Пин кодът на Църнощица

Горе на Петрови чуки, над махала Придол, Църнощица, ама босилеградска Църнощица, някъде в 80-те години на 19-ти век Стоян Гьошин решил да се отърве от един буков корен, който се пускал далече в нивата му, та всяка есен чупил ралото си, когато я уга̀рил. След една обилна дъждовна нощ Стоян взел търнокопа и секирата и решил да се спаси от тази пуста напаст – буковия корен. Забил търнокопа няколко пъти, намерил корена и тръгнал по протежението му към дънера. Срязал го, но да го измъкне, не му се отдавало. Нарязал го на парчета и така се отърсѝл от дървесната жила. Когато измъквал последното парче, нещо го спряло. Дърпа Стоян към себе, а сякаш коренът го влече на обратно. Взел търнокопа и започнал усърдно да копае. Коренът се промушвал под някакъв камък и просто тоя не искал да го пусне. Съблякъл Стоян антерията, избърсал потта с ръкава от челото си и се заел с копането, та да види къде коренът пие вода в тази скалиста почва. Копае селянинът, а то камъкът край няма. 

    -Нека̀ го щурее! – рекъл си Стоян. – Ще отида вкъщи да взема лопатата. Ще изрина пръстта, та може гърнето с жълтиците да е под него.

    На подигравка му минали тези мисли. Взел лопатата и почнал усърдно да рине. Това, което видял, не било обикновен камък, а някаква каменна плоча, три аршина дълга и два широка.

    -Брейии – казал си Стоян, – ако наистина отдолу има нещо ценно, трябва да напусна Църнощица и в Кюстендил дюкян да отворя.

    За момент се размечтал и започнал такива да ги мисли, че сам на себе се присмял. Гръм в коприви не ударя! Избърсал потното си чело, погледнал купчината с изровената пръст и си помислил: „Отворих си само работа и нищо повече!”

    На другия ден събрал синовете и комшиите, кой с лопата, кой с кирка, кой с дървен лост, плочата ще вадят. Наобиколили я, напънали мишци и на три обърнали камъка. Отдолу, под нея се гърчели два-три червея, и това било. Обаче направило им впечатление, че камъкът е дялан и е с правилна правоъгълна форма, а когато махнали пръстта от него, видели, че по него има някакви знаци, букви и черти, непонятни за тях.

    -Милачко от Караджинова махала ще разчете тоя надпис – рекъл някой от присъстващите, – нали той знае Евангелието да чете, поп Стоичко го е учил.

    -Абе, Евангелието може и да чете, но май това е по-различно писмо, виждал съм аз Евангелие, не са същи буквите там и тук – рекъл Стоян.

    Почудили се, подзверили се, пък оставили плочата да я поумие дъждът, а Стоян нека й намери колая, казала компанията.

    След освобождението от турското робство Стоян построил къща с кьошка, голяма одая, одайче и мутвак, под одаята било мазето, а над мутвака се издигал широк комин.

    -Стояне, аз съм Никифор, верен слуга на Юстиниян, императора на Византия. Плочата, която ти изрови в твоята нива и я почупи на три парчета, и тези парчета ги вгради в основите на къщата си, аз я издялах и изписах по заповед на Негово императорско величие Юстиниян, всемогъщия император но Източното римско царство и неприкосновения владетел на Византия. Тя беше ориентир на търговските кервани и я сложих на три дена езда от Найс /днешно Ниш/ до Пауталия, а на непобедимите воини на Негово императорско величие вдъхваше кураж и сила в битките за чест и слава на Империята. Текстът, който изписах на нея, гласеше: „Пътят е дълъг, славата кратка, не славата, а пътят към истината търсѝ. Той е в теб, открий го!” Ето, нашата слава беше няколко века, лутахме се и лашкахме, но в един момент изтървахме пътя на истината и нашата империя рухна. На нашето място дойдоха други, с други убеждения и идеи, и те докоснаха величието и славата на победите, но и те към пътя на истината се объркаха, и тяхната империя рухна след няколко века. Славата на всички империи е окъпана в кърви, пот и сълзи. Грохотът от рухването е ехото на историята и то се разпространява през векове и не спира. Слава, окъпана в кръв, не е слава. Да посечеш, да окървиш, да оскърбиш, за да ти бъде угодно и удобно, зверско е. Същинската слава, величие и победа е само в любовта. За съжаление нито ние, нито те, нито пък вие това ще го проумеете. Покорството и тиранията не облагородяват. Те озверяват човека и това ще продължи с векове. Ето тук, в Църнощица, къщите са разхвърляни в дванайсет махали. Ще броите до 800 и след това ще връщате назад. Ще дойде време да броите до 12 – но не махали, а човеци. Но това няма да е краят, а началото на някои други жадни за слава и власт, които нямат нищо общо с вас, както що ние нямахме нищо общо с тези, които дойдоха след нас. Все докато не намерим пътя на истината в себе си, ще има кърви, скръб и пропаст.

    В този момент Стоян се събуди. Пропя втор петел. Време беше да нахрани воловете.

Радко Стоянчов

Докладвай за грешка на тази страница!





    captcha

    За Радко Стоянчов

    Радко Стоянчов е роден през лето господне 1954.г. в с. Белут, Босилеградско, Западни покрайнини. Зодия стрелец, образование грамотен, книги печатал и ще печати, награди само и единствено за поезия.

    Още за четене...

    Вирусът на тоталитаризма

    Бяхме свикнали да си мислим, че благодарение на технично-технологичния напредък и компютрите сме достигнали някакво …

    Вашият коментар

    Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

    Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.