен редактор на списание “Бюлетин”. Автор на четири стихосбирки и на книгата “Българите в Югославия – последните Версайски заточеници”. Написал е няколко стотин статии за проблемите на българите в Сърбия. Носител на четири награди за поезия и литература, обществена дейност и за принос за опазване на националната идентичност и спазване на правата и интересите на българите в Сърбия. Член кореспондент на Българската академия на науките и изкуствата, член е на Македонският научен институт и на Световният парламент на българите. Носител на наградата „Европейски гражданин за 2016“

Още за четене...

Абдикираме ли от ДАБЧ или от българите в чужбина?

Все още вярвам, че България принадлежи на всички българи – на ония които живеят в …

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.