Село Бистър и тъмната легенда за него

Тази пролет беше особено дъждовна. Вали ден и нощ, не спира. Долините ечат, ровините бучат и сипе се като из ведро. Време път не спира, казват тук, по тези краища.

Цонѐ е млад момък, строен и висок, още синеок, нагласил перчем, с лека походка, мечта за всяка мома. Задяват го комшии и другари за тая, за оная, но момъкът ги изслушва, усмихва се и им казва: 

-Ще стане! Полека. Това, което ми е писано на чело, на кория не отива. Как е рекъл Господ, така ще стане.

Мара е сръчна и работлива като пчеличка, с глас на славей, с поглед на млада сърна. Заглеждаха я ергените, а възрастните я гласяха за своя снаха.

-Хайде, Маро, хайде, чедо, време е невеста да ставаш! – подхвърляха й бабите.

-Аз искам, но мен ме никой не иска! – шегуваше се Мара и отминаваше.

Свечеряваше се. Цонѐ наметна ямурлука и тръгна натам, където си беше заказал среща с Мара. Тя ще дойде със стомните, от чучура прясна вода да налее, та да се видят и да си се порадват. Той да й каже колко му е тя на сърце мила, а тя да му се усмихне, да го прегърне, да помълчи в прегръдките му, да чуе сърцето му как тупти и да му каже, че само него люби и никой друг.

-Марче, пиле шарено, едва чакам Великденските пости да минат, Великден да дойде, та навръх Великден да те взема за невеста. Да се знае! Гълъбице моя, по двори да ми шъташ, къща да ми красиш и на рожби да се радваме.

Пък я прегърна и в бузи румени я целуна. А тя, примряла, сгушена в прегръдката му, от вълнение едва просбори:

– Цо̀не, обичам те и твоя ще бъда, само твоя, сладък мой господарю!

Полунощ е. Лунна нощ. Дъждът спрял, изчистило се небето. А луната се навряла в малкото прозорче на Цонѐвата колиба. В просъница Цонѐ чу – агне проблея, но се обърна на другата страна на одъра, дръпна валяната черга през глава и пак заспа. Не задълго го събуди същото блеене.

-Дали вълци нападнаха овцете… – мисли си Цонѐ. Стана, обу цървулите и излезе от колибата. До кошарата спокойно лежеше кучето Шаро, верният му пазач. Цонѐ отвори вратата на кошарата, на лунната светлина видя как овцете спокойно лежат.

-Сторило ми се е, че агне блее… Всичко е спокойно. Ще си легна, рано е още за ставане. Ако има нещо опасно, Шаро е тук, ще залае… – и тръгна към колибата.

Таман се хвана за вратата, чу се музика, тъпани, свирки… ама някак по-особена, не тази музика, която се слуша по сватби и събори. Ослуша се Цонѐ, музиката се приближаваше, чуваха се гласове. Странни гласове.

-Дали Мара грабнаха и я поведоха! – помисли си той. Взе овчарската гега и се подбра над колибата. Джабалата ставаше все по-оживена, музиката – по-ясна и гръмка. Сватове. Кого ли женят сега, посред нощ? – помисли си Цонѐ. А мисълта за Мара не го напускаше: „Ако са я повели, ще ги изтрепя до крак, един няма да остане!” – рече си Цонѐ. Качи се на чуклѐто и изведнъж го заобиколиха хора сенки. Иска да ги докосне, а не може – все едно докосваш облак! Пак музика, пак тупурдия.

-Какво става тука, бе хора? – в страх извика Цонѐ.

-Сватове сме, бе Цо̀не! Не се плаши, с нас тръгни – сват да си!

Ущукан, объркан, Цонѐ искаше да избяга, но няколко ръце го хванаха и го забутаха в тълпата. Той, онезвѐрен, тръгна. „Къде? Кой се жени? Кои са тези? Къде са тръгнали?” – тръпнеше в страх младия момък.

-Не се бой! Нали си мъж?! И теб ще женим, но сега Яне, Яне се жени, по булка сме тръгнали.

Яне беше по-големият брат на Цонѐ, починал още като петгодишно дете от охтика. Така е тук, по тези краища – не е редкост дете да се разболее и да умре. По това време хората не знаеха за лекари. Имаше билкари, те се грижеха за здравето на хора и животни. Ако можеха – спасяваха, а когато не бъде – казваха: „Бог дал, Бог взел! Какво да се прави? Ако имаше век, щеше да има и лек. Божа работа!”

-Та Яне, Яне, нали е… – започна да заеква Цонѐ…

-Я, дайте кондира с ракията, да пийне момчето, май му е студено, трепери – зачу се глас от тъмното. А музиката не спираше. И подадоха му кондира. Цонѐ го взе и каза:

-Хайде, да бъде хаирлия! – и се прекръсти.

В този миг всичко изчезна. И сватове, и музика! А Цонѐ стоеше на една скала над реката и вместо кондир, в ръцете си държеше конски череп. Изплаши се, олюля се, направи някоя крачка назад и падна в буйната река.

Дни наред го търсиха, но не го намериха.

-Турци в Стамбул са го закарали – в сараите да слугува, нали той беше най-личният между ергените…

-Какъв Стамбул, какви сараи! Убили са го тези кръвопии! Ако не им е дал храна или агне не е заклал, та да ги нахрани, може и да са го убили – тълкуваха си селяните изчезването на Цонѐ.

Мара помръкна. Сякаш кама й се заби в сърцето. Обиколи всички места, на които се срещаха с Цонѐ, но напразно. Три дена и три нощи плака тя на един камък над реката, където най-често се виждаха с милия й. От сълзите й реката се избистри и потече чиста като кристал. След време хората реката я нарекоха Бистрица, а селото – Бистър. Скалата, от която беше паднал Цонѐ, без да знаят защо, назоваха я Стряха. А от сълзите на майка му бликна извор и местните го нарекоха Света вода. Днеска там спират хора, умиват се и хвърлят монети за свое здраве.

Радко Стоянчов

 

 

Докладвай за грешка на тази страница!





    captcha

    За Радко Стоянчов

    Радко Стоянчов е роден през лето господне 1954.г. в с. Белут, Босилеградско, Западни покрайнини. Зодия стрелец, образование грамотен, книги печатал и ще печати, награди само и единствено за поезия.

    Още за четене...

    Вирусът на тоталитаризма

    Бяхме свикнали да си мислим, че благодарение на технично-технологичния напредък и компютрите сме достигнали някакво …

    Вашият коментар

    Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

    Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.