От бичен дирек и учен човек зян няма

Било това в началото на 18-ти век, а може би и по-рано. Един ден в Бузаджинска махала пристигнал някакъв турчин, охраняван от заптие. Мернала му се къщата на Стоян, така наглед по-уютна и по-привлекателна, и потърсил стопанина. Стоян със синовете хванал чукара по кърска работа. Стопанката и снахите не посмели да откажат гостоприемство на турците. Настанили ги и нахранили им конете. Най-малката снаха веднага се захванала с приготовлението на гозбите за пришълците. Знае се – баница, печена кокошка, топла питка и задължително кисело мляко – познавали нашенци турските табиети. Кафе по онова време едва ли е имало и в най-богатите къщи в нашия край, но чаша ракия се е намирала. Оказало се, че турчинът бил някакъв чиновник в империята и със заптието, като негова охрана, трябвало да обиколи Балканските вилаети, да събере данъка от раята и да докладва на властите в Стамбул какво е положението там и зачита ли се волята на султана.

Турците пийнали, хапнали, развързали пояси и тоя, чаушът, започнал да заглежда и да подхвърля на снахите такива врели – некипели. Когато мъжете пристигнали вкъщи, заварили как най-малката снаха мие краката на турчина. Стоян се стъписал от гледката, обаче турчинът пет пари не давал. Мъжът на булката стиснал устни, кръвнишки измерил турчина и ехидно се усмихнал. За разговорите между Стоян, синовете и турците историята мълчи, но рано в зори синовете изкопали една дупка там, в Дълги дол, и заровили турците.

За случилото се нито видял, нито чул някой.

След известно време Стоян уголемил стадото с овцете и купил още един чифт волове.

Минали години, сиромашията все още се влачела по белутските баири, но наследниците на Стоян от поколение на поколение ставали все по-заможни.

Йовчѐ бил пряк наследник на прадядо си Стоян. На него му стигали ниви и ливади, добитъкът му – добитък, а когато разбрал, че България се е освободила от турското робство, извадил шишането, взето от турското заптие, убито от Стоян и синовете му преди много години, гръмнал няколко пъти, а тия от Горна махала казали: „В Бузаджинци пак се пие блага ракия.”

От децата на  Йовчѐ по ум и красноречие се отличавал Васил. Завършило момчето килийното училище в село Извор и на есента баща му го изпратил при свой познат търговец в Кукуш – за даскал да учи. Присмивали се селяни на Йовчѐ къде е дал сина си, толкова далече, вместо да гледа ниви и ливади, домакин да стане, а той с перодръжка щел пари да изкарва. „От бичен дирек и учен човек зян няма.” – казвал Йовчѐ и отминавал.

Минали години и Васил станал даскал, и то първият даскал от Белут в края на 19-ти век. Даскалчето било умно и разбирач. Белутани започнали да се съветват с него по най-различни битови въпроси. За благодарност всички му пожелавали здраве и хубава булка да си намери, а стрина Трендавила даже веднъж за благодарност черпила го с шекерчѐ.

Разчуло се, че в Брестница била една хубавица, работлива и от добро семейство. На Илинден в Брестница имало селска служба, а на Манастир – събор. Там, на събора, в хорото, на Васил посочили Васѝка – рекли: „Е, тая е!” Наш Васѐ, както му казвали, хич не се замислил. Щом изминали Богородичните пости, Васѝка вече станала белутанка.

Васѐ, всеки ден, с кобилката, през Белуток и Голема падина, газил реката и пристигал в Райчиловци – да учи децата на четмо и писмо. Най-хубавите ниви, ливади и кории Васѐ купувал и не питал за цена. Построил нова, керемидена къща, белутани й казвали „градската”. Васѝка гледала двете им дъщери, а мо̀мци се грижели за имота и стопанството им. Васѝка била умна и грижовна стопанка. На мо̀мците гледала като на членове от семейството. От Митровден до Атанасовден у Васѝкини се вечеряло по два пъти – на стъмване, щом си легнат кокошките, и по голема вечеря, среднощ – будела мо̀мците, защото нощите са дълги, а на тях трябват сили, за да се справят със селските работи. Хапвало се и пийвало, каквото Бог е дал.

Обикновено хубавото кратко бива. В навечерието на Първата балканса война Васил Йовчо̀в се разболява и на 21 декември 1911 година, на четиридесет годишна възраст умира. Васѝка му повдига паметник, достоен за учител, ограден с ковано желязо, и на гроба засажда здравец. Паметникът и днеска стои, името трудно се разчита, обаче здравец расте само на неговия гроб в белутското гробище.

Докладвай за грешка на тази страница!





    captcha

    За Радко Стоянчов

    Радко Стоянчов е роден през лето господне 1954.г. в с. Белут, Босилеградско, Западни покрайнини. Зодия стрелец, образование грамотен, книги печатал и ще печати, награди само и единствено за поезия.

    Още за четене...

    Вирусът на тоталитаризма

    Бяхме свикнали да си мислим, че благодарение на технично-технологичния напредък и компютрите сме достигнали някакво …

    Вашият коментар

    Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

    Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.