На Цеко̀, човека на баба Цвета, та неговият дядо, Парго̀, бил особен чешит. Поради чепатия му характер половин село го ненавиждало, а другата половина – ако някой някому направи „мръсен” номер – казвали: „Море, прав е Парго̀!” Това било времето, има-няма стотина години преди рухването на Османската империя. В Белут, както и сега, живяло се, дето се днеска казва, на ръба на оцеляването. По това време ливадите били малко и сеното винаги не достигало, всичката земя, където е могъл да крочи волски крак и се забие рало, се е орало, за да може да се прехрани населението. Дъбовите кории са били на особена почит, защото са давали листник за прехрана на овцете и козите. Грехота е било да се отсече суров дъб за огрев. Понеже белутските кории са на един час ходене от селото, хората през зимата, вместо да докарват шумата до домовете си, правели кошари по кориите и тамо са карали овцете на прехрана.
На Парго̀ кошарите били в Башинѝчки дол, на Шукарѐте – в Стръмна стра̀на, на Голову̀ковчани – в Па̀витска падѝна, а на Бойковци – в Пчелински дол.
По онова време хората са се учили, постоянно наблюдавайки природата и животните. Щом духне вятърът откъм Пачаръ̀зовци – дъжд ще донесе, луната щом е с шкембето надоле – ще вали през тоя месец, пък роговете ако са й надолу – времето ще е сухо, а ако има розов пръстен около нея – времето ще е ветровито. Кучето на домакина започне ли да се търкаля по двора и скимти – той знае, че вятърът ще донесе обилен дъжд. Котката ако сутрин застане срещу изгрева и се мие – времето ще е слънчево и топло. През зимата щом свинете започнат да събират слама и суха трева и ги вкарват в кочината – знае се, ще натрупа дебел сняг.
Е, щом свинете започнат с това занимание, белутани карат овцете и козите при кошарите, до листниците. Една шарена торба, две погачи хляб в нея, сирене, сланина, червен пипер, градински лук и няколко круши от каца… и това стигало за една седмица. На следващата седмица отива друг от семейството, със същите провизии, и така – докато не пукне пролет.
Парго̀ тази зима откара стадото на кошарите по-рано, защото трябвало да поукутка – да пооправи кошарата, да попримърси – да загради листниците с тръни, да очисти изворчето в съседната долина, да поприбере някой сух глог или пън, та огънят в огнището през нощта по-дълго да тлее. Това било времето на първите студове и острите слани. По това време ресенчани слагали самарите на конете и ги пускали доле, по ниското, около реката, да пасат, а нощно време не ги прибирали, защото самарите ги вардели от студ и дъжд, а когато ги нападнат вълците, събирали се накуп с допрени глави и така се отбранявали. Обаче някои от конете започнали да правят пакост на Парго̀ – гонели овцете и козите, не се бояли от кучетата и през нсщта ядели от листника. Парго̀ пращал хабери на собствениците им, но кой обръщал внимание на тези хабери! Един ден Парго̀ хванал няколко коня, разпорил самарите им и вътре сложил по няколко въгленчета, и пуснал конете. Понеже пълнежът на самара е от неовършана ръжена слама, след известно време сламата пламва, конят бяга и колкото повече тича, толкова по-буен става пламъкът. Така Парго̀ се отървал от конете.
На̀пролет турците изпращали по един-двама писарушки и по някое заптие – да обиколят вилаета, да нагледат раята и да чуят кой за какво има да се оплаче. Ресенчани се оплакали на турците за конете, че няколко коня са им изгорели, и то на най-бедните селяни. Турците закарват Парго̀ в Кюстендил, кадията да го съди. Започнал процесът, обаче Парго̀ нищо не признавал, а нямало и свидетели – да потвърдят случилото се. Напъвал кадията, но Парго̀ не се огъвал. Кадията въртял-сукал, но Парго̀ стоял непоклатим зад твърденията си – Не съм аз, и толкоз! – повтарял Парго̀. Тогава кадията взел Корана, изрекъл една тирада в името на империята и султана и чукнал три пъти Парго̀ по главата със Свещената книга, и казал: „Ако си прав – право да теглиш, ако си крив – криво да теглиш – ти и твоят род до девето коляно!”
Дано това е последното поколение на Парго̀вия род. Защото преди време от тази фамилия: дете се роди – след това стане сакато, друг пък от нищото го заболят краката и трудно се движи или пък падне човек в новоизкопания кладенец и остане куц до края на живота си. И така – до ден днешен. Дано тежестта на клетвата има годност наистина само до девето коляно и спре този маратон на куци и сакати от Парго̀вия род.
Радко Стоянчов
Издвој новости на српском
