По следата на един сън

-Ами, криво-ляво прекарахме Бъдни вечер, парата се падна на мен. Ха, сега да сложа малко жар в подницата – утре по въглените да видя какви ще бъдат посевите през годината… А вие, деца, вкупом събувайте цървулите – на̀пролет квачката да излюпи всички яйца… Ти, булка, не събирай софрата – през нощта Божията майка ще ни дойде на гости, за да си похапне – каза Митрѐ, бутна един пън в огнището, събу цървулите, разложи навущата и загаси борината.

Настъпи блажена тишина и сладък сън.

В съня на Митрѐ жена в черно му каза: „Отиди в Стамбул, имане ще намериш!”

Зазорява се. Коледа е. Листничината разнася мека топлина от огнището, а ва̀ривото къкри ли, къкри. Дечурлигата вече са станали и връзват слама на плодните дръвчета за берекет.

-Да родиш! Ако не родиш, ще те отсека! – това е предупреждение към всяко дърво. Кънти махалата от викове.

Митрѐ не е Бог знае колко озадачен от съня – сън като сън. Мине, не мине някоя седмица, Митрѐ отново си припомни за съня срещу Коледа, усмихне се и толкоз.

Мина време, стопи се снегът, дойдоха скорците, след тях – дроздовете, папуняка, кукувицата, мирише на пролет, посевите се зеленеят, чува се звън на чанове и хлопотари, а меден кавал им приглася. Стадата на талази – ширнали по мера̀та.

Ето утре е Великден, яйцата са боядисани, ухае козунакът. Митрѐ, като добър стопанин и християнин, трябва да заведе домочадието да вземе пречест в новоизградената Изворска църква. През нощта срещу Възкресение в съня на Митрѐ идва онази жена от Бъдни-вечерната нощ със същата заръка: „Отиди в Стамбул, имане ще намериш!” Митрѐ този път по-сериозно се вслуша в съня, но пуста работа и немотия, пара няма, а и Стамбул не е ей-така-тука!

В навечерието на Гергьовден същата жена идва в съня на Митрѐ и по-настойчиво му вика: „Абе, отивай в Стамбул, имане ще намериш!” С времето сънят става все по-чест и жената от съня – все по-настоятелна. Около Кръстовден Митрѐ продаде част от добитъка, взе всичките пари, които имаше, и тръгна за Стамбул. Къде пеша, къде на кон, къде с каруца, след две седмици пристигна в Стамбул. Върви Митрѐ, заглежда се по сокаците, погледът му блуждае ту пред краката, ту встрани, от време на време поглежда към небето, но напразно, няма никакво имане. Отпаднал и съкрушен, по едно време чува глас:

-Ей, ефенди!

Митрѐ се сепна.

-На теб говоря! – подвиква му човек в турска носия. – По дрехите ти виждам, че не си от тука. Откъде си, бе, аркадаш?

-От Балканите съм – каза Митрѐ.

-Хубаво! А от кой вилает? – с мек глас продължи непознатият.

-От Кюстендилския, от горе съм, от едно малко село, Белут се казва.

-А-а-а, чувал съм за този вилает! Дядо ми и баща ми търгуваха с добитък от там. А теб какво те води в столицата на империята?

Митрѐ на тънко разправи за себе си, за края, от който идва, и за съня, който го преследва.

-Е, приятелю, и аз често сънувам такъв сън – пред една схлупена сламена къщурка с градинче, с каменна ограда и стар орех в градинчето, там под ореха все сънувам, че е заровен кюп с жълтици.

На Митрѐ светкавично мина тази картина през ума! „Та, това е нашата къща, нашето градинче, нашият орех!” – каза си смаяно наум. Така и беше.

Не мина дълго време, Митрѐ започна да купува ниви и ливади, уголеми стадото, построи нова, по-голяма къща и тамън се измъкна от менгемето на сиромашията, семейството му го сполетя беда. През няколко месеца започнаха да умират от рода на Митрѐ. Добитъкът също намаля. На третата година и самият той легна на постеля. Идваха баби знахарки и белобради старци билкари, но напразно.

Срещу Разпети петък в съня на Митрѐ пак дойде оная жена, но сега – в бяло. И му каза: „Ти намери имането, но защо половин не го дари на Светата църква, нали си християнин…”

За Митрѐ това не беше сън като сън, а знамение.

На Великден домашните подготвиха волската каруца, сложиха един кош слама в нея, натовариха Митрѐ, прегърнал като малко дете торбичката с жълтици и потеглиха към село Извор.

-Ето това е от мен – за нашия храм! – И подаде Митрѐ торбичката с жълтиците на свещеника. Преди свещеникът да благодари, Митрѐ с треперещ глас пророни:

-Отче, намерете майстор зограф – да изографиса Светата Троица ей-тука, над входната врата. Това да бъде от мен, грешния, и моето семейство.

На Спасовден Митрѐ стана на крака.

И днес над входната врата на църквата „Света Троица” в село Извор, в долния десен ъгъл на стенописа, са изписани имената: Ная Стоилкович, Иванка, Василка, Зарка, Ана, Цвета, Кадифка, Митрѐ, Цоне, Ивчо, Ранча, Велика, Ненка, Бона, Стана, Найден, Андон, Иванка, починали Джурджа, Стоянка – от село Белут.

Радко Стоянчов

Докладвай за грешка на тази страница!





    captcha

    За Радко Стоянчов

    Радко Стоянчов е роден през лето господне 1954.г. в с. Белут, Босилеградско, Западни покрайнини. Зодия стрелец, образование грамотен, книги печатал и ще печати, награди само и единствено за поезия.

    Още за четене...

    Вирусът на тоталитаризма

    Бяхме свикнали да си мислим, че благодарение на технично-технологичния напредък и компютрите сме достигнали някакво …

    Вашият коментар

    Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

    Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.