Начало / Любопитно / Резил – албанците признаха българско малцинство, а бюрокрацията у нас не им дава български паспорт

Резил – албанците признаха българско малцинство, а бюрокрацията у нас не им дава български паспорт

Безхаберни чиновници нанасят неоправдан, безпринципен и лицемерен удар по българското достойнство и национална идентичност на българите зад граница. За огромно съжаление, за трите месеца от написването на този материал до днес (26.05.2020), нищо не се е променило.
(статията от 28.02.20 можете да видите и онлайн във Faktor.bg)

В социалната мрежа попаднах на една прочувствена изповед от страна на г-н Ильо Будини – българин от района „Голо Бърдо“ в Албания. ( Публикацията е на в. „Труд“-б-р.https://trud.bg/%D0%B8%D0%B7 )

За пореден път споделих справедливия гняв и чувство на срам на поредния наш сънародник спрямо пълната незаинтересованост и бездействие от страна на официалните български власти по отношение на проблемите на нашата диаспора в съседните държави, и най-вече по въпроса с признаването на българско гражданство на нейни представители. След близо 3 години и половина чакане и митарства по различните наши институции, г-н Будини не е успял да получи

полагащият му се на основание „произход“ български паспорт

Човекът е българин по род и себеусещане, и като такъв е представил всевъзможни документи за принадлежността към българския народ на роднините си по възходяща линия – майка, баща, баби и дядовци. Въз основа на същите тези документи, след дълго чакане е получил признаване на произход от страна на ДАБЧ, но въпреки това накрая Съветът по гражданство му е изпратил официален отказ. С този си акт нашата бюрокрация е нанесла един абсолютно неоправдан, безпринципен и лицемерен удар по българското достойнство и национална идентичност на този наш сънародник. Сега той се чувства измамен, предаден и омерзен, поставен в безизходицата да няма основания да продължава да възпитава децата си в български дух. С това неговата тъжна лична драма се изчерпва, прибавяйки се към огромната камара от подобни прекършени съдби, които очертават голямата, общобългарска драма – липсата на правилна

национална стратегия за българските общности зад граница

Тази липса на стратегия и на произтичаща от нея постоянна външна политика е гордиевият възел на българският национален въпрос. Той стои нерешен от 1878г. насам, въпреки многобройните усилия за неговото силово решаване в миналото, съпроводени с безбройни жертви и загуби. Към днешна дата е пределно ясно, че огромни територии от българското етническо землище са безвъзвратно загубени, а огромната част от населяващите ги българи са избити, прогонени или асимилирани, и нови силови опити е немислимо да бъдат правени. Въпреки това, националният въпрос продължава да стои на дневен ред, защото продължава да има българи, чиято съдба в една или друга степен зависи от неговото решаване. Нашата държава признава този факт, но за огромно съжаление го прави напълно пасивно. Всички правителства след 1989 г. или не предприемат абсолютно никакви действия, или спорадично и напълно хаотично извършват някакви действия, принудени от външни или вътрешни обстоятелства (влошена международна обстановка, искания на трети страни, натиск от коалиционни партньори, предизборен популизъм и т.н.). Но нека да разгледаме конкретно случая с Албания.
Предвид очакваното започване на преговорния процес за приемане на страната в ЕС, България най-после официално поиска от властите в Тирана и успя да издейства признаването на българско национално малцинство в края на 2017 г. Това веднага бе шумно разгласено по медиите като голям външнополитически успех на правителството, но всъщност истината за това защо и как се получи този дипломатически резултат, е малко по-различна. Реално, България „хвана последния влак“ преди гласуването в парламента в Тирана на подготвените промени в албанския закон, към които бе добавен и текстът за наличието на нашето малцинство. Ако това не се беше случило, щеше да ни се наложи да чакаме до някоя следваща поправка в закона им, което най-вероятно щеше да отнеме години.

Заслугата

бе на една шепа хора – няколко наши евродепутати, които се пребориха да бъде включена препоръката за признаване на малцинството ни в годишния доклад на Европарламента за напредъка на Албания, и буквално на още 2-3 души от МнВР, които паралелно преговаряха и оказваха натиск върху албанското правителство. Огромна роля изигра и консолидирането около каузата на албанските българи, които за много кратко време организираха подписка към албанските власти, с която от своя страна да подкрепят искането за признаването им като малцинство. Да, на финалната права се включиха и премиерът Борисов и вицепремиерът Захариева, които в свои разговори с албанските си колеги потвърдиха искането, но де факто целият този демарш се случи някак изненадващо и като цяло въпреки, а не благодарение на официална София. Повод за това мое заключение ми дават две основни наблюдения. Първото е свързано с времето непосредствено преди гласуването на закона в Албания. Тогава очакванията както на нашите политици, така и на обществото като цяло бяха песимистични – хем всички отдавна бяхме свикнали на пълното бездействие и липса на инициатива по националните приоритети, хем много гласове изказваха съображенията си за това как признаването на българско малцинство няма шанс да се получи, защото сме били закъснели, защото нямало въможност, политическа воля и прочие. Второто произтича от периода от признаването до днес – единственото, което България направи оттогава, е да спомене в своята позиция по отношение на евроинтеграцията на Албания в ЕС, че срещу предоставяната подкрепа от наша страна ще очаква

да бъдат спазвани правата на малцинството ни

За две години и половина реално не бе предприето нищо, което да подпомогне нашенците в Албания. Затова се стига до парадоксалната ситуация те да ни упрекват днес с резонния въпрос „Защо поискахте от Албания да ни признае, след като самите вие не ни признавате за българи?“.

Отдавна на всички е ясно, че България няма нито адекватна политика, нито обективно функционираща и справедлива правна уредба на институцията „българско гражданство“. Още от началото на т.нар. „преход“ преди 30 г. този въпрос беше нарочно оставен настрана, и съответно броят на издаваните документи за самоличноста на лица от българската диаспора бе пренебрежимо малък. През годините бяха направени някои промени, уж с цел подобрение на условията, но те доведоха единствено до развихрянето на т.нар. „паспортна мафия“, която срещу прилична сума пари на калпак посредничеше и „уреждаше“ издаването на необходимите документи. Очаквано, това завърши със скандал в края на 2018 г., когато беше арестуван тогавашния директор на агенцията и други нейни служители. На практика оттогава процесът по издаване на нови български паспорти е напълно блокиран, като няма никаква яснота нито какво ще се случи с вече подадените молби (повечето от които междувременно получават откази, като споменатият по-горе случай на г-н Будини), нито какво могат да очакват сънародниците ни, които биха желали да се сдобият с българско гражданство в близко бъдеще. Това е поредното потвърждение за абсолютното политическо късогледство и национално безхаберие на нашите управници по въпроса за полагане на адекватна грижа за интересите на българите в съседните държави, както и за запазването на българското културно-историческо наследство в съседните земи в един по-общ план. А именно българите и българската история и култура са двата основни съставляващи дяла на българския национален интерес!

След като е очертана рамката на проблема, нека се запитаме какво може и трябва да бъде направено в най-кратки срокове, за да спре пасивното предаване на националните ни интереси, в частност по отношение и на албанските българи?

Ще си позволя да отправя следните препоръки:

1. Да бъде отправено официално извинение към г-н Будини от страна на българското правителство, в лицето на премиера Борисов или министър Захариева. На същия незабавно да бъде издаден български паспорт, който да му бъде връчен тържествено на официална целемония от президента Радев или вицепрезидента Йотова.

2. Правителството да възобнови дейността на ДАБЧ в цялост, с приоритет приключването на всички заведени преписки по молби за получаване на българско гражданство от страна на албански (както и на македонски, бесарабски, сръбски и други) българи по произход, като същите бъдат разгледани и удовлетворени възможно в най-кратък срок. Да се постанови и изиска пълно съдействие по въпроса и от страна на МП и останалите отговорни институции.

3. Да бъде обновен Съвета по гражданство, като в неговия Правилник за дейността бъде постановено изискването всички негови членове да имат компетенции по проблематиката на националните интереси.

4. Правителството да вземе решение за изработването на безкрайно дълго отлаганата национална стратегия, което да бъде възложено на учени и специалисти. Един от главните приоритети в нея да бъде изготвянето на адекватна концепция за национална принадлежност, въз основа на която да бъде променен Закона за българското гражданство, така че всички наши сънародници зад граница, които желаят да придобият български документи за самоличност, да могат да го направят не по-трудно от гражданите на Република България. Да бъдат взети за пример работещите варианти от законодателството на други държави – Румъния, Унгария, Полша и др.

5. Да се открие най-после КИЦ в Тирана, но не проформа, а с целогодишна наситена програма, реално функциониращ. Да се увеличи състава на посолството ни в страната, така че да може да покрива нуждите на българите там, както и да има назначени специалисти, които да посещават регулярно районите с българско население.

6. Да се направи телевизионна програма на български език, която да се излъчва в Албания, по възможност с водещи – местни българи, които могат да говорят и литературно, и на диалекта си.

7. България да обяви голям брой места за прием на студенти-българи от Албания, на които да бъдат осигурени и стипендии за обучението им.

8. Да се финансират и организират регулярни екскурзии и обмен на млади албански българи, които да посещават България, примерно след завършване на средното им образование.

9. Да се финансира създаването на Български колеж, за който да се осигурят преподаватели от България (директно може да се копира модела на Болградската гимназия в Украйна).

10. Да се подсигури нормативно възможността албански българи да участват във всички национални състезания, олимпиади, конкурси и пр. Разбира се, това следва да бъде валидно за цялата ни диаспора в чужбина.

11. Правителството най-после да предприеме конкретни стъпки за практическата реализация на стратегическия Коридор №8, за което от години непрекъснато прави голословни заявки.

Крайно време е правителството ни да обърне реално внимание на българите в Албания и Северна Македония, а не да ги използва единствено за свои конюнктурни и популистки цели. Апелирам към нашите държавници да предприемат действия в правилната посока, за да не останат в историята като поредните безродници, предали нашите братя зад граница!

Източник: METODI IVANOV /FACEBOOK

Докладвай за грешка на тази страница!

Докладвай за грешка на тази страница!





captcha

За Александър Димитров

Aлександър Димитров, роден през 1972 г. в Босилеград, икономист по образование, дълги години работи в неправителствения сектор, участва и организира много събития с културно-образователна цел. Медиите са винаги били предизвикателство в неговата работа, през 2002 г. успява да направи почти невъзможното, след едногодишна работа под негово ръководство в Босилеград започва да работи първата кабелна ТВ в Вранския регион. Като гл. организатор на Великденския фестивал, вече 24 години преврща Босилеград в баклански център на детската радост. Вярва, че опитът ще му бъде полезен и в новата медия „ГЛАС ПРЕСС”.

Още за четене...

Нарисуваха най-големия портрет на Васил Левски (ВИДЕО)

Най-големият живописен портрет на Васил Левски – Апостола на свободата, се появи под формата на …

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.