ЕКЛЕКТИКА

0

Последните дни изобилно ни предоставят материал за размисъл. Театърът от залите се пренесе на световната политическа сцена. Маските започнаха да падат, а героите започнаха да си разменят местата. А ние си оставаме все същите.

Един президент започна да налага мита на съюзниците си, които политнаха да се прегръщат с най-големия му враг. Друг пък, въпреки че е властелин на една от последните комунистически държави, изненада света със своята сговорчивост с първия. Трети заделя все повече средства за хибридната си война срещу нормалния свят, който се прави, че не разбира. Четвърти пък, като премиер на една иначе измислена държава, надскочи сянката на ръководител на бивша комунистическа партия и поведе страната си към реално европейско и евроатлантическо членство. За разлика от опозиционния му ахмак, който почерни името на славната в миналото организация с неадекватните си  действия. На юг от нас пък още един популист, дошъл на власт с руски пари, решително защити националния интерес, а традиционната дясна опозиционна партия поиска вот на недоверие в унисон с хибридните опорки срещу Европейския съюз. Правителството на най-мощната европейска държава се клати заради емигрантския въпрос, а ислямисткият диктатор край Босфора усвоява и последната неовладяна власт в страната си, която между другото съществува и до днес само защото Кемал Ататюрк я деислямизира след Първата световна война. Европейският съюз се разкъсва в желанието си да угоди на всички и в невъзможността си да си осигури единни позиции по най-важните въпроси е пробит отвътре от външни и враждебни влияния.

Къде сме ние? Като в приказката на Елин Пелин за „Умник Гюро с умници другари“. Вървим нанякъде заради самото вървене. Отчитаме формално някакви постижения, а хората продължават да живеят в духовна и мизерна нищета. Приемаме кухи правила и норми, лобистките поправки са ежедневие. България става все по-безнадеждно място за живеене.

И какъв е изводът от всичко това за нас? Че дори и един мъдър, древен и борбен народ, може да се докара сам до положение да не може да формулира ясно своите национални интереси и да постави начело хора, които да ги следват. Че се оказва възможно смелостта да е проклятие, а свободата – бреме. И че съвсем закономерно Бай Ганьо ще убие отново автора си. Защото го ненавижда. Няма нищо по-страшно от оная простотия, която дори не се притеснява от това колко е голяма.

Бедни, бедни Македонски…

ОСТАВЕТЕ КОМЕНТАР

Please enter your comment!
Моля, въведете името си тук

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.