За Груйнци – със стиснато гърло

-Мишо, моето момче, хапни нещо на̀две-на̀три и отиди горе над Село̀ – майка ти е с овцете, да я смениш, тя трябва хляб да замеси и градината да плеви! – каза баща му Васил и започна да стяга каруцата.

-Тате, ама ти знаеш ли, че трябва да уча, а имам и домашно… – оправдателно започна Мишо. 

-По математика ли? – зау̀сти го баща му.

-И по математика, но по български ми е важното! За понеделник трябва да напиша нещо за родното ми село. Учителката заръча на всеки от нас това. А най-хубавото съчинение щяла да го изпрати в редакцията на „Другарче”, да го публикуват.

-Е, за Груйнци най-хубаво ще ти разкаже дядо Никѐ. Той тези работи ги знае. Ще го черпим една ракия и всичко, което знае, на тънко ще ти разправи – успокои бащата сина си. – А сега вземи си книжката и право при овцете.

-Е, за Груйнци ли трябва да пишеш, моето момче? – рече дядо Никола. По паспорт така беше написано името му, но познатите му викаха Никѐ Бакалски.

-Епа, така каза учителката. А най-доброто съчинение ще го публикуват в „Другарче”! – приповдигнато закова Мишо.

-Значиии, ще четем „Другарче” и ще се наслаждаваме на разказа ти! – намигна дядото и отпи от джанко̀вата, заглади мустак, па започна:

-Груйнци – наблегна старецът на името с особено произношение – от стари съм чул, че е основано от някой си Груя, вярно или не, не знам. Какъв е бил и откъде го е вятърът донесъл, Бог те пита! – глътна старецът от ракията и продължи:

-Първоначално селото е било в местността Дула̀н, малко по̀ на изток от днешната махала Село̀ – посочи с ръка разказвачът, – даже по мое време се познаваха основите на сградите, оттам сме докарвали камъни за плевнята – поясни дядото. – Селото не било много голямо. Стари моѝ разправяха, че били не повече от триесет къщи. Обаче по едно време дошъл зъл спахия от Щип и жестоко започнал да изтезава селяните. Когато им дощло до гуша, пребили кучето, натоварили покъщнината на каруци и коне, подкарали добитъка и тръгнали на изток – всички. Дѐ тука – дѐ там ще спрат, та спрели чак до Петроханския проход в Стара планина, дето образували ново поселище Гинци. Обаче, пътувайки към новия си пристан, минали през трънското село Боова, та в това село, по молба на тамошен селянин, оставили му едно дете сираче, което водели със себе си, на име Рана или Рано, така разправяше дядо ми. Боовчанинът, който го прибрал, отгледал го и го направил свой зет, за едничката си дъщеря. Овчарувал Рана по Боовските баири, свикнал с табиетите на боовчани, но започнали майтапите за сметка на младия мъж: как жена му винаги му носела хляб на егрека, като на слуга, вместо и той да се прибира от време на време до̀ма. Един ден, като в приказките, жена му му казала: „Човече мой, така няма повече да стане! Доста майтапи и шеги са за наша сметка! Дай да си идем там, откъдето си ти дошъл! Сега тамо е празно и свободно. Ще започнем наново.”

Така и станало. Взели нещо от покъщнина, забрали пред себе едничката си крава, па се упътили на запад, откъдето Рана преди десетина години се изселил. Айде-айде, та до трънското село Драгойчинци. Пренощували тамо, обаче, когато сутринта се събудили, кравата я нямало. Нещо по следите, нещо по усет, когато пристигнали в местността Елно Бaрйе, там заварили кравата. Решили тук да направят колиба, защото кравата им посочила къде им е късметът. Верното добиче сякаш познавало душите им и предогаждало като че ли къде е тяхното място. По-късно Рана направил нова къща до Студена рѐка в местността Бранище, където по-после пък образувало се и селото. След време при Рана се доселили хора от трънското Зелени град, а по-късно дошъл от Божица някой Веселин Ковач. От средата на 19-ти век започнали да се образуват днешните махали – Попов дол, Баба Станкини, Радулова махала, Пърлюш, който по-рано се казвал Ранина махала, Костадинова махала, Ковачевци, Милкашѐ, Коритарцѝ…

-Дедин, сипи още една ракия, сега трябва да ти кажа нещо много важно… – продума дядо Никѐ и с въздишка продължи:

-Годината беше 1919-та. Тогава се подписа Ньойският договор и тоя договор осакати и осироти наше Груйнци… и не само него, но още много други села, а и България като цяло. Границата го разцепи на две. Раздели фамилии, роднини, съседи, приятели, раздели имоти. Беше страшно, дѐте, много страшно. Повечето моѝ ниви и кории останаха в днешна България. И не само това, но трябваше да вадим разрешителни, за да обработваме имотите си, които останаха тук, от тази страна.

Старецът не поиска да назове коя е страната, но вие се досещате, драги читатели.

-Забраняваха ни да работим преди изгрев и след залез слънце – продължи старикът. – Малко ли се забавиш след залеза, бой и глоби. Настанаха тежки времена.

Дядо Никѐ помълча миг, па продължи:

-Благодарение на поп-Димитриния син Емануил, тоя, дето пишеше стихове и говореше дванайсет езика, тоя, дето баща му го праща в Швейцария и Франция да учи, и стана голяма работа, дето му викахме „наш Емануил”, тоя, дето черпеше груинските деца не с какви да е, а с бонбони, опаковани в книжка, е, тоя Емануил, с една пламенна реч в 1929-та година в Обществото на народите защити нас, откъснатите от майка България, та Великите сили ни признаха за малцинство.

-Дядо, ама ти откъде тия работи знаеш…за обществото… за силите… – недоумяваше малкият…

-Па как да не знам! Тава го писаха европейските вестници и по американското радио го били казали! Тогава кралската власт се поусту̀кна и разбра, че ние не сме част от тяхната нация, история и култура, а принадлежим на тази, дето е родила Левски и Ботев.

Дядото се просълзи и слюнката давеше гърлото му. Искаше още нещо да каже, но махна с ръка, допи ракията и просбо̀ри:

-Всяка кука към себе влече, но запомни – там, където вода е текла, пак ще тече.

Стана и си тръгна.

Радко Стоянчов

Докладвай за грешка на тази страница!





    captcha

    За Радко Стоянчов

    Радко Стоянчов е роден през лето господне 1954.г. в с. Белут, Босилеградско, Западни покрайнини. Зодия стрелец, образование грамотен, книги печатал и ще печати, награди само и единствено за поезия.

    Още за четене...

    Вирусът на тоталитаризма

    Бяхме свикнали да си мислим, че благодарение на технично-технологичния напредък и компютрите сме достигнали някакво …

    Вашият коментар

    Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

    Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.