Рикачево – селото на биковете

Пътниче, тръгни от Босилеград по течението на река Драговищица и там на 12-тия километър, като десен приток, ще видиш, в нея се влива Бра̀нковска река. Ако тръгнеш срещу течението на реката, на четвъртия километър ще се озовеш в село Бра̀нковци. Тук ще видиш няколко къщички, от лявата страна на шосето е църквата, от дясната – местната канцелария, която е като клон на община Босилеград, където човек може да си извади кръщелно свидетелство, венчален лист, смъртен акт и тем подобни административни документи. Тук може да се сключи граждански брак, ако има кой да се жени. Западно от църквата води един недружелюбен черен път по билото на местността Гарван и след един час здраво катерене и обилно потене ще те посрещнат по припеците на чукарите къщите на село Рикачѐво. А долу, в ниското, в скалистото дъно на дола, през зимата и пролетта тече буен поток, който се влива в Бранковска река. Е, там, на това място се намира рикачѐвската махала Селище. В началото на 19-ти век тук е било цялото село, но след време, от битови изгоди хората са се изнесли по падините и чукарите и образували още шест махали. 

Преданието казва, че основател на селото е бил дядо Стоян Кръ̀шка от Ко̀ченското македонско село Длъги дол. Причините, да остави бащиния си дом и да се засели тук, не се знаят. Но пусто турско, знаеш ли! Може би е свитнал някой турчин и ето тук намерил пристан. Обаче селото не носи името на основателя си, а съвсем е различна историята на това име.

Една късна пролет, когато всичко било зелено и планинските ручеи – още непресъхнали, горе, на най-високото място на рикачевския синор, на една поляна говедарите се събирали, за да се види чии волове са най-хубави. След оглеждането между най-силните ставала борба. Собственикът, чийто вол или бик е победител на „турнира”, ползвал се с голямо уважение сред селяните, а говедарят, ако е ергенин, могъл да си избере хубава мома за булка.

Стамен, дето му ние викаме – запален стока̀р – демек скотовъд, гледал неговите волове да бъдат най-дебелите, най-едрите и с хубав загладен косъм, та да лъщят на слънцето и да няма съмнение кой ще е „вуйчото” на говедарите.  Пасял ги в най-хубавата мера, давал им редовно кърмило, настоявал им и се грижел за тях, както за първородно дете се грижи. Воловете му – волове, едри, дебели и лъскави, но на него му бил любим бикът Чѐво. Чѐво е отелен на последния ден на Коледа, Божѝч, на Стефановден. Но не било редно да му се сложи име Стефан или Божил, защото Стамен имал съсед Стефан, а вуйчо му бил Божил, но пък самият празничен ден насочвал стопанина натам – да сложи име на телето така, че да не бъдат обидени ни комшията, ни роднината. Та така, от Стефан, Стево, името се получило на галено Чѐво. Телето било на̀предно, едро, калъплѝя, с добра осанка. На втората година станало едър бик и всички селяни докарвали кравите си да се чифтосват с Чѐво, та да отгледат добър домазлък. За красотата на Чѐво се разбрало и по околните села, та винаги вечерно време имало по някоя крава, която да зачене от Чѐво.

-Ще ти услужим с бика, но един ден ще ми ко̀сиш! – казвал Стамен на собствениците на кравите. – Иначе води си кравата при друг бик.

Най-често селяните се съгласявали, защото искали да „изметнат”, подобрят, домазлъка си, та да им се отели здраво и хубаво теле.

А това, с момите, дето казах, му потръгнало. Често селяни се надявали, че Стамен ще им стане зет, защото е трудолюбив, разбирач, пък и на вид не бил грозен. Стамен чакал. Не обещавал, та да се момите и техните залудо не надяват, а само си гледал говедата и домашните работи. Мислел си – скоро Видовден ще дойде, ще видите Стамен какво може. И дошъл.

В уреченото време изкарали говедарите воловете и биковете си на артѝната. Започнало оглеждането, но нито вол, нито бик като Чѐво нямало. Тригодишен, с остри хубави рога встрани, с лъскав сив косъм, с едро копито, дебела шия и голям гердан, демек красива гуша, бил най-личният между рогатите си събратя.

-Мой Пладненко ще го надвие! – рекъл Ставрѐ за вола си.

Говедарите започнали да наддават – едни за Пладненко, други за Чѐво. Разкарали останалите волове и на широката поляна застанали един срещу друг Чѐво и Пладненко.

Пладненко, шестгодишен вол с яки рога, влачил ярема по долини и чукари, изпъ̀рсил снага срещу съперника, започнал да рови земята с едрите си копита и да бучи, както го воловете умеят. Чѐво настръхнал, изерчил се, изгледал лошо Пладненко и в тоя миг праснали рогата. Започнала борбата. На говедарите полетели капите във въздуха от видяното зрелище. Пладненко напъвал яко и успял да върне Чѐво няколко крачки назад. Тогава тоя отместил глава и Пладненко полетял „в празно”. Чѐво го подхванал встрани, но Пладненко се извъртял и пак чукнали глави. Сега Чево напредваше. По едно време като че ли спряха борбата, само се допираха с глави. Чево отново напъна, Пладненко искаше да мине в контраатака, но силите му не издържаха. Мъцна и избяга. На хълбока му се виждаше разпраната от острите рога на Чѐво кожа. Победителят застана гордо на поляната и с всичката си сила започна да рика.

-Ето ме! Победителят! – сякаш казваше той.

От това силно рикане на Чѐво хората нарекоха селото Рикачѐво.

А на есента Стамен си взе за булка най-хубавата мома.

 Радко Стоянчов

Докладвай за грешка на тази страница!





    captcha

    За Радко Стоянчов

    Радко Стоянчов е роден през лето господне 1954.г. в с. Белут, Босилеградско, Западни покрайнини. Зодия стрелец, образование грамотен, книги печатал и ще печати, награди само и единствено за поезия.

    Още за четене...

    Празнични размисли

    Днес е национален празник – 6 септември – Ден на Съединението. По-точно на Съединението на …

    Вашият коментар

    Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

    Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.